Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (8)

Глава 8

Малко след като Кейн напусна стаята се чу познат глас.

— Луси, пак си пуснала в къщата това куче?

— Той се промуши покрай мен, мис Софрония.

— Покрай мен нямаше да се промуши!

Кит се усмихна, когато долови бързите делови стъпки. Прегърна Мерлин и му прошепна:

— Няма да й позволя да те нарани.

Софрония нахълта в стаята, но внезапно спря, като видя непознатата дама.

— О, извинете! Луси не ми каза, че имаме посетител.

Кит вдигна нагоре глава и й се усмихна палаво.

— Кит! — ахна Софрония. — Господи! Наистина ли си ти?

Със смях, гостенката скочи на крака и се хвърли към нея.

— Разбира се, че съм аз, кой друг?!

Двете жените се прегърнаха под възторжения лай на обикалящия около тях Мерлин.

— Толкова е хубаво, че те виждам… О, Софрония, ти си станала дори по-красива, отколкото те помня.

— Аз? Погледни себе си! Изглеждаш, все едно си слязла от страниците на „Дамско списание на Лейди Кодей“^[1].

— Всичко това е благодарение на Елзбет.

Кит отново се разсмя и сграбчи Софрония за ръката. Паднаха на дивана и се опитаха да запълнят трите години раздяла.

Кит знаеше, че вината за рядката им кореспонденция е само нейна. Софрония не обичаше да пише писма, а малкото, които беше написала, бяха пълни с възхвала за стореното от Кейн за плантацията, но въпреки това отговорите на Кит бяха винаги язвителни. Накрая Софрония беше спряла да пише напълно.

Кит си спомни колко се бе зарадвала на подобренията в къщата, които бе направила Софрония. Да не ги признае сега, щеше да бъде глупаво и дребнаво, и тя я похвали за всичко свършено.

Софрония се опиваше от думите на Кит. Знаеше, че цялата къща блести благодарение на нейните грижи и че има пълното право да се гордее с това. Но в същото време започнаха да я терзаят познатите усещания на неприязън и любов, които винаги я измъчваха в присъствието на Кит.

Дълги години Софрония бе единствената, която се бе грижила за нея, а сега Кит бе станала жена с опит и познанства, които не можеше да сподели със старата си приятелка. Беше красива и горда, чувстваше се като у дома си в един свят, в който Софрония никога нямаше да влезе. Старите рани се отвориха.

— Само не си въобразявай, че сега можеш да си пъхаш носа в моите работи и да ми нареждаш как да ръководя къщата.

Кит се усмихна леко.

— Дори и не съм си помисляла за това. Всичко, което ме интересува, е земята. Полетата. Нямам търпение да разгледам наоколо.

Негодуванието на Софрония изчезна и на негово място се появи притеснение. Съжителството на майора и Кит под един покрив щеше да доведе до неприятности.

 

 

Старата спалня на Розмари бе обновена в розови и мъхестозелени цветове. Това напомняше на Кит за вътрешността на зряла диня, където розовото месо граничеше с бледия блясък на кората. Радваше се, че тази прохладна и красива стая е нейна, макар да бе следващата по хубост след спалнята на Кейн. Фактът, че двамата ще споделят обща дневна я правеше неспокойна, но поне щеше да има възможност да го наблюдава.

Как можа да му позволи да я целуне така? Този въпрос, който се опитваше да не си задава, й действаше като юмрук в корема. Наистина, беше го отблъснала, но не и преди да я бе целунал толкова страстно. Ако на негово място бе Брандън Пърсел, можеше да разбере, но как можа да направи такова нещо с Байрън Кейн?

Спомни си лекцията на мисис Темпълтън за греха на Ева, в навечерието на завършването. Със сигурност само една безсрамница би могла да се забрави така, и то с най-злия си враг. Може би с нея нещо не беше наред?

Глупости! Просто бе изтощена от пътуването, а и бърборенето на мис Доли би довело всекиго до лудост.

