Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Редактор: Цветан Пешев

Коректор: Албена Янкова

Издателство „Отечество“, София, 1977


Дядо седеше в градинката и с ръка раздвижваше от време на време китните босилкови стръкчета. От това целият двор се обливаше с някакъв тънък упоителен мирис, който сякаш идеше от небесата, подухван от малките шестокрили серафимчета.

Татко каза нещо, отвърна мама и дядо добави:

— Вървиш си из улиците и гледаш хората спокойни, тихи, безгрижни, а не знаеш какво има в душите им.

Тия думи на дядо ме разсмяха. „И дядо ще каже нещо, че ще го разбереш! — помислих си аз. — За каква душа ми говори? Че не е торба душата, та да я пълниш с какво да е!“

Философиите на дядо не ми се харесаха и аз намерих за по-добре да изляза на улицата и да намеря приятелите си.

Един ден ме пратиха да купя хляб от Симовата фурна. Той вадел по-хубав хляб, а за дядо хлябът беше всичко. Можеш да нямаш нищо друго за ядене, но хляб от Симо имаш ли, ще се нахраниш чудесно.

Отидох. В това време, когато Симо ми подаваше хляба, до слуха ми долетяха звуци от цигулка. Заслушах се. Чудна работа! Каква ще е тая цигулка, че издава такива особени звуци? Сякаш някоя необикновена птица нарежда безкрайни сладкозвучни извивки…

— Хайде, хайде, давай парите — ми се сопна хлебарят, — стига си се заплесвал!

Звуците идеха от съседната кръчма, затова побързах да платя и да застана до вратата на кръчмата.

Изправен до масата, стоеше едър широкоплещ човек с гъсти черни вежди, черни дълги мустаци и също така черни очи, дълбоко изсенчени с тъмни кръгове… Аз си спомних, че често съм го срещал из улиците, но че е цигулар, не знаех. Но защо свири тук? Ако е за пари, в кръчмата нямаше никого, освен кръчмаря. Ясно беше, че свири само за себе си. Пред него стоеше полуизпита оканица с вино и останки от ядене, а долу, изправена до стената, се виждаше кутията на цигулката.

Но колко хубаво свиреше той! Кръчмата се изпълваше с хубави звуци, на които човек никога не би се наситил. Черни вълнисти коси покриваха главата на свирача и един плътен кичур небрежно падаше по челото му.

Той свиреше тъй старателно, сякаш пред него стояха много хора, които се опиваха от песните му — занемели и унесени. За пръв път виждах цигулка, от която могат да се откъсват толкова омайни звуци. Но стана нещо неочаквано. Погледът му случайно попадна върху мене. Той широко отвори очи и спря да свири. Каза ми нещо на румънски, след това седна на стола, усмихна се тъй топло и приветливо, като да бях негово дете, и ме повика с ръка.

Да вляза ли? Подвоумих се малко, но прекрачих прага. Сега той ме хвана за ръката и нежно ме притегли към себе си. Той замълви някакви думи, замилва главата ми, лицето ми, постави ме на стола до масата и попита кръчмаря няма ли нещо сладко за мене. Бог знае какъв бе тоя човек! От неговите милувки аз нямах нужда, но изглежда, че той имаше нужда да ги даде от себе си.

Той ме попита нещо. Кръчмарят каза, че човекът питал харесвам ли свирнята му. Аз казах, че много я харесвам. Той се зарадва, дигна цигулката и каза на кръчмаря, че сега ще свири само за мене.

Не знаех ще чуя ли някога такава музика, каквато се откъсна от цигулката му. Сякаш някой нареждаше думи, една от друга по-тъжни, по-омайни… и като че тия думи минаваха през златни човчици на някакви чудновати птички.

Тая песен ме накара да погледна свирача в лицето. Нещо сграби сърцето ми и го стисна. Такова беше лицето на татко, когато лани мама боледуваше. Лекарят бе казал, че можем да я загубим. Няма да забравя изкривеното от скръб лице на татко. Мина време, мама оздравя, а аз дори забравих, че е била тъй тежко болна, но лицето на татко, обляно в скръб, не забравих. И ето, точно тъй ми се виждаше сега лицето на свирача. Очите му станаха мътни, измъчени и черните кръгове под тях — още по-дълбоки.

Какво да направя? Да си вървя ли? Неговата скръб отклони вниманието ми от песента и аз мислех да се махна. Той свиреше за мене. Може би и той има дете като мене, но то е тежко болно или може би не е живо вече?

Защо не си вървя? Но в това време той спря да свири и ми заговори. Устните му бяха почернели, очите му гледаха през сълзи. Тогава погледнах ръцете му и видях, че те са сухи, безкръвни, и треперещи… Да, той ми се видя едър човек, но сега го виждам измъчен, немощен… страдащ…

Полутъмната кръчма ми се видя тясна. Нещо затежа на гърдите ми… Бързо се обърнах и излязох на улицата. О, какво виждам! Слънцето е обсипало със злато улици, къщи и покриви… Очите ми навсякъде виждаха пъстрота и спокойствие… И като видях всичко това, от гърдите ми се откърти една почти луда радост. Скръбта на тоя човек ме толкова помрачи, та ми се стори, че за пръв път виждах колко светъл, хубав и радостен е животът. Сега аз благодарих за това, че нито татко, нито мама, нито дядо са тъй изпълнени със скръб, както тоя нещастен човек…

От тая среща с цигуларя аз научих нещо „Вървиш си из улиците и гледаш хората спокойни, тихи, дори безгрижни, а не знаеш какво има в душата им.“ Едва сега разбрах какво искаше да каже дядо.

И като стиснах под мишница купения хляб, аз весело си засвирках с уста, а около мене от всички страни хлуеше упоителният мирис на цъфналите акации.

Край
Читателите на „Цигулар“ са прочели и: