Жорж Сименон
Мегре и човекът на пейката (6)

Глава VI
Просяците

— Какво прави?

— Нищо. Седи изправена, с вдигната глава и гледа втренчено пред себе си.

Седеше в чакалнята и дори не в кресло, а на най-обикновен стол.

Мегре нарочно я остави да „се пържи“, както обичаше да казва той. Когато към девет часа и половина Сантони му каза, че е довел Моник, той промърмори:

— Остави я в кафеза.

Така наричаше остъклената чакалня, с кресла в зелено кадифе, където толкова много други преди Моник Туре бяха изгубили увереността си.

— Как е тя?

— В черно.

— Не за това питам.

— Сякаш очакваше да ме намери там. Стоях на два-три метра от входната врата. Щом я забелязах, запътих се към нея:

„Извинете, госпожице…“

Погледна ме, присвивайки очи. Трябва да е късогледа. После каза:

„А, вие ли сте!“

„Комисарят би искал да ви види за малко…“

Изобщо не протестира. Взех такси и през целия път не отвори уста.

Вече не само че не валеше, но бе изгряло и слънце. И във влажния въздух светлината изглеждаше някак по-плътна, по-осезаема.

Мегре я зърна отдалеч, когато отиваше на доклад при началника. След половин час, връщайки се в кабинета си, той видя, че тя стои все на същото място. По-късно изпрати Люка да хвърли един поглед.

— Чете ли?

— Не. Нищо не прави.

Оттам, където стоеше сега, Моник виждаше, така да се каже, „кухнята“ на Следствената полиция. По коридора с безброй врати минаваха инспектори с папки в ръка, влизаха ту в една стая, ту в друга, тръгваха по задачи, връщаха се, спираха се да поговорят. Имаше и такива, които водеха затворници с белезници на ръцете или побутваха пред себе си разплакала жена.

Други хора, дошли след нея, бяха вече приети по кабинетите, но тя все още не проявяваше никакво нетърпение.

Телефонът на улица „Ангулем“ мълчеше. Дали Мариет Жибон не подозираше нещо? Или беше решила да бъде по-внимателна след номера със забравената лула?

Ньовьо, който беше сменил свой колега в наблюдението на къщата, не съобщаваше за нищо особено.

Колкото до Албер Жорис, бяха почти сигурни, че предния ден, към шест часа вечерта е бил все още в Париж. Полицаят Дамбоа, на когото, както и на всички останали, бяха съобщили отличителните му белези, го беше забелязал по това време на ъгъла на площад Клиши и булевард „Батиньол“. Младежът тъкмо излизал от някакво бистро. Много рано ли се е спуснал полицаят към него? Или нещо друго е станало, но така или иначе Жорис хукнал да бяга сред минувачите. А имало много хора. Полицаят изсвирил, за да предупреди колегите си.

Опитът се беше провалил, не можеше да не се провали. Напразно след това претърсиха основно целия квартал. Съдържателят на бистрото каза, че клиентът му не беше телефонирвал, но изгълтал пет твърдо сварени яйца, няколко хлебчета и изпил три чаши кафе.

— Изглеждаше ужасно гладен.

Съдията Комелио позвъни на Мегре.

— Все още ли няма нищо ново?

— Смятам, че ще пипна убиеца в следващите четиридесет и осем часа.

— Така ли излезе, както мислехме? Долнопробно престъпление?

Мегре беше отговорил: „Да.“

Освен това трябваше да се изясни и въпросът с ножа. Със сутрешната поща бе дошло писмо от фирмата-производителка. Още в началото на следствието Жанвие лично беше ходил там и един от шефовете му беше заявил, че е невъзможно да се определи в кой магазин е бил продаден ножът. Не без гордост му беше съобщил астрономическата цифра, на която възлизаше производството им.

А сега някой, който се подписваше под „зам.-директор“, съобщаваше на началника на Следствената полиция, че според номера на дръжката ножът е бил от поръчката, изпратена преди четири месеца на един търговец на едро в Марсилия.

— Значи, напразно петима инспектори в продължение на три дни разпитваха разни търговци из Париж! — беснееше Жанвие. — Какво да правя сега, шефе?

— Предупреди колегите в Марсилия. После ще вземеш Мьор или някой друг от лабораторията и ще отидете на улица „Ангулем“. Мьор да снеме всички отпечатъци от пръсти, които намери в стаята. Да не забрави да погледне и над гардероба с огледалото.

През това време Моник продължаваше да чака. Няколко пъти Мегре изпраща хора да погледнат в „кафеза“.

— Какво прави?

— Нищо.

Много по-силни от нея след един час чакане в остъклената клетка бяха вече на прага на нервната криза.

В дванадесет без четвърт той най-после каза с въздишка:

— Нека да я доведат.

Посрещна я прав и й се извини:

— Тъй като желая да проведа с вас по-дълъг разговор, трябваше да приключа първо с текущата работа.

— Разбирам.

— Ще бъдете ли така любезна да седнете?

Тя седна, постави чантата в скута си и си оправи косите. Мегре също се настани на мястото си, захапа лулата и преди да драсне клечката кибрит, попита:

— Позволявате ли?

— Баща ми пушеше. Чичовците ми пушат също.

Не беше нито толкова нервна, нито толкова разтревожена, колкото първия път, когато влезе в този кабинет. Сутринта времето беше много топло и комисарят бе оставил открехнат прозореца, през който долиташе приглушен шумът отвън.

— Бих искал, естествено, да поговорим за баща ви.

Тя кимна с глава.

— А също и за вас, както и за някои други хора.

С нищо не му помагаше, но и не отвръщаше поглед и чакаше, сякаш беше предвидила вече въпросите, които щеше да й зададе.

— Вие сигурно много обичате майка си, госпожице Моник?

Смяташе да започне разпита отдалеч, с приятелски тон и така да я предразположи, че на края да не й остави никакъв друг избор, освен да каже истината. Но още с първия си отговор тя го обърка.

Спокойно, сякаш казваше нещо съвсем естествено, девойката отвърна:

— Не.

— Искате да кажете, че не се разбирате с нея?

— Аз я ненавиждам.

— Мога ли да ви попитам защо?

Тя вдигна леко рамене:

— Идвахте в къщи, видяхте я.

— Бихте ли уточнили мисълта си?

— Майка ми мисли само за себе си, за собственото си самочувствие и за старините си. Не може да преглътне обидата, че бракът й не е толкова сполучлив, колкото на сестрите й, и все се мъчи да покаже, че не е по-зле от тях.

Мегре трябваше да направи известно усилие, за да не се усмихне, въпреки че тя говореше съвсем сериозно.

— Обичахте ли баща си?

Последва мълчание и трябваше да повтори въпроса си.

— Мисля. Питам се. Не е хубаво да го казвам сега, когато вече го няма.

— Не го обичахте много?

— Той беше един нещастник.

— Какво наричате вие „нещастник“?

— Не правеше нищо, за да се промени това…

— Кое това?

— Всичко.

И с неочакван плам добави:

— Животът, който водехме. Ако изобщо може да се нарече живот. Отдавна вече ми е дошло до гуша и мисля само как да се махна.

— Като се омъжите?

— Като се омъжа или не. Само да се махна!

— Смятахте ли скоро да го направите?

— Рано или късно.

— Говорили ли сте за това с родителите си?

— Какъв смисъл има?

— Ще ги оставите така, без нищо да им кажете?

— Защо не? Какво би променило това за тях?

Той я наблюдаваше с нарастващ интерес и дори забравяше да дръпне от лулата си. Трябваше да я пали наново два-три пъти.

— Кога научихте, че баща ви не работи на улица „Бонди“? — попита я той изведнъж.

Очакваше някаква реакция; напразно. Сигурно беше предвидила въпросите и подготвила отговорите си. Друго обяснение за поведението й не можеше да има.

