Дара Джой
В гората на Къркпатрик (4)

Трета глава

Виктория наблюдаваше линията от дървета, покрай черния път докато Къркпатрик маневрираше с трактора през гората.

Беше прикачил ремарке на задната му част. Намираха се дълбоко в девствената гора следвайки черния път.

Тя седеше между разтворените му колене, балансирайки несигурно. За да запази позицията й, Къркпатрик я придържаше с лявата си ръка докато управляваше.

— Какво търсим?

— Това е специален избор. Нуждая се от правилния вид дървесина.

— И какъв вид би могла да бъде тя?

— Видът, който се обработва със страст.

— Видът, който се обработва със страст. Я-С-Н-О, ама съвсем ясно.

Той я сбута с коляно по дупето и тя подскочи нагоре-надолу.

— Знаеш… обработваш го със страст… също както миналата нощ. — Потърка брадичката си във врата й.

Топлината на дъха му я погали. Виктория трепна леко. Не приличаше на мъж правещ подобни неща — така че когато го правеше резултатите бяха въздействащи. Дърводелецът доказваше, че е сладострастник с всичките си правилни, и необработени ръбове.

Къркпатрик се облегна напред на волана сякаш се вслушваше в невидимите сигнали от дърветата. Виктория започна да се смее.

— Какво? — обърна се той към нея с усмивка.

— Да не си по някакъв начин в контакт с гората?

Смехът му стана дълбок.

— Ще се изненадаш. — Той щипна меката част на ухото й, зъбите му захапаха крайчеца и леко дръпнаха.

Сърцето й прескочи. Мястото между краката й затуптя. И се навлажни.

За да отдаде заслугите на патентованото си „търси и намери“, той спря трактора неочаквано и изгаси двигателя.

Виктория го погледна въпросително.

— От тук ще вървим пеша.

— Това ли е мястото? — Тя разпери ръка във въздуха. То изглеждаше като всяко друго, през което бяха преминали. Дървета, храсти, гора.

— Да.

— Хмм. Добре.

— Можеш ли да слезеш или да те повдигна?

— Мисля, че мога.

Къркпатрик се облегна назад и спокойно започна да я наблюдава как слиза. За да прекрачи крака му, нейният трябваше де се плъзне по цялата дължина на бедрото му. Лек блясък освети очите му, но както обикновено той остана сдържан.

Единствения път, когато го беше виждала несдържан беше когато правеше любов. Имаше толкова много страст в него…

Виктория се справяше със слизането доста добре, въпреки страстните си мисли — докато не осъзна, че е на грешната страна. Кракът й замръзна във въздуха, висящ на около крачка.

— Предполагам, че трябва да се обърна.

— Да.

— Аз просто… ох! — Преди да каже още една дума той ловко я повдигна и я завъртя във въздуха.

Дънкан Къркпатрик беше много силен мъж.

— Добре ли е така? — Устата му се намираше само на сантиметър от нейната.

Виктория се втренчи в него. Той беше Марлборо мъж — много дим, но без цигари. Още докато се опитваше да разбере логически какво в него разтапяше и изгаряше женската й същност, с болезнени пламъци от сорта на „трябва да го имам“, тя знаеше, че няма да успее.

Но тялото й разбра.

Да, то действително разбра.

Виктория изтри влажните си длани в дънките си.

— Е добре, г-н Бъниън и сега какво?

Той скочи долу след нея, работните му ботуши предизвикаха облачета прах.

— Сега, г-це Виктория, ще ходим.

Ходене? Сякаш никога не беше чувала нещо подобно преди.

— Нали знаеш… това е когато използваш двата си крака, разделяш ги, и триеш бедрата си назад и напред едно срещу друго. — Той наклони глава. — Нещо като това, което направи миналата нощ, но без навеждане и без силни стонове.

Тя остана с леко отворена уста. А бузите й пламнаха от доста точното описание.

Хванал вързоп с инструменти, той улови ръката й и смело я поведе в гората. Нейните маратонки и неговите работни ботуши проскърцваха над борови иглички, окапали листа и корени. Звуците бяха някак си успокояващи.

Точно отпред един паднал клон блокираше пътя им.

Къркпатрик коленичи пред него. Листата бяха още живи, явно клонът беше паднал скоро.

— Повалено е от светкавица миналата нощ.

Виктория се огледа наоколо.

— Не изглежда да има много щети от бурята.

— Не. Само този клон засега. Хубав здрав клон… — Той придвижи ръката си благоговейно по кората. — Остани тук за малко, аз ще откърша няколко от тези малки клони.

— Ще ги вземеш за твоя проект?

— Ще ги взема, но не за проекта. — Той се протегна за вързопа си. Извади кожени работни ръкавици, очила и малко мачете, и започна да сече клоните и да маха листата.

Виктория коленичи, за да наблюдава работата му, внимавайки да стои далеч от обхвата на мачетето.

— За какво ще ги използваш?

Той се поколеба.

— Рамки за снимки, може би. Добре резбовано дърво.

Тя сподави смеха си. Това беше последното, което очакваше да чуе.

— От всички неща защо точно рамки за снимки?

