Дара Джой
В гората на Къркпатрик (2)

Първа глава

— Искам да спя с теб, Къркпатрик.

Виктория не беше сигурна кой е по-изненадан: тя, затова че е изрекла мисълта си на глас — или мъжът до нея заради съмнителното удоволствие от това изказване. Нейният живот бе пълна бъркотия. Тя го знаеше и той го знаеше.

Дънкан Къркпатрик остави питието си и се обърна, взирайки се в нея.

Напитката беше греяно ябълково вино. Нямаше значение дали валеше или грееше слънце, той го правеше всяка вечер; отпиваха на малки глътки от горещото пикантно питие, докато наблюдаваха залеза над езерото.

Ритуалът започна, когато тя се присъедини към него една вечер по залез на верандата му.

Той я поздрави с кимване и остави димящата си чаша на празния люлеещ стол до него. Тя винаги бе подозирала, че Къркпатрик е направил този стол специално за нея. Прилягаше й като ръкавица. Когато сядаше в стола, за да наблюдават края на деня с него, се чувстваше почти цялостна за един час.

Да, за този един час, тя улавяше деня. Хижата. Езерото. Къркпатрик.

— Какво каза? — гласът му беше леко циничен с ирландски акцент.

Виктория обичаше да го слуша.

Косата на мъжа се раздвижи напред, когато застана пред нея. Гъстите кичури с цвят на тъмен мед достигаха почти до раменете му. Когато пристигна за първи път през пролетта бе точно под брадата му. Тя разбра, че преди настъпването на пролетта на всяка година той се подстригва с дължина до брадата с едно лесно срязване на ножиците.

През всичките други сезони той я оставяше да расте.

През зимата покриваше раменете му.

Наметка за студената зима.

Цветът й напомняше за дърветата и гората. Беше като сенки на тъмна кора, примесени с леки нюанси на меден кехлибар. Косата му беше интересна и Виктория обожаваше да я гледа как се движи докато той вършеше нещо през деня.

Сега той я гледаше и като че ли не можеше да повярва на това, което бе чул. Виктория не можеше да го вини, тяхната връзка беше определена от първия ден — бяха приятели и така щеше да си остане.

— Аз съм точно толкова шокирана колкото и ти. Не знам откъде дойде това… това желание. Що се отнася до мен, не искам да имам никакви връзки повече… но трябва да призная…

Той повдигна вежди в очакване.

Тя преглътна.

— Понякога те наблюдавам от прозореца на кухнята от другата страна на езерото. Особено когато режеш някое дърво или плуваш в езерото… — не успя да довърши, защото започна да трепери.

Той потърка брадичката си след странната й изповед.

Погледът на Виктория попадна върху ръцете му. Основните виновници за дилемата й. Тези красиви ръце…

Тя прочисти гърлото си:

— Не знам откъде дойде това чувство…

Това беше самата истина. Когато се появи в дома му преди три месеца, всичко, което искаше, беше място, където да избистри обърканите си мисли.

Тя опакова нещата си и напусна Ню Йорк за един уикенд във Върмонт. За няколко дни, с няколко долара тръгна из страната, за да опита да възстанови живота си.

Беше изгубила почти всичките си спестявания.

Парите й бяха инвестирани в корпоративен гигант, спестявани всеки ден от последните десет години на живота й.

Компанията бе излъгала клиентите и работниците с двойно счетоводство и фалшиви обещания.

В същия ден, когато затвориха врати, тя влезе в офиса на годеника си — годеникът, който беше изпълнителен директор в същата компания — единствено за да разбере, че той е избягал предишния ден и вече е в Чили. В една кратка бележка той се сбогуваше с нея и я информираше, че екстрадирането ще бъде малко вероятно.

В послеписа я осведомяваше, че е взел пръстена й за всеки случай, ако се нуждае от допълнителни пари. След послеписа той предлагаше да развалят годежа си предвид обстоятелствата.

Въпреки че Виктория нямаше представа как се бе случило това, никой не искаше да ангажира счетоводител от „Форчън“ — компанията, която е била обвинена в незаконно присвояване на средства и за преувеличени финансови листове.

В крайна сметка, след десет години работа тя нямаше препоръки.

Когато това се случи, Виктория сериозно постави под въпрос вярата си в любовта, в живота и най-вече в себе си. Винаги силна личност, тя вече нямаше доверие на никого. Как можа така да се заблуди? Как се бе случило всички тези хора да останат излъгани? И имаше ли нещо общо със стремежа да работиш с определено работно време? Да вярваш в хората? Да правиш правилните неща?

Каква съдба, по дяволите!

Объркана и разочарована, но не и огорчена, тя пое по пътя, за един уикенд в Керуак.

Шофираше в затънтена гора във Върмонт, до известна степен изгубена, когато забеляза малка дървена стрелка забита на дърво от едната страна на пътя. По-силен вятър вероятно щеше да я свали.

Тя сочеше пътя през гората, достатъчно широк, за да мине само един автомобил.

Виктория се взря през волана в опит да разчете останалите букви на стрелката „Дънкан Къркпатрик, артистизъм на дърво“.

Странен знак.

Странни думи.

Какъв ли човек е художника? Дали използва дървесината за скулптури? Художник ли е или прави произведения от дървесина? Какво по дяволите означава точно този знак?

За хората, преминали през трудни времена, отговорите на подобни въпроси са от първостепенно значение. Трябваше да знае това, реши тя.

Завъртя волана наляво и за първи път в живота си просто подкара по пътя.

Знакът изглеждаше доста стар.

Беше ли създателят му още там?

 

 

По средата на тъмния път тя откри Къркпатрик.

Усамотен, брилянтен майстор, чиито дървени творения бяха много търсени от известни галерии и изложбени зали в цялата страна.

Когато пристигна, той излезе от работилницата си и й обясни, че трябва да довърши една поръчка от датска фирма, преди да разговаря с нея. Покани я да разгледа наоколо, щом има свободно време, докато той работеше.

Ненатрапчиво Виктория обиколи и разгледа няколко образци от работите му. Проектът му не беше нищо лъскаво, изчистените линии на датските мебели впечатлиха Виктория. От това, което бе видяла в работата си, формата невинаги следваше функцията.

Имаше нещо, което мамеше към приключения и дълги красиви пътешествия в тези изложбени експонати с изваяни несиметрични линии.

Къркпатрик й хвърляше по някой поглед от време на време, но не се намеси, когато тя обиколи цялата работилница до голямата дървена къща, с изглед към усамотено езеро.

