Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (12)

Глава 12

Магнус подкара кабриолета към дома. Софрония седеше до него на капрата, а зад тях се бяха разположили Самуел, Луси и Патси. Когато напуснаха църквата, той се бе опитал да завърже разговор със Софрония, но тя беше сърдита и това го отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, въпреки че Магнус не можеше да разбере защо. Имаше нещо странно в техните отношения.

Той погледна към Софрония, която седеше до него като красива статуя. Бе уморен от тайните, които витаеха около нея. Бе уморен от любовта си, която му носеше повече мъка, отколкото щастие. Не беше ли по-добре да помисли за Дебора Уилямс, дъщеря на един от работниците в плантацията, която не криеше, че е готова да отвърне на ухажването му.

По дяволите! Беше му време да създаде семейство. Войната бе свършила, имаше хубава работа. Малкият уютен дом на надзирателя, в края на градината, имаше нужда от стопанка. Дните на пиянство и леки жени бяха приключили. Сега искаше жена и деца. Дебора Уилямс бе красива, сладка, наивна девойка, за разлика от Софрония с нейния вечно хапещ език. Щеше да му бъде добра съпруга.

Но вместо да го разведри, тази идея го накара да се почувства още по-нещастен.

Софрония не му се усмихваше често, но когато го направеше, пред него засияваше пъстроцветна дъга. Тя четеше вестници и книги, и разбираше нещата по начин, по който Дебора никога не би могла. И преди всичко, Дебора, за разлика от Софрония, никога не пееше, когато работеше.

Магнус забеляза червено-черния кабриолет, който идеше насреща им. Бе твърде нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Вероятно бе на някой северняк, политически авантюрист.

Софрония се изправи и погледна към идващия екипаж. Когато двуколката приближи, Магнус позна седящия в нея, Джеймс Спенс — собственик на новата фосфатна мина. Не беше имал никакви контакти с него, но бе чул, че е добър бизнесмен. Справедливо плащал заплатите и не мамел клиентите си. И все пак, Магнус го ненавиждаше, най-вероятно, защото Софрония го харесваше.

Сега забеляза, че Спенс е красив мъж. Когато погледите на Джеймс и Софрония се срещнаха, той повдигна бобровата си шапка в пясъчен цвят, под която се показа гъста грива от тъмни коси, прилежно сресани на път.

— Добро утро, Софрония! — поздрави той. — Прекрасен ден, нали? — Дори не погледна към спътниците й.

— Добро утро, мистър Спенс! — пропя Софрония с дръзка усмивка, при която Магнус стисна зъби и му се прииска да я разтърси.

Спенс нахлупи обратно шапката на главата си, двата кабриолета се разминаха и Магнус си спомни, че този мъж не за първи път показваше интерес към Софрония. Беше ги виждал да разговарят, когато я караше на пазар в Ръдърфорд. Ръцете му неволно стегнаха юздите. Беше време да поговорят!

Възможността се появи късно следобед, докато седеше с Мерлин на верандата на своя дом и се наслаждаваше на почивния си ден. С периферното си зрение забеляза някакво движение в градината. Софрония, в наситеносиня рокля обикаляше черешовите дървета и се взираше в клоните, вероятно преценяваше дали има узрели плодове.

Той стана и слезе надолу по стълбите. Пъхна ръце в джобовете си и без да бърза се отправи към овощната градина.

— Може би трябва да оставиш нещо и на птичките — забеляза той, когато приближи до нея.

Тя не го бе чула да идва и подскочи от уплаха.

— Защо се промъкваш като крадец?

— Не се промъквам. Просто стъпвам леко.

Но Софрония отказа да отговори на предизвикателството му.

— Изчезвай! Не искам да разговарям с теб!

— Жалко! Защото така или иначе ще ти се наложи.

Тя му обърна гръб и се отправи към къщата. С няколко бързи крачки той я настигна и застана пред нея.

— Можем да говорим тук, в овощната градина. — Постара се гласът му да звучи нежно. — Или може да ме хванеш под ръка и да те заведа на верандата на дома си, където да седнеш на големия люлеещ стол, за да изслушаш това, което имам да ти казвам.

— Пусни ме да мина.

— Значи искаш да говорим тук! Нямам нищо против.

Хвана я за ръка и я насочи към ствола на дървото зад нея, като използваше тялото си, за да не й позволи да се изплъзне.

— Правиш се на глупак, Магнус Оуен. — В очите й горяха ярки, златисти пожари. — Повечето мъже щяха да разберат намека. Не те харесвам! Кога ще си го набиеш в главата? Изобщо имаш ли гордост? Не се ли срамуваш, да тичаш след жена, която не се интересува от теб? Не знаеш ли, че ти се присмивам зад гърба?

Магнус трепна, но не помръдна.

— Давай, присмивай ми се колкото искаш! В чувствата ми към теб няма нищо срамно и мога да погледна смело в очите всеки, когото си поискам! — Той опря длани на дървото, от двете страни на Софрония, лишавайки я от възможността да избяга. — Освен това, не аз, а ти трябва да се срамуваш. Сутринта седеше в църквата и отправяше молитви към Господа, а трябваше да излезеш само от вратата на храма, за да започнеш да правиш мили очи на Джеймс Спенс.

— Нямаш право да ме съдиш, Магнус Оуен!

— Севернякът може да е богат и красив, но не е за теб. Кога ще престанеш да се съпротивляваш на собствената си природа?

Думите му й причиниха болка, но за нищо на света нямаше да позволи той да разбере. Вместо това, кокетно наведе глава на една страна и приканващо облегна тяло на дървото, като в същото време изпъчи гърдите си леко напред. Усмивка на триумф изгря на лицето й, като видя как Магнус дълбоко си поема дъх, и я изпива с очи. Сега щеше да го накаже за това, че вечно се месеше в живота й, и щеше да го направи по начин, от който най-много да го заболи.

Но защо ли тази мисъл й причини болка? Същата, която се появяваше всеки път, когато я погледнеше или разговаряше с нея.

Софрония решително се пребори със слабостта си.

— Ревнуваш ли, Магнус? — Тя сложи ръка на рамото му и стисна топлата мускулеста плът под ризата му. Обикновено подобно докосване, особено на бял мъж, предизвикваше в нея гадене, но това бе Магнус, от когото не трябваше да се страхува. — Може би ти се иска да се бях усмихнала на теб, а не на него? Това ли е, което те дразни, Магнус Оуен?

— Дразни ме съвсем друго. Войната, която постоянно бушува в душата ти и пълното ти нежелание да приключиш с нея — отвърна й дрезгаво той.

— Никаква война не бушува в мен.

— Не ме лъжи. Нима не разбираш? Ти лъжеш самата себе си.

Нежните му думи пропукаха ледената обвивка, с която бе обвила сърцето си. Магнус я беше разкрил със същата увереност, с която преди бе осъзнал фалшивия й опит да го съблазни, зад който безуспешно се бе опитвала да скрие своята уязвимост. Щом видя всичко това, той разбра, че трябва да я целуне. Прокле себе си като глупак, че не го бе направил по-рано.

Бавно, много бавно, той наведе глава, твърдо решен да не я плаши, но и да получи всичко, което желае.

Осъзнаването на това, което щеше да последва, проблесна в златистите очи на Софрония. Магнус видя тръпката на безпокойство — намек за нейното неподчинение.

Той пристъпи по-близо и замря, без да докосне устните й, сгрявайки ги само с дъха си, наслаждавайки се на илюзията за близост.

Софрония чакаше, но той не знаеше дали бе смирена, или гневна.

Бавно блянът се превърна в реалност. Устните им се сляха. Целуваше я нежно, желаейки да излекува скритите й рани, да унищожи дяволите, да покори демоните, да й покаже безграничния свят на любовта и спокойствието, където злото не съществува. Един свят пълен със смях и надежда, където цвета на кожата няма значение. Свят, където две любящи сърца се сливат в едно и остават завинаги заедно.

Устните й трепереха под неговите. Тя се чувстваше като хваната птичка, уплашена, но знаеща, че похитителят й няма да я нарани. Лечебната магия бавно се просмукваше през порите й, като топло лятно слънце.

Магнус нежно я отдръпна от дървото и я заключи в обятията си. Мъжествеността, която я бе плашила толкова дълго време, сега не изглеждаше толкова ужасна. Колко меки и нежни бяха устните му!

Твърде скоро той се отдръпна от нея. Устата й се чувстваше изоставена, кожата й — студена, въпреки горещината на юнския следобед. Знаеше, че прави грешка, като среща погледа му, но не отвърна очи. Пое дълбоко дъх, разтърсена от любовта и нежността, които видя там.

— Остави ме — прошепна тя. — Моля те, остави ме на мира.

А след това побягна, минавайки през цялата овощна градина, сякаш армия от дяволи я преследваше по петите. Но всички демони бяха в нея и тя не можеше да надбяга нито един от тях.

 

 

Кит бе забравила, колко горещо можеше да бъде през юни в Южна Каролина. Жарка мараня трептеше във въздуха над памучните полета, покрити вече с кремавобели цветове. Дори Мерлин я бе изоставил този следобед, предпочитайки да подремне под сянката на хортензиите, растящи до кухненската врата.

Кит би трябвало да направи същото. Спалнята й бе затъмнена като останалата част от къщата, за да не прониква следобедната жега, но тя не бе в състояние да си почива там.

Бяха минали два дни от паметната вечеря, а от главата й не излизаше свадата й с Кейн.

Мразеше се за лъжата, която бе изрекла, но и досега не можеше да се сети за нещо друго, което би могла да му каже, за да гарантира разрешението му за така необходимия й брак. А що се касаеше до Брандън…

Бе получила бележка, в която я молеше да го придружи в сряда вечер на църковната сбирка. И беше сигурна, че там щеше да й направи предложение. Нищо чудно, че не можеше да си намери място.

Импулсивно насочи Съблазън към горичката.

Езерото лежеше като блестящ скъпоценен камък в средата на гората, безопасно закътано от високите дървета. Това място бе едно от любимите й. Дори и в най-горещите августовски дни, малките поточета го захранваха с чиста и студена вода. Дърветата и гъстите храсти наоколо образуваха нещо като жива ограда. Мястото бе тихо и усамотено, идеално за размисъл.

Заведе Съблазън до водата, за да го напои, а след това обиколи брега на езерото. Върбите тук винаги й напомняха на жени, които бяха пуснали косите си напред и краищата им се потапяха във водата. Тя дръпна едно клонче и шепата й се напълни с откъснати листа.

Водата неустоимо я примамваше. Тук никога не идваха работници, а Кейн и Магнус бяха заминали за града, така че никой нямаше да наруши спокойствието й.

Хвърли настрана шапката си, издърпа ботушите си, а след това свали и останалите си дрехи. Гола отиде до ръба на скалата и се гмурна в студената вода като сребърна риба. Когато излезе отново на повърхността, задъхана от студа, радостно се засмя и се гмурна отново.

Накрая легна по гръб на повърхността на водата и остави косите си да се разпилеят около главата й като ветрило. Докато се носеше по водата, затвори очи, за да ги предпази от силната светлина на медното кълбо, кацнало на върховете на дърветата. В този момент, тя бе извън времето, далеч от бедите и грижите, бе станала част от водата, въздуха, земята.

Слънчевите лъчи докосваха хълмчетата по тялото й, а водата се плискаше по неговите долчинки. Чувстваше се почти щастлива.

Изкряка жаба. Кит се обърна по корем и заплува в мързеливи кръгове.

Скоро, съвсем замръзнала се отправи към брега, където бе плитко и стъпи на пясъчното дъно.

Точно когато се приготви да излезе, чу тихото цвилене на Съблазън. Някъде от края на гората му отговори друг кон. Кит с проклятие излезе от водата и се втурна към дрехите си. Нямаше време за бельото. Обу панталоните направо върху мокрите си крака.

Чу как другият кон приближава. Пръстите й бяха замръзнали от студената вода и не можеше да се справи с копчетата. Грабна ризата и пъхна мокрите си ръце в ръкавите. Опитваше се да я закопчее върху гърдите си, когато кафявият жребец премина линията на дърветата и в нейния уютен свят нахълта Байрън Кейн.

Той спря коня точно до мястото, където все още лежеше бельото й. Спокойно скръсти ръцете си върху седлото и я погледна от височината на Вандал. Периферията на старата му шапка засенчваше очите му и тяхното изражение оставаше неразгадаемо. Устните му не бяха извити в усмивка.

Кит замръзна на мястото си. Мократа риза бе прилепнала към гърдите й като втора кожа и не оставяше нищо на въображението. Със същия успех би могла да бъде и гола.

Кейн бавно спусна крака от седлото и скочи на земята. Докато се бореше с копчетата на панталоните, Кит си помисли колко нетипично е човек с неговите размери да се движи така безшумно. Ботушите му бяха прашни, а светлобежовия му панталон бе опънат по тесните бедра. Светлокафявата му риза бе разкопчана на врата. Очите му все така оставаха в сянката на шапката и това, че не можеше да види тяхното изражение, я правеше още по-нервна.

Сякаш прочел мислите й, той свали шапката и я хвърли на земята до купчинката бельо. В този момент Кит си пожела да не беше я махал. Горещият зной в сивите му очи бе плашещ и опасен.

— Аз… аз мислех, че си заминал с Магнус в града.

— Щях. Докато не видях накъде пое със Съблазън.

— И знаеше, че съм тук?

— Бих се показал по-рано, но трябваше да съм сигурен, че никой няма да ни прекъсне.

— Да ни прекъсне? — Копчетата на панталона й отказваха да се закопчеят под пръстите й. — Какво ще стане, ако го направят?

— Не се старай да ги закопчаваш — тихо каза той. — Все едно, ще ти се наложи да ги свалиш отново.

Замаяна, Кит видя как той започна да разкопчава собствената си риза.

— Не го прави! — задъхано прозвуча гласът й.

Кейн издърпа ризата си от панталона, съблече я и я остави да падне на земята.

О, тя знаеше какво прави той… Знаеше, но не предполагаше…

— Софрония ще ме чака — забързано изрече Кит. — Ако не се върна веднага, скоро ще изпрати някой да ме търси.

— Никой няма да дойде да те търси, Кит. Казал съм, че ще се върнеш късно вечерта. Така че имаме цялото време на света.

— Нямаме време. Аз трябва… трябва да тръгвам.

Но не помръдна. Не можеше.

Той приближи, без да сваля поглед от нея. Тя почувства как жадно оглежда очертаното й под мокрите дрехи тяло, без да пропуска и най-дребния детайл.

— Все още ли искаш да те дам на Пърсел? — внезапно попита Кейн.

Не!

— Да! Да, разбира се!

— Тогава ще го направя. — Гласът му стана дрезгав и съблазнителен. — Но преди това ще трябва да оправим някои неща между нас.

Кит поклати глава, но не направи опит да се отдръпне. Чу се да казва глухо:

— Това не е редно.

— Изобщо не е редно — съгласи се той и се усмихна подигравателно. — Но кого го вълнува?

— Мен — отвърна му задъхано.

— Тогава защо не скочиш на Съблазън и не изчезнеш от тук?

— Ще го направя.

Но не помръдна. Просто стоеше и се взираше в голите му, мускулести гърди, позлатени от късното следобедно слънце.

Погледите им се срещнаха. Кейн приближи. Още преди да я докосне, тя усети топлината на кожата му.

— И двамата знаем какво става между нас още от деня, в който се завърна. Време е да сложим край и да продължим да живеем спокойно живота си.

Съблазън изцвили отново.

Кейн прокара пръсти по бузата й и тихо каза:

— Ще те имам Кит Уестън. Тук и сега.

Главата му много бавно, сякаш на сън, се наведе. Устните му докоснаха клепачите й и ги затвориха с лека, успокоителна целувка. Тя почувства дъха му по бузата си, след това отворената му уста, като топла пещера, погълна нейната.

Върхът на езика му нежно играеше по устните й. Плъзна се между тях, за да прогони несигурността, която ги държеше затворени. Гърдите й бяха толкова студени. Сега, притиснати до топлото му тяло, те постепенно се затопляха. Със стон тя отвори устни и го пусна вътре. И той започна да изследва всяко ъгълче от кадифената й уста, която толкова свободно се отдаде във властта му. Езиците им се преплетоха. Постепенно му позволи да поеме езика й в устата си и тя взе това, което й предложи.

Сега Кит стана агресивната. Сплете ръце около врата му. Вкуси го. Завладя го.

Дълбоко в гърлото му се зароди глух стон. Кит почувства как той прокарва ръката си между телата им. Разтвори разкопчания й панталон и постави дланта си върху голия й корем.

Неочакваната интимност я възпламени. Зарови пръсти в гъстите му руси коси. Той мушна ръката си под ризата и намери гърдите й. Когато палецът му направи малък кръг около набъбналото й зърно, Кит изви назад глава и приглушено извика.

Щеше ли да отиде в ада заради това? Заради това, което му позволяваше да прави… Този мъж не й бе съпруг, а най-злия й враг!

Почувства, че пада и осъзна, че двамата са на земята.

Кейн смекчи удара с тялото си, след това я обърна по гръб. Земята под нея се оказа мека и мъхеста. Той дръпна копчето на ризата й, мокрия плат се разтвори и се показаха голите й гърди.

— Толкова си красива — рече й дрезгаво. Вдигна поглед към лицето й. — Толкова съвършена. Дива и свободна.

Погледите им се срещнаха. Кейн докосна отново зърната й и започна да ги трие между пръстите си. Кит прехапа устни, за да не изкрещи. Безумна наслада се зароди дълбоко в нея и помете всички ограничения.

— Давай — прошепна той. — Позволи си да го почувстваш.

Неясният вик излезе дълбоко от нея. Усмивката му бе ленива и пълна с удовлетворение. Целуна вдлъбнатинката на шията й, а след това и зърната, които така умело бе измъчвал с пръсти.

Огнени пламъци заиграха пред очите й, щом той ги засмука. И точно когато разбра, че няма да може да издържи още дълго, той прокара с устните си пътечка до плоския й корем, целуна я по него и свали панталоните й.

Сега Кит лежеше под него гола, ако не се считаше широко разтворената й риза.

Всеки нерв в тялото й трептеше. Беше изплашена. Замаяна. Главата й бучеше.

— Отвори се за мен, сладката ми. — Ръцете му я водеха… побутваха… разтваряха я… — О, да…

Лекият ветрец я докосна интимно. Бедрата й бяха раздалечени и бе отворена пред погледа му. Тогава я удари първата вълна на негодувание. Евиният грях.

Сега той щеше да направи с нея онова ужасно, необратимо нещо, което мъжете обикновено правеха на жените.

И казваха, че има болка… И кръв…

Но това не беше болка. Той галеше къдричките между краката й, а тя се чувстваше толкова прекрасно, колкото никога в живота си.

Дишането му до ухото й ставаше все по-тежко, а мускулите му трепереха под дланите й. Кейн бе толкова силен, а тя бе безпомощна. Можеше да я разкъса. А тя продължаваше да лежи.

— Чакай — прошепна тя.

Той вдигна глава. Очите му, помътнели, приличаха на опушени стъкла.

— Аз не трябва… имам нужда…

— Нещо не е наред ли?

Страхът й от него се бе изпарил, но не и безпокойството. Толкова много неща не беше направила правилно, затова трябваше да му признае истината.

— Не е вярно — успя да произнесе. — Това, което ти казах. Аз… аз никога не съм била с мъж.

Челото му се сбърчи.

— Не ти вярвам! Поредната ти игра!

— Не…

— Искам истината!

— Това е чистата истина!

— Има само един начин да се уверя.

Тя не го разбра, дори когато почувства ръката му между бедрата си. Пое задавено въздух, когато той безцеремонно мушна пръста си в нея.

Кейн почувства трепването й и изненадания й вик. Душата му се преобърна.

Проклетата мембрана се оказа на мястото си, по чудо оцеляла след всичките приключения в безрадостното й, тежко детство. Опъната като кожа на барабан, силна, колкото собственицата си, тя продължаваше да защитава Кит, обричайки го на адски мъки.

Собствената му уязвимост го уплаши и той се намрази заради това.

Скочи на крака и извика:

— Има ли нещо в теб, на което човек да вярва още отначало!

Кит се взираше в него от мъхестото си легло. Краката й бяха все още разтворени. Дълги и стройни, те криеха тайни, които не бе споделяла с никой мъж. Дори когато грабна ризата и шапката си, той продължаваше да я иска със свирепост, която го уплаши. Болка, която отказваше да признае, изгори сърцето му.

Кейн закрачи през тревата към мястото, където бе вързан коня му. Преди да го възседне, изтри всички чувства от лицето си и се обърна, за да й нанесе част от раните, които го измъчваха. Но не можа да намери достатъчно жестоки думи.

— Между нас още нищо не е приключило!