Твърдо решена да не мисли повече, Кит съблече роклята и застана пред умивалника по долна риза и фуста. Къпането отдавна бе станало едно от любимите й удоволствия. Не можеше да повярва, че някога бе мразила сапуна и водата. Какво глупаво дете е била преди! Глупава за всичко, освен за омразата си към Кейн!

Проклинаше тихо под носа си — навик, който дори Елзбет не успя да изкорени. Преди да напусне дневната, Кейн й бе наредил да се срещнат след вечеря в библиотеката. Щеше да бъде твърде преувеличено да се каже, че Кит с нетърпение очаква разговора. В същото време той трябваше да разбере, че тя вече не е онази незряла, осемнадесетгодишна девойка.

Луси бе разопаковала вече багажа й и когато за миг хвърли поглед на една стара рокля, й се прииска да изскочи на двора и да продължи с разглеждането на родния си дом. Но скоро трябваше да слезе долу и да продължи битката. На сутринта щеше да има достатъчно време.

Избра бяла рокля с разпръснати по нея букетчета незабравки. Горната пола бе ушита така, че между предните гънки се откриваше долната фуста в тон с цветята. Кейн, дяволите да вземат душата му, й бе предоставил щедра издръжка за дрехи и Кит се бе обзавела с красиви тоалети. Голяма част от тях дължеше на Елзбет, която бе заявила, че вкусът й е твърде хаотичен и никога не я пусна сама по магазините. Наистина, дължеше всичко на приятелката си — Кит бързо се уморяваше от суетата и необходимостта да избира, затова се съгласяваше с всичко, което й предлагаха продавачите.

Нетърпеливо измъкна фибите. Тази сутрин бе сресала косата си в испански стил: разделена по средата и стегната на прост кок на тила. Няколко кичурчета беше оставила пуснати върху челото и страните си, и заедно с черните обеци, й придадоха елегантност, която беше идеална за първата й среща с Кейн.

Повече нямаше да търпи да ограничават свободата й!

Разреса косата си докато заблестя, след това я вдигна и я закрепи с филиграновите гребени, които Елзбет й бе подарила. Буйните къдрици нападаха по раменете й. След като постави на китките си малко от любимия си жасминов парфюм беше готова да отиде при мис Доли.

Когато почука на вратата й, Кит се зачуди, как крехката й спътница щеше да се справи със срещата си на вечеря с героя-янки. Почука втори път и когато никой не й отговори, бутна вратата.

Мис Доли седеше сгушена в люлеещия се стол в ъгъла на тъмната стая. По набръчканите й бузи се стичаха сълзи, които тя безуспешно се опитваше да изтрие с парцаливо парче, което някога е било светлосиня носна кърпичка.

Кит се втурна към нея.

— Мис Доли! Какво се е случило?

По-възрастната жена изглежда не я чуваше.

Кит коленичи пред нея.

— Мис Доли!

— Здравей, мила — промърмори тя. — Не разбрах, че си влязла.

— Защо плачете? — Кит стисна ръцете й. — Кажете ми какво не е наред?

— Нищо, наистина. Глупави спомени — как играехме на кукли със сестра ми като деца. Играехме в беседката под лозницата. Спомените са част от старостта.

— Вие не сте стара, мис Доли! Погледнете се! В тази бяла рокля изглеждате свежа като пролетен ден!

— Опитвам се да не се отпускам — призна мис Доли и се изправи в стола, докато бършеше мокрите си страни. — Понякога, в дни като днешния, си спомням за неща, които са се случили преди много години и това ме натъжава.

— Какви неща?

Мис Доли я потупа по ръката.

— Хайде сега, скъпа. Не искаш да слушаш моите глупости.

— Вие не говорите глупости — възрази Кит, макар преди няколко часа навика на компаньонката й да говори за всичко, което й дойдеше на ум, я беше побъркало.

— Ти имаш добро сърце, Катрин Луиз, разбрах го от пръв поглед. Бях много щастлива, когато ми предложи да те съпровождам обратно до Южна Каролина. — Тя поклати толкова енергично глава, че лентите на шапката й затрептяха. — Не ми харесва на Север. Всички говорят толкова високо. Не обичам янките, Катрин. Съвсем не ги харесвам.

