Дара Джой
В гората на Къркпатрик (8)

Седма глава

Виктория стоеше пред къщичката и гледаше резултатите от работата си.

Слънцето залязваше към западната част на езерото. Като златисточервени панделки, последните лъчи на деня, плуваха през леко развълнуваните води на езерото. Лек ветрец преминаваше през дърветата…

Шшш-шшш… Шшш-шшш… Вятърът носеше новини… Гората е най-жива, преди да дойде зимата…

Сега малката къщичка едва приличаше на порутената хижа, която бе намерила преди четири месеца. Тя я беше наслоила с шест цвята боя. Шест цвята, защото никое човешко същество или нечий дом не можеха да бъдат изразени едноцветно…

Започна с медно розово като основа, подчертавайки верандата, парапетите, рамките на прозорците и кепенците в пурпурно, бледо лилаво, зелено, морско синьо и коралово.

Тя беше създала изкуствена пътека до вратата със смесица от разбъркани цъфтящи растения от рози, божури, здравец, слънчоглед и късно цъфтящи целогодишни растения. Беше взела обикновени глинени саксии и ги преобрази с боя и усет към детайла.

Създаде нова, жива скулптура на платното от една изоставена порутена колиба.

Утре щеше да си тръгне.

Кати Беринджър беше дошла още веднъж и този път Виктория бе напълно будна. Тя изслушала предложението на жената и прие благоприятната възможност.

Бучка се надигна в гърлото й.

Утре щеше да напусне своя Къркпатрик.

Въпреки че живееха заедно през изминалия месец, и той все още бе в съзнанието й.

Всичко, което тя можеше да направи, бе да мисли за начина, по който я докосваше, галеше и боготвореше тялото й.

Начинът, по който се потапяше в нея по средата на нощта отново и отново.

Начинът, по който шепнеше името й по време на интензивното им сливане и акцентът му, весел като летен бриз преминаващ през гората.

Но той нито веднъж не й спомена, че тя трябва да остане.

Когато тя говореше за новата благоприятна възможност, я гледаше мълчаливо, а очите му излъчваха топла подкрепа. Каза й само:

— Това ще бъде добре за теб, Виктория, ще видиш. Това, което си търсила през целия си живот.

Той искаше тя да приеме възможността, знаеше го.

Той искаше тя да намери живота си отново.

Все пак мисълта да го напусне тегнеше мъчително над нея. Изтри влажните си длани в дънките.

Скоро щеше да се стъмни.

През изминалия час чукане и дрънчене звучаха иззад къщичката. Къркпатрик й каза, че е изненада — за нейната последна нощ.

Тя обеща да не наднича.

Но любопитството в нея надделяваше. Какво правеше той там?

— Добре, влизай. — Къркпатрик държеше вратата отворена.

— Време беше. Започна да става студено навън — измърмори шеговито тя. Тогава прекоси верандата и влезе в хижата. — Значи за това… — дъхът и секна. — О, Дънкан, разкошно е!

Той беше запалил огън в камината и беше хвърлил подправки в горящите дърва, за да ароматизират стаята. Светлината на огъня къпеше невероятното творение на изкуството, изпълващо стаята.

Леглото беше завършено.

Четири великолепни плоскости четвърт нарязан дъб и изумително сложно резбована лицева дъска. Девиците от легендата сякаш правеха магии над леглото, като стояха до котела. Изразителните им лица обещаваха, че този, който се осмели да легне тук, ще бъде възнаграден с ново начало, ще си тръгне благословен от тях.

Възхитена от работата му, Виктория събра ръце на гърдите си.

— Дънкан… това е изумително! Това е най-добрата ти работа досега. Клиентът ти непременно ще го оцени високо.

— То е за тази вечер, Виктория. За нас.

Тя отвори уста.

— Създал си това за нас? За една нощ?

— Една перфектна нощ може да живее вечно.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— О, Дънкан, не мога да повярвам, че си направил това.

Ръцете му се обвиха около нея.

— И защо не? — Устните му проследиха тила й. — Имаш ли представа какво ми даде ти?

Тя изтри една сълза.

— Ами, нека да видим… Натрапих се в твоето пространство, взех склада ти, настаних се тук за цял сезон, без да плащам наем и практически те принудих да спиш с мен. И ако това не е достатъчно, аз ти се предложих сексуално, почти като инфекция, от която не можеш да се отървеш.

Смехът му прекъсна излиянието й.

Тя нацупи устни.

— Е, това е вярно!

Все още подсмихвайки се, той прекъсна коментара й.

— Това е въпрос на гледна точка.

— Гледна точка?

— Ммм-хммм. И нещо ми подсказва, че не разбираш моята.

Тя смръщи вежди:

— Какво искаш да кажеш? Смяташ, че има гледна точка в тази лудост?

— Разбира се.

— Е? — тя постави ръце на ханша си. — И каква е тя?

— Мисля, че трябва да го разбереш сама. Винаги съм смятал, че е най-добре, сами да стигаме до свои собствени заключения.

Тя се засмя:

— Защо трябва винаги да бъдеш загадъчен, мъдър дърводелец?

— Защото това е част от мен.

— О, наистина ли?

— Ако катерицата смята…

— Ха!

Той взе ръката й и я придърпа към леглото.

С ръката й в своята, той седна на матрака.

— Хайде, г-це Виктория. — Той кимна по посока на лицевата дъска. — Да го изпробваме и да видим какво ще стане.

Какво искаше да каже с това? Виктория се дръпна рязко. Дори и след цялото това време, Къркпатрик беше все още загадка.

— Има нещо… Искам да кажа, ти не си наистина древен друид или нещо такова…?

Той й хвърли загадъчен и блестящ къркпатрикски поглед, който естествено не беше отговор на въпроса й.

Но това превърна вътрешностите й в желе.

За съжаление, превръщането на вътрешностите в желе беше трудно да се скрие от някой мъж. Особено от един шотландец.

Къркпатрик я дръпна на леглото, търкулвайки се на пухения матрак заедно с нея. Намести се отгоре й. Виктория беше притисната.

Той се наклони над нея и краищата на косата му докоснаха бузите й като коприна.

— Това е последният ти шанс.

— За какво? — Тя изви вежди дръзко. Въпреки че, не можеше да мисли съвсем ясно в момента.

Неговото скептично изсумтяване само го потвърди.

— Ти опита един път с мен. След това остана една нощ. — Върховете на пръстите му проследиха долната й устна. — Което бе последвано от твоето пренасяне при мен…

Той спря драматично.

— И?

— И всеки присъстващ знае резултата от това, което стана.

— Каква е целта ти, Къркпатрик? — Ръцете й масажираха задната част на главата му, потъвайки в косата му. Тя прокарваше тъмния меден кехлибар между пръстите си.

— Моята цел е да отбележа, че това е последния ти шанс, защото ако не ме изтръгнеш от съзнанието си тази нощ — това може да се окаже сериозно.

— Мислиш ли?

— Да. — Той дръпна края на яката й със зъби. Топли, влажни устни се насочеха към гърлото й, рисуваха по кожата й, и я караха да изтръпва чак до петите си.

— Какво ще стане ако не успея да те изтръгна от съзнанието си тази нощ, Дънкан?

— Ако стане така, скъпа Виктория, това може да отнеме повече време, отколкото си мислела за необходимо.

Ръцете му се заровиха под колана на дънките й, обхванаха седалището и я притиснаха здраво срещу издутината на слабините му.

— Колко дълго? — Тя се отри в него.

— Може да отнеме цял живот. — Едната от ръцете разтвори ципа на дънките й. Той започна да ги дърпа надолу.

— Наистина? — Тя повдигна бедрата си да му помогне.

Къркпатрик се поколеба за секунда, сякаш обмисляше. После бързо свали бикините й.

— Разбира се, може и да греша.

Той разкопча дънките си.

Виктория го гледаше внимателно.

— По какъв начин?

— Може да отнеме дори повече време. — Без повече суетене и с арогантна шотландска усмивка той се заби в медената й топлина.

Тази нощ се любеха както никога преди това.

Както превръщаше суровата дървесина в красота, така тази нощ той превърна правенето на любов в свое собствено произведение на изкуството.

Веднъж дал му живот той я принуди да го види.

Очите на Къркпатрик плениха нейните, те говореха за легенди от миналото, за мъдростта на търсещия дух, вечността на гората, и познанията, които преминаваха между мъжа и жената. Казаното от него не беше магия, беше родено от природата.

Не по-малко мощно. Не по-малко божествено.

Докосването му беше като на древен човек, дълго забравено от много мъже. Той я обвиваше в тишината на страстта си. А когато се движеше ритмично вътре в нея, се издигаше назад и напред, викаше я, напредваше, тя виждаше деветте древни жени танцуващи за нея, ръцете им бяха съединени, сърцата им също.

Пламъците на промяната израснаха, обвиха ги и двамата.

— Дънкан! — извика тя. — Дънкан!

Но, както повечето горски създания, той беше изгубен в огъня.

Това понякога е необходима смърт.

Все пак, когато пепелта на страстта бъде изразходена, какво би се получило?

Виктория нямаше представа. Това нямаше значение за нея. Това беше пътуване и тя щеше да го измине до края.