Следобедът дойде и Виктория изпита колебание дали да не напусне това място.

Подобно на знака-стрелка то бе също толкова странно.

Вероятно можеше да прехвърли вината върху спокойствието и уединението, на плуващите патици в езерото през късния следобед, или на поклащащите се клони на върбите.

Може би това бе само външно спокойствие — успокояващото движение на езерото към брега, звуците на кълвач в близост до къщата, вида на Къркпатрик как нежно и с любов втрива великолепната дъбова маса с масло — всичко това се смесваше пред очите й.

Или може би беше просто самият Къркпатрик — мъжът, който бе открил своето място в света и живееше спокойно в него.

Той сигурно бе усетил нежеланието й да си тръгне този ден…

— Аз съм роден за това място. Желаете ли да се присъедините към мен на верандата за малко ябълково вино?

Тя се съгласи прекалено бързо.

Той се усмихна… Ъгълчетата на очите му, с цвят на зелен мъх, образуваха бръчици, които накараха сърцето на Виктория да трепне. Бяха древни очи. Горски очи.

— Трябва да ви предупредя — с подправки е.

— Още по-добре — отвърна с усмивка тя.

Тогава те седнаха на верандата му, наблюдаваха как слънцето потъва в обагреното в розов цвят небе, и в миг на безумие от нея се изтръгна тъжния разказ за случилото се… обвинявайки виното за това.

Къркпатрик слушаше тихо, като я остави да спре във всеки един момент, когато чувствата й се успокоят. Когато приключи беше настъпил пълен мрак.

Светулки летяха зигзагообразно отвъд езерото като оживели комети. Невероятно. Чувствено. Магическо.

Той отпи глътка от питието си и тогава заговори с мек глас:

— Никога не се извинявайте заради чувствителността си само защото на някой друг му липсва. Вие просто трябва да се научите как да вярвате отново — обърна се той към нея. Само за един миг имаше най-прекрасния поглед в очите си…

Той изпъна дългите си обути в дънки крака, опря боси стъпала на парапета на верандата и ги кръстоса в глезените. Виктория предположи, че той бе човек, чиито сезонни промени на дрехите ще са несъмнено същите дънки, фланелени ризи и одраскани ботуши.

— Виждате ли малката хижа отвъд езерото?

Беше я забелязала.

— Не е нищо особено, малко е разнебитена и неугледна, само една стая и баня — но прозореца и верандата са с изглед към езерото. Можете да вземете един от столовете на верандата и да наблюдавате езерото, когато ви се прииска — и в дъжд и в слънце. Дори когато сте вътре, можете да седнете до този голям прозорец, докато четете или размишлявате, или може просто да отбелязвате пътя на лунните лъчи падащи върху водната повърхност… Ваша е за през лятото. Ако желаете.

Виктория остана с отворена уста. Сериозно ли говореше?

Тя примигна. Току-що й беше направен великолепен подарък, но бе сигурна, че няма рожден ден.

— Добре — отвърна тя изпълнена с недоверие.

— Добре. — Той взе чашата вино.

Беше сериозен. Тя преглътна.

Поради някаква причина, не искаше да напусне това място. Вероятно можеше да работи нещо заедно с него? Щеше да бъде толкова чудесно да остане тук за известно време, свободна за… ами за всичко.

— Какъв наем ще искате да ви плащам, защото нямам много пари.

— Няма наем.

Виктория повдигна вежди. Нямаше рожден ден днес.

— Нямам рожден ден днес. Сега сериозно — какво очаквате щом не е наем?

Той издиша дълго, бавно. Реакцията й очевидно му харесваше.

— Нищо. Не очаквам нищо. Просто си мислех, че би било хубаво да виждам човешко лице от време на време. Мястото е празно — вие се нуждаете от него. Това може да ви помогне да откриете корените си отново.

Тя присви устни, наблюдавайки го внимателно. Изучаваше го.

Той отпи още една глътка от чашата си.

— Ако желаеш можеш да идваш на верандата ми около залез всеки ден и да споделяш чаша ябълково вино с мен, нямам нищо против — каза той меко.

— Просто ябълково вино?

Беше негов ред да повдигне вежди.

— Може би някакъв разговор. Виж, не влагай някакъв скрит подтекст в думите ми. Не е това. Аз съм недостъпен.

Страните й пламнаха.

— Извинявай, но помислих, че просто…

— Опитвам се да бъда благоприличен. Знам, че за теб ще е трудно след „Ронком“ и „Г-н Чилийски романтик“…

Той млъкна и й намигна.

 

 

Тя помнеше това секси намигване. И бе сигурна, че не е нарочно. Той не се преструваше, беше си такъв — земен и истински като гората.

Виктория прие неговото щедро предложение и прекара първата нощ в клаустрофобичната хижа, наблюдавайки през прозореца звездите.

Очевидно той използваше хижата за склад. Беше претъпкана с мебели.

Тя бе обградена от неговия творчески дух.

Кленовото легло я приюти в уютната си прегръдка. Тя спа в продължение на почти десет часа — спокойно за пръв път от седмици насам. По-късно разбра, че Къркпатрик не е предлагал подобно нещо на други хора. Той беше строг и саможив човек.

И така тя остана в хижата в продължение на три месеца.

Споделяше греяно вино и разговори с него три месеца. Това беше странно, дори за нея.

И сега го бе помолила да спи с нея.

— Моля те, не вземай думите ми на сериозно, Къркпатрик. Аз просто исках това… каквото и да е… желание… да се махне от съзнанието ми. Изглежда не иска да напусне по моя воля, макар и да не е нищо необичайно.

— Ммм. — Той прокара пръст по ръба на чашата. Отново и отново. Виктория не можеше да откъсне поглед от движението. — Не знам.

Тя задържа вниманието си върху чашата.

— За това да спиш с мен ли?

— Не, за другия коментар. Казвали са ми, че реагирам необичайно на странни ситуации. — В очите на мъжа проблесна смях. Бяха се превърнали в зелен горски мъх. — А тази определено е странна — добави той развеселен.

Виктория се усмихна глупаво.

— Съжалявам, нямах намерение да прозвучи обидно. Просто не искам да останеш с погрешно впечатление…

— Защо да го правя?

— Никога не съм мислила, че ще почувствам такъв вид желание отново след това, което ми причини Филип. Предполагам, че всички ние сме роби на физическото преди всичко.

— Не всички — промърмори той.

— Моля те, бъди сериозен. Мислиш ли, че би могъл? Само веднъж. Искам да кажа ако не изпитваш…

Ръката му се стегна около тила й я дръпна към себе си грубо.

— Ти си странна птица, г-це Виктория, знаеш ли това?

Устни, горещи като лятно слънце, покриха нейните. Целувката беше като мъжа. Силна, твърда и земна. Той имаше вкус на карамфил, ябълки и Къркпатрик.

Впечатляваше я толкова силно колкото самата гора. Трябваше да седне или коленете й щяха да се подкосят. Беше повече отколкото си бе представяла — дори за развинтеното й въображение.

Той въздъхна с усмивка срещу устните й, след това наклони главата й, за да вкуси шията.

— Ето защо те харесвам. — Ниският му глас отекна срещу гърлото, дълбока мъжествена вибрация.

Тя почти простена.

— Какво имаш предвид?

Той така й не и отговори.

Устата му покри нейната, бавно, сякаш вкусваше всяко усещане. Всеки аромат на Виктория. С връхчето на езика си погали горната й устна, и се заигра с гъвкавата сочна мекота. Дразнеше. Потъна отново в устата й и погали небцето й.

Виктория застена. Целуваше ли го наистина? Мъжът, който й бе дал подслон в бурята и място, където да се съвземе?

Къркпатрик — мощния, мускулест Къркпатрик — беше нежен като летен бриз. И целуваше повече като художник, отколкото като дивак. И все пак бе силен мъж, който живееше в хармония с природата. Мускулите му бяха изваяни вследствие на тежък ежедневен труд.

В него имаше нещо различно и някак твърде неуловимо…

Къркпатрик беше очарован от първия ден, когато я срещна. Виктория имаше повече въпроси, отколкото отговори свързани с него. Вероятно предполагаше, че просто си е такъв.

Човек, когото никога няма да разбереш.

По един странен начин той й напомни за рецептите на леля й. Бяха много вкусни, но винаги имаха една съставка, на която не научи пълното име. Тази неуловима съставка придаваше на ястието вълшебство. Ставаха едва ли не сътворени от извънземна ръка.

Къркпатрик беше неуловимата съставка.

В тази гора.

В нейния живот.

Виктория копнееше да узнае за него много повече. Езикът й се завъртя с неговия, стрелкаше се срещу него, когато той й позволи да проникне в устата му. Остана с впечатлението, че той рядко позволява такива волности.

И наистина бе привилегия да го почувства и изследва.

Пръстите й се заровиха в косата му, кичурите бяха блестящи и гладки. Дори когато го целуваше можеше да усети чистия свеж аромат, той винаги й напомняше на острия мирис на греяно ябълково вино.

Уханието пораждаше представа за свежа разходка в есенната гора.

Той въздъхна срещу устата й, звукът на удоволствието. Това беше най-чувствения звук, който бе чувала от мъж.

Затрепери.

— Какво има? Студено ли ти е? — Той ближеше ъгълчето на устните й с топлия връх на езика си.

Студено? Как би могла да чувства студ в ръцете на такъв човек?

— Не… просто…

Не успя да довърши, защото неговите големи ръце — топли и сигурни — се разхождаха нагоре-надолу по гърба й. Топлеха я. Милваха я.

Докосването я караше да се чувства толкова прекрасно, че тя не успя да му отговори.

И не трябваше.

Той мърмореше в ухото й:

— Може би тръпнеш от топлината…

Виктория не отрече.

Нейното намерение бе да отиде за ябълковото вино. Нищо повече. Поне не съзнателно за нещо повече.

Ризата й без ръкави и с дълга редица малки копчета не изглеждаше много съблазнително, но уверените ръце се движеха благоговейно около тях и ги разкопчаваха, като обработваха всяка частица сякаш той извършваше езически ритуал.

Краищата на устата й се надигнаха извиха в иронична усмивка:

— Обичаш ли шотландското каре, Къркпатрик?

Очите с цвят на мъх срещнаха нейните. За миг келтския хумор се примеси с желанието.

— Да, харесвам го достатъчно. — Намигна й по ленивия начин, имитиращ шотландските разбойници, забъркали се в неприятности през вековете.

Тя се разсмя. Кристалният звук затанцува около нощните води на неговото езеро.

Една сова изкрещя в отговор.

— Не ме взимате на сериозно, г-це Виктория — ухили се той, поддържайки настроението. Две линии набраздиха бузите му. Погали с дланта си ключицата й, с едно докосване като с перце по шията й.

— Никога не се държа сериозно с диваци като теб, Къркпатрик.

Той свали ръцете си, за да остави чашата й и я повдигна на парапета на верандата. Придвижи люлеещия се стол по-близо до нея:

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.

Както бе седнала пред него, тя се оказа една глава по-високо. За потенциалната игра разположението беше доста умно. Тя му даде висока оценка за изобретателност.

Виктория не бе свързала артистичния му талант с изобретателността му в сексуално отношение. Мъжът беше дяволски коварен. С едно движение той й показа, че е пренебрегнала един важен аспект от неговия характер.

Начинът, по който правеше любов доказваше, че е необикновен.

Тя често го наблюдаваше, когато работеше. Винаги имаше някаква енергия в него. Изолираше света около себе си. Попадаше в дизайна, изгубваше се в извивките и вдлъбнатините, които създаваше.

Дали щеше да се люби по същия начин? Изведнъж за нея стана много важно да разбере.

Но после й хрумна още нещо.

Не беше сигурна защо Къркпатрик й бе казал, че е недостъпен, в деня, в който се срещнаха. Може би просто се опитваше да направи отношенията им по-лесни. През трите месеца откакто живееше на езерото, той не бе имал нито една жена около себе си. За привлекателен мъж като него това със сигурност беше негов избор — Къркпатрик изглеждаше като един страстен звяр.

Веднъж дори тя се пошегува с него за липсата му на интимни връзки. Той й бе отговорил просто: Не е подходящия сезон за това.

Тя не беше сигурна дали той е сериозен или не.

Едно нещо бе сигурно, той никога не се бе държал като нещо по-различно от съвършения джентълмен. Този мъж живееше по законите на природата. Различен, но истински.

И тя искаше да почувства Къркпатрик близък поне веднъж, преди да напусне завинаги тези гори.

Трябваше веднъж завинаги да изтръгне това желание от съзнанието си.

Знаеше, че ако не успее то ще я преследва до края на живота й. Имаше много малко мъже, които бяха събудждали подобни чувства и желания у нея.

Къркпатрик съсредоточи вниманието си към разтворената й риза. Лунната светлина осветяваше кожата на гърдите и корема й със сребрист блясък. Сутиенът й изглеждаше невероятно бял на тази светлина. Както в комерсиалните реклами, изпран с Тайд, а не с други препарати.

Абсурдността на човешкия разум в моменти като този. Тя се изсмя тихо на себе си.

— Искаш ли да споделиш?

Тя поклати глава:

— Ще ме помислиш за луда.

Той цъкна с език:

— Аз вече мисля, че си луда. — Пръстите му погалиха бузата й, кокалчетата на пръстите му леко докоснаха сутиена й, откриха закопчалката отпред и го свалиха към корема.

Ръцете му са толкова горещи… Електрически.

Този път той не очакваше отговор.

Тя реши да му каже причината:

— Сутиенът ми изглежда осветен — това е всичко.

— Наистина? — Той наклони глава на една страна, изучавайки обекта на дискусията. Или по-точно хълмовете на обекта. — Как го определяш сега?

Тя сви рамене:

— Не знам, изглежда облъчен или нещо такова на тази светлина…

Къркпатрик се взря в нея:

— Всъщност, остави ме сам да преценя. Ти определено си по-луда отколкото предполагах. — Внезапно се изсмя, показвайки белите си зъби.

Виктория отбеляза, че зъбите му не изглеждат облъчени — просто красиви. Нямаше нищо едноцветно в този мъж.

Красиви, естествено бели зъби.

Какво ли е усещането тези зъби да драскат по кожата ми… Виктория се смути. След Филип не бе имала друг мъж.

Той следеше внимателно реакциите й.

— Сигурна ли си, че си готова за това?

— Аз съм готова от дълго време.

Очите му придобиха кристален блясък, който тя определи като желание.

— Добре. Много добре. — Той се наведе напред и скоро устните му последваха пътя на пръстите. Устата му прелетя по кожата й като кадифено перце.

Нежните целувки преминаха в малки ухапвания. Потри лице в гърдите й и ръцете й се заровиха в косите му. Улови гърдите й през копринения сутиен, твърдите им връхчета изпъкваха.

Пръстите на Къркпатрик, които милваха леко кожата на кръста й се усмириха, когато тя се разтрепери.

— Мисля, че ти е студено.

Преди тя да отговори, силните му ръце на дърводелец я обгърнаха. Той без усилие я постави в скута си.

Краката му бяха твърда, мускулеста опора.

В неговите обятия тя се почувства като в рая. Той беше от типа мъже, които обичат избелели фланелени ризи с навити ръкави. Не познаваше мъж с подобно чувство за мода. Мъжете в миналото й бяха склонни към Армани.

Главата й почиваше върху гърдите му, а тъмната й коса направена с гел на стърчащи кичури изпъкваше върху похабената материя на ризата му. Виктория беше подстригала късо косата си, след като изгуби работата си. Бяха й необходими десет години да порасне до под кръста й. Точно толкова време от живота си беше прекарала в компанията.

Къркпатрик я приглади с длан назад по главата й. Тя си представи как изглежда щръкнала като бодли на таралеж.

На него изглежда му харесваше все пак. Пръстите му продължаваха да преминават напред-назад през твърдите кичури. Повтарящото се движение бе странно успокояващо и малко стимулиращо.

— Предполагам беше глупаво да орязвам косата си така.

— Всички ние имаме своите причини да вършим някои неща. Твоите са повече… — ъгълчетата на устните му се повдигнаха, — показни от останалите. Но все още няма за какво да съжаляваш.

Тя въздъхна:

— Изглежда ужасно.

— Ти си се превърнала във Феникс, Виктория. Аз мисля, че е по-скоро красиво.

Ако тя позволеше, очите й щяха да се напълнят със сълзи. Къркпатрик беше намерил начин да види човека. Отвътре. Понякога тя се чудеше дали той гледаше на нея като на дървесината, с която работеше ден след ден. Чудеше се в каква форма я вижда окото му.

Тя нямаше художествени наклонности и никога нямаше да има.

Но… артистите виждаха изкуство там, където други не. Може би тя просто фантазираше през тази лунна нощ в скута на един здрав красив мъж.

— Нека видим дали този Феникс ще бъде разкрит… — Зъбите му уловиха предната част на сутиена й. По някакъв начин — тя не бе сигурна как — сутиенът й беше разкопчан. Почувства влажното плъзгане на езика му в долината между гърдите си.

Беше много опитен. Още една изненада.

Широките длани милваха гърба й точно над кръста, под тънката материя на ризата. Притисна я здраво, заравяйки глава между гърдите.

Там вдиша дълбоко аромата й — погледна за миг нагоре към нея и я свари неподготвена.

Чувстваше идеално устата му, действията му, главата й се наклони назад, клепачите й натежаха.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха от задоволство докато я наблюдаваше безмълвно.

Тя отметна косата от лицето му, плъзгайки пръсти дълбоко в гъстите кичури. Той застина искрено изненадан.

— Какво има? — прошепна тя.

— Ти си част от тази великолепна картина пред мен, Виктория — езерото, лунната светлина, в скута ми, отметнатата ти назад глава, чувственото изражение на лицето ти. Като че ли си част от тази гора завинаги. Част от единение. Изначалната Земя и изначалната Жена. Луна и вода. Като в древните легенди…

— Какви легенди?

Той се затвори в себе си. Сякаш се вглъби в мислите си.

— Бих искал да съм художник тогава щях да те уловя и ти щеше да останеш така, завинаги на ръба. Платното е толкова неподвижно в средата все пак, не мислиш ли? Ще се заема с фона. Ще направя промени. Дърветата са живи, растящи в средата…

Какво й говореше той? Далечният, усамотен, горски човек? Звучеше повече като художник или поет. Беше суров, страстен на вид мъж… но романтик?

Кой би помислил?

Виктория му хвърли ироничен поглед:

— Сигурен ли си, че нямаш нещо ирландско в себе си?

Смехът му излезе тихо от гърлото. Вибриращата вълна я заля. Тя откри, че мъжкият смях предизвиква приятно чувство, когато погъделичка кожата ти.

Пръстите обикаляха около гърдите, които до сега целуваше.

— Аз ще стана ирландец, когато тези камъни станат, момиче.

Тя се изкикоти и поклати пръст.

Той й намигна.

Усмихвайки се, Виктория се изви към него. Ръцете й се заплетоха в дългата му коса.

— Мисля, че ти ще се окажеш доста буен.

На бузата му се появи трапчинка. Акцентът му стана забележим:

— Само ако и двамата сме големи късметлии, Виктория.

Тя се разсмя отново. Шегите му с лекота я караха да се чувства неловко, но след това той винаги знаеше как да я утеши.

Привлече я по-близо до себе си, ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й. Постави устни точно под гърлото й, по средата на ключицата. Разтвори уста на това място, и движенията на езика му я накараха да изтръпне. Усещанията се разпростряха по цялото й тяло.

Внезапно той без усилие я повдигна до студения парапет на верандата.

— Не се притеснявай, възнамерявам да те топля.

Доста еротично обещание от мъж. Хареса й.

Две силни ръце държаха дупето й, разтривайки го нежно. В ума на Виктория просветна мисълта, че някои намерения на Къркпатрик не са много нежни. Той беше твърде суров човек за това.

Тя си помисли, че ако преценката й е правилна, той ще бъде възхитително грубоват.

Надяваше се този единствен път, в който щяха да са заедно, да получи възможност да опита от този вид дива страст. Тя никога не я бе изпитвала преди. Първичен секс.

Веднъж беше гледала продукция на Тенис Уилямс играещ в „Съмър сток“. Продукцията не бе нито добра, нито лоша, с изключение на главния актьор. Той беше грандиозен. Горещ, с южняшки чар, със здрави бедра, ленива походка, пръскащ тестостерон във всяка сцена. Ефектът от продукцията я държа под напрежение до късно през нощта.

Въпреки че не бе горещ като южняшкото момче, Къркпатрик беше от същата категория.

Босоног, с избелели дънки и прекалено износена фланелена риза, мъж, излъчващ топлина.

С ръцете му от двете си страни, с дланите му вмъкнати под колана на панталоните й, обгърнали закръглените полукълба на задничето й.

Върховете на пръстите му притискаха гъвкавата плът. Вмъкна ги надолу докато тя почти седна върху тях.

След това устните му потъркаха нейните напред-назад, а дъхът му бе сладко ухание на ябълково вино.

Простите движения бяха толкова еротични и толкова Къркпатрик.

Тя вдиша дълбоко, една накъсана глътка въздух и се опита да продължи още.

Беше напълно нова ситуация за нея.

Обикновено тя бе много агресивен партньор, но сега бе прехвърлила топката в неговата половина, така да се каже. Беше негова работа да й я върне обратно.

По неизказано споразумение той имаше правото да определя темпото. Тя го прикани да продължи.

Той си играеше с ъгълчетата на устата й, след това пое долната й устна между зъбите си и я засмука. Направи същото и с горната — точно в този миг пръстите му се извиха нагоре между полукълбата на седалището й и се плъзнаха по цепката.

Тогава започна да ближе горната й устна, езикът му си играеше с гъвкавата пълнота. Чувството беше невероятно. Удоволствието я заля. За да удължи усещането Виктория се изправи на парапета, извивайки се срещу пръстите му.

Накланяйки се напред тя сви устни и изпусна струя хладен въздух, която се разля от едната страна на главата му, около и над ухото му. Тогава тя промени дъха си, изпускайки направо от диафрагмата, една страстна милувка по гърлото и меката част на ухото му.

Той потръпна в ръцете й.

Беше вълнуващо преживяване, груб и уравновесен мъж като него да трепери от желание. Когато тя гризна ухото му, езикът й се стрелна игриво в отвора. Влажно малко гъделичкане.

Той потрепери отново.

— Имаш ли Ахилесова пета? — Гласът й не бе по-висок от шепот.

Той все пак я чу.

— Въпросът е — той говореше на гръдния й кош, като потъркваше брадата си по закръглените й гърди — … доста спорен. — Заедно с това загадъчно обяснение, той пое гърдата й в устата си и засмука усърдно изпъкналото връхче.

Виктория се повдигна нагоре, стонът й на удоволствие потвърждаваше движенията на ръцете му под себе си. Ръбът на дланта му се плъзгаше по гънката на седалището й, очертавайки линията между полукълбата.

Виктория замръзна за момент, изненадана от еротичния жест.

— Оо…, ммм…

Той се усмихна срещу зърното й, търкаляйки изпъкналото връхче между зъбите си.

Същата мисъл отново проблесна в ума й:

Къркпатрик е много опитен. Тя си представи, че правенето на любов с него ще е изключително. Наистина, направо секс за напреднали. Удовлетворяващ и изпълнен с чувственост. Вещите му движения показваха опитност. Къде ли е бил преди да дойде в тази гора?

През времето, докато беше тук, тя не успя да открие никаква информация за него. Най-близкият град беше на десет мили разстояние и там изглежда никой не знаеше нищо за него. Тя ходеше в града поне веднъж в седмицата за припаси и за да посети местната детска градина.

На няколко пъти бе станала обект на прикрити и любопитни погледи. Естествено, хората от Нова Англия — особено от провинцията — като цяло са затворени, изключваха външните лица и не се доверяваха лесно.

Обикновено това отнемаше тридесет години.

Тя беше тук само от три месеца.

Имаше само един човек в града, който можеше до известна степен да определи като приятел. Кати Беринджър притежаваше няколко прелестни викториански магазина. Беше видяла по-големия магазин на Кати в Бенингтън по-рано, така че си отбеляза да посети по-малкия в местното градче. Кати често идваше в магазина в долината, тъй като това беше първото й място за бизнес. Разговорите им бяха приятелски, макар и кратки.

Единственият отговор, който получи някога от Кати беше изненадата й, че пребивава в такова примитивно обкръжение. Това беше определение на Кати, не нейно — Виктория мислеше, че мястото е прекрасно.

Свободната ръка на Къркпатрик обгърна талията й и я изтръгна от мислите й. Той умело разкопча горното копче на късите й панталони, и смъкна бързо ципа.

Той погледна надолу към разтворената дреха, където тъмните й къдрици блестяха. Бяха хлъзгави от роса.

— Не мога да опиша нещо по-пленително…

Скоро пръстите му се заплетоха в малките къдрици и потънаха в топлото меко хълмче. Масажираше твърдата плът. Ръката му стана хлъзгава от влагата. Дланта му се притискаше към срамната й кост, масажираше я с кръгови движения, докато пръстите му продължаваха да я галят.

Виктория улови широките му рамене. Слаб вятър охлади врата й, но останалата част от нея гореше.

Той доближи пръсти до устата си и облиза вкуса й от тях. На лунната светлина тя можеше да види разширените му мъхесто зелени ириси и блестящото желание в тях. Сърцето му биеше срещу нейното като вълна от енергия, която увеличаваше желанието й за него с всяко нарастване на пулса.

Преди да разбере, той издърпа панталоните й надолу по краката й и ги хвърли на дъсчения под. Тя стоеше на парапета с нищо друго върху себе си, освен разтворената риза и лунната светлина.

Къркпатрик седна обратно на люлеещия се стол. Допря ръце и събра палците си един срещу друг. Той улови погледа й и се загледа в очите й.

Виктория дишаше учестено, устните й се разделиха леко. Защо спираше? Какво щеше да направи?

Той започна да се люлее напред-назад на стола. Бавно. Очите му не се отделяха от нейните. Палците му почукваха в същия ритъм.

Втренченият му поглед я изгаряше.

Тя се чудеше какво е причинило това напрежение в него. Страст? Гняв? Или това бе начинът, по който обикновено правеше любов?

По същия начин той правеше своите мебели.

Тя бе наблюдавала работата му. Когато работеше той даваше всичко от себе си. Тя предполагаше, че това е неразделна част от творческия характер. Виктория никога не беше мислила за това, докато изгаряше от желание по тялото му.

Къркпатрик не правеше никога нищо половинчато.

Тя преглътна докато той продължаваше да я пробожда с горящите си очи.

В тишината на нощта сексуалното напрежение се покачваше с всяко движение на стола.

— Разтвори си краката.

Тя ахна леко. Вярно, сама се бе поставила в това положение. Не беше срамежлива, но никога не се бе излагала на показ.

С погледа му, вперен в нея, тя почувства необясним срам. Прочисти гърлото си:

— Аз…, о, аз…

Линия набразди лявата част на лицето му, придавайки му невероятно закачлив вид. С променен глас той й каза още веднъж:

— Престани да ме гледаш учудено и си отвори краката г-це Виктория.

И така тя го направи.

А той все още само я наблюдаваше.

Тя съумя да запази самообладание, несигурна за това как ще я види — наистина ще я види — по този начин.

Той събра ръцете си допирайки пръсти и подпря брадичката си. Люлееше се на стола бавно. Виктория броеше скърцане… пауза… скърцане на извитите краища по дървения под.

Звукът беше странно хипнотичен.

Постепенно той погледна нагоре към нея и срещна смутения й, но все пак смел поглед.

— В началото ти дойде при мен да се скриеш, Виктория. Но сега не се криеш. Дори тук, в средата на гората, ти трябва да покажеш себе си в крайна сметка.

Тя го погледна сериозно.

— Това, в което трябва да си сигурна е, че хората разкриващи себе си в живота са тези, които наистина могат да оценят гледката.

Бузите й пламнаха от възмущение.

— И какво е всичко това? Един от уроците на живота от мъдрия дърводелец? — Ръката й посегна да вземе панталоните. — Ти никога не си имал намерение да спиш с мен, нали?

Ръката му се стегна около китката й, и я спря.

— Не, по дяволите.

Секунди по-късно той вече беше свалил ципа на дънките си. Еректиралият му член стърчеше през отвора. Дълъг, дебел, твърд. Вената отстрани пулсираше — ритъмът й напомняше за люлеенето му.

Тя застана пред него.

Лунната светлина улови блестящата влага появила се на главичката. Той беше привлечен от нея повече, отколкото показваше поведението му.

Тя го пожела повече от преди.

Ръката му прихвана кръста й, и я повдигна. Тогава той внезапно спря.

— Както изглежда ще трябва да се оставя изцяло в ръцете на съдбата и да й се доверя, а това се отнася и за теб. Предполагам, че си подготвена за това, което предстои?

Тя преглътна и кимна кратко.

— Ами ти?

Той изсумтя.

— Ти сериозно ли? Аз живея като девствен монах тук.

Без повече обяснения, той потъна рязко в нея. Прониза я. Влезе дълбоко.

— Дънкан!

Виктория рядко използваше първото му име. Предполагаше, че това е нейния начин да запази дистанция помежду им.

Е, сега нямаше дистанция помежду им.

Дори милиметър.

— Да, Вики, аз съм тук — ниският му глас галеше ухото й.

Успокояващо. Горещо.

Той се раздвижи с тласъци в нея. Дълги добре премерени удари като люлеенето на стола. Нагоре-надолу. Навътре-навън. Изпълни я така съвършено, че тя потрепери. Не в освобождение, а в одобрение.

Той беше прав, след фиаското с Ронком, тя се бе откъснала от всичко в живота.

Беше изгубила пътя си, достойнството си, желанието си. Беше прекарала дълги часове, питайки се какво се бе случило в тази провинция. Беше ли Ронком истинския символ на капитализма през двадесет и първи век? Или това просто бе лошо поколение. Натам ли отивахме ние? Как нещата се бяха обърнали по такъв ужасен начин?

Може би Ронком бе изгубил пътя си, също както нея осквернена от мъже, чийто егоизъм не познава граници? Тя вярваше на това общество, вярваше в силата на доларите. Доларите, които са посветени на думите „Ние вярваме в Господ“. Тя вярваше, че думите са сложени там, за да покажат, че любезността е наш постоянен партньор — нашата по-голяма съвест в общество, което изглеждаше построено на принципа, че печеленето на пари е причина за съществуването.

До този момент тя не осъзнаваше колко дълбоко са повредени нейните фундаменти в този „прост“ бизнес свят, постигащ компромис единствено миля след миля на финансовите метрополиси, това море от мегалитни Ронком-и. Какво се случваше с душите на тези корпоративни лидери? Дали те някога са имали души?

Или те са една армия от енергични хора, картонени заместители, които хвърлят в лицата ни афишите на това, което трябва да бъдем? Не получават заплащане за своята човечност. Но тогава кой? Изкривени думи, евфемизъм до евфемизъм.

Отвореното беше затворено.

Печалбата беше загуба.

А благоприличието беше удавено, а последното му издихание подпечатано от „Още“.

И така, Къркпатрик бе прав.

Беше дошла тук, за да се скрие.

И някак си беше открила себе си в мъжа, който създава живот с ръцете си.

Това беше начин, по който бе построена тази общност.

Можеше ли да намери тази идеалистична част в себе си отново в него и начина му на живот? Тя не знаеше. Но се чувстваше жива отново.

Той се чувстваше жив.

И толкова добре. Всичко в него бе добро. Кой бе той като личност, начина му на живот, енергията, която влагаше във всичко, което правеше.

Той е дърводелец, типичен американски мъж. Уникален в същността си. Сигурен в своите убеждения. Носеше своето шотландско наследство със себе си и никога нямаше да го продаде на Бруклинския мост…

Къркпатрик се надигна към нея, силно и бързо като приливите и отливите, които идват към нашите брегове по море към блестящия океан.

Започна да я люлее.

Назад и напред той движеше стола изпъвайки и свивайки мускулестите си бедра. Дишането му беше силно, челото му блестеше от пот. И все пак тя знаеше, че Къркпатрик ще остане на курса. Той беше човек, който би водил всяка битка до края.

Движенията на стола усилваха тласъците му, добавяйки дълбочина, добавяйки удоволствие. Виктория стенеше, целувайки го по устата. Прекрасна, дълбока целувка. Той щеше да я заведе до дома й.

Той се раздвижи вътре в нея. Можеше да почувства пулсирането му. Залюля я по-бързо. Тръпки разтърсиха тялото й.

— Дънкан, моля те, моля те…

— Това, което искаш трябва да дадеш първо на себе си — прошепна той дрезгаво.

— Не знам какво имаш предвид.

Улови китката й и придвижи ръката й до мястото, където се бяха съединили.

Тя го погледна със замъглени очи, не беше сигурна какво иска от нея.

Пръстите му се увиха около нейните, водеше ги към цепката, която се плъзгаше около него, срещу него, докато той се движеше навън-навътре.

Добавеното триене в комбинация с неговите движения и усиленото люлеене я изпрати на върха.

Извика от освобождението, удоволствието я обхвана, контракциите й се стегнаха около преплетените им пръсти. Около неговия ствол.

Къркпатрик усети нейния оргазъм и едва тогава потърси своето собствено освобождение. Притискайки я към себе си, той се изля горещо и силно в нея.

Тя се отпусна напред, а той се облегна назад на стола, изтощен и останал без дъх.

Луната беше високо над езерото. Жабите квакаха, щурците свиреха, дъхът на Къркпатрик свистеше като лек бриз.

Те останаха безмълвни, попиващи нощта и случилото се между тях. Двама непознати, които бяха станали приятели и сега бяха любовници.

— Остани през нощта с мен — устните му лениво си играеха с меката част на ухото й. — Ще ти направя палачинки сутринта.

Виктория мълчеше. Усложненията бяха последното нещо, от което се нуждаеше.

— Не мога. Не е за мен да остана през нощта, Къркпатрик. Казах ти.

Той издиша тежко:

— Това е, за да ме изтриеш от съзнанието си, нали?

— Да.

— В такъв случай си права. Тогава не оставай. Но все пак можеш да дойдеш и ще направя палачинки сутринта.

Тя се разсмя. Той винаги имаше удивителната способност да казва точните неща в точното време. Не бяха много мъжете, които можеха да направят това.

Той се усмихна надолу към нея.

След това започна да я люлее отново.

Бавно и спокойно.

Следващата забележка на Виктория заседна в гърлото й. Тя го почувства как се втвърдява в нея.

— Дънкан? — Гласът й излезе несигурен и тънък.

— Ммм…

— Казахме веднъж, Дънкан. Веднъж.

Сексапилната усмивка беше като на шотландски разбойник.

— Това не се брои като отделен случай, г-це Виктория. Не съм излязъл още. — Той се раздвижи вътре в нея, подсилвайки твърдението си.

Виктория изсумтя — после си пое въздух, когато той набъбна напълно, прилягайки й стегнато.

— Този път — мърмореше той дрезгаво, — ще го направя за теб.

И не само той.

 

 

Той я наблюдаваше над рисунката и я виждаше през прозореца си. Вратата на хижата се отвори, после се затвори. Почака няколко минути. Вратата се отвори отново. Тя се разхождаше отвън и направи полукръг около езерото, преди да се върне обратно.

Наблюдаваше я докато вратата се затвори, тогава взе отново скицата. Утре започваше нов проект. Днес щеше да приключи първоначалните си планове. Рисунката щеше да бъде повърхностна, щеше да позволи вдъхновението да го води докато приключи работата си.

 

 

Едва през късния следобед Виктория най-накрая направи своята обиколка на езерото.

Отново и отново, тя се опитваше да проведе диалог със себе си по време на обиколката си до отсрещната страна на гората. Не отиде на другата сутрин за палачинки.

Или за нещо друго.

От една страна не беше сигурна дали Къркпатрик бе сериозен за предложението.

Дори и ако той бе, не беше сигурна, че трябва да приеме.

Само веднъж му беше казала, че трябва да го изтрие от съзнанието си.

Но той не беше извън него.

В действителност, тя не можеше да спре да мисли за него. Начинът, по който чувстваше плъзгането му срещу нея, вътре в нея. Неговият мускусен чист аромат. Несравнимият начин на допира му, когато той я обгърна с ръцете си.

Тази сутрин бе излязъл на верандата, и седна на същия стол, на който правиха любов предишната нощ, с огромна чиния с палачинки. Чинията балансираше несигурно в скута му.

Размерът на купчината показваше, че е направил допълнително за нея.

Тя всъщност бе излязла веднъж, но се върна.

Просто не се реши да измине цялото разстояние до другата страна.

И така Къркпатрик изяде самотната си закуска на верандата. През цялото време той нито веднъж не погледна към хижата.

В средата на следобеда Виктория най-накрая се убеди, че е глупаво да се държи така. Той означаваше нещо за нея. Заниманията им през миналата нощ бяха изпускане на пара — люлеенето не бе угасило огъня.

Точно обратното. Имаше чувството, че са хвърлили бензин върху пламъците.

Накрая призна пред себе си, че все още жадува за него — дърводелеца и жаждата й трябваше да бъде угасена още веднъж, за да бъде задоволена. Всъщност точно сега тя вървеше право срещу неговата хижа край езерото.

Къркпатрик се намираше от тази страна, рендосваше и режеше дърва. Зелената му тениска беше простряна на тънкия клон на едно дърво.

Извън полезрението му, тя използва възможността да го проследи как работи.

Капчици влага се търкаляха по мускулестия му торс, очертаваха равнини и извивки, блестящи от пот и усилената работа. Сините дънки се впиваха в слабите хълбоци и твърдите му бедра, когато се навеждаше напред за всеки удар от трудоемката му работа.

Той се изправи внезапно и отметна коса назад от очите си. После изтри влагата от челото си с опакото на ръката си. Къркпатрик не се обърна назад, но знаеше, че тя е там.

И не изглеждаше изненадан.

— Почти приключих. Готов съм след минута — гласът му беше еротичен, с груб тембър, който само някои мъже добиваха, когато извършваха физически труд.

От всякакъв вид.

Мъжът поваляше дърветата, режеше и рендосваше сам. През цялото лято Виктория го бе наблюдавала как ги прекарва с пикапа си извън гората. Обикновено му отнемаше ден, понякога два, за да получи специфичните качества на дървесината, от които се нуждаеше.

Тя продължаваше да го следи. Още веднъж той се наведе над дългото парче дърво, този път следвайки посоката на растежа, с електрическия „Сандър“, който използваше. Виктория разпозна дървото. Той й беше казал, че е за кабинета, в който работеше местния лекар. Произведението бе изработено от черешово дърво. Бе прекарал стотици часове в проектирането и направата му.

След един последен силен удар със „Сандър“-а, Къркпатрик прокара длан по дъската. Работата му беше безукорна и той се гордееше с това, което вършеше.

После се протегна за тениската си закачена на клона и я преметна през рамо. Явно чакаше тя да каже нещо.

Но, изглежда, всичко, което можеше да направи бе да стои и да се взира в него. С широко отворени очи. Не бе сигурна какво да каже… С изключение на това, че го желае още веднъж.

Миналата нощ на люлеещия се стол той я бе държал с часове. Пазеше топлината й от нощния бриз…

Защото тя не бе влязла вътре за през нощта.

Защото тя не можеше да пренебрегне себе си и да остане в сигурните му успокоителни прегръдки.

Тя се изплъзна, когато той най-накрая влезе вътре, за да вземе одеяло за тях.

Страхливо бягство. Но чисто. За двама им.

Прокара нервно дланите си надолу по предната част на бедрата си.

— Ти беше прав, Къркпатрик.

Той я дари с крива усмивка.

— Винаги съм прав. Но какво точно имате предвид, г-це Виктория?

Много пъти, когато го наречеше Къркпатрик, той й отговаряше с г-ца Виктория. Не беше сигурна защо, но очите му винаги танцуваха от удоволствие. Въпреки че се познаваха цяло лято и бяха прекарали нощта заедно, тя не се решаваше да го нарича Дънкан.

Дънкан беше твърде близо, твърде лично. Дънкан беше име, което тя винаги щеше да харесва.

Беше ли го нарекла така снощи във вихъра на страстта? Не можеше да си спомни.

Мъхесто зелените му очи я огледаха от главата до голите крака.

Поради някаква глупава причина тя се опита да скрие големия си пръст зад левия си глезен. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха интимно и замечтано — като че ли действието й беше разкрило нещо за нея. Нещо, което той харесваше.

Тя стоеше изправена и прочисти гърлото си:

— Трябваше да остана през нощта.

— Наистина? — провлече той и избърса гърба си със свитата на топка тениска. — И защо?

Виктория вирна брадичката си. Той никога не правеше нещата лесни.

— За да видя дали хъркаш, Къркпатрик.

Той се изсмя ниско, сладко. Очите му бяха пълни с огън.

— Защо искаш да знаеш?

— Хъркането ще развали магията — ще те изличи от съзнанието ми. Нещо такова — тя кършеше пръсти.

Той повдигна вежди.

— Каза ли магия?

Може би отиде твърде далеч. Преглътна.

— Е, в известен смисъл.

— В известен смисъл — той метна тениската на рамото си и започна да пристъпва към нея. От решителността изписана на лицето му разбра, че разговорът е приключил.

— Да.

Твърдото му изражение й показа, че помни всеки нюанс от предишната вечер. Всяка тръпка. Всяка въздишка.

Тя се закле, че може да почувства топлината на тялото му, когато той се приближи.

— Да?

Той я облегна право на работилницата. Точно срещу една перфектно рендосана кленова маса.

— Да, по дяволите.

Той погледна надолу към дългата пола от жоржет, която си беше сложила днес. Свободна, люлееща се материя, която изглеждаше по-скоро ефирна. Виктория я харесваше, защото я караше да се чувства толкова лека, обичаше усещането на коприна, носеща се свободно около краката й, когато върви. Караше я да си мисли за екзотични места, където островния бриз си играе с невероятно интересни жени, жени, които, за разлика от нея знаеха как да направят мъжете роби със своята магия…

Не е зле за пола, купена от евтин магазин.

Къркпатрик изглежда усети настроението й, и погледа му стана страстен.

Безмълвно, ръцете му прихванаха талията й в здрава прегръдка. Преди тя да успее да мигне, той без усилие я повдигна на масата.

Виктория падна върху гладкото хладно дърво. Също както палмово дърво повалено от вятъра.

Къркпатрик плъзна ръце под копринената тъкан на полата и плавно свали бикините й надолу по краката. Пръстите му се движеха по кожата й като разтопено масло.

Чувството беше прекрасно. Той се чувстваше добре, когато й на нея й беше добре.

Виктория се повдигна на лакти, когато той я покри.

— Не е ли нахално?

— Не мисля. — Той хвърли бельото й през рамо и разкопча дънките си.

— Хмм.

— Между другото… — Той бавно плъзна закопчалката на ципа по металните зъби. Сантиметър по сантиметър тъмната му кожа се разкриваше пред нея — и тогава видя чудесната твърда дължина на мъжествеността му. — За да бъда честен, относно желанието ти да ме заличиш от съзнанието си, трябва да ти кажа нещо…

Тя отдели очи от очарователната гледка и срещна пронизващия му поглед пълен с неспокойно любопитство.

— И какво е то?

— Не хъркам, Виктория.

С това признание, той я дръпна силно към себе си.

Спорът беше прекъснат от първия бърз тласък.

Твърд и уверен като ръцете на дърводелец.

Тя го почувства вътре в себе си… плъзгащ се навън-навътре… оттегляше се и триеше главичката на члена си по клитора й… потъваше в нея отново… и отново… и отново… докато цялото й внимание се съсредоточи в проникването и тласкането… но той бързо се отдръпна, сменяйки позата… устните му се плъзнаха между краката й… езикът му ближеше, рисуваше…

… тя беше толкова мокра, че навлажняваше лицето му… извика името му… той се премести отново… сега навлизаше с максимална дълбочина… беше толкова силен, толкова твърд… мъжествеността му се намираше във влажните й гънки… тя се протегна към него, но устата му заработи отново върху нея… зъбите му драскаха чувствителната кожа… изпращаше студен въздух върху нея… сгорещяваше я… докарваше я до ръба на забравата… отново и отново… спря само за да промени позата

… тласна се в нея отново… тя искаше да изкрещи… тя крещеше…