— Разстроена сте заради срещата с майор Кейн, така ли? — Кит погали ръката на мис Доли. — Не трябваше да ви водя тук. Мислех само за себе си, но не и за начина, по който ще ви повлияе.

— О, скъпа, не си струва да се виниш заради глупостта на една безумна старица.

— Няма да ви позволя да останете, ако това ще ви направи нещастна.

Очите на мис Доли се разшириха от уплаха.

— Но аз нямам къде другаде да отида! — Тя скочи от стола и започна отново да плаче. — Глупости… обикновени глупости… това е всичко. Аз… сега ще се измия и ние ще слезем на вечеря. Минутка… само минутка… дори по-малко…

Кит стана и прегърна слабите й рамене.

— Успокойте се, мис Доли! Няма да ви отпратя! Ще останете с мен толкова дълго, колкото вие пожелаете. Обещавам!

Надежда проблесна в очите на нейната компаньонка.

— И няма да ме отпратиш?

— Никога! — Кит погали пухкавите бели ръкави на роклята й и я целуна по бузата. — Направете се красива за вечерята.

Мис Доли погледна нервно към коридора, който се намираше извън сигурното убежище на стаята й.

— Д-добре, скъпа!

— Моля ви, не се притеснявайте за майор Кейн — усмихна се Кит. — Просто си представяйте, че забавлявате генерал Лий.

След десет минути прекарани пред огледалото, мис Доли реши, че е готова. Кит бе толкова щастлива, че възрастната жена успя да се възстанови, че нямаше нищо против да я почака. Докато слизаха по стълбите, мис Доли започна да се суети около нея.

— Почакай за минутка, скъпа. Горната ти пола е малко изкривена. — Прехапа езика си, докато оправи дрехата. — Бих желала да се грижиш за външния си вид повече. Не искам да бъда критична, но невинаги изглеждаш толкова чиста, колкото би трябвало да бъде една млада дама.

— Да, мем — промърмори Кит с най-смирения си глас, който никога не успя да заблуди мисис Темпълтън, но винаги вършеше работа пред мис Доли. В същото време мислено си обещаваше да удуши Байрън Кейн с голи ръце, ако изплашеше с нещо бедната жена.

Точно тогава той излезе от библиотеката. Беше облечен неофициално с черни панталони и бяла риза, косата му бе все още влажна от банята. Кит злорадо се усмихна. Беше твърде невъзпитан, за да се облече подходящо за вечеря, след като знаеше, че на масата ще присъстват дами.

Кейн вдигна глава и ги видя да приближават. Нещо, което Кит не можеше да разчете, проблесна в очите му. Сърцето й заби по-бързо. Споменът за безумната им целувка покри бузите й с руменина. Пое си дълбоко дъх. Предстоеше й трудна вечер. Трябваше да забрави за случилото се и да се държи с достойнство. Външният му вид щеше да ужаси мис Доли.

Кит се обърна, за да я успокои, но видя, че устните на възрастната жена са извити в кокетна усмивка. Мис Доли протегна малката си ръка, облечена в дантелена ръкавица и я спусна грациозно надолу като дебютантка.

— Мой мили, скъпи генерале! Не мога да ви опиша каква чест е за мен, сър. Не можете да си представите колко дълги часове прекарах на бедните си колене, молейки се за вашата безопасност. Никога, и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще имам честта да ви срещна. — Тя пъхна малките си пръстчета в голямата длан на Кейн. — Аз съм компаньонката на Катрин, Доротея Пинкни Калхун, една от колумбийския клон на Калхунови — и приклекна в дълбок реверанс, който би направил чест на всяка „темпълтънска“ дама.

Кейн погледна с недоумение горната част на шапката й с къдрици.

Възрастната жена се изправи, главата й стигаше до третото копче на ризата му.

— Ако има нещо, каквото и да е, което бих могла да направя за по-приятното ви пребиваване в „Райзън Глори“, генерале, само кажете. От този момент… от този миг, ме считайте за най-преданата ви слугиня.

Ресниците на мис Доли запърхаха с такава тревожна скорост, че Кит се уплаши да не ослепее.

Кейн се обърна към Кит за обяснение, но тя също бе озадачена. Той прочисти гърлото си.

— Вижте… страхувам се, че сте направили грешка, мадам. Не съм дослужил до чин генерал. Всъщност, сега съм в оставка и изгубих връзка с армията, макар че някои все още ме наричат майор.

Мис Доли се изкиска непринудено.

— О, боже, боже! Колко съм глупава! Хванахте ме като коте в сметана! — и тя понижи гласа си до конспиративен шепот. — Забравих, че сте под прикритие! И трябва да призная, че добре го правите. Нито един шпионин-янки не би могъл да ви познае. Жалко само, че е трябвало да обръснете брадата си. Обожавам мъже с бради!

Търпението на Кейн свърши и той се обърна към Кит.

— За какво говори тя?

Мис Доли притисна пръсти към ръката му.

— Е, не е нужно да се разстройвате. Обещавам, когато сме в компания да бъда много дискретна и да се обръщам към вас с майоре, скъпи ми генерале!

Гласът на Кейн прозвуча предупредително:

— Кит…

Мис Доли цъкна с език.

— Тихо, тихо, генерале! Не трябва да се притеснявате за Катрин Луиз. По-предана дъщеря на Конфедерацията не съществува. Тя никога не би издала истинската ви самоличност, нали, скъпа?

Кит се опита да отговори, дори отвори устата си, но от нея не излезе нищо.

Мис Доли хвана ветрилото си от кокоши пера, което висеше на тънката й китка, и я удари с него по ръката.

— Кажи незабавно на генерала, че това е така, скъпа! Ти никога няма да го предадеш! Бедният човек има достатъчно проблеми, за да добавя и това бреме. Хайде сега! Кажи му, че може да ти има доверие! Кажи му!

— Можете да ми се доверите — изграчи Кит.

Кейн я изгледа свирепо.

Мис Доли се усмихна и подуши въздуха.

— Ако не ме лъже носът ми, за вечеря ще имаме пиле фрикасе. Признавам, че изпитвам пристрастие към това ястие, особено, ако към него се прибави щипка мускатово орехче. — Тя хвана Кейн под ръка и се отправи към трапезарията. — Знаете ли, генерале, има голяма вероятност с вас да се окажем далечни роднини. Според моята пралеля, Фийби Литълфелд Калхун, клон от бащиния ми род е свързан чрез брак с клана Лий от Вирджиния.

Кейн спря като закован.

— Опитвате се да ми кажете, мадам… че вие в действителност, наистина ме мислите за генерал Робърт Лий?

Мис Доли отвори уста, за да отговори, но за нещастие отново се разкиска.

— О, не, не, няма да ме хванете така лесно, генерале! Обидно е да ме изпитвате отново, след като се заклех, че може да разчитате на мен. Вие сте майор Байрън Натаниел Кейн. Катрин Луиз ми го каза достатъчно ясно.

След това го погледна и му намигна многозначително.

 

 

По време на вечерята Кейн бе мрачен, а Кит загуби обичайния си апетит. Сега, освен че се налагаше да търпи присъствието му и да живее със спомена за целувката им, трябваше да изтърпи притеснението, че е посяла семената за поредната лудост на мис Доли.

Компаньонката обаче не забелязваше напрегнатото мълчание, и без затруднение запълваше паузите. Чуруликаше непрекъснато за фрикасето, за далечните си роднини, за целебните свойства на лайката, докато лицето на Кейн не потъмня като буреносен облак. Когато десертът бе сервиран, той изпадна в пълен ужас от предложението на възрастната дама, да си направят след вечеря неофициална рецитация на поезия в салона.

— Имате лош късмет, мис Калхун! — Погледът му се плъзна по масата. — Катрин Луиз донесе от Ню Йорк секретни съобщения. Страхувам се, че трябва да се видим с нея насаме. — Едната му вежда се изстреля нагоре. — Веднага!

Мис Доли засия.

— Но разбира се, скъпи генерале! Не е нужно да казвате и дума повече! Отивайте! Аз ще остана тук и ще се насладя на този вкусен джинджифилов кейк. Ах, не ми се е налагало…

— Вие сте истинска патриотка, мадам! — Той избута стола си назад и посочи към вратата. — В библиотеката, Катрин Луиз!

— Аз… ъъъ…

— Сега!

— Побързай, мила! Генералът е зает човек!

— И е на път да стане още по-зает! — отвърна той многозначително.

Кит се изправи и се плъзна покрай него. Добре! Беше време за битка!

 

 

Библиотеката на „Райзън Глори“ си бе останала такава, каквато я помнеше Кит. Удобни кресла с кожа, провиснала на някои места, стояха разположени в ъглите до старото махагоново бюро. Голям прозорец внасяше светлина и веселие, въпреки тъмната кожена подвързия на книгите наредени по рафтовете.

Това бе любимата й стая в плантацията и тя възнегодува срещу непознатия хумидор^[2], който стоеше върху бюрото и армейския Колт, прибран в облицованата в червено дървена кутия до него. Но най-вече я подразни портрета на Абрахам Линкълн, който висеше над камината, на мястото на картината „Обезглавяването на Йоан Кръстител“, която бе стояла там, откакто се помнеше.

Кейн седна в стола зад бюрото, вдигна крака върху махагоновата повърхност и кръстоса глезени. Позата му бе откровено нагла, но Кит не му позволи да разбере, че това я дразни. По-рано същия ден, когато бе скрита зад воалетката, той се бе отнасял с нея като с жена. А сега я третираше като помощник-коняр. Нищо, скоро щеше да разбере, че не може да отхвърли изминалите години толкова лесно.

— Бях ти наредил да останеш в Ню Йорк — започна Кейн.

— Именно, наредихте. — Тя се престори, че оглежда стаята. — Този портрет на мистър Линкълн няма място в „Райзън Глори“. Това обижда паметта на баща ми.

— От това, което чувам, баща ти сам е оскърбил собствената си памет.

— Вярно. Но все пак е мой баща и умря храбро.

— В смъртта няма нищо храбро. — Лицето му изглеждаше сурово на мъждивата светлина на лампата. — Защо не се подчини на заповедите ми и не остана в Ню Йорк?

— Защото заповедите ви са неразумни.

— Не е нужно да давам обяснения за това, което върша.

— Така си мислиш ти! Аз изпълних нашето споразумение — избухна Кит.

— Нима? В условията влизаше примерното ти поведение — възрази той.

— Аз завърших Академията.

— Не ме вълнуват успехите ти в Академията. — Без да сваля краката си от бюрото, той се наведе напред и извади писмо от едно чекмедже. Подхвърли й го. — Много интересно четиво, въпреки че не бих го показал на човек, който лесно изпада в истерия.

Тя го взе. Стомахът й се сви, когато видя подписа: „Хамилтън Удуърд“.

„Мистър Кейн,

Мой неприятен дълг е да ви съобщя, че миналия Великден, като гост в моята къща, вашата подопечна се държа по един шокиращ начин, за който ми е трудно да намеря думи, за да опиша. Вечерта, по време на нашия ежегоден бал, Катрин нагло се опита да съблазни един от моите партньори. За щастие се намесих навреме. Бедният човек бе потресен. Той има жена и деца, и заема видно място в благотворителните организации. Нейното неморално поведение ме кара да се страхувам, че може би е поразена от модната болест — нимфомания…“

Кит смачка писмото и го хвърли върху бюрото. Нямаше представа какво е нимфомания, но й звучеше ужасно.

— Това писмо е лъжа! Не може да му вярваш!

— Щях да си съставя мнение, когато имам възможност да пътувам до Ню Йорк в края на лятото, и разговарям с теб. Ето защо ти казах да останеш в града.

— Имахме споразумение. Не можеш да се отметнеш от него, само защото Хамилтън Удуърд е глупак.

— Глупак ли?

— Да! — потвърди тя, усещайки как бузите й горят.

— Искаш да ми кажеш, че нямаш навика да предлагаш своята благосклонност?

— Разбира се, че не!

Погледът му се спря върху устните й, принуждавайки я да си спомни какво се беше случило между тях няколко часа по-рано.

— Ако това писмо е лъжа — каза й тихо, — как да си обясня, че толкова лесно падна в ръцете ми този следобед? Това ли е твоята представа за примерно поведение?

Не знаеше как да се защити за нещо, което сама не разбираше, затова премина в атака.

— Може би ти си този, който трябва да обясни. Или винаги нападаш младите жени, които влизат в дома ти?

— Нападам ли?

— Считай се за късметлия! Бях много уморена от пътуването — каза тя колкото можеше по-високомерно. — Иначе юмрукът ми щеше да се забие в корема ти. Същото се случи и с приятеля на мистър Удуърд.

Кейн спусна краката си на килима.

— Ясно…

Той не й вярваше.

— Интересното е, че си загрижен за моето поведение, а изглежда не си се замислил за твоето собствено.

— Това не е едно и също. Ти си жена.

— Ах, ето какво било! И в това е цялата разлика?

Погледна я раздразнено.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Щом така казваш.

— Точно така, казвам, че незабавно се връщаш обратно в Ню Йорк!

— А аз пък ти казвам, че ще остана!

— Не си ти тази, която решава!

За съжаление, това беше чистата истина, която Кит се боеше да признае. Наложи й се да мисли бързо.

— Искаш да се отървеш от мен, нали? И да сложиш край на това нелепо настойничество?

— Повече, отколкото можеш да си представиш!

— Тогава ще ми позволиш ли да остана в „Райзън Глори“?

— Прости ми, но не виждам каква е връзката.

Тя се опита да говори спокойно.

— Има няколко джентълмени, които желаят да се оженят за мен. Нуждая се от няколко седмици, за да реша, кого е най-добре да избера.

Лицето му помръкна.

— Ще решаваш в Ню Йорк.

— Но как ще го направя? Тези три години съвсем ме объркаха, а това е най-важното решение в моя живот. Трябва да разгледам внимателно предложенията и имам нужда от позната среда, за да го направя. В противен случай няма да мога да преценя правилно, а никой от нас двамата не иска това.

Обяснението й не се получи много убедително, но вложи в него цялата си искреност.

Лицето му потъмня още повече. Той се придвижи към камината.

— Някак си не те виждам в ролята на предана съпруга.

Кит бе напълно съгласна с това, но все пак се обиди.

— Интересно, защо?

Тя извика в паметта си образа на Лилит Шелтън, която обичаше да дава мнение за мъжете и брака.

— Бракът е това, което всяка жена иска, не е ли така? — каза Кит с онзи надут идиотски израз на лицето, който имаше нейната съученичка при подобни обяснения. — Съпругът й се грижи за нея, купува й хубави дрехи, подарява й бижута за рождения ден. Какво повече може да иска една жена от живота?

Сивите очи се превърнаха в късчета лед.

— Преди три години, когато ми беше помощник-коняр, ти бе трън в петата ми, но беше смела и трудолюбива. Предишната Кит Уестън не се продаваше за дрехи и бижута.

— Предишната Кит Уестън, не беше принудена от своя настойник да завърши училище, което превръща младите момичета в примерни съпруги.

Беше отбелязала точка. Той реагира с небрежно повдигане на раменете и се облегна на полицата над камината.

— Всичко това е в миналото.

— Точно миналото ме превърна в това, което съм сега. — Тя пое дълбоко дъх. — Имам намерение да се омъжа, но не искам да направя грешен избор. Нуждая се от време и бих искала да го прекарам тук.

Той я изучаваше.

— Тези млади хора… — Гласът му се пречупи и излезе като задавен хрип. — Целувала ли си ги така, както целуна мен?

Беше й необходима цялата сила, за да не погледне встрани.

— Дължеше се на умората от пътуването ми. А и те са твърде много джентълмени, за да ме притискат така, както направи ти.

— Значи са глупаци.

Тя се зачуди какво имаше предвид с тези думи.

Кейн се отдалечи от камината.

— Добре, така да бъде. Имаш един месец. Ако до тогава не се справиш, се връщаш обратно в Ню Йорк, с или без съпруг. И още нещо… — Той многозначително кимна към коридора. — Тази лудата трябва да се махне. Нека да си почине един ден, след това я качи на влака. Аз ще я компенсирам.

— Не! Не мога!

— Да, можеш!

— Но аз й обещах!

— Направила си грешка.

Той изглеждаше толкова непреклонен. Какви аргументи трябваше да изложи, за да го убеди?

— Не мога да остана тук без придружителка.

— Малко е късно да се притесняваш за почтеността си.

— Може би за теб, но не и за мен.

— Мисля, че тя не става много за компаньонка. Веднага щом някой от съседите я заговори, ще разбере, че е луда.

Кит мигновено се хвърли в пламенна отбрана.

— Тя не е луда!

— Не можеш да ме заблудиш!

— Тя е само малко… по-различна.

— Повече от малко. — Кейн я изгледа подозрително. — Как така изведнъж си въобрази, че аз съм генерал Лий?

— Аз… може би по невнимание съм споменала нещо.

— Ти си й казала, че съм генерал Лий?

— Не, разбира се, че не! Тя просто се страхуваше от срещата с теб. Опитах се да я развеселя. Нямах никаква представа, че ще вземе всичко на сериозно. — Кит му обясни какво се беше случило, когато бе отишла в стаята на мис Доли.

— И сега очакваш от мен да се съглася с тази шарада?

— Няма да ти бъде трудно — отбеляза Кит разумно. — Тя и без това води сама по-голямата част от разговорите.

— Това не ми харесва.

— Но трябва. — Мразеше да го моли и думите почти заседнаха в гърлото й. — Моля те! Тя няма къде другаде да отиде.

— Дяволите да го вземат, Кит! Не я искам тук!

— И мен не ме искаше, но ми разреши да остана. Каква е разликата, ако го направиш за още един човек?

— Огромна. — Той млъкна за малко, сякаш пресмяташе нещо на ум, след това се усмихна хладно. — Ти искаш толкова много от мен, но досега не чух какво предлагаш в замяна.

— Ще тренирам конете ти — отвърна му бързо.

— Мислех си за нещо… по-лично.

Тя преглътна.

— Ще почиствам дрехите ти.

— Преди три години беше много по-изобретателна — напомни й той. — Разбира се, тогава не беше толкова опитна… колкото си сега. Спомняш ли си нощта, когато ми предложи да станеш моя любовница?

Тя облиза с върха на езика сухите си устни.

— Тогава бях отчаяна.

— Колко отчаяна си сега?

— Намирам този разговор за неприличен — успя да каже, подражавайки на високомерния тон на Елвира Темпълтън.

— Но не толкова, колкото целувката ми този следобед. — Той я приближи още, гласът му беше нисък и леко дрезгав. За момент тя си помисли, че отново ще я целуне. Вместо това Кейн изкриви устни в усмивка, пълна с подигравка. — Мис Доли може да остане, за сега. По-късно ще ти съобщя, каква отплата искам от теб.

Когато той излезе от стаята, Кит остана загледана във вратата, като се чудеше дали бе спечелила или загубила.

 

 

Същата нощ, Кейн дълго лежа, неподвижен в тъмнината, подложил ръка под главата си и загледан в тавана. Каква игра беше играл с нея тази вечер? Или тя беше започнала някаква игра с него?

Целувката й следобед му даде ясно да разбере, че не е невинна. Но дали беше толкова необуздана, колкото твърдеше в писмото си Удуърд?

Не знаеше. За сега. Щеше да изчака и да наблюдава.

В мислите си видя устата й — като дива роза, устните й — меки, нежни венчелистчета. Желание — горещо и неистово прониза тялото му.

Едно беше сигурно. Времето, когато гледаше на нея като на дете, бе отминало безвъзвратно.