— Този клон е откъснат от неговата майка-дърво. Отделено от дома си, така да се каже. В следващия си живот може да събере снимки на семейства и близки. Да, ще изглеждат чудесно — отбеляза той разсеяно. — Това е перфектния преход.

Виктория го погледна косо.

— Къркпатрик, нека перифразирам, ти просто… искам да кажа, звучиш така сякаш в дървото има душа и тази душа ще продължи да живее в нещата, които ти правиш. Прекалено дълго си живял тук сам, не мислиш ли?

Той спря и я погледна косо през рамо.

— Понякога трябва да направиш каквото чувстваш за правилно, Виктория.

Тя се шегуваше. Но за него не беше сигурна.

— Не може в действителност да вярваш, че дърветата имат души.

Той сви рамене.

— Това не е ли по-скоро нещо шотландско в теб, Къркпатрик?

Той й намигна през очилата.

— Знаеш ли, ти непрекъснато ме учудваш.

Очите му срещнаха нейните. Зелени като листата наоколо. Ясни и сериозни.

За какво мислеше той? — чудеше се тя — както много пъти през това лято. Толкова й приличаше на гората, осъзна тя. Тъмен понякога. Дълбок. Лесно бе да се потопиш…

Мислите й бяха прекъснати от тънко цвърчене. Виктория подскочи:

— Какво беше това?

Къркпатрик се засмя на реакцията й. Сякаш с това и казваше — какво да очакваш от градско момиче.

— Не знам, Виктория. Нека да видим.

Той внимателно повдигна клона, който сечеше досега. Мъничка светлокафява космата топка с ленти от черно, бяло и кафяво лежеше приклещена по гръб отдолу.

— Това е катерица — засия Виктория. Беше влюбена в тези малки същества още преди да дойде в гората на Къркпатрик. В ранния следобед те лудуваха по дървения покрив на хижата. Бяха много сладки същества. Тези близо до хижата не бяха плашливи изобщо. Виктория си обясняваше това с факта, че той ги хранеше с фъстъци постоянно.

— Е, това е. — Той раздвижи внимателно покритите си с ръкавици пръсти по малкото телце. Кожата беше оголена на няколко места. — Прикована е от този клон.

— Ранена ли е?

— Не мога да кажа все още — той остави мачетето си на земята. — Ако не се раздвижи, когато повдигна това нагоре, значи е ранена.

Къркпатрик повдигна края на клона. Катеричката се опита да се изправи сама, но падна.

Сърцето на Виктория се сви.

— Ох, ранена е. Бедното същество. Можем ли да направим нещо?

— Ами зависи от това какво не е наред с нея. — Той внимателно пое катеричката в дланта си. — Изглежда задните й крачета са счупени.

Виктория кимна леко отвратена от вида на висящия крайник.

— Имам медицинска чанта за спешна помощ в ремаркето. Ще я вземеш ли вместо мен?

— Разбира се.

— Пътят, по който дойдохме, е право през дърветата там — посочи той. — Стой на пътеката и не я изоставяй, разбра ли? Много лесно можеш да се изгубиш тук и… — След секунда добави — идвам с теб.

— Аз мога да отида, Дънкан.

— Идвам с теб. — Той свали очилата и ги остави да висят на врата му.

Върнаха се до ремаркето. Когато стигнаха там, Къркпатрик постави внимателно катерицата върху седалката и взе чантата за първа помощ. Отчупи малка клонка от близкия храст.

— Какво правиш?

— Ще привържа крака с лента за тази клонка. Не знам дали има и други наранявания, може да са вътрешни. Ако изкара следващите няколко дни, ще оживее.

Той свали ръкавиците си и взе няколко лепенки и ножица от кутията. Разряза лепенката по ширина на няколко тънки ленти, подходящи за тънките крачета.

Виктория наблюдаваше как разделя крайниците. Тези големи ръце бяха толкова нежни.

Катерицата или беше зашеметена, или много наранена, защото не издаде никакъв звук докато той превързваше крака й.

За нула време раираното същество се сдоби с мъничка шина.

— Дано това да помогне.

— По какъв начин ще го задържим?

Къркпатрик се огледа, и погледът му се задържа върху дървената кутия с инструменти на седалката в ремаркето.

— Ще я изпразня. Това трябва да го задържи докато се приберем вкъщи.

Извади инструментите на седалката и внимателно постави животното вътре. Но не преди да свали ризата си и да направи легло за катерицата.

— Ще поставя блузата си отгоре, така че няма къде да отиде.

— Искаш да се върнем? Става студено, а всичко, което имаш върху себе си е тениската.

— Ще се справя. Защо не седнеш да си починеш тук със Спарки докато аз приключа с онзи клон?

— Спарки?

Той се засмя.

— Приляга му. Бил е там, когато е ударила светкавицата.

Тя завъртя очи. Спарки.

— Добре, просто ще седна и ще се наслаждавам на гледката — тя повдигна вежди, докато оглеждаше чудесните му мускули, очертани от тениската.

Той й отвърна със същото, преди да се обърне обратно към гората, и да изчезне бързо между дърветата.