Жорж Сименон
Мегре и човекът на пейката (4)

Глава IV
Погребение под дъжда

На следващия ден, сряда, Мегре трябваше да свидетелствува в Углавния съд и изгуби почти целия си следобед да чака в една неприветлива стая, определена за свидетелите. Не се бяха сетили да пуснат парното и отначало всички зъзнеха. Но затова пък само десет минути след като го включиха, стана много горещо и замириса на нечисти тела и непроветрени дрехи.

Съдеха някой си Рьоне Льокьор, убил леля си с бутилка преди седем месеца. Беше само на двадесет и две години, с тяло на хамалин и физиономия на изоставащ ученик.

Защо не осветяват по-добре залите в Съдебната палата — та те винаги тънат в сумрак!

Мегре излезе оттам потиснат. Един млад и много агресивен в защитите си адвокат, който започваше вече да си създава име, безмилостно се беше нахвърлил срещу свидетелите.

Мегре той искаше да използува, за да докаже, че подсъдимият е направил признания, защото бил малтретиран в Префектурата на полицията, което беше съвсем невярно. И не само невярно, но и адвокатът знаеше много добре, че е така.

— Ще ни каже ли свидетелят колко часа е продължил първият разпит на доверителя ми?

Комисарят очакваше подобен въпрос:

— Седемнадесет часа.

— Без никаква храна?

— Льокьор отказа сандвичите, които му предложихме.

Адвокатът сякаш искаше да каже на съдебните заседатели:

— Виждате ли, господа! Седемнадесет часа без храна!

Да не би Мегре да беше хапвал нещо друго освен два сандвича! А не беше убивал никого!

— Признава ли свидетелят, че на седми март, в три часа сутринта, е ударил обвиняемия, без последният да му е дал повод, като е бил при това с белезници на ръцете?

— Не.

— Свидетелят отрича, че го е ударил?

— В един момент аз наистина му ударих плесница, но така бих зашлевил и собствения си син.

Адвокатът грешеше. Не така трябваше да подхване работата си. Но него го интересуваше само какво впечатление щеше да направи в залата и какво щяха да пишат вестниците.

Тогава противно на установения ред той се беше обърнал направо към Мегре със сладникава хапливост:

— Имате ли син, господин комисар?

— Не.

— Нямате ли деца?… Моля?… Не чух добре…

И комисарят трябваше да повтори ясно и високо, че е имал момиченце, което е починало.

Това бе всичко. На излизане от залата той се беше отбил в бюфета на палатата да пийне нещо и се беше прибрал в кабинета си. Люка, който току-що бе завършил едно продължило петнадесет дни следствие, се включи в разследването по делото Туре.

— Все още ли няма никакво известие за младия Жорис?

— Не.

Приятелят на Моник Туре не се беше прибирал в къщи предната вечер, не се беше появил сутринта и в книжарницата, нито на обед в ресторанта на булевард „Севастопол“, където обикновено се хранеха заедно с девойката.

За него отговаряше Люка и той беше във връзка с всички гари, полицейски участъци и погранични пунктове.

В същото време Жанвие продължаваше с още четирима свои колеги да обикаля кинкалериите, с надеждата да открие кой е продал ножа.

— Не е ли звънил Ньовьо?

Мегре трябваше да се върне по-рано в Префектурата.

— Позвъни преди половин час. Ще се обади отново към шест часа.

Комисарят почувствува лека умора. Преследваше го образът на Рьоне Льокьор, изправен на подсъдимата скамейка. И гласът на адвоката, и застиналите по местата си съдии, и тълпата в лошо осветената зала с ламперия от тъмно дърво. Това не го засягаше. Ролята на комисаря приключваше от момента, в който задържаният напукаше Следствената полиция, за да бъде предаден на съдия-следователя. После обаче нещата невинаги протичаха така, както би искал той. Беше му пределно ясно какво щеше да стане. Ех, ако зависеше само от него…

— Нищо ли не е открил Лапоант?

Всеки бе натоварен вече с точно определена задача. Дребничкият Лапоант обикаляше мебелираните квартири от булевард „Сен Мартен“ надолу, като непрекъснато разширяваше обсега на търсене. Все някъде трябваше господин Луи да си сменя обувките. Или имаше стая на свое име, или ползваше жилището на някой друг и този някой друг беше може би жената със сребърната лисица, която имала вид на порядъчна съпруга и на която той беше подарил пръстен.

От своя страна Сантони продължаваше да следи Моник, разчитайки, че Албер Жорис ще се опита да се свърже с нея или пък да й се обади по някакъв начин. Предната вечер семейство Туре беше прибрало с посредничеството на едно погребално бюро тялото на покойника. Погребението беше насрочено за следващия ден.

А колкото до Мегре — той имаше документи за подписване, преписки, маловажни разговори по телефона. Странно бе все пак, че никой не се беше обадил във връзка с господин Луи, нито да позвъни, нито да направи писмено изложение, а още по-малко да се представи. Сякаш смъртта му не бе оставила никаква диря след себе си.

— Ало! Слуша Мегре!

Прозвуча гласът на инспектор Ньовьо от някакво бистро, защото се чуваше музика, по всяка вероятност свиреше радио:

— Все още нищо определено, шефе. Намерих трима души, които прекарват по-голяма част от времето си по пейките на Големите булеварди. Сред тях и една възрастна жена. Спомнят си за него. И всички повтарят едно и също: бил много любезен, вежлив, винаги готов да завърже разговор. Имал навик да отива към площад Република, казва старата жена, но веднага го губела от поглед сред многолюдната тълпа.

— Не го ли е виждала с някого?

— Не. Но един скитник ми каза: „Чакаше някого. Когато той дойде, тръгнаха заедно.“ Само че не можа да ми го опише: „Най-обикновен човек, каквито се срещат с хиляди.“

— Продължавай диренето — въздъхна Мегре.

После се обади на жена си, че ще закъснее малко, повика служебната кола и даде на шофьора адреса в Жювизи. Духаше вятър. Ниско надвисналото небе се променяше бързо като пред буря в открито море. Шофьорът доста се полута, докато открие улица „Тополи“. Светеше не само в кухнята, но и на първия етаж.

Звънецът не работеше. Беше изключен заради траура. Но, изглежда, бяха чули шума от колата и стъпките му, защото вратата веднага се отвори; видя непозната жена, която приличаше на госпожа Туре, но беше с четири или пет години по-възрастна от нея.

— Комисар Мегре… — рече той.

— Емили! — викна тя към кухнята.

— Чух. Нека влезе.

Поканиха го в кухнята, защото в голямата стая бяха изложили тялото на покойника, обградено с безброй свещи. В тесния коридор миришеше на цветя и на восък. Поднесена бе студена вечеря и имаше доста хора.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя.

— Позволете да ви представя господин Манен, зет ми, кондуктор.

— Много ми е приятно…

Манен бе от типа на тържествените глупаци, с руси мустаци и изпъкнала адамова ябълка.

— Вече познавате сестра ми Селин. А това е Ортанс… Хората едва се побираха в малката стая. Само Моник не беше станала и гледаше втренчено комисаря. Сигурно си мислеше, че е дошъл заради нея, да я разпитва за Албер Жорис, и се беше вцепенила от страх.

— Зет ми Ланден, съпругът на Ортанс, е тръгнал тази вечер с експреса от Ривиерата. Ще пристигне навреме за погребението. Няма ли да седнете?

Мегре поклати отрицателно глава.

— Може би желаете да го видите?

Държеше да му покаже, че всичко бе направено, както му е редът. Последва я в съседната стая, където ковчегът с тялото на Луи Туре все още не беше затворен. Тя тихичко прошепна:

— Сякаш спи.

Направи това, което се полагаше в подобни случаи — натопи стръкче чемшир в светената вода, прекръсти се, размърда безмълвно устни и отново се прекръсти.

— Тъй си е умрял, без да разбере… — каза тя. — А толкова много обичаше живота!

Излязоха на пръсти и тя затвори вратата. Гостите чакаха Мегре да си тръгне, за да продължат вечерята.

— Смятате ли да присъствувате на погребението, господин комисар?

— Да, обезателно. И всъщност за това съм дошъл.

Моник продължаваше да стои неподвижно на мястото си, но думите на Мегре явно я успокоиха. Той все още се преструваше, че не я забелязва, и тя не смееше да мръдне, сякаш с това можеше да промени нещо.

— Предполагам, че вие и сестрите ви познавате повечето от хората, които ще дойдат на погребението. А аз не.

— Разбирам! — обади се зетят Манен, който искаше да покаже, че едва ли не е отгатнал мислите на комисаря, и се обърна с красноречиво изражение към останалите: „Сега ще видите!“

— Аз искам само да ми се обадите, ако забележите сред присъствуващите непознато лице.

— Надявате се убиецът да дойде на погребението?

— Не е задължително да е убиецът. Опитвам се да не пропусна нищо. Не забравяйте, че много неща от живота на мъжа ви през последните три години са все още неизвестни за нас.

— Предполагате, че е намесена жена?

Не само че нейното лице се вкамени, но и двете и сестри последваха автоматично примера й.

— Не предполагам нищо. Търся. Ако утре ми се обадите, смятам, че ще разбера.

— Какъвто и да е човек, когото не познаваме, така ли?

Кимна с глава, извини се още веднъж за безпокойството.

Изпрати го Манен.

— Открили ли сте някаква следа? — попита той уж по мъжки, както обикновено се говори с лекаря, насаме, след прегледа на болния.

— Не.

— И нямате никакви предположения?

— Никакви. Лека нощ.

Най-малко това посещение можеше да разсее налегналото го тягостно чувство, докато чакаше да свидетелствува по делото на Льокьор. И в колата на връщане за Париж го осени един съвсем нелеп спомен. Когато, едва двадесетгодишен, бе дошъл за първи път в столицата, най-много го беше объркал непрекъсващият кипеж в големия град, това неспирно суетене на стотици хиляди човешки същества във вечно дирене на нещо бог знае какво.

Невероятната човешка ферментация се чувствуваше особено осезателно на определени, едва ли не стратегически пунктове, като например на Халите, на площад Клиши, на площада на Бастилията и на този булевард „Сен Мартен“, където господин Луи бе намерил смъртта си.

Тогава сред безбрежното море от хора го вълнуваха и изпълваха с тръпки на романтична треска все неудачниците, такива, които му бяха изпуснали края, които се бяха предали, примирили, които се бяха оставили да ги носи течението.

С годините той се беше научил да ги разпознава. Но вече не те го вълнуваха, а другите, на едно стъпало по-горе в социалната йерархия, благопристойни и чисто облечени, ала без ярка индивидуалност, които се бореха ден след ден, за да изплуват или поне да се залъжат с илюзията, че съществуват и че животът заслужава да бъде изживян.

В продължение на двадесет и пет години, всяка сутрин господин Луи тръгвал с един и същ влак, пътувал с едни и същи спътници, стиснал под мишница мушаменото пакетче с храната за обед, а вечер се прибирал в това, което Мегре се изкушаваше да нарече „къщата на трите сестри“, защото и да живееха другаде Селин и Ортанс, присъствието на трите жени бе така осезателно, сякаш преграждаше хоризонта с каменна стена.

— В Префектурата ли, шефе?

— Не, в къщи.

Същата вечер той заведе госпожа Мегре на кино и както обикновено, на булевард „Бон Нувел“, минавайки на отиване и на връщане, хванал жена си подръка, край сляпата уличка до булевард „Сен Мартен“.

— Изглежда, си в лошо настроение.

— Съвсем не.

— Но една дума не си казал цяла вечер!

— А, така ли?

Започна да вали към три или четири часа сутринта и в просъница той чуваше как водата шурти във водосточните тръби. А когато седна да закуси, дъждът се сипеше вече като из ведро, на силни пристъпи, и по улиците хората се вкопчваха в чадърите си, които заплашваха всеки момент да се обърнат.

— Ще кажеш, че е Задушница — забеляза госпожа Мегре.

В неговите спомени обаче, без сам да знае защо, ноемврийската задушница беше мрачен, ветровит, студен, но не и дъждовен ден.

— Много работа ли имаш?

— Още не знам.

— Няма да е зле да си обуеш галошите.

Така и стори. Докато намери такси, палтото по раменете му съвсем се намокри, а като седна в колата, от шапката му потекоха студени струйки вода.

— В Префектурата на полицията!

Погребението бе обявено за десет часа. Отби се при началника, при когото се бяха събрали за сутрешния доклад, но не остана до края. Чакаше Ньовьо да дойде да го вземе. Искаше за всеки случай да отидат заедно, защото инспекторът познаваше вече доста хора от квартал Сен Мартен, а той все още си имаше нещо наум.

— Нищо ново ли няма за Жорис? — попита комисарят Люка.

Без да има никакви сериозни основания, Мегре бе убеден, че младежът не е напуснал Париж.

— Ще трябва да направиш списък на приятелите му и на всички, с които се е срещал през последните години.

— Започнах вече.

— Продължавай!

Комисарят поведе Ньовьо, който се показа на вратата също целия измокрен.

— Време само за погребение! — измърмори недоволно инспекторът. — Надявам се, че поне ще са осигурили коли.

— Как не!

В десет часа без десет минути бяха пред къщата на покойника, чиято врата бе обрамчена в черно със сребристи ивици. По тротоара, който все още не бе застлан с плочи, чакаха хора с чадъри, а дъждът размиваше жълтеникавата глина и дълбаеше вадички.

Някои влизаха вътре, отбиваха се в стаята на покойника и излизаха сериозни и важни, със съзнанието за изпълнен дълг. Бяха петдесетина души, но имаше и други, подслонили се във входовете на къщите. Без да се забравят съседите, които надничаха от прозорците и щяха да излязат в последната минута.

— Няма ли да влезете, шефе?

— Идвах вчера.

— Не изглежда много весело вътре.

Като казваше това Ньовьо, по всяка вероятност имаше пред вид не тягостната атмосфера в този ден, а дома изобщо. Този дом, който беше мечта за хиляди хора.

— Защо са дошли да живеят тук?

— Заради сестрите и баджанаците.

Имаше доста мъже в железничарска униформа. Разпределителната гара не беше далеч. Парцелът бе зает в по-голямата си част от хора, които малко или много бяха свързани с железниците.

Първа се появи катафалката. След нея, пристъпяйки бързо под чадъра, вървеше свещеникът в стихар, предшествуван от кръста, носен от едно момче от църковния хор.

Вятърът безпрепятствено препускаше по цялата улица и влажните палта лепнеха неприятно по телата. Ковчегът веднага се намокри. Цялото семейство чакаше вече в коридора, когато госпожа Туре и сестрите й зашушукаха помежду си. Търсеха нещо или някого. А може би нямаше достатъчно чадъри?

Сестрите бяха в пълен траур, мъжете им — също, след тях вървяха момичетата — Моник с трите си братовчедки.

Общо седем жени и Мегре бе готов да се обзаложи, че и момичетата, както и майките им, си приличаха много. Беше женско семейство, в което мъжете ясно чувствуваха, че са малцинство.

Конете запръхтяха. Зад ковчега застанаха членовете на семейството. После се заредиха приятели и съседи, все хора, които имаха право да застанат в първите редици.

Останалите се занизаха един след друг, безредно, гонени от внезапните пристъпи на дъжда. Някои дори се бяха качили на тротоара, подслонявайки се под стрехите на къщите.

— Не виждаш ли познато лице?

Нито едно от тези, които биха представлявали интерес за тях. Преди всичко нито една от жените не можеше да бъде жената с пръстена. Имаше наистина една с лисича кожа, но комисарят я беше видял да излиза от съседна къща и да заключва вратата. А колкото до мъжете, не можеше да си представи нито един от тях, седнал по пейките на булевард „Сен Мартен“.

Независимо от това Мегре и Ньовьо останаха до края на церемонията. Добре, че нямаше голямо опело, а само заупокойна молитва, та дори не затвориха вратите на църквата и плочите по пода веднага се намокриха.

На два пъти Моник и комисарят срещнаха погледите си и двата пъти той почувствува, че страхът я е стиснал здраво за гърлото.

— Ще отидем ли до гробището?

— Не е далеч. А човек никога не знае на какво може да попадне.

Газиха кал до колене, защото гробът беше в съвсем нов участък, с едва очертани алеи. Всеки път, щом забележеше Мегре, госпожа Туре започваше да се оглежда внимателно наоколо, за да му покаже, че не е забравила молбата му. А когато и той след другите поднесе на наредилото се край гроба семейство съболезнованията си, тя му прошепна:

— Не забелязах никого.

Носът й се беше зачервил от студа и дъждът бе измил пудрата й. Лъснали бяха лицата и на четирите братовчедки.

Почакаха още малко пред оградата на гробището, а после влязоха в едно невзрачно кафене насреща и поръчаха два грога. Скоро и други последваха примера им и само след няколко минути половината погребение се изсипа в заведението и мнозина потропваха с крака по плочестия под, за да се постоплят.

От разговорите Мегре запомни една-единствена фраза:

— Тя без пенсия ли е?

Защото балдъзите щяха да имат пенсии, нали мъжете им работеха в железниците. С една дума, господин Луи си оставаше бедният роднина. Не само че беше най-обикновен магазинер, но дори и пенсия нямаше.

— Как ще се оправят?

— Дъщерята работи. Сигурно ще дават и стая под наем.

— Тръгваме ли, Ньовьо?

Дъждът ги съпровождаше през целия им път обратно до Париж. А там плющеше неудържимо по тротоарите и колите бяха провесили дебели мустаци от кал.

— Къде да те оставя? — попита Мегре.

— Няма смисъл да се преобличам, пак ще се намокря. Закарайте ме до Следствената. Оттам ще взема такси за комисарството.

И по коридорите на Следствената полиция личаха същите мокри следи като по плочите в църквата, и там беше влажно и студено. Мъж, с белезници на ръцете, чакаше на една пейка пред вратата на комисаря от Хазартната.

— Нещо ново, Люка?

— Обади се Лапоант. Чака в пивница „Република“. Открил е стаята.

— Стаята на Луи?

— Така смята той, макар собственичката, както изглежда, да не е много склонна да помогне в издирването.

— Каза ли да му се обадя?

— Освен ако не искате лично да отидете.

И Мегре предпочиташе така, защото му беше много неприятно да остане в кабинета си с мокрите дрехи.

— Друго няма ли?

— Фалшива тревога по адрес на младежа. Помислили, че са го открили в чакалнята на Монпарнаската гара. Но не е той. Просто един човек, който много прилича на него.

Мегре се качи отново в малката черна кола и след няколко минути беше вече в пивницата на площад Република, където Лапоант се беше настанил до печката, пред чаша кафе.

— Един грог — поръча той.

Имаше чувството, че студената вода, която се силеше от небето, бе проникнала в носа му, и че хремата е неизбежна. Или само си внушаваше заради общоприетото правило, че на погребение винаги се хваща хрема.

— Къде е?

— На две крачки оттук. Съвсем случайно я открих — не е в хотел, а в частна къща, която не фигурира в нашите списъци.

— Сигурен ли си?

— Сам ще видите собственичката. Минавах по улица „Ангулем“, за да изляза от един булевард на друг, и зърнах табелка: „Дава се стая под наем.“ Къщата е малка, само на два етажа и няма портиерка. Позвъних и поисках да видя стаята. А като зърнах собственичката, жена вече на възраст, веднага нещо ми прищрака. Някога трябва да е била червенокоса и сигурно хубава, но сега е с обезцветени оредели коси, отпусната и похабена. Носеше небесносин пеньоар.

— За вас ли? — ме попита тя, но не отвори вратата докрай. — Сам ли сте?

Чух да скръцва врата на горния етаж и за миг зърнах нечия глава да се навежда от стълбата. Беше младо хубаво момиче, и то в пеньоар.

— Публичен дом?

— Не съвсем по всяка вероятност. Но няма да се изненадам, ако собственичката се окаже бивша управителка на публичен дом.

— За месец ли искате да наемете стаята? Къде работите? Най-после ме заведе на горния етаж. Стаята гледа към двора и съвсем не е лошо мебелирана. Дори прекалено натруфена по мой вкус, цялата в кадифе и евтина коприна и с кукла на дивана. Едва доловим полъх подсказваше, че тук скоро е имало жена.

— Кой ви даде адреса?

За малко не й казах, че съм прочел табелката. През цялото време, докато говорехме, една мека, отпусната гърда все заплашваше да изскочи извън пеньоара й.

— Един приятел — отвърнах й аз и за всеки случай добавих: — Спомена, че живее при вас.

— Кой е той?

— Господин Луи.

Тогава разбрах, че го познава. Изражението й се промени. Дори гласът й.

— Не познавам такъв! — сряза ме тя. — Вечер късно ли се прибирате?

Явно искаше да се отърве от мен.

— Впрочем — продължих аз да се правя на наивен — може би той е тук в момента? Не работи през деня и не става рано.

— Наемате ли стаята, или не?

— Наемам я, но…

— Плаща се предварително.

Извадих портфейла си и заедно с него уж съвсем случайно и снимката на господин Луи.

— Я, гледай! Имал съм и негова снимка!

Хвърли й само бегъл поглед.

— Струва ми се, че ние двамата няма да се разберем — заяви тя и се запъти към вратата.

— Но…

— Трябва да си тръгвате, ако нямате нищо против. Ще ми загори яденето.

Убеден съм, че го познава. Когато излязох на улицата, едно перде помръдна. Сигурно е нащрек.

— Да вървим! — каза Мегре.

Въпреки че бе съвсем близо, отидоха дотам с колата. Отново на един от прозорците помръдна перде. Отвори им собственичката, която все още не се беше преоблякла и носеше същия пеньоар. Изглеждаше ужасно зле в този небесносин цвят.

— Какво има?

— Следствена полиция.

— Какво искате? Аз така си и помислих, че този млад щурчо ще ми довлече някоя беля! — процеди тя през зъби, отправяйки зъл поглед към Лапоант.

— Не е ли по-добре да поговорим вътре.

— О, не ви възпирам да влезете. Няма какво да крия.

— Защо не сте потвърдили, че господин Луи е ваш наемател?

— Защото това не засяга младежа.

Тя отвори вратата на малък, презатоплен салон, в който навсякъде се виждаха само възглавнички в крещящи цветове с избродирани по тях котета, сърца и ноти. Запали лампиона с оранжев абажур, тъй като дневната светлина едва се процеждаше през пердетата.

— Какво по-точно искате от мен?

Този път Мегре й показа снимката на господин Луи, когото вече бяха погребали.

— Това е той, нали?

— Да. Вие така или иначе щяхте да научите.

— Откога живееше при вас?

— От около две години или малко повече.

— Много ли има при вас?

— Какво? Наематели ли? Къщата е твърде голяма за сама жена. А днес трудно се намират жилища.

— Колко?

— Засега са трима.

— И една свободна стая?

— Да. Тази, която показах на хлапака. Не трябваше да се оставям да ме подведе!

— Какво знаете за господин Луи?

— Беше кротък човек, не ми създаваше никакви неприятности. И тъй като работеше нощем…

— Знаете ли къде работеше?

— Не съм толкова любопитна, че да го питам. Излизаше вечер и се връщаше сутрин. Не се нуждаеше от много сън. Често му казвах, че трябва да спи повече, но, изглежда, всички, които работят нощем, са като него.

— Имаше ли често гости?

— Какво по-точно искате да знаете?

— Четете вестници, нали?…

Един сутрешен вестник бе разгърнат върху кръгла масичка.

— Ясно ми е накъде биете. Но искам, преди това да съм сигурна, че няма да ми създавате излишни неприятности. Познавам добре полицията.

Мегре пък беше сигурен, че ако разровят архивите на Отдела по нравствеността, щяха да намерят досие на името на тази жена…

— Не съм тръгнала да тръбя навсякъде, че давам стаи под наем, и не съм се зарегистрирала. Това не е престъпление. Макар че решат, ли да се заядат с мен…

— Зависи от вас.

— Обещавате ли? Всъщност какъв чин имате вие?

— Комисар Мегре.

— Добре! Разбрано! Работата е по-сериозна, отколкото предполагах. Колегите ви от Нравствената, те най-много ми…

И изведнъж изтърси такъв цинизъм, че Лапоант се изчерви.

— За това, че е убит, знам. Но не знам нищо друго.

— Под какво име се записа при вас?

— Господин Луи. Толкова.

— При него е идвала черноока жена на средна възраст.

— Да, хубава, представителна жена, на около четиридесет години и с добри обноски.

— Често ли го посещаваше?

— Три или четири пъти седмично!

— Знаете ли как се казва?

— За мен тя беше госпожа Антоанет.

— Вие, изглежда, винаги се обръщате към хората с малките им имена.

— Не съм от любопитните.

— Дълго ли стоеше при него?

— Толкова, колкото е необходимо.

— Целия следобед?

— Понякога. Друг път само час или два.

— Никога ли не идваше сутрин?

— Не. Може и да се е случвало, но твърде рядко.

— Знаете ли адреса й?

— Не съм й го искала.

— Жени ли са другите наематели?

— Да. Господин Луи беше единственият мъж, който…

— Никакви ли контакти не е поддържал с тях?

— Искате да кажете дали се е любил с тях? Ако е това, не. Дори бих казала, че нямаше слабост към тези неща. Само да беше поискал…

— Все пак са живеели под един покрив.

— Говореше с тях. Понякога те отиваха при него да му поискат огън, цигара или вестник.

— И толкова?

— Приказваха за това, за онова. От време на време изкарваше и по един белот с Люсил.

— Тя тук ли е?

— От два дни насам я няма никаква. Не й е за първи път. Сигурно си е намерила някого. Не забравяйте, че ми обещахте да не ми създавате неприятности. Нито на наемателите.

Не й каза, че не й е обещавал абсолютно нищо.

— Друг не му ли е идвал на гости?

— Два или три пъти, не много отдавна някой идва да го търси.

— Младо момиче ли беше?

— Да. Не се качи при него. Помоли ме да му предам, че го чака долу.

— Каза ли си името?

— Моник. Не пожела дори да влезе в салона. Остана да чака в коридора.

— Той слезе ли?

— Първия път й каза нещо тихичко и тя си отиде. След това винаги излизаше с нея.

— Не ви ли обясни коя е тя?

— Само ме попита дали я намирам за красива.

— И какво му отговорихте вие?

— Че е мила, както всички девойки на нейната възраст, но че след няколко години ще заприлича на истинска кобила.

— Кой друг е идвал при него?

— Няма ли да седнете?

— Благодаря. Безполезно е да мокря възглавничките ви.

— Старая се, колкото мога, да поддържам чисто. А, чакайте. Идва и друг. Един младеж. Не си каза името. А когато отидох да съобщя на господин Луи, че го чака долу, той, изглежда, се разтревожи. Помоли ме да го доведа. Момчето стоя при него не повече от десетина минути.

— Преди колко време беше това?

— По средата на август. Спомням си и горещината, и мухите.

— Идвал ли е и друг път?

— Веднъж дойдоха заедно, може би са се срещнали на улицата. И пак се качиха горе. Младежът си тръгна почти веднага.

— Това ли е всичко?

— Струва ми се, че и това не е малко. Сега предполагам, че и вие ще искате да видите стаята.

— Да.

— На втория етаж. Срещу стаята, която показах на вашия хубавец. Гледа към улицата и ние й викаме „зелената стая“.

— Бих искал и вие да се качите с нас.

Жената въздъхна дълбоко и с тази въздишка се заизкачва по стълбите.

— Не забравяйте, че ми обещахте…

Мегре само вдигна рамене.

— И да знаете, че ако ви щукне да ми изиграете някой мръсен номер, ще кажа в съда, че това, което разправяте, не е вярно.

— Ключът у вас ли е?

Зърна на долния етаж през леко открехната врата млада, съвсем гола жена, която ги гледаше с хавлиена кърпа в ръка.

— Имам шперц. — И подвикна надолу: — Не е Нравствената, Ивет.