— Преди около три години. Не съм пресмятала. Беше към януари. Януари или февруари… Беше много студено.

Фирмата „Каплан“ бе закрита към края на октомври. През януари или февруари господин Луи все още е търсел работа. По това време, притиснат до стената, той се е решил пряко волята си да вземе назаем пари от госпожица Леон и от стария счетоводител.

— Баща ви ли ви каза?

— Не. Стана много по-просто. Един следобед, когато обикалях по адреси…

— Бяхте ли вече на работа там?

— От осемнадесетгодишна възраст съм във фирмата. Оказа се, съвсем случайно, че една от клиентките ми, фризьорка, живее в сградата, където работи баща ми. Надникнах в двора. Беше минало четири часът. Смрачаваше се. А помещението в дъното не светеше. Изненадана, попитах портиерката, която ми каза, че фирмата „Каплан“ вече не съществува.

— Не съобщихте ли на майка си, когато се прибрахте у дома?

— Не.

— А на баща си?

— Той нямаше да ми каже истината.

— Нима лъжеше?

— Трудно е да се обясни. Стараеше се да избягва сцените в къщи и да казва винаги това, което ще е приятно на майка ми.

— Страхуваше ли се от нея?

— Искаше да има спокойствие — отвърна тя с известно презрение.

— Вие проследихте ли го?

— Да. Не на следващия ден, защото нямах възможност, а два или три дни по-късно. Взех по-ранен влак под предлог, че имам много работа в службата, и го причаках на гарата.

— Какво прави той през този ден?

— Ходи на няколко места като човек, който търси работа. На обед хапна две-три кифли в едно малко бистро и се запъти към редакцията на някакъв вестник, за да прегледа закачените на вратата съобщения. И аз разбрах.

— Как реагирахте?

— Какво искате да кажете?

— Не сте ли се питала защо той нищо не е казал в къщи?

— Не. Не би посмял. Щеше да предизвика невероятна сцена. Чичовците и лелите ми нямаше да пропуснат случая да го обсипят със съвети, да му натякват, че му липсва инициатива. Тази дума слушам, откакто съм родена!

— Въпреки всичко баща ви носеше в края на всеки месец заплата, нали?

— Да. Бях много озадачена. Всеки път очаквах да се върне с празни ръце. Но вместо това един хубав ден той съобщи на майка ми, че „поискал“ повишение и го получил.

— Кога стана това?

— Доста по-късно. През лятото. Към месец август.

— И вие сигурно сте заключили, че той си е намерил работа.

— Точно така. Поисках да знам къде и го проследих отново. Ала той не работеше никъде. Разхождаше се, седеше по пейките. Помислих, че е почивният му ден, и пак го проследих след седмица-две. Тогава ме забеляза на Големите булеварди. Тъкмо беше седнал на една пейка. Пребледня, поколеба се, но после се запъти към мен.

— Разбра ли, че сте го следили?

— Мисля, че не. Сигурно е сметнал, че случайно сме се срещнали. Седнахме на една тераса, поръча ми кафе с мляко и тогава ми разказа някои неща. Времето беше много топло.

— Какво ви разказа?

— Че фирмата „Каплан“ била закрита и той се оказал на улицата, но решил да не казва нищо на майка ми, за да не я тревожи. Бил сигурен, че скоро ще намери нова работа.

— Беше ли с жълти обувки?

— Тогава не. Каза също, че било много по-тежко, отколкото мислел, но че вече нещата се уредили, занимавал се със застраховки и имал доста свободно време.

— Защо не е казал всичко това у вас?

— Пак заради майка ми. Тя презира хората, които ходят от врата на врата, било то да продават прахосмукачки или да сключват застраховки. Нарича ги нескопосници и просяци. Ако беше разбрала, че и мъжът й се занимава със същата работа, щеше да се почувствува толкова унизена, особено пред сестрите си, че да му направи живота невъзможен.

— Значи, майка ви е много чувствителна към мнението на сестрите си?

— Не иска да бъде по-долу от тях.

— Повярвахте ли на баща си за осигуровките?

— В момента да.

— А после?

— Не бях толкова сигурна.

— Защо?

— Защото печелеше много.

— Толкова много?

— Не знам какво наричате „толкова много“, но след няколко месеца ни съобщи, че е назначен за заместник-директор при „Каплан“ и че е получил ново повишение на заплатата. Спомням си, че дори се скараха по този повод. Майка ми искаше да го накара да промени графата за професията в личната си карта. Винаги се бе чувствувала страшно унизена от това „магазинер“. Той отговори, че не си струва да предприема каквото и да е за такава дреболия.

— Предполагам, че с баща си сте се разбирали само с поглед?

— Намигваше ми многозначително, когато беше сигурен, че майка ми не може да ни види. От време на време, сутрин мушваше по някоя банкнота в чантата ми.

— За да откупи мълчанието ви ли?

— Мисля, че му беше приятно да ми дава пари.

— Казахте ми, че ви се е случвало да обядвате заедно.

— Да. Определяше ми среща тихичко в коридора. А в ресторанта ме караше да избирам най-скъпите ястия. После ме канеше на кино.

— Носеше ли жълтите си обувки?

— Само веднъж. Тогава го попитах къде си сменя обувките и той ми обясни, че заради работата му се налагало да държи стая и в града.

— Даде ли ви адреса си?

— Не веднага. Така продължи доста дълго време.

— Имахте ли си приятел?

— Не.

— Кога се запознахте с Албер Жорис?

Не се изчерви, не се обърка. Очакваше и този въпрос.

— Преди четири или пет месеца.

— Обичате ли го?

— Ние ще заминем заедно.

— За да се ожените?

— Когато стане пълнолетен. Още е на деветнадесет години и не може да се ожени без съгласието на родителите си.

— Те не са ли съгласни?

— Сигурно не.

— Защо?

— Защото няма положение. Родителите мислят само за това. Като майка ми.

— За къде смятахте да заминете?

— За Южна Америка. Вече съм подала документите си за паспорт.

— Имате ли пари?

— Някой и друг франк. Част от заплатата ми остава за мен.

— Кога за първи път поискахте пари от баща си?

Тя го погледна право в очите и отвърна с въздишка:

— И това знаете!

И добави веднага:

— Така и предполагах. Затова ви казвам истината. Мисля, че няма да излезете чак такъв подлец, че да отидете да разкажете всичко на майка ми. Освен ако и вие сте като нея!

— Нямам абсолютно никакво намерение да разказвам за вашите работи на майка ви.

— Всъщност това няма да има никакво значение.

— Искате да кажете, че дори и тогава пак ще заминете?

— Да. Рано или късно.

— Как научихте адреса на баща си в Париж?

Този път беше готова да го излъже.

— Албер го откри.

— Проследи ли го?

— Да. И двамата се питахме какво ли работи. Решихме, че Албер ще го проследи.

— Какво ви засягаше това?

— Албер смяташе, че баща ми се занимава с незаконни сделки.

— Какво значение имаше за вас да разберете дали е така или не?

— Сигурно печелеше много пари.

— И вие смятахте да му искате от тях?

— Поне да плати билетите за кораба.

— Като го изнудвате?

— Естествено е един баща да…

— С една дума, вашият приятел Албер започна да шпионира баща ви.

— Следи го три дни.

— И какво откри?

— Да не би вие да сте открили нещо?

— Моля, отговорете на въпроса ми.

— Първо, че баща ми държи стая на улица „Ангулем“. После, че съвсем не се занимава с осигуровки, а прекарва по-голяма част от времето си да се шляе по Големите булеварди и да седи по пейките. И на края…

— И на края?

— Че има любовница!

— Как приехте новината?

— Аз лично бих предпочела да е млада и красива. Тя прилича на мама.

— Виждала ли сте я?

— Албер ми показа къде обикновено се срещат.

— На улица „Сен-т-Антоан“?

— Да. В едно малко кафене. Минавах уж случайно и погледнах вътре. Нямах време да я разгледам добре, но все пак добих представа. С нея сигурно не е по-весело, отколкото с майка ми.

— Отидохте ли след това на улица „Ангулем“?

— Да.

— Даде ли ви пари баща ви?

— Да.

— След като го заплашихте?

— Не. Казах му, че съм изгубила плика със събраните вноски от следобеда и че ако не възстановя сумата, ще ме изгонят от работа. Добавих също, че ще заведат срещу мен дело за кражба.

— Как прие той всичко това?

— Стана му много неприятно. Зърнах снимка на жена върху масичката, взех я и попитах:

— Коя е тя?

— Какво ви отговори?

— Че е приятелка от детинство, с която се срещнали случайно.

— Не мислите ли, че сте просто една малка уличница?

— Отстоявам си своето?

— От кого?

— От всички. Нямам намерение да свърша като майка ми в някакъв глупав дом, в който човек се задушава.

— И Албер ли се е срещал с баща ви?

— Не знам.

— Лъжете, момиче!

Тя го погледна сериозно и после призна:

— Да.

— Защо точно сега ме излъгахте?

— Защото предполагам, че след убийството на баща ми ще се захванат с Албер.

— Знаете ли, че той е изчезнал?

— Обади ми се по телефона.

— Кога?

— Преди да изчезне, както казвате вие. Оня ден.

— Каза ли ви къде отива?

— Не. Беше премного разтревожен. Смята, че него ще обвинят за убийството.

— Защо?

— Защото е ходил в квартирата му на улица „Ангулем“.

— Кога научихте, че сме по дирите му?

— Когато вашият инспектор разпитал онази вещица, госпожица Бланш. Тя ме ненавижда. Похвалила се, че казала достатъчно, та най-после и мен да поставят на мястото ми, както се изразила тя. Опитах се да успокоя Албер. Да го убедя, че постъпва много глупаво, като се крие, защото точно така става подозрителен.

— Той не ви ли послуша?

— Не. Беше толкова изплашен, че надали разбираше какво му говоря по телефона.

— Защо сте убедена, че той не е убил баща ви?

— Защо ще го убива?

И добави спокойно, като съвсем разумен човек:

— От него можехме да получим, колкото си искаме пари.

— А ако баща ви откажеше?

— Не можеше да откаже. Албер веднага щеше да го заплаши, че ще разкаже всичко на майка ми. Знам какво мислите. Смятате ме за уличница, както се изразихте преди малко, но ако и вие сте прекарали най-хубавите си години в тази атмосфера в Жювизи…

— Не се ли срещнахте с баща си в деня на неговата смърт?

— Не.

— А Албер?

— Почти съм сигурна, че и той не го е виждал. Нямаше нищо предвидено за този ден. Обядвахме заедно, както обикновено, и той нищо не ми каза.

— Знаехте ли къде държи баща ви парите си? Доколкото разбрах, майка ви имала навик вечер да пребърква джобовете и портфейла му.

— Винаги го е правила.

— Защо?

— Защото веднъж, преди повече от десет години, намери следи от червило по кърпата му. А майка ми не употребява червило.

— Вие тогава сте била още малка.

— На десет или единадесет години. Но все пак си спомням. Не ми обърнаха внимание. Баща ми се кълнеше, че поради голямата горещина на една жена в ръчната обработка й призляло и той й дал с кърпата си да помирише малко одеколон.

— Сигурно е било вярно.

— Майка ми не повярва.

— Да се върнем на моя въпрос: баща ви не можеше да се прибира у вас с повече пари, отколкото се предполага, че трябва да има…

— Държеше ги в стаята си.

— Над гардероба с огледалото?

— Откъде знаете?

— А вие?

— Веднъж, когато отидох да му искам, той се качи на стола и взе от гардероба жълт плик, в който имаше банкноти по хиляда франка.

— Много ли?

— Цяла пачка.

— Албер знаеше ли?

— Това не е причина да го убие. Сигурна съм, че той не го е сторил. А и никога не би си послужил с нож.

— Какво ви кара да бъдете толкова категорична?

— Един ден се поряза с джобно ножче и едва не припадна. Призлява му само като види кръв.

— Вие спите ли с него?

Тя отново повдигна рамене:

— Що за въпрос!

— Къде?

— Където и да е. Има достатъчно хотели в Париж, които са само за това. Да не вземете да ме уверявате, че полицията не знае!

— И така, ако искаме да резюмираме нашия интересен разговор, вие с Албер сте изнудвали баща си с намерението, когато съберете достатъчно пари, да офейкате в Южна Америка.

Момичето не трепна.

— Ще отбележа също, че въпреки непрекъснатото ви следене не сте могли да разберете как баща ви се е сдобивал с толкова пари.

— Не сме се и мъчили много.

— В крайна сметка важен е само резултатът.

От време на време Мегре имаше чувството, че девойката го гледа с известно снизхождение. Сигурно си мислеше, че е прекалено наивен за комисар от Следствената полиция. Наивен като майка й, като лелите и чичовците й.

— Сега вече знаете всичко — промълви тя, готвейки се да стане. — Държа да отбележа, че не съм се опитвала да се правя на света вода ненапита. И все ми е едно какво мислите за мен.

Но имаше нещо, което не й беше все едно:

— Сигурен ли сте, че няма да кажете нищо на майка ми?

— Какво значение има? Нали твърдо сте решили да заминете!

— Първо, това изисква доста време. И, второ, искам да си спестя един излишен скандал.

— Разбирам.

— Албер не е пълнолетен и родителите му могат да…

— Много бих искал да се срещна с Албер.

— Ако зависеше от мен, още тази сутрин щеше да бъде тук. Но той е глупак. Сигурно се крие някъде и трепери като лист.

— Вие, изглежда, не се възхищавате много от него.

— Не се възхищавам от никого.

— Освен от себе си.

— И от себе си не се възхищавам. Отстоявам си своето. Какъв смисъл има да се спори. Предупредихте ли началниците ми, че съм тук?

— Обадих се по телефона, че имам нужда от вас за уреждането на някои формалности.

— В колко часа очакват да се върна?

— Не определих час.

— Мога ли да си вървя?

— Не ви задържам.

— Сигурно ще накарате някой от вашите инспектори да ме следи.

Мегре едва не се разсмя, но успя да остане сериозен.

— Възможно е.

— Само ще си губи времето.

— Благодаря ви.

И Мегре наистина накара да я проследят, макар да беше убеден, че ще е съвсем напразно. В момента свободен беше Жанвие, затова той се зае с нея.

Повече от десет минути комисарят гледа разсеяно през прозореца, облакътил се на бюрото и стиснал лула в устата. После се отърси като от дълбок сън, изправи се и промърмори:

— Ама че глупачка!

Влезе, без да знае защо, в стаята на инспекторите.

— Все още ли няма никакви известия за хлапака?

Той положително искаше да се свърже с Моник, но как ли можеше да го направи, без да го арестуват? Мегре беше забравил да пита за нещо, което не беше маловажно. У кого от двамата младежи бяха парите, които събираха за Южна Америка?

Ако бяха у него, добре. Ако ли не, можеше да е останал без пукнат грош в джоба.

Още няколко минути се разхожда замислен из двете стаи и чак тогава позвъни във фирмата „Жьобер и Башьолие“.

— Бих искал да говоря с госпожица Моник Туре.

— Един момент. Тя тъкмо влиза.

— Ало! — прозвуча гласът на Моник.

— Не се радвайте преждевременно. Не е Албер, а комисарят. Забравих да ви питам нещо. Парите у него ли са, или у вас?

Тя веднага разбра:

— У мен са.

— Къде?

— Тук. Бюрото ми се заключва.

— Той има ли някакви пари у себе си?

— Сигурно не много.

— Благодаря. Това е всичко.

Люка му направи знак, че го търсят по другия телефон. Позна гласа на Лапоант.

— От улица „Ангулем“ ли се обаждаш? — изненада се Мегре.

— Не от къщата, а от бистрото на ъгъла.

— Какво става?

— Не знам дали са го направили нарочно, но все пак исках да ви предупредя. Стаята е основно почистена — подът и мебелите излъскани, прахът избърсан.

— И от гардероба ли?

— И оттам. Имах чувството, че дъртушата ме гледа насмешливо. Жената, която идвала два пъти седмично, пристигнала вчера и тя я накарала да почисти основно.

„Не сте й казали нищо и тъй като пак ще дават стаята под наем…“

Беше груба грешка. Мегре трябваше да предвиди и това.

— Къде е Мьор?

— Още е там. Проверява дали някой отпечатък от пръсти не е оцелял след голямата сеч, но още нищо не е намерил. Ако наистина е била чистачка, свършила си е добре работата. Да се върна ли в Префектурата?

— Не веднага. Поискай името и адреса на тази жена. Отивай при нея. Да ти разкаже всичко — какво са й наредили, кой е бил в стаята, докато е чистила…

— Ясно.

— Мьор може да се върне. Още нещо. Там наоколо ще видиш някой от Нравствената…

— Дюмонсел. Току-що говорих с него.

— Да поиска още хора от своя отдел. Да проследяват всяка една от наемателките, когато излиза.

— Те скоро няма да излязат. Една има манията да се разхожда гола по стълбите, другата точно сега се къпе. А колкото до третата, тя, изглежда, не се е прибирала от няколко дена.

Мегре се запъти към кабинета на началника без особен повод, просто само да побъбрят, както му се случваше понякога. Обичаше атмосферата в това бюро и винаги заставаше пред прозореца, от който се виждаха мостът Сен Мишел и кейовете по Сена.

— Изморен ли сте?

— Имам чувството, че играя на една от ония детски игри, които изискват голямо търпение. Искам да бъда едновременно навсякъде, та затова не мога да си намеря място и се въртя из кабинета си. Тази сутрин трябваше да проведа разпит, един от най…

Запъна се, търсейки най-подходящата дума. Чувствуваше ужасна умора или по-точно огромна празнота в себе си, пълно обезсърчение, като след голямо пиянство.

— А беше младо момиче, почти дете.

— Дъщерята на Туре ли?

Телефонът иззвъня. Началникът вдигна слушалката:

— Тук е, да. — И обръщайки се към Мегре, добави: — Вас търсят. Ньовьо е дошъл с някого и бърза да ви покаже находката си.

— Засега довиждане!

Ньовьо чакаше прав, силно развълнуван в преддверието, а до него седеше на стол кльощаво и бледо същество на неопределена възраст. Нещо у Мегре му подсказа, че го е виждал. И не само че го е виждал, но и че го познава отлично, макар никакво име да не му идваше на ум.

— Може би искаш първо да поговорим? — обърна се той към Ньовьо.

— Безпредметно е. А и този тарикат не бива да се оставя сам.

Едва тогава комисарят забеляза, че човекът беше с белезници на ръцете.

Отвори вратата на кабинета. Задържаният влезе, влачейки леко крака. Миришеше на алкохол.

Ньовьо заключи след него вратата и му свали белезниците.

— Не се ли досещате кой е, шефе?

Мегре все още не можеше да си спомни името, но изведнъж нещо проблесна в паметта му. Човекът имаше физиономия на клоун без грим, страните му бяха сякаш гумени, а голямата му уста се разтегляше в горчива и в същото време смешна гримаса.

Кой беше споменал за физиономия на клоун? Госпожица Леон? Господин Семброн, старият счетоводител? Във всеки случай някой, който беше видял господин Луи да седи с друг човек на пейка на булевард „Сен Мартен“ или на булевард „Бон Нувел“.

— Седни!

Човекът отговори съвсем свойски:

— Благодаря, шефе.