Жорж Сименон
Мегре и човекът на пейката (5)

Глава V
Вдовицата на градския полицай

Мебелите в стаята сигурно бяха купени от някоя квартална разпродажба. Бяха най-малкото от петдесет или шестдесет години и всичките от „масивен“ орех. Имаше и един голям гардероб с огледало. Мегре обаче най-много се изненада, когато видя върху кръглата маса, застлана с памучна покривка, клетка с канарче, което още с влизането им започна да подскача и да хвърка. То му напомни за малкия апартамент на господин Семброн на „Ке дьо ла Межисри“ и беше готов да се обзаложи, че Луи Туре е купил птичката едва след като е ходил у стария счетоводител.

— Предполагам, че е негово?

— Донесе го преди около година. Изглежда, са го метнали, защото птичката не пее. Женска е, пробутали са му я вместо мъжко.

— Кой се грижи за почистването?

— Давам стаите мебелирани и с необходимото бельо, но почистването не влиза в наема. На времето опитах така, но имах много неприятности с прислужничките. И тъй като повечето от наемателите са жени…

— Сам ли си почистваше стаята господин Луи?

— Оправяше си леглото, разтребваше, обираше праха. А аз по изключение веднъж седмично идвах да измия пода.

Жената все още стоеше на прага и пречеше на Мегре. За него тази стая не беше обикновена: тук господин Луи бе подирил убежище. Което означаваше, че вещите не говореха, както обикновено, за дребните всекидневни нужди, а разкриваха определени лични, дълбоко стаени предпочитания.

В гардероба с огледалото нямаше нито един костюм, но затова пък три чифта жълти обувки бяха грижливо опнати на калъпи. На горната полица се виждаше перлено сиво бомбе, почти ново, купено сигурно някой ден, когато господин Луи е бил в по-особено настроение, ей така само, в знак на протест срещу атмосферата в Жювизи.

— Обичаше ли да ходи на конни състезания?

— Мисля, че не. Поне никога не ми е говорил за такова нещо.

— А често ли ви се случваше да разговаряте?

— Понякога се отбиваше в салона да побъбрим.

— Весел ли беше?

— Изглеждаше доволен от живота.

И пак в знак на протест срещу манталитета на жена си той си беше купил халат на пера и пантофи от червено шевро.

Стаята беше изрядно подредена: всяко нещо на мястото си, никакъв прах по мебелите. Мегре намери в шкафа отворена бутилка порто и две чаши със столче. На една кука висеше шлифер.

Не беше помислил за това. Когато преваляваше само през деня, господин Луи не можеше да се прибере в Жювизи с мокри дрехи.

Изглежда, е четял доста. Върху скрина бяха наредени много книги, популярни издания, историко-приключенски романи и само две или три криминални книжлета, които трябва да не са го очаровали кой знае колко, защото други не беше купувал.

Креслото му бе до прозореца. А на малка кръгла масичка до него бе поставена в рамка от акажу снимката на около четиридесетгодишна брюнетка, облечена в черно. Тя напълно отговаряше на описанието на бижутера. Сигурно беше висока колкото госпожа Туре и пълна и набита като нея и имаше това, което в определени среди се нарича представителен вид.

— Тази жена ли идваше при него?

— Да.

В едно чекмедже намери и други снимки, малки, от типа на паспортните. Имаше и на господин Луи, не много добре проявени. На една от тях той беше с перлено сивата си шапка.

С изключение на два чифта чорапи и няколко връзки в стаята нямаше никакви други лични вещи, нито риза, нито долни гащета, също никакви книжа или стари писма, нещо от ония хиляди дреболии, с които лека-полека се пълнят чекмеджетата.

Мегре, който не беше забравил детските си години и времето, когато вече имаше какво да крие от родителите си, сложи стол до гардероба, стъпи върху него и погледна отгоре. Както в повечето къщи и тук дебел слой прах покриваше дървения плот, но по него ясно се очертаваше голям правоъгълник като от плик или от книга.

Не каза нищо. Жената не отделяше поглед от него и както бе казал Лапоант, едната й гърда все напъваше, отпусната и мека като тесто, да прелее от пеньоара навън.

— Той имаше ли ключ за стаята?

В него бяха намерили само ключа от квартирата в Жювизи.

— Имаше, но винаги ми го оставяше на излизане.

— И другите ли наематели постъпват така?

