Добри Немиров
Вуйчо Борис

Когато в душата ми се трупаше омразата към вуйчо Борис, аз не се запитах ще ли го срещна някога, или ако го срещна, какво ще трябва да направя. Но сама омразата се погрижи да ме напъти. Един ден неочаквано се срещнахме. Вместо да ми се покаже студен и зъл — както трябваше да се очаква — той едва ли не подскочи от радост, когато ме видя. Но щом пожела да се ръкува с мене, аз бързо скрих ръце зад гърба си.

— Я гледай! Не съм те виждал две години бре, муле! Дай ръка де! — и без да дочака, той посегна да ме прегърне, но аз скърших рамо и сръчно се изтръгнах от ръцете му.

— Ах!… Разбирам… разбирам… Вие ми се сърдите… и кака, и свако, и ти… Сърдите ми се без никаква причина — но когато произнасяше последната си дума, аз вече бях поел почти бежешком пътя из страничната улица.

— Дочко, Дочко, хей, Дочко! — викаше той зад мене, но аз бързах. Ясно беше, че омразата към него е страшно голяма, за да не мога да изтрая вуйчо си и две минути. Чудна работа! Един човек, който ми беше толкова близък и при когото съм расъл, дето се казва, от дете, успял да стане тъй лош и нетърпим. Едва сега видях какво нещо е да откъснеш човека от душата си.

Вечерта разправих пред родителите си за тая среща.

— Тъй, ха? — рече мама. — Значи, вика след тебе, ха? Гледай го ти пъдарина! Пък и имал лице да вика!

Нито веднъж не се бях запитвал как се зароди тая омраза между нас и тях. Знаех, че един ден преди две години се разправяха за нещо у дома. Разправията стана по-висока, по-креслива, дорде се обърна на свада, но за какво ставаше дума, не можах да узная. Разбира се, аз по чувство и по дълг държах страната на родителите си и всеки техен протест срещу вуйчо и вуйна ми се виждаше съвсем на място.

След тая свада домашната картина стана съвсем друга. От стената изчезнаха портретите на вуйчо и на вуйна, изчезнаха също и от големия албум в гостната. Но на тяхно място се яви съвсем друго. Сутрин мама и татко говореха само за тях. Татко сърбаше кафето, слушаше, обаждаше се от време на време с две-три люти думички и пак замлъкваше. Той оставяше мама да говори, защото нейните думи бяха още по-парливи.

От всичките тези одумки аз разбрах, че вуйна Гана прилича на камила, че вуйчо Борис е некадърник… продал едното си лозе, за да има какво да лочи из кръчмите. Всеки ден чувах все по-нови и по-нови неща. Вуйна от камила стана на мършава овца, а вуйчо приличал на дядо Йорго, гдето скитал по имане, а от панталоните му висели парцали. На вуйчо му трябвало само едно уволнение и тогаз щял да пада на колене пред татко.

Сутрин, по обед и вечер за нищо не се говореше в къщи, освен за вуйчо и за неговата жена. От всички тези разговори се разбираше, че той е опасен човек, че го направили касиер, но че скоро ще проиграе държавните пари на комар и тогаз… разбира се, в затвора.

Вуйна Гана е наистина проста жена, крадла и „черна душа“, но е чужда — греха й нека други да берат — но как е могло от нашия род да излезе такъв престъпник като вуйчо? Че нашият род е дал все честни хора, честни, за пример и чудо на целия град, а вуйчо? Изиграл едни селяни, измамил съседа си, взел в заем пари и после отказал, че е вземал, и още много, много страшни неща, от които татко и мама тъй се срамели, че не смеели да се показват пред хората.

У мене растеше едно презрение, което се преливаше между омраза и погнуса. Вуйчо и вуйна бяха страшни хора, с тъмни и лакоми души.

Чудно нещо! Да растеш при своя вуйчо, да живееш, постоянно съгряван от любовта му, и изведнъж да стане тъй, че завинаги да се отървеш от него!

Те живееха в друг квартал на града и ние почти не се срещахме, но аз измерих омразата си тоя ден, когато се видяхме на улицата. Едва тогава видях, че тия разговори между мама и татко са успели да издигнат страшна преграда между мене и вуйчо. Когато той посегна да ме прегърне, аз усетих как снагата ми настръхна, като че това бяха не две ръце, а две змии, крито се плъзгаха около врата ми, готови да ме задушат.

Не познавах омразата и, за нещастие, познах я, когато трябваше да намразя най-близкия си човек. И след тая среща съвсем неочаквано в ушите ми прозвучаха последните му думи: „Дочко, Дочко, хей, Дочко!…“

„Дочко ли? — мислех си аз. — Има да викаш, ама няма кой да те чуе!“

Един ден, когато се връщах от бостаните с група приятели, видяхме неочаквана картина. Без да искам, трябваше да минем покрай къщата на вуйчови. Омразата ми не позволи дори погледа си да обърна към портата и затова упорито гледах пред себе си. Но порази ме нещо неочаквано. Отдолу се зададе един покрит файтон. Проследих го и видях, че спря пред вуйчови. Но какво беше това? От файтона слезнаха двама души, измъкнаха един умрял човек и го понесоха на ръце. Изтичах… О… това беше вуйчо! Умрял ли? Жълтото му лице ме страшно уплаши. Попитах коларя и от него разбрах, че паднал от кон, закачил се кракът му на стремето… Конят се подплашил и дълго влачил вуйчо из улиците. Оставих приятелите и се втурнах към дома. Не знаех да се радвам ли, че тъй наричаният „дявол“ и „изедник“ е най-после свършил, или да съжалявам? В душата ми нямаше още нищо определено. Но когато наближих дома, разбрах, че трябва да се радвам. Портата ми казваше това, стоборът ми казваше това, дворът, лозницата, каменната пътечка, крушата — всичко тук ми подшепваше, че трябва да се радвам… Тук всяко кътче беше напоено с клетвите на мама, от които разбрах, че тя желае да го види „мъртъв и студен“. Ето го сега и мъртъв, и студен… свършил!…

Блъснах вратата и възбудено извиках:

— Мамо, мамо!

— Какво има? — се обади тя откъм кухнята.

— Умря… Той умря!…

През последно време ние не ги наричахме с имената им, а само „той“, „него“, „тя“, „нея“.

Тя надникна от вратата ококорена.

— Кой, кой умрял?

— Той ма… вуйчо Борис!

— Хайде, хайде, какви са тези приказки! — ме смъмра тя.

— Не бе, мамо, сега минувах край тях и видях, като го снеха мъртъв от файтона и го вкараха вътре.

— Ама истина ли думаш?

— Истина ма!

Аз стоях срещу нея, цял треперещ от възбуждение и готов веднага да се ухиля, ако тя покажеше, че се радва. Но това не стана.

Тя гледа пред себе си няколко мига и дигна глава. Лицето й беше бледно. Очите й влажни.

— Я гледай! Че какво ще да е станало?

В това време татко, който току-що се беше върнал от работа, влезе и застана срещу мен. Той погледна мама, погледна мене и попита.

— Какво има? Какво е станало?

Разправихме му.

— Трябва да отидем — рече той, също побледнял.

Мама тръгна към стълбите и наведе глава, но аз видях, че тя плачеше вече съвсем свободно.

„Чудно нещо — мислех си аз, — че нали се мразим?“

Тя се облече набързо. Мълчаливи и замислени ние излязохме. Татко спря един файтон и с него потеглихме за вуйчови.

През цялото време поглеждах ту мама, ту татко.

— Гледай ти! — почти през сълзи нареждаше мама. — Че нали знае да язди? Нали в кавалерията служи? Как тъй пък да се закачи кракът му на стремето?

Моето учудване растеше от минута на минута. Нали вуйчо беше „черна душа“? Нали мама искаше да го види „мъртъв и студен“? Нали татко искаше да го види в затвора? Защо сега се вайкат? Каква е тази скръб?… Аз мислех, че ние трябва да мразим вуйчови, догде сме живи, а ето, че и мама, и татко…

Стигнахме и тичешком влезнахме в двора. Отвън на одъра стояха трима души и тихо си приказваха, една жена — съседка — влезе с леген топла вода, друга излезе със запретнати ръкави…

Ние последвахме мама и се втурнахме вътре. Вуйна плачеше, а на кревата лежеше вуйчо Борис, бледен като мъртвец, с обинтована глава. Той поглеждаше от време на време, произнасяше нещо едва чуто и пак затваряше очи. Пред него стоеше докторът и го наблюдаваше.

— Борьо, Борко! — ревна мама и залепи буза на челото му.

— Како… ти ли си? — едва прошепна той.

— Аз съм, Борко, кака ти.

Той отвори очи, погледна я, след това погледна мене, татко и пак зажумя. Чудно нещо! Когато погледна мене, аз снех погледа си към земята. Смутих се… Уплаших се. Мислех, че с този поглед той вече прониква в душата ми и видя какво се беше натрупало там против него.

След две-три минути той пак отвори очи и отново ме погледна. Какво да направя? Аз наведох глава и излязох на двора. Позна ли вуйчо? Разбра ли той какви черни мисли против него са се роили в главата ми? Разбра ли колко силна беше оная омраза, която се бе загнездила в душата ми? Не, той нищо не е разбрал и аз пак мога да се върна при него. Защо мама и татко стоят при него и плачат, а аз да не съм там? Че какво съм му направил? Аз само го мразех, защото тъй трябваше да бъде. Трябва му на човек само един ден да чуе думите и клетвите на мама, за да разбере колко страшно нещо е вуйчо. А ето сега те плачат пред него, а аз не смеех да се върна. Срам ме беше за нещо и тоя срам ме закова отвън.

„Не!… Не!… Вуйчо не трябва да умре…“ — аз си спомних колко ме обичаше той, спомних си как ме е разхождал из лозята, как ме е учил да пея, да чета, да пиша, спомних си много, много неща, които показваха, че е хранел голяма, много голяма любов към мене… Така беше и все пак аз му се отплащах зле… Вуйчо не трябва да умре!… Душата ми вече на воля крещеше срещу омразната и жестока смърт, която е отворила вече вратата, готова да понесе вуйчо!… Не, не, не!… Не бива!

В това време стана нещо неочаквано. Откъм отворения прозорец леко долетяха към мене няколко светли думи, тъй светли, като че бяха изпратени направо от небето.

Вуйчо викаше отвътре:

— Дочко!… Дочко… ей, Дочко!…

Аз рипнах като луд и се втурнах вътре. Той ме гледаше бодро и протягаше едната си ръка към мене, леко усмихнат.

Грабнах ръката му, сложих буза на нея и заплаках. И този плач се превърна на жив поток, по който минаха всички чути думи и клетви и по който изтече всичката ми жестоко трупана омраза. Този повик на вуйчо ми спомни ония среща, когато същите думи ме подгониха и аз бягах от тях, препълнен от омраза. Сега те бяха топли… сладки, мили думи…

„Моля ти се, боженце — нареждах аз в мисълта си, — не вземай живота на вуйчо! Моля ти се, моля ти се, моля ти се!“

Така също се молеха и родителите ми. Аз не смеех да ги погледна, като че и пред тях бях виновен за нещо, но чувах въздишките на мама и им се радвах от душа. Няма да има вече клетви и одумки… Само вуйчо да оздравее!

Нашите общи грижи прогониха смъртта, а вуйчо стана най-обичният човек в дома ни.