Добри Немиров
Моят дядо

Много пъти ми се е случвало да разказвам за моя дядо и все пак мисля, че не съм казал най-важното за него. Всъщност, дядо е нещо много по-сложно, отколкото можете да си го представите, когато го виждате да крачи с тънките си дълги крака из улицата. Не е като всичките. В него има и радост, и скръб, и злоба, и доброта, и хитрост, и наивност — всичко в двойна мяра. Липсва му само разумността и мъдростта на хората от неговата възраст.

— О, мамо, я виж дядо носи пъпеш! — викам аз, като го посрещам на вратата, зарадван до скачане. Едва съм изразил възторга си, и той, кипнал изведнъж, дига нагоре пъпеша и силното пльосва о земята. Картината на пъпеша ви е ясна.

— На̀ ти пъпеш — яж! — сподавено изръмжава той.

— Ха де, ха де! — го смъмря мама. — Умрели са хората за твоя пъпеш!

Без да каже дума повече, той сяда на одъра пред градината и мълчи. Малко по малко му минава ядът, но безполезно. Пъпешът лежи пред него пръснат, разлян и размазан. За ядене и дума не може да става.

— Сега, вуйчо, кажи ми, добре ли направи? — намесва се мама. — Щеше да дадеш на детето едно резенче и другото сам щеше да си изядеш, а пък сега нито за него, нито за тебе.

— Не обичам да ме гледат в ръцете.

От тона му се вижда, че е съвсем омекнал и дори малко разкаян, но гордостта налага двете бръчки между веждите да си останат.

Но разкайванията не можеха да го направят нито по-мъдър, нито по-сдържан. Той си избухваше по няколко пъти на ден.

Когато бутне портата и влезе навъсен и уморен, ние знаехме, че нещо необмислено непременно ще стане.

Бил из лозята по работа. Десет дена въртял мотиката и най-после се връща. Като син от стар богат род, той се стараеше да бъде прилично облечен, затова след работата обуваше, чорапите си и тъй нахлузваше старите си емении. Но умората е променила настроението му и той влиза, без дори да каже „добър ден“. Оставя торбата до миндерлъка и сяда.

Ние знаем, че нещо ще стане, и чакаме. Мама дори не може да скрие и леката си закачлива усмивