Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Редактор: Цветан Пешев

Коректор: Албена Янкова

Издателство „Отечество“, София, 1977


Вуйчо Борис се женеше. Сватбата трябваше да стане у дома на невястата. Този ден беше един от най-радостните дни. Моят обичан вуйчо днес ставаше причина едно момиче на име Ганка да ни стане роднина. Ето че и ние си имаме роднини най-после. Когато приятелите ми говореха за роднините си, аз разбирах, че се родят почти с половината град. А аз, освен дядо, леля и вуйчо Борис не можех да посоча никого. Много мъчно ми беше, че и тук трябваше да не бъда от първите.

Но ето, че вуйчо ще има невяста! Аз вече знаех как ще й викам и вярвах, че ще й е много драго, когато ме вижда. Тя беше тънка, кръшна, с бледно лице и едва заруменели бузи и с очи, които обичат всичко. С тия очи тя погледна и мене преди една седмица — през време на годежа. И оттук аз вече разбрах колко скъпа ще ми бъде вуйна Ганка.

Мама се заготви още от сутринта. Тя си поправи новата рокля, уши си нова шамия и изглеждаше, че и тя ще бъде харесана от родителите на Ганка.

Нови роднини! Хубаво нещо е да имаш свои и всички да те гледат мило и обичливо.

Към обед мама, тате и дядо се приготвиха. Стана ми чудно, че за мене не казаха нищо.

— Мамо? — прошепнах й аз малко смутен. Аз какво ще облека?

— Какво ще облечеш, като нямаш?

— И аз нали ще дойда?

— Няма къде да ходиш. Ще ти оставя нещо за обед… Нали трябва да има кой да пази къщата?

Цял изстудях…

— Няма ли да ме вземете?

— Не може, Дочко! Нямаш си дрешки, майка!

Колкото и да беше нежен гласът на мама, думите й все пак се изсипваха отгоре ми като удари. Не повярвах напълно и затова още веднъж я попитах истина ли говори.

— Значи, няма да видя сватбата на вуйчо!

Ами че аз няколко нощи вече сънувам тази сватба? Как сега ще се помиря без нея?

— Недей тъй, ма! — прохленцах аз с такава болка, та ми идеше на колене да падна само да ме вземе.

— Еха, не прави тъй де! — ме сгълча тя кротко. Искаш булката да те види такъв? Че не ме ли е срам мене? Я мълчи? Я виж там на огнището се вари цял бут! Довечера, като се върнем, ще ядеш колкото искаш. А сега за обед имаш в кошницата хляб, яйца и сурови чушки.

И повече нищо не ми каза. Те излязоха, радостни и безгрижни, и потеглиха към къщата на невястата.

Обидата ми беше толкова голяма, че не можех и да заплача. Всичките ми сълзи се превърнаха в гняв и злоба… Искаше ми се да направя някаква пакост, че да помнят кога са ме оставяли „да пазя къщата“. Сега и дядо, и татко, и мама ми се видяха жестоки, безмилостни… Сякаш не бях тяхно дете… Разбира се, че е така. Кога са ме галили? Кога са ме милвали? Никога.

И сега, като си спомних всичко това, аз започнах да мисля, че съм наистина чуждо дете. Може би съм хранениче, може би някой ме е оставил пред портата, тъй както се случи веднъж с нашите съседи.

Очите ми изведнъж овлажняха. Аз се виждах нещастно дете, съжалявах се, оплаквах се… Светът потъмня наоколо… О, да можех още тази минута да умра, колко хубаво ще бъде!… Те ще се върнат от сватбата, ще влязат и ще ме видят умрял… Тогаз има да реват… има да си скубят косите, но аз ще бъда мъртъв… „Ревете сега, а никой няма да ви чуе“…

Срам ме е да си призная, че е имало в живота часове, когато не обичах нито мама, нито татко.

Мъката, събрана като буца на гърлото ми, ме придружаваше през целия ден. Обядвах самичък и стоях все в къщи. Не исках нито улицата, нито другарите си.

Вечерта, когато се върнаха мама и татко, и дядо, завариха ме мълчалив и навъсен. Питаха ме нещо, отговарях им под нос и не ги поглеждах.

— Ха де, ха де!… — сгълчи мама. — Намусил се като баба Марта. Какво изгуби? Нищо! Венчаха ги и ний си дойдохме. Какво имаше за виждане? Ей сега ще седнем да се храним. Бутът станал като мозък. Има да ядеш на провала.

На всичко това аз не отговорих нито с една думичка.

„Яжте си бута самички“ — рекох си аз на ум и се оттеглих настрана.

Мама сложи софрата и занесе там тенджерата. В тоя миг въздухът се изпълни с такава вкусна миризма, че сърцето ми се сви… Аз едва сега се сетих, че от гняв почти не ядох през целия ден.

Те седяха във вътрешната стая, а аз стоях изправен до прозореца в предната тъмна стаичка.

— Хайде, Дочко! — извика мама, след като надникна и видя къде съм.

На нея не отговорих, но прошепнах на себе си:

— Не ща! Яжте си сами!

Аз чувах как лакомо мляскат и напълно вярвах, че с това искат да ме ядосват. Мама пак се обади:

— Дочко, върви да ядеш!

Аз вече усещах, че те разбират защо се сърдя.

Ето най-после и мой ред дойде да ги огорча. Нека! Не ща да ям и туй то!

— Ех! — извика баща ми. — Тоя синковец сега намерил да се сърди. Ела се наяж, па пак се сърди!

Но аз им отговорих с едно гневно движение.

Млясканията продължаваха и миризмата от вареното месо ставаше все по-силна и по-примамлива.

„Ще отида — си помислих аз, — но нека ме извикат още два-три пъти“.

Те ме извикаха още няколко пъти, но аз все отлагах до следното извикване.

Но подканите спряха. Заедно с това аз усещах как бутът ставаше все по-малък и знаех, че лицата на всички са омазани с тлъстото.

Те си мляскаха, смееха се, говореха за булката и за вуйчо Борис, но никой не се сети да ме повика. Тогава реших — щом ме повикат, веднага ще отида. Апетитът ми беше разбунтуван до краен предел.

— Хайде бе! — високо и остро извика баща ми. — Върви тука!

— Хе, хе, хе! — се засмя дядо. — Струва ми се, че ще си хапнеш от камъка.

Какво искаше да каже дядо, не знам, но в тая минута аз го мразех от дъното на душата си. Пак не отидох, но вече взех пълно решение, че при следващото повикване ще отида.

Обади се мама:

— Дочко!

Аз тихичко отвърнах:

— Ха!

Но тя повече не се обади. О, няма да се бавя нито един миг повече. Стига да ме повикат още веднъж.

— Дочко, побързай, че малко остана!

„Хо! — помислих аз. — Те, хората, лапали, без да искат да знаят за мене. Малко останало!… Изяжте си го! Защо ме викате? Да ви глозгам кокалите ли?“

Аз пак отложих до следното повикване, но повече никой не се обади. Гладът тъй порасна, че едва се държах на краката си.

Но напразно чаках. Като разбрах най-после, че никой не мисли да ме вика, аз се тръшнах на леглото си и се завих презглава. И тук, гдето никой не можеше да ме види, аз изхлипах с всичката си оскърбена душа. Не… не съм тяхно дете!… Тука аз съм хранениче… слуга… нищо повече.

През това време дядо излиза, връща се пак, чуваха се смехове, весели разговори… Всичко сякаш беше нагодено, за да се стопи душата ми от страдание.

След известно време дядо отвори, влезе и сложи тенджерата до огнището. Трепнах. Слава богу, най-после и аз ще ям от бута.

И когато татко разправяше на висок глас нещо весело, а дядо се смееше до задавяне, аз се измъкнах от леглото и клекнах до тенджерата. Предпазливо отворих похлупака и втикнах вътре ръка, но… за голям мой ужас напипах не бут, а един голям камък. Сега разбрах, защо дядо каза, че ще ям камък. Той излязъл, донесъл го и го сложил в тенджерата, за да ме нагости.

Разочарован, убит, облян в сълзи, аз пак се вмъкнах в леглото си и скрих лице във възглавницата, готов още тая минута да умра.

Мъка ме души, неизмерима тежина лежи на гърдите, ми… Какво да направя? О! Дано не осъмна!

Заспах. Това беше една нощ, в която дяволите от ада играеха лудо хоро върху тялото ми. Мъка… мъка… безкрайна мъка…

Сутринта с голямо усилие отворих очи, но стаята беше пълна с мъгла, през която не се виждаше нищо. Исках някой да ме държи за ръката, защото ми се струваше, че съм съвсем сам всред мъглата, сам и нещастен като сирак.

Когато се раздвижих, ръката ми падна върху друга ръка. Обърнах глава и видях мама.

— Мамо, мамо, мамо… — замълвиха устните ми, сълзи наново започнаха да ме душат. Аз исках да се надигна и да скрия лице о гърдите й, но нямах сили.

— Дочко… майка!… — нежно произнесе тя, като се наведе над мене и ме прегърна.

О, толкова сладка, толкова желана беше тази прегръдка, че аз отмалях до припадък.

Замириса ми на оцет. По бузите ми се стичаше оцетна влага. Дигнах ръка и напипах мокра кърпа на челото си.

— Аз болен ли съм, мамо?

— Ще оздравееш, Дочко. Имаш треска… Само треска.

— Чудно нещо… — промълвих, вече спокоен.

До вечерта ли ми мина, или изтекоха няколко дни, не знам. Виждах само, че с мене се извършва едно нещо, което ставаше за пръв път. Мама ме милваше. Тя допираше буза до моята и въздишаше. Когато подигах натежали клепачи и я поглеждах, виждах, че мокрите й очи се давеха в голяма скръб и двойно по-голяма обич към мене. Искаше ми се да извикам приятелите си, за да видят, че не само те са милвани и галени. И ако е работата да се знае кой най-добре милва, нека дадат бузите си на мама.

Топлата мамина ръка със захабените пръсти за пръв път беше толкова щедра сега.

Всичкото ми негодувание за вуйчовата сватба и за камъка в тенджерата мина бързо. Аз се топях от щастие под нежните погледи на мама. Това стократно изкупи моята горчивина.

Цели три дни се продължи така. Над леглото ми дохождаше баща ми, който също допираше ръка до челото ми. Ето че и той имал топло сърце, каквито са сърцата на всички добри бащи. А дядо ме целуна по челото и каза, че щом оздравея ще ми купи хубави моряшки дрехи. Потреперах от щастие.

Но върхът на моята радост беше, когато на третия ден в стаичката ми влязоха вуйчо Борис и вуйна Ганка. О, трябваше да видите колко е добра, колко е хубава вуйна Ганка — моята нова роднина! Ако беше забулена със синя забрадка, щеше да прилича на света Богородица.

Аз вторачих очи в нея и се захласнах. Тя ме питаше нещо, но аз не й отговарях, а само я гледах.

Когато се доближи до мене и започна да рови с пръсти из косите ми, аз притворих очи. Стори ми се, че двама ангели ме грабнаха и ме понесоха към облаците.

Заспал съм. Когато се събудих, пожелах да стана. Мама просия. Тя каза, че вече съм нямал огън.

Оздравях.

Мама потъна в своите грижи, татко — също. Те изведнъж забравиха, че съм боледувал. Никой не се сещаше да ме погали. Минаваха край мене, но сякаш не ме виждаха, и ми говореха, както по-рано — малко, студено, малко загрижено.

Не, аз исках пак да ме галят. Исках никога, никога да не ме лишават от милувките си.

Често заставах пред мама и я гледах в очите като малко котенце, което чака нежна ласка, но тя нищо не ми казваше… „Ах! — бързах аз да облекча горчивината в душата си. — Туй ли й е останало сега? Малко ли й са грижите?“

Всичко ми мина и аз пак поех игрите със своите другари. Колко е хубаво да си здрав, бодър и лек като перушинка!

Един ден дядо ме намери в двора и ми подаде едно малко кавалче.

— На̀ ти, Дочко, да си свиркаш!

— Ами моряшки дрехи? — попитах аз, вече напълно уверен, че никога няма да ги видя.

— За моряшките… Чакай! Сега ще ходим на голям риболов. Като взема пари, ще ти купя… Пък да ти кажа правото — защо ти са моряшки дрехи? Ти вече не си дете! Не е ли по-добре наесен, като отида на село, да ти донеса едно топло кожухче?

Аз от сърце се засмях. Когато дядо лъжеше, единият му мустак падаше надолу.

Край
Читателите на „Обида“ са прочели и: