Джек Слейд
Похитители на жени (8)

8.

Ласитър, Чет Макдарън, дон Вако и Яго Дезиерто потеглиха по обед на следващия ден. Някъде към полунощ стигнаха до пътя между Уреш и Буенавентура, по който щеше да мине банкерът Антонио Увалде.

Разположиха бивака си близо до пътя. Увалде щеше да дойде на това място не по-рано от следобед. Станът на мъжете се намираше в една падина, заобиколена от храсталак и кактуси. Бяха завързали предните крака на конете си, за да не могат да избягат.

Накладоха огън и сготвиха боб. Дон Вако сърбаше, мляскаше и от време на време пърдеше, за да покаже, че храносмилането му функционира добре. На светлината на трепкащия огън отправяше вторачено очи към Чет Макдарън, на който все още не можеше да прости.

— Каква муха ти е влязла в главата, Чет? — запита ехидно дон Вако. — Винаги си търсил свади. Защо сега не ми кажеш, че съм свиня, както сигурно щеше да ме наречеш преди няколко дни?

— Първото, което каза, бе най-разумното нещо, каквото досега съм чул от теб, Вако — ухили се Чет Макдарън. — А това, дали си свиня, си знаеш ти самият.

— Станало е нещо с теб, Макдарън — каза Вако. Огънят осветяваше в червено необръснатото му лице, по което играеха сенки. — Тая работа не мога някак си да я разбера. Аз и приятелят ми Яго Дезиерто бихме могли да свършим и с двама ви. След това можем да видим сметката на банкера и телохранителя му и да задигнем сандъка с парите, а на Ел Буитре ще обясним, че Увалде и въоръжената му охрана са ви очистили. Така ще се отървем един път завинаги от вас. Какво ще кажете по въпроса?

— Нищо — отвърна Ласитър. — Искаш ли да опиташ, Вако?

Престъпникът гръмко се разсмя. С мазните си ръце се затупа по бедрата. Яго Дезиерто бе седнал на седлото, опънал дългите си крака. В такава изгодна позиция можеше веднага да стреля, без да му е нужно време за измъкване на револверите.

Дезиерто почти не докосна яденето, но си взе необходимата му доза наркотик. Зениците му бяха станали малки колкото главата на топлийка, погледът му — втренчен като на гърмяща змия.

— Мога да се пошегувам, нали — каза Вако. — Няма да забъркваме такава каша, все пак сме от една дружина. Трябва само да издържите „изпита си за калфи“. Не те обичам, Ласитър, нито теб, нито Чет Макдарън. Но ще се придържам към заповедите на Ел Буитре. Знаете добре, че аз съм капитанът и съм заместник на боса. Това ще рече, че по ранг стоя по-високо от вас и трябва да изпълнявате нарежданията ми.

— Страхотен капитан си, дон Вако — каза Ласитър, взе една главня от огъня и си запали цигара. — Да ти козируваме ли?

— Няма да е зле, ако се научите да ми отдавате чест — наду се Вако. — Сега лягам да спя. Няма нужда някой от нас да стои на пост.

Ласитър и Чет Макдарън също се завиха и скоро заспаха. Яго Дезиерто остана покрай догарящия огън напълно неподвижен, с вперен поглед някъде в далечината.

За него не съществуваше нито време, нито пространство. В своята унесеност обитаваше един нереален свят, до който никой друг, освен него нямаше достъп.

На сутринта мъжете се редуваха да наблюдават пътя. Яго Дезиерто също се включи, защото бе в състояние да се концентрира.

Облакът прах от двуколката на банкера и придружаващия го телохранител трябваше да се забележи в далечината. Антонио Увалде се чувствуваше сигурен, защото го закриляше всесилният Ел Буитре. Никой не знаеше истинското име на главатаря на разбойниците.

Дори и собствената му дъщеря не го знаеше. Тя не знаеше и фамилното му име.

В удобен момент, когато Яго Дезиерто се отдалечи от бивака, а дон Вако пое наблюдението на пътя, Ласитър обсъди още веднъж плана си с Чет Макдарън.

— Щом колата се приближи, ще ударим в гръб Вако и Дезиерто. Трябва да стане така, че те да не разберат кой им е нанесъл удара. След това ще се разберем с Антонио Увалде и охраняващия го стрелец. Ако успеем, можем да заблудим Вако и Дезиерто и да се оттеглим с парите.

— Целият план е много авантюристичен — изрази съмнение Макдарън и сбърчи чело. — За да мине всичко успешно, ни трябва голям късмет.

— Хрумва ли ти нещо по-добро? — запита Ласитър. — Ако нямаме късмет, ще се наложи да се бием с Вако и Дезиерто.

Тексасецът кимна в знак на съгласие. Но, както през този ден, така и на следващия банкерът не се появи. Дон Вако, Ласитър и Чет Макдарън започнаха да се безпокоят. Яго Дезиерто изобщо не се вълнуваше. Живееше в собствения си свят и възприемаше нещата с други мерки. Мъжете наблюдаваха пътя и през нощта. Сигурно нещо непредвидено бе задържало Антонио Увалде. Възможно бе да е избрал друг маршрут.

— Ще изчакаме още два дена — каза вечерта дон Вако, когато всички седнаха край огъня. — След това ще се върнем в базата в Сиера Монтесума.

На другия ден Ласитър съзря в далечината облак прах. Изтича незабавно до бивака.

— Сигурно е Увалде — бяха думите на дон Вако. — Не е възможно някой друг да се е заблудил в тази пустош. Ласитър и Макдарън, вие ще издебнете Увалде и стрелеца му на пътя. Яго и аз ще наблюдаваме от онази височина.

Всичко бе предварително уточнено. Ласитър поговори още веднъж с Макдарън, докато се провираха измежду бодливите гъсти храсталаци.

— Ще останеш на пътя. Аз ще се опитам да елиминирам Вако и Дезиерто.

— Едва ли ще успееш. Дори и да ти се удаде, те веднага ще се усъмнят.

— Да изчакаме. Във всеки случай непременно трябва да принудиш Увалде и охраната му да спрат. Ако не сполучиш, застреляй коня.

Клатейки глава, Чет Макдарън пое в посока към носещата се по изровения път кола. Ласитър се промъкна през трънака и като се привеждаше ниско, се отправи към височината. Тя представляваше леко наклонен хълм, обрасъл с ниски храсти и кактуси. На върха се издигаше скала, заобиколена от няколко кипариса.

Възвишението се намираше на около стотина ярда разстояние от пътя, който криволичеше в многобройните извивки сред дивата местност и ту се виждаше, ту се скриваше от погледа. Ласитър трябваше да побърза, защото банкерът и телохранителят му щяха да се появят съвсем скоро.

Смелият мъж прибягваше през храстите безшумно и ловко като индианец. Приближи заобления връх на височината откъм задната страна. Скоро съзря дон Вако, разположил се до стръмната скала. Пушеше цигара, беше се подпрял на лявата си ръка, а пушката му лежеше в краката.

От Яго Дезиерто нямаше и следа. Ласитър се огледа. Изтекоха ценни минути. Сигурно Дезиерто е отишъл до бивака да вземе нещо или просто е решил да се пошляе малко наоколо.

Ласитър продължаваше да се взира към хълма, но напразно. Трябваше много да внимава дон Вако да не го забележи. Работата не търпеше отлагане. Двуколката беше може би на петдесет или шестдесет ярда от мястото, където трябваше да дебне Чет Макдарън.

Ласитър вече забеляза колата с кожения гюрук. Антонио Увалде, чиято фигура беше твърде безформена, въпреки горещината, бе облечен с черен костюм. Голям часовник на златен синджир се люлееше на дебелото му шкембе. Седеше на капрата и държеше поводите на юздите.

Железният сандък с парите се намираше в задната част на двуколката — място, предназначено за багаж.

Телохранителят, негър с херкулесовско телосложение, яздеше едър пъстър кон редом с двуколката и наблюдаваше зорко местността.

Все едно какво ставаше с Яго Дезиерто, Ласитър не можеше повече да чака. Реши да действува.

Дон Вако не можеше да види Чет Макдарън, който се беше скрил в храстите. Но виждаше двуколката и стрелеца на кон. Разбойникът се сниши зад скалата и грабна пушката си.

Изплю цигарата. Ласитър се промъкна незабелязано зад дон Вако и с кобура на ремингтъна си замахна по главата му. Сомбрерото на дон Вако се килна встрани.

Ударът повали разбойника, който не разбра какво се случи с него. Ласитър дочу зад себе си шумолене.

Между храстите се показа Яго Дезиерто с блестящи очи и смалени зеници. Беше отишъл до бивака, за да прибере един кон, който щеше да избяга.

Видя прострения на земята дон Вако, погледна Ласитър и за секунда се стъписа. Но мисълта все още работеше в болния му мозък.

— Значи искате да офейкате с парите — каза с глух, монотонен глас. — Нищо няма да излезе от цялата работа.

 

 

Банкерът на двуколката и яздещият телохранител стигнаха мястото, където ги причакваше Чек Макдарън. Той изскочи на пътя с револвери в двете си ръце.

— Стой! Никой да не мърда. Няма да ви се случи нищо лошо!

Антонио Увалде дръпна рязко юздите и конят закова на едно място. Телохранителят също спря. На рамото на негъра висеше пушка-двуцевка с насочена напред цев. Изпод колелата на внезапно спрялата двуколка и под копитата на конете се вдигна облак прах.

Нахлупената ниско кавалерийска шапка на телохранителя засенчваше горната част на лицето му. Бялото на очите се открояваше рязко на черното му лице.

Цялото му поведение говореше, че ще направи необходимото, за да си заслужи това, за което му се плаща.

 

 

На възвишението се разиграваше друга сцена. Яго Дезиерто сграбчи револверите си. Моментално насочи цевите нагоре. Ласитър измъкна ремингтъна си така светкавично, както никога досега.

Отскочи встрани точно в момента, когато изтрещяха дългоцевните револвери на Дезиерто и просто за части от секундата отвърна на стрелбата. Дезиерто не успя да уцели Ласитър. Един от неговите куршуми улучи скалата и рикошира със свистене.

Ласитър стреля точно и куршумът му попадна в тялото на високия, костелив разбойник. Преди да се строполи, Дезиерто стреля още веднъж с двата си револвера. Куршумите се забиха в земята пред краката на Ласитър.

Дезиерто трябваше вече да падне мъртъв, но остана изправен. И тогава се случи нещо странно, непонятно. Яго Дезиерто, наркотизираният измършавял стрелец с мъртвешко лице, се обърна и се спусна надолу по височината.

Свръхчовешка издръжливост или кактусовият опиат го крепяха все още жив. Разумът му бе окончателно заличен и всяка връзка с реалността — прекъсната.

Яго Дезиерто продължаваше да стреля около себе си по сенки и призраци, които виждаше само болната му фантазия. Револверните изстрели се разнасяха сред пустата местност, чуваше се дрезгавият му смях и нещо като откъслечни думи на песен. Ласитър престана да му обръща внимание.

 

 

Пукотевицата от стрелбата на хълма стресна мъжете, намиращи се на пътя. Но Чет Макдарън не извърна глава.

— По-добре се откажи от всякакъв опит да стреляш, черна муцуно — каза той на телохранителя. — Само трябва да натисна спусъка и ще застрелям твоя бос.

— Вдигни ръцете и се предай, Марвин! — крещеше Увалде. Пот обливаше лицето му. — Не стреляй, чужденецо!

Яго Дезиерто стигна до подножието на хълма. Бе изстрелял всичките си патрони. Олюля се. Някакво потреперване премина по мършавото тяло и той се свлече на земята.

Ласитър знаеше, че е мъртъв. Дон Вако щеше да бъде още малко в безсъзнание. Ласитър се спусна по височината надолу и затича към пътя. Чет Макдарън преговаряше с Антонио Увалде и охраняващия го стрелец. Чернокожият бе хвърлил оръжията си.

Увалде бе дръпнал спирачката на двуколката и бе вдигнал нагоре късите си, дебели ръце. Ласитър излезе от храстите. Накара банкера да слезе от колата, а негъра — от коня. Поводите се отпуснаха до земята.

— Още веднъж повтарям, че съм под закрилата на Ел Буитре — каза дебелият Увалде. — Живи ще ви одере, ако не изчезнете веднага и не ме оставите на мира.

— Самият Ел Буитре даде заповед за това нападение, защото сте го излъгали и измамили, сеньор Увалде — отвърна спокойно Ласитър. Чет Макдарън въздъхна с облекчение, като видя, че Ласитър не е ранен. По-късно можеше да го разпита подробно за стрелбата на хълма. — Ел Буитре заповяда да убием вас и вашия телохранител и да отмъкнем сандъка с парите.

— Какъв сандък с пари? — задъхано попита шишкото. — Парите ми се превозват от специална транспортна кола. Нося само няколкостотин песо в портфейла си.

— Не лъжете! — рече Ласитър. — Знаем как стоят нещата. Има един-единствен шанс да оцелеете. Условието е да бъдете на наша страна. Ще оставите двуколката и парите тук и двамата с телохранителя ще изчезнете. Скоро Ел Буитре и бандата му ще бъдат ликвидирани.

По този въпрос Ласитър не беше безусловно оптимистично настроен, но думите му звучаха много убедително. Обясни на банкера в детайли цялата ситуация. Щом като Антонио Увалде и чернокожият му закрилник отпътуват с коня на негъра, Ласитър щеше да застреля коня на банкера и да остави фалшиви следи.

Смяташе да разкаже на дон Вако, че Антонио Увалде е бил придружаван и от втори стрелец, който е яздил на разстояние и незабелязано е следвал банкера. Според версията на Ласитър, този втори телохранител забелязал дон Вако на хълма и го повалил със силен удар, след което застрелял Яго Дезиерто и взел на прицел Ласитър и Чет Макдарън.

Започнала ожесточена стрелба. Впоследствие Увалде и двамата му телохранители се оттеглили и, след като един от тях бил ранен, избягали. Антонио Увалде трябвало да изпрати няколко дни по-късно вест до Ел Буитре, за да се оплаче от нападението на неизвестни бандити, да помоли главатаря на разбойниците да ги намери и да му върне парите.

Ел Буитре щеше да изпадне в още по-голяма заблуда, когато Ласитър, Чет Макдарън и Дон Вако му предадат сандъка с парите. Увалде продължаваше да се чуди и мае. Дишаше тежко, като риба на сухо.

— Не зная какво да кажа — смотолеви банкерът най-после. — Идеята и целият план са толкова фантастични. Значи действате за осъществяване на някакво тайно поръчение. И смятате, че милицията и войската скоро ще завземат базата на Ел Буитре, сеньор?

— Точно така — отговори Ласитър. — По-късно ще получите парите си обратно, сеньор Увалде. Радвайте се, че Ел Буитре изпрати тук именно нас. Ако не беше така, вие и телохранителят ви отдавна щяхте да сте мъртви.

Банкерът схвана бързо как стоят нещата, но просто не искаше да се раздели с парите си. Той хленчеше и се вайкаше и търсеше какви ли не възражения срещу плана на Ласитър, чието търпение накрая преля.

Дон Вако нямаше да лежи в безсъзнание цяла вечност, а трябваше да се уредят още хиляди неща.

— Рискуваме живота си, само и само да не падне косъм от главата ви, Увалде, и въпреки това продължавате с глупостите си — каза Ласитър. — Не забравяйте това. Качвайте се най-после на коня. Конят на телохранителя ви е достатъчно силен да носи и двама ви.

— Господа — обърна се Увалде, — давам на всеки от вас по две хиляди песо — като видя недружелюбните погледи, извика: — Три хиляди. Пет хиляди. Това е последната ми дума. Вземете тази сума и се махайте, върнете се в Щатите.

— Съвсем сте се побъркали, Увалде — отвърна Ласитър грубо. — Изчезвайте, човече! Благодарете на бога, че сте още жив. Хайде на коня, офейквайте бързо! И никакви гадни номера сега или по-късно, разбрано ли е? Ако ни издадете на Ел Буитре, няма да видите нито грош от парите си. Единственото условие да си получите парите обратно, е, да правите точно това, което ви казах.

Увалде видя неумолимите лица на Ласитър и Чет Макдарън. Накрая, дълбоко натъжен, се съгласи. Хленчеше и цивреше заради парите си, едри сълзи се стичаха по дебелите му бузи.

Ласитър изпразни оръжията на негъра телохранител, преди да му ги върне. Чернокожият повдигна дебелия банкер и го намести на седлото, после се метна зад него. Погледна Ласитър и Чет Макдарън.

— Благодаря, сеньори — рече кратко, преди да се отдалечи с оплакващия нещастието си Увалде.

Негърът благодари за спасения си живот. Въпреки че му беше жал, Ласитър застреля с един куршум коня, впрегнат в двуколката. Не можеше по друг начин да представи убедително доказателство на дон Вако, че Антонио Увалде е избягал и е оставил двуколката, заедно със сандъка пари.

На хълма дон Вако все още спеше. Ласитър и Чет Макдарън се заловиха трескаво за работа. Трябваше да направят фалшиви дири, да разпръснат патронни гилзи, за да създадат впечатление за ожесточена стрелба от различни места.

Накрая трябваше да се оставят и следи от коня на фиктивния втори телохранител. Ласитър се справи сам, а в същото време Чет Макдарън чакаше горе на хълма до загубилия съзнание дон Вако.

Ако Вако дойдеше в съзнание, преди да са свършили работата си, щеше да се наложи да го цапардоса втори път. Ласитър обходи с коня си разстояние от около миля и половина, за да остави в две посоки отпечатъци от коня на втория телохранител.

Върна жребеца си в падината и заличи следите, за да не може дон Вако да познае, че Ласитър е използвал коня си. След това тръгна към хълма.

Дон Вако изстена. Чет Макдарън тъкмо се канеше да го удари още веднъж. Ласитър му направи знак, че не е необходимо. Така на дон Вако бе спестена втора цицина на главата.