Дара Джой
В гората на Къркпатрик (1)

Той бе като дърветата, които я заобикаляха. Висок. Силен. Постоянен.

Тя се зачуди как бе дошъл в средата на гората — това настрана — все още така свързан. Той никога не говореше за миналото си, така че тя нямаше как да знае. Веднъж го попита, но той само се усмихна по мистериозния си начин. Сви рамене, сякаш казваше „Това има ли голямо значение?“

Изглеждаше така, като че ли винаги е бил тук. Вкоренен.

Да, той бе „вкоренен“ мъж.

Вниманието й попадна върху ръцете му. Тя си ги представи в стенопис, някъде на древен таван в Италия. Ръцете му говореха за него. Изваяни, те предаваха мъжко въплъщение на силата, която обещава да издържи всяка битка.

Те бяха ръцете на художник и друг такъв; вечното направление.

Те илюстрираха магията, която той създаваше…

Занаятът, за който той шептеше. Той бе много далеч от градския живот и врявата на тротоарния свят. Много далеч от нея.

Тя беше намислила да спи с него.

Понякога нощем, тя се чудеше какво ли ще е усещането от допира на сигурните му и талантливи ръце меко плъзгащи се по тялото й. Представяше си как ниския дрезгав звук на гласа му се плъзга по кожата и…