— Не. Но той ми каза, че постоянно губел всичко и по-добре било да оставя ключа долу и да си го взема, когато се качва в стаята си. И тъй като никога не се връщаше нито вечер, нито през нощта…

Мегре извади снимката от рамката. Преди да тръгне, сипа прясна вода на канарчето, пощура се още малко из стаята и на края каза:

— Вероятно ще дойда пак.

Тя заслиза първа по стълбите.

— Предполагам, че е излишно да ви предложа да пийнете по чашка?

— Имате ли телефон? Дайте ми номера си. Може да ми се наложи да ви позвъня за някакви сведения.

— Бастилия 22–51.

— Името ви?

— Мариет. Мариет Жибон.

— Благодаря.

— Друго няма ли?

— Засега не.

Двамата с Лапоант бързо притичаха до колата под леещия се порой.

— Спри на ъгъла — нареди той на шофьора и се обърна към Лапоант:

— А ти ще се върнеш при нея. Забравил съм си лулата. В стаята на горния етаж…

Мегре никога никъде не забравяше лулата си. А и винаги носеше по две.

— Нарочно ли?

— Да. Гледай да залъжеш няколко минути тази Мариет и после ще ме намериш ей там.

И той посочи малък бар, в който продаваха дърва и въглища^[1]. Още с влизането си веднага отиде до телефона и се свърза със Следствената полиция.

— Люка, ако обичате… Ти ли си, Люка?… Нареди веднага да включат към подслушвателната уредба телефон: Бастилия 22-51…

После, докато чакаше Лапоант и нямаше друго какво да прави, освен да си пие питието на бара, той внимателно разгледа снимката. Не се изненадваше, че любовницата на господин Луи бе същият тип като жена му. Питаше се само дали има и същия характер; което бе напълно възможно.

— Ето ви лулата, шефе.

— Не я ли завари да телефонира?

— Не. Имаше още две жени при нея.

— Онази голата?

— Беше си облякла пеньоара.

— Можеш да отидеш да обядваш. Ще се видим следобед в Префектурата. Ще задържа колата.

Даде адреса на Леон на улица „Клинянкур“ и по пътя спряха пред една сладкарница, за да купи кутия шоколадови бонбони, която пъхна под палтото си, докато притичваше по тротоара. Струваше му се едва ли не неприлично да влезе целият мокър в магазин, пълен с толкова изящни и крехки неща. Но нямаше как!

— За майка ви — подаде той непохватно кутията бонбони.

— О, вие сте помислили и за това!

В магазинчето беше още по-горещо, отколкото миналия път, може би заради влажното време.

— Не искате ли да й я поднесете сам?

Предпочиташе да остане в магазина, защото там все пак достигаше нещо от живота навън.

— Исках само да ви покажа тази снимка.

Жената хвърли един поглед и веднага каза:

— Това е госпожа Машер!

Беше доволен. Не че бе голямо постижение — за такива неща вестниците не пишат с едри заглавия. Беше почти нищо! Но това нищо му показваше, че не се е излъгал по отношение на господин Луи. Защото той никога нямаше да спре жена на улицата или в пивница. Комисарят изобщо не можеше да си го представи да флиртува с някоя непозната.

— Откъде я познавате? — попита той.

— Работеше при Каплан. Не за дълго. Само шест-седем месеца. Защо ми показвате тази снимка?

— Тя е била приятелката на господин Луи.

— Ах, така ли!

Причиняваше й болка, разбира се, но не можеше да постъпи другояче.

— Нищо ли не забелязахте, докато и двамата работеха на улица „Бонди“?

— Никога нищо не е имало, в това съм абсолютно сигурна. Тя работеше на ръчната обработка заедно с много други жени, десетина или петнадесет, в зависимост от нуждите в момента. Женена е за полицай, спомням си много добре.

— Защо напусна работа?

— Мисля, че й се налагаше да прави някаква операция.

— Благодаря. Извинете ме за безпокойството.

— Съвсем не ме безпокоите. Срещнахте ли се с господин Семброн?

— Да.

— Кажете, моля, господин Луи живееше ли с тази жена?

— Ходела е на гости в стаята му, която той наел близо до площад Република.

— Убедена съм, че са били само приятели и не е имало нищо между тях.

— Възможно е…

— Ако ведомостите на фирмата са още запазени, бих могла да намеря адреса й, но не знам какво е станало с тях.

— Щом като става въпрос за съпругата на полицай, аз сам ще го открия. Машер казахте, нали?

— Да, и ако не ме лъже паметта, малкото й име беше Антоанет.

— Довиждане, госпожице Леон.

— Довиждане, господин Мегре.

Побърза да си тръгне, защото старата жена се беше размърдала в задната стаичка, а той нямаше достатъчно смелост да отиде при нея.

— В Префектурата.

— На Следствената?

— Не. На Градската полиция.

Беше вече обед. Хората излизаха от канцеларии и магазини, но спираха за миг, преди да се решат, да изтичат до обичайния си ресторант. Събираха се на групички пред вратите и в погледа на всеки се четеше едно и също отчайващо примирение. Вестниците по будките бяха съвсем измокрени.

— Почакай ме малко — поръча Мегре на шофьора.

Отиде в кабинета на завеждащия личен състав и попита за някой си Машер. Само след няколко минути вече знаеше, че наистина е имало полицай на име Машер, загинал преди две години при улично сбиване. Тогава живеел на авеню „Доменил“. Вдовицата му получавала пенсия. Нямали деца.

Мегре си записа адреса. И за да спечели време, позвъни на Люка, така нямаше нужда да прекосява булеварда на Съдебната палата.

— Не се ли е обаждала по телефона на никого?

— Досега не.

— А нея да са я търсили?

— Не нея, а едно от момичетата, някоя си Олга, за проба. Действително се е обадила шивачка от площад Сен Жорж.

Щеше да обядва по-късно. Задоволи се само мимоходом с един аперитив и веднага се върна в малката черна кола.

— На авеню „Доменил“.

Не беше обаче на самия булевард, а близо до спирката на метрото. Сградата беше съвсем безлична, с по-скоро мрачен вид, за хора от средна ръка.

— Госпожа Машер, ако обичате?

— На четвъртия, вляво.

Асансьорът се изкачваше на пресекулки и заплашваше всеки момент да спре между етажите. Медният бутон на звънеца бе добре излъскан, изтривалката — чиста. Позвъни. Веднага чу шум от стъпки.

— Един момент! — извика някой отвътре.

Сигурно беше по домашному и сега се преобличаше. Тя нямаше да си позволи да се покаже по пеньоар дори пред инкасатора за газта.

Погледна мълчаливо Мегре, но се виждаше, че е развълнувана.

— Заповядайте, господин комисар.

Изглеждаше точно както на снимката и както я беше описал продавачът от бижутерийния магазин: висока, едра, спокойна жена, сигурна в себе си. Беше познала Мегре. И, естествено, знаеше защо идва при нея.

— Оттук… Тъкмо разтребвах…

Ала косите й бяха добре сресани и само едно-единствено секретно копче на тъмната й рокля не бе закопчано. Паркетът блестеше. До вратата имаше чифт плъстени терлици, които сигурно използуваше, когато се прибираше с мокри крака.

— Ще изцапам навсякъде.

— Няма значение.

Подредбата — не толкова нова, но затова пък блестяща от чистота — беше същата, както в Жювизи. Същите бяха дори и дребните украшения по мебелите. Над бюфета беше закачена снимката на полицай, с прикрепен към рамката орден.

Не се опита нито да я смути, нито да действува чрез изненада. А и нямаше кого да изненадва. Каза й направо:

— Дойдох да поговорим за Луи.

— Така си и мислех.

Опечалена, но със сухи очи, тя се държеше с достойнство.

— Седнете, моля.

— Ще ви намокря креслото. Вие бяхте много близки с Луи Туре, нали?

— Беше доста привързан към мен.

— Само?

— А може би и наистина ме е обичал. Никога не е бил щастлив.

— Срещахте ли се с него, докато работехте на улица „Бонди“?

— Забравяте, че мъжът ми тогава беше още жив.

— Не ви ли ухажваше Луи?

— Никога не се е отнасял към мен по-различно, отколкото към другите жени от предприятието.

— Връзката ви, значи, е започнала по-късно, след закриването на фирмата.

— Осем или девет месеца след смъртта на мъжа ми.

— Случайно ли се срещнахте?

— Знаете много добре, че една пенсия за нищо не стига. Трябваше да си намеря работа. Още докато беше жив мъжът ми, работех от време на време. Тогава бях и при „Каплан“. Една съседка ме представи на завеждащия кадри в театър „Шатле“ и ме назначиха за разпоредителка.

— Там ли…?

— Да. На едно дневно представление. Спомням си, че играеха „За осемдесет дни около света“. Познах господин Луи, когато го отвеждах до мястото му. И той ме позна. Толкоз. Но той дойде отново на дневно представление и ме подири с поглед още с влизането си в залата. Така продължи доста време, защото освен в неделя има само две дневни представления на седмица. Един ден след спектакъла ме попита дали бих приела да пийнем нещо някъде. Хапнахме набързо, защото трябваше да се върна за вечерното представление.

— Беше ли наел вече стаята на улица „Ангулем“?

— Предполагам.

— Каза ли ви, че не работи?

— Каза ми само, че винаги е свободен следобед.

— Не разбрахте ли с какво се занимава?

— Не. Не бих си позволила да го питам.

— Не ви ли говореше за жена си и за дъщеря си?

— О, да, много често.

— Какво ви разправяше?

— Нали знаете, това са неща, които трудно се възпроизвеждат. Когато човек не е щастлив в семейството си и ви доверява огорченията си…

— Наистина ли не е бил щастлив в семейството си?

— Считаха го за кръгла нула заради баджанаците.

— Не ви разбирам.

Разбираше много добре, но искаше да го чуе от нея.

— И двамата имат много добро обществено положение, право на безплатно пътуване за тях и за семействата им…

— И пенсия.

— Да. Упрекваха Луи, че няма амбиции, че цял живот се е задоволявал с мизерната длъжност на магазинер.

— Къде ходехте двамата?

— Почти винаги в едно и също малко кафене, на улица „Сен-т-Антоан“. Говорехме с часове.

— Обичате ли гофрети?

— Откъде знаете? — изчерви се тя.

— Той ви ги е купувал от улица „Луна“.

— Много по-късно, когато…

— Когато сте започнали да ходите на улица „Ангулем“, така ли?

— Да. Искаше да ми покаже къде прекарва част от времето си. Наричаше стаята си „моята колибка“ и беше много горд с нея.

— Не ви ли каза защо е наел стая в града?

— Да има свое кътче, пък било то и само за няколко часа на ден.

— Станахте ли му любовница?

— Ходех често при него.

— Купувал ли ви е бижута?

— Само чифт обици преди шест месеца и напоследък — един пръстен.

Тя го носеше на ръката си.

— Беше много добър, много чувствителен. Имаше нужда постоянно да го окуражават. Можете да мислите каквото искате, но аз бях за него преди всичко приятелка, единствената му приятелка.

— Случвало ли се е той да идва у вас?

— Никога. Заради портиерката и съседите. Целият квартал щеше да започне да приказва.

— Видяхте ли се в понеделник?

— За около час.

— В колко часа?

— Рано следобед. Имах да правя покупки.

— Знаехте ли къде да го намерите?

— Бях му определила среща.

— По телефона ли?

— Не. Никога не му се обаждах по телефона. Предния път, когато се видяхме.

— Къде се срещахте?

— Почти винаги в нашето малко кафене. А понякога и на ъгъла на „Сен Мартен“ и Големите булеварди.

— На време ли дойде?

— Както винаги. В понеделник беше студено и имаше мъгла. А моето гърло е много чувствително. Отидохме на кино.

— На булевард „Бон Нувел“?

— А, вие знаете!

— В колко часа се разделихте?

— Към четири. Половин час преди да умре, ако това, което пишат вестниците, е вярно.

— Не знаехте ли дали има някаква среща?

— Нищо не ми каза.

— Никога ли не ви споменаваше за приятелите си, за хората, с които се среща?

Тя поклати отрицателно глава и погледна към остъкления бюфет в трапезарията.

— Ще ми позволите ли да ви предложа нещо за пиене? Имам само вермут. Отдавна е, защото аз не пия.

Мегре прие само за да не я обади; на дъното на бутилката, която сигурно беше останала от покойния полицай, имаше утайка.

— Когато прочетох новината във вестника, си помислих да ви посетя. Мъжът ми много ми е говорил за вас. Преди малко веднага ви познах, защото често съм виждала снимката ви.

— Луи никога ли не е споменавал, че иска да се разведе, за да се ожени за вас?

— Премного се боеше от жена си.

— А от дъщеря си?

— Много я обичаше. Би направил всичко за нея. Въпреки това, мисля, че тя малко беше го разочаровала.

— Защо?

— Просто имах такова чувство. Често беше натъжен.

И тя не изглеждаше много весела. Говореше с равен, безизразен глас. Дали тя почистваше стаята, когато му ходеше на гости на улица „Ангулем“?

Не можеше да си я представи как се съблича пред Луи, как ляга в леглото. Дори не можеше да си я представи гола или по пликчета и сутиен. Единственото, което неговото въображение можеше да приеме, бе те двамата да бъбрят тихичко в някой затулен ъгъл на малкото им кафене, както казваше тя, и да поглеждат от време на време към стенния часовник над тезгяха.

— Харчеше ли много?

— Зависи какво разбирате под много. Във всеки случай не се лишаваше от нищо. Очевидно беше, че разполага с пари. Ако останеше на него, щеше да ме отрупа с подаръци и все от ония безполезни неща, които са изложени по витрините.

— Случайно да сте го виждали на някоя пейка?

— На пейка? — повтори тя малко изненадано и след кратко колебание добави: — Веднъж, когато бях излязла сутринта да пазарувам. Приказваше с някакъв слаб мъж, който ми се стори много странен.

— Защо?

— Защото приличаше на клоун или на комичен актьор без грим. Не го загледах. Забелязах само, че е с износени обувки и с протрити крачоли на панталоните.

— Попитахте ли Луи кой е той?

— Каза ми, че по пейките се срещат какви ли не хора и че тези срещи са много забавни.

— Не знаете ли нищо друго? Не искахте ли да отидете на погребението?

— Не посмях. Смятам да отида след един-два дена да занеса цветя на гроба му. Пазачът сигурно ще знае къде е. Името ми ще се появи ли във вестниците?

— Сигурно не.

— Защото за мен това е важно. В „Шатле“ са много придирчиви и ще си изгубя работата.

Не беше много далеч от булевард „Ришар Льоноар“ и затова след посещението си при госпожа Машер Мегре накара шофьора да го отведе в къщи, като му каза:

— Върви да обядваш и ела да ме вземеш след един час. През целия обед жена му го гледаше със странна настойчивост и на края го попита:

— Какво ти е?

— Какво може да ми е?

— Не знам, но сякаш не си ти.

— Ами кой?

— Който и да е друг, но не и Мегре.

Той се засмя. Толкова много мислеше за Луи, че бе започнал да се държи като него или по-точно както си представяше, че той би се държал. Даже изразът на лицето му се беше променил.

— Надявам се, че ще се преоблечеш.

— Какъв смисъл има, след малко пак ще се измокря.

— На друго погребение ли ще ходиш?

Това не му попречи да се преоблече и да изпита, па макар и за малко удоволствието да бъде отново със сухи дрехи.

В Префектурата, преди да отиде в кабинета си, се отби в Отдела по нравствеността.

— Случайно да познаваш някоя Мариет или Мари Жибон? Няма да е зле да хвърлиш един поглед в картотеката.

— Млада ли е?

— На около петдесет лазарника.

Инспекторът издърпа няколко чекмеджета, пълни с пожълтели и прашни досиета. Не му се наложи да търси дълго. Въпросната Жибон, родена в Сен Мало, била от единадесет години зарегистрирана като проститутка, три пъти лежала в „Сен Лазар“, по времето, когато все още е съществувал „Сен Лазар“^[2]. Два пъти арестувана за кражба.

— Осъждана ли е?

— Освободена по липса на доказателства.

— И оттогава насам?

— Почакайте, ще погледна в друго чекмедже.

Откриха следите й в по-нови досиета, но и те бяха от десетина години.

— Преди войната била заместник-директорка на едно заведение за масаж на улица „Мартир“, т.е. незарегистриран публичен дом. По това време живеела с някой си Филип Натали, наречен Филипи, осъден на десет години за убийство. Спомням си случая. Трима или четирима пречукали някакъв тип от съперническа банда в една лавка за цигари на улица „Фонтен“. Така и не се разбра кой всъщност е стрелял и всичките ги окошариха.

— Сега на свобода ли е?

— Умрял във Фонтьовро^[3].

Кръгът се затваряше.

— А сега?

— Не знам. Ако и тя не е умряла междувременно.

— Не е умряла.

— Сигурно е излязла вън от играта. И може би вече е почтена дама, занимаваща се с благотворителна дейност в родния си край.

— Дава мебелирани стаи под наем на улица „Ангулем“, без да се е зарегистрирала. Приема повечето момичета, но мисля, че те не смеят да водят никого там.

— Позната картинка.

— Трябва да се постави под наблюдение това гнездо и да се съберат някои сведения за обитателите.

— Лесна работа!

— По-разумно ще е с това да се заеме някой от Нравствената, защото хората от моята бригада не познават определени физиономии.

— Разбрано.

Мегре се озова най-после в креслото си в кабинета или по-скоро се стовари върху него, но Люка веднага подаде глава през вратата.

— Нещо ново?

— Нищо за телефонните разговори. От този номер не е звънил никой. Има нещо друго. Някоя си госпожа Тевнар, която живее с племенника си на улица „Гей Люсак“, излязла тази сутрин, за да отиде на погребение.

— И тя ли?

— Не на същото. В своя квартал. В нейно отсъствие в апартамента нямало никого. Когато се прибрала и отворила шкафа, за да подреди купените продукти, забелязала, че е изчезнало парче салам.

— Тя сигурна ли е, че…

— Абсолютно. А и като претърсила апартамента…

— Не се ли е изплашила?

— Взела пистолета на мъжа си. Бил участник във войната от 1914. Оправна жена изглежда — дребничка, закръглена — и все се смее. Под леглото на племенника си намерила чужда носна кърпа и трохи от хляб.

— С какво се занимава племенникът?

— Казва се Юбер. Студент е. И тъй като семейство Тевнар не е от богатите, работи денем в книжарницата на булевард „Сен Мишел“. Разбирате, нали?

— Да. Лелята се е обадила в полицията?

— Слязла при портиерката и оттам позвънила в участъка. Инспекторът веднага ме предупреди. Изпратих Льороа в книжарницата да разпита Юбер. Момчето се разтреперало цялото и се разплакало.

— Албер Жорис му е приятел, така ли?

— Да. И Жорис настойчиво го молил да го укрие в стаята си за няколко дена.

— Под какъв предлог?

— Че се скарал с родителите си и че баща му бил толкова разгневен, че можел да го убие.

— И прекарал два дни и две нощи под леглото?

— Само един ден и една нощ. Първата нощ бродил по улиците. Поне така казал на приятеля си. Предупредих полицейските участъци. Хлапакът сигурно пак скита из града.

— Има ли пари?

— Юбер Тевнар не знае.

— Обади ли се и по гарите?

— Всичко е наред, шефе. Ще се изненадам, ако не ни го доведат най-късно до утре сутринта.

Какво ли правеха ония в Жювизи? Сигурно всички: вдовицата, сестрите й, мъжете и дъщерите им — бяха вечеряли заедно хубава, солидна вечеря, каквато обикновено се сервира след погребение. Говорили са за бъдещето на госпожа Туре и за бъдещето на Моник. А след вечерята са поднесли на мъжете нещо за пиене и те, запалвайки неизбежната в такива случаи пура, доволно са се отпуснали на стола.

„Пийни си и ти също, Емили. Имаш нужда малко да се ободриш“.

Какво ли говореха за починалия? Не може да не са забелязали, че въпреки лошото време много хора бяха дошли на погребението.

Мегре изпита желание да отиде там. И най-вече да се види с Моник и да поговори сериозно. Но не у тях. Нито пък да я вика с официална призовка.

Машинално набра номера на кантората.

— Фирмата „Жьобер и Башьолие“?

— На телефона Жорж Башьолие.

— Бихте ли ми казали дали госпожица Туре ще бъде утре сутринта на работа?

— Положително. Днес й се наложи да отсъствува по семейни причини, но не виждам защо утре… Кой се обажда?

Мегре затвори телефона.

— Сантони не е ли тук?

— Не съм го виждал от сутринта.

— Остави му бележка да чака утре сутринта пред кантората на „Жьобер и Башьолие“ госпожица Туре и да ми я доведе, само че кротко и внимателно.

— Тук ли?

— Да, в кабинета ми.

— Друго?

— Друго нищо. Да ме оставят да работя.

Този ден му беше дошло до гуша от Луи Туре, от семейството му и от любовницата му. Ако не беше толкова съвестен, веднага щеше да зареже всичко и да отиде на кино.

До седем часа вечерта отхвърли толкова много работа, сякаш от това зависеше съдбата на света, и приключи не само с „текущото“ дело, но и с други неща, които чакаха от седмици, дори от месеци и бяха съвсем маловажни. Когато най-после си тръгна с премрежени от толкова дълго взиране в книжата очи, стори му се, че нещо не е в ред, но трябваше да мине доста време, докато се сети да протегне ръка, за да разбере, че дъждът е спрял. Изпита странно чувство на празнота.