Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (3)

Глава 3

Тази нощ Кейн принуди Кит да спи в една малка спалня на втория етаж, вместо в нейната, пълна с прах и пропита с мирис на кожа, стая над конюшнята. Заповедите му бяха кратки и точни. Докато не вземеше решение какво ще прави с нея, тя нямаше да се грижи за конете. И ако се опиташе да избяга, щеше да я лиши завинаги от „Райзън Глори“.

На следващата сутрин Кит избяга обратно в конюшнята, и се сгуши нещастно в един ъгъл с книгата „Охолният живот на Луи XV“, която бе измъкнала от библиотеката няколко дена по-рано. След известно време се унесе в дрямка и засънува гръмотевични бури, бонета и краля на Франция, който яздеше с любовницата си мадам Дьо Помпадур^[1] през памучните полета на „Райзън Глори“.

Когато се събуди, се почувства дори още по-зле. Ръцете и краката й тежаха. Седна унило пред бокса на Аполон, с ръце отпуснати върху скритите под мазни панталони колене. При подготовката на плана си бе пропуснала да вземе предвид, какво ще е усещането, когато погледне в очите на невъоръжен човек, преди да дръпне спусъка.

Вратата на конюшнята се отвори, пропускайки слабата светлина на облачния следобед. Мерлин притича през коридора, хвърли се върху Кит и почти събори шапката й в порив на възторжено обожание. След него бавно вървеше Магнус. Крака, обути в ботуши спряха до нея. Но тя упорито отказа да вдигне глава.

— Сега не съм в настроение за разговори, Магнус.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Майорът ми разказа какво се е случило снощи. Трябва да е било някакъв трик, това, което сте направили, мис Кит!

Именно така се обръщаха към нея у дома й, но в неговата уста прозвуча като обида.

— Това, което се случи през нощта е само между мен и майора. Не е твоя работа.

— Неприятно ми е, когато неправилно оценявам хората. Така че, занапред ще се постарая да се държа колкото се може по-надалеч от вас. — Той взе една празна кофа и напусна обора.

Кит захвърли книгата, взе една четка и отиде в бокса на червеникавокафявата кобила Саратога. Изобщо не я интересуваха заповедите на Кейн. Ако не се занимаваше с нещо, щеше да полудее.

Точно прекарваше ръцете си по задните крака на коня, когато чу да се отваря вратата. Потръпна от изненада, обърна се и видя Кейн, който стоеше по средата на коридора и я гледаше с твърд като гранит поглед.

— Моите заповеди бяха ясни, Кит! Никаква работа в обора!

— Добрият Бог ми е дал две силни ръце — възрази тя. — Не съм свикнала да лентяйствам.

— Грижата за конете не е подходяща работа за млада дама.

Тя се втренчи злобно в него, опитвайки се да разбере дали й се присмива, но не можа да разчете изражението му.

— Щом има работа, някой трябва да я свърши. Изнеженият живот не ми е по вкуса.

— Стой далеч от конюшнята! — каза твърдо той. Тя отвори уста, за да протестира, но Кейн я изпревари. — Никакви спорове! Искам веднага да се измиеш и след вечеря те чакам в библиотеката, за да поговорим.

Той се врътна на пети и закрачи към вратата на обора с мощните си дълги крака. Походката му бе твърде изящна за мъж с неговите размери.

 

 

Вечерта Кит се появи първа в библиотеката. В знак на подчинение на нарежданията на Кейн, бе измила част от лицето си, но се чувстваше твърде уязвима, за да направи нещо повече. Сега бе нужно да е силна, а не като някакво беззащитно момиченце.

Вратата се отвори и Кейн влезе в стаята. Бе облечен в обичайния си домашен костюм — светлобежов панталон и бяла риза с отворена на врата яка. Очите му я пронизаха.

— Мисля, че ти казах да се изкъпеш.

— Нали си измих лицето?

— Това не е достатъчно. Как можеш да се понасяш толкова мръсна?

— Не обичам да се къпя.

— Струва ми се, че има много неща, които не обичаш. Но ще се изкъпеш, преди да прекараш още една нощ тук. Едит Симънс заплашва да напусне, и да бъда проклет, ако заради теб загубя икономката си. Освен това, цялата къща вони…

— Не е вярно!

— Как ли пък не, по дяволите! От сега нататък, аз съм твой временен настойник и ти си длъжна да ми се подчиняваш!

Кит замръзна.

— За какво говориш, янки? Какво имаш предвид, като казваш настойник?

— А аз си мислех, че във всичко си успяла да си завреш носа!

— Отговори ми! — Помисли си, че вижда проблясък на съчувствие в очите му. Но то изчезна бързо, когато започна да обяснява условията на завещанието и задълженията му като неин настойник и разпоредител на попечителския й фонд.

Кит почти не помнеше баба си, която й бе оставила тези пари. Попечителският фонд се бе оказал постоянен източник на негодуванието на Розмари, и тя непрекъснато принуждаваше Гарет да се консултира с различни адвокати, с надеждата да се възползват от него. Въпреки че Кит предполагаше, че трябва да бъде благодарна на баба си, парите бяха безполезни. Те й бяха необходими сега, а не след пет години или когато се омъжеше, което не възнамеряваше да направи никога.

— Настойничеството е последната предсмъртна шега на Розмари — заключи Кейн.

— Проклетият адвокат не ми каза нищо за това. Не ти вярвам!

— Вече видях на какво си способна в гнева си. Интересно, ти даде ли му шанс да ти обясни?

Със свито сърце тя си спомни как бе изгонила адвоката от къщата, след като й бе съобщил за наследството на Кейн, макар служителят да се бе опитал да й каже, че има още подробности.

— Какво имаше предвид като каза временен настойник?

— Нима си въобразяваш, че ще допусна да бъда отговорен за такова бреме, каквото си ти в продължение на цели пет години? — Героят от „Мисионари Ридж“ видимо потръпна. — Утре рано сутринта тръгвам за Южна Каролина. Някак си трябва да оправя тази бъркотия. Мисис Симънс ще се грижи за теб, докато се върна. Това ще трае не повече от три-четири седмици.

Кит скри ръцете зад гърба си, за да не може той да види как затрепериха.

— И как смяташ да се справиш с положението?

— Ще се опитам да ти намеря друг настойник, ето как.

Тя заби нокти в дланите си, ужасена да зададе следващия въпрос, макар да знаеше, че рано или късно ще настъпи време за него.

— А какво ще се случи… с „Райзън Глори“? — попита, докато разглеждаше върха на ботуша си.

— Ще я продам.

Нещо като ръмжене се изтръгна от гърлото й.

— Неее!

Кейн вдигна глава и погледите им се кръстосаха.

— Съжалявам, Кит. Така ще бъде най-добре.

Тя усети стоманените нотки в гласа му и почувства как последните крехки връзки, свързващи я с обичния й, познат свят, рухват завинаги. Дори не забеляза, че Кейн излезе от стаята.

 

 

Кейн трябваше да се подготви за игра с високи залози в един затворен за посетители салон на ресторант „Астор хаус“, но вместо това, безцелно гледаше през прозореца на спалнята си. Дори поканата за нощно посещение, която бе получил от известна оперна дива, не повдигна настроението му. За това бяха необходими твърде много усилия.

Мислеше си за хлапето с виолетови очи, живеещо под покрива му. Когато й бе казал, че ще продаде плантацията, тя изглеждаше така, сякаш я бе прострелял.

Размишленията му бяха прекъснати от звука на счупено стъкло и писъците на икономката му. Ругаейки, той се втурна надолу.

Банята бе в пълен хаос. Около медната вана бе посипано със счупени стъкла, а по целия под бяха разпръснати дрехи. В мраморната мивка бе разсипана кутия с талк и тънък слой от него покриваше черната орехова ламперия. Само водата във ваната бе чиста и сияеше със светлозлатисти отблясъци на светлината от газената лампа.

Кит държеше на разстояние мисис Симънс с помощта на огледало. Бе стиснала дръжката му в юмрука си и го размахваше като сабя. С другата си ръка придържаше кърпата, обгърнала голото й тяло и хищно настъпваше към нещастната икономка, избутвайки я към вратата.

— На никой не давам да ме къпе! Махай се!

— Какво става тук, по дяволите?

Мисис Симънс се втурна към Кейн и се хвана за раменете му.

— Тази мъжкарана се опита да ме убие! Хвърли по мен бутилката с течния сапун и за малко не уцели главата ми! — Тя потърка лицето си и изстена. — Чувствам как започва пристъпа ми на невралгия.

— Идете да си легнете, Едит — нареди Кейн и прикова с поглед Кит. — Аз поемам от тук.

Икономката бе прекалено разстроена, за да протестира срещу нарушаването на благоприличието, като го остави сам с голата му повереница, и забърза надолу по коридора, като мрачно си мърмореше нещо за невралгията и наглите безсрамници.

Зад цялото перчене на Кит, Кейн прозря, че е уплашена. Искаше да се отнесе по-меко с нея, но знаеше, че така няма да й направи услуга. Светът бе опасно място за жените, и двойно по-коварен за малките наивни момичета, които смятаха, че са силни, колкото мъжете. Тя трябваше да се научи да се огъва или щеше да се пречупи, и сега той можеше да й даде един урок.

Кейн бавно откопча копчетата на маншетите си и започна да навива ръкавите на ризата. Кит мълчаливо наблюдаваше играта на мускулите по загорелите му ръце. Тя отстъпи крачка назад с поглед прикован в тях.

— Какво мислиш да правиш?

— Казах ти, че трябва да се изкъпеш.

Устата й пресъхна. Клепачите на очите й се затвориха от само себе си. Беше достатъчно трудно да гледа Байрън Кейн, когато бе облечена, а сега, само с кърпа увита около тялото й, се почувства толкова уязвима, колкото никога в живота си. Ако не бе скрил револвера й, без колебание отново би натиснала спусъка.

Облиза устните си.

— Ти… по-добре, спри, веднага!

Неумолимите му очи се впиха в нея.

— Казах ти да се изкъпеш, и сега ще го направиш!

Кит вдигна огледалото направено от черупка на костенурка.

— Не ме приближавай! Когато хвърлих бутилката по мисис Симънс, преднамерено пропуснах! Сега няма да го сторя!

— Време ти е да пораснеш! — каза много тихо той.

Сърцето й заблъска в гърдите.

— Не се шегувам, янки! Нито крачка повече!

— Ти си на осемнадесет, достатъчно възрастна, за да се държиш като жена, а не като улично хлапе. Едно е да нападаш мен, а съвсем друго — човек, който не ти е направил нищо.

— Тя ме разсъблече, докато се бях замислила! И… и тогава ме довлече тук!

Кит все още не можеше да разбере, как мисис Симънс бе успяла да я вкара в банята. Сигурно, защото бе останала вцепенена, след като Кейн бе обявил, че ще продаде „Райзън Глори“. Щом старата дама бе започнала да дърпа дрехите й, Кит бе дошла на себе си.

Кейн отново заговори със спокойния си, тих глас, който я притесняваше много повече от силния му рев.

— Би трябвало да си спомниш за добрите маниери. И тъй като не го направи, ще те вкарам сам във ваната.

Тя хвърли огледалото към стената, за да отвлече вниманието му и се стрелна покрай него. Хвана я, преди да е успяла да направи и три крачки.

— Не искаш да се научиш на нищо, така ли?

— Пусни ме!

Без да обръща внимание на стъклата хрущящи под подметките на ботушите му, той я грабна в обятията си и заедно с кърпата я пусна във ваната.

— Ти мръсен, вонящ…

Преди да успее да продължи, той натисна главата й под водата. Плюейки, Кит се надигна и извика злобно:

— Ти мръсен…

Озова се обратно под водата.

— Ти…

Кейн го направи отново.

Кит не можеше да повярва на случващото се. Той не я държеше под водата достатъчно дълго, за да я удави, но не това бе важно. От значение беше унижението. И ако не се укротеше, той щеше да я потопи отново. Втренчи се в него с ненавист, но все пак успя да усмири езика си.

— Достатъчно ли ти е? — попита я кротко.

Тя изтри очите си и каза с достойнство:

— Поведението ти е инфантилно!

Кейн започна да се смее, но изведнъж, забравил за всичко, очаровано се взря надолу във ваната. Твърде късно Кит съобрази, че е загубила кърпата. Бързо събра коленете си, за да се прикрие.

— Излизай, веднага! — Над ръба на ваната плисна вода, когато се опита да извади хавлията от дъното й.

Той бързо пристъпи назад към вратата, след това спря. Наблюдаваше я как се бори с подгизналата кърпа. Неловко прочисти гърлото си и попита:

— Ще можеш ли… ъъъ… сама да се измиеш?

Кит почувства как по бузите й се разля червенина. Кимна смутено и издърпа тежката хавлия.

— Ще ти донеса една от моите ризи. Но ако намеря дори петънце мръсотия, когато приключиш, започваме всичко отначало.

Той изчезна, без да затвори вратата. Кит изскърца със зъби и си представи как орел кълве очите му.

Два пъти се изтри, премахвайки мръсотията, която от известно време удобно се бе разположила по цялото й тяло. След това изми косата си и накрая удовлетворена от резултата, уверена, че дори Божията майка не може да намери никакъв пропуск, посегна да вземе суха кърпа. Тогава видя, че ваната е заобиколена от парчета счупено стъкло, като средновековна крепост — от защитен ров.

Ругаейки, тя се зави с подгизналата хавлия и извика към отворената врата.

— Ей, янки! Трябва да ми донесеш суха кърпа, но си дръж очите добре затворени. Иначе ще те убия докато спиш, ще те нарежа на парчета и ще изям черния ти дроб за закуска!

— Колко е хубаво да разбера, че сапунът и водата не са развалили нежния ти нрав. — Той се появи на вратата с широко отворени очи. — Бях започнал да се притеснявам за това.

Кейн взе една кърпа от рафта в банята, но вместо да й я подаде, прокара поглед по разбитите стъкла.

— „Полученото удоволствие от всеки подарък се превръща в наказание, ако злоупотребиш с него“ — Ралф Уолдо Емерсън, в случай, че не знаеш от кого е цитатът.

Едва след като й подаде кърпата, Кит се почувства достатъчно в безопасност, за да му отговори.

— Мистър Емерсън също така е написал „Всеки герой, рано или късно става безинтересен“. Не знам как е било наистина, но си мисля, че ти си го вдъхновил за тези думи.

Кейн се засмя, доволен да разбере, че духът й не е пречупен. Тя беше тънка като кобилка, само костеливи ръце и дълги слаби крака. Дори тъмният триъгълник, който успя да зърне за малко, бе все още детски.

Но обръщайки се, си спомни малките й гърди с коралови връхчета, които съвсем не изглеждаха невинно. Представата за тях го смути и той проговори по-грубо отколкото имаше намерение:

— Подсуши ли се вече?

— Да. Доколкото това е възможно в твое присъствие.

— Прикрий се! Обръщам се!

— Жалко, тъкмо си мислих колко е хубаво, когато не виждам грозното ти лице!

Вбесен, той пристъпи напред.

— Би трябвало да те оставя да стъпиш боса върху стъклата!

— По-добре да изтърпя болката, отколкото нахалната ти компания!

Той я грабна от ваната, изнесе я в коридора и грубо я остави да стъпи на краката си.

— Оставих ризата в твоята спалня. Утре мисис Симънс ще те изведе, за да купите прилични дрехи.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво по-точно разбираш под прилични дрехи?

Той знаеше какво ще последва и се приготви за бурята.

— Рокли, Кит.

— Да не си полудял?

Тя изглеждаше толкова възмутена, че Кейн се усмихна. Но не бе глупак. Време беше да й стегне юздите.

— Чу ме. И докато ме няма, ще правиш това, което мисис Симънс ти каже. Ако създаваш проблеми, съм наредил на Магнус да те заключи в стаята ти и да изхвърли ключа. Не се шегувам, Кит. Когато се върна, бих искал да чуя, че си се държала добре. Имам намерение да те предам на новия ти настойник, чиста и почтено облечена.

Емоциите, които се изписаха върху лицето й варираха от възмущение до гняв, докато не взе превес нещо, което напомняше на отчаяние. Водата, капеща от краищата на косата й падаше като сълзи върху тънките й рамене, а гласът й съвсем изтъня.

— Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се, че ще ти намеря друг настойник. Трябва да се радваш на това.

Тя с такава сила стисна краищата на кърпата, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Не това имах предвид. Наистина ли ще продадеш плантацията?

Кейн застина от страданието, изписано върху малкото й лице. Нямаше намерение да се обременява с разорена памучна плантация, но тя не би го разбрала.

— Няма да взема парите за себе си, Кит. Ще ги вложа в попечителския ти фонд.

— Не ме е грижа за парите! Не можеш да продадеш „Райзън Глори“!

— Налага се. Някой ден може би ще разбереш.

Очите на Кит потъмняха като бурно море.

— Най-голямата грешка, която направих, е, че не ти отнесох главата!

Цялата й малка, увита в хавлия фигура изразяваше достойнство, когато мина покрай него и силно затръшна вратата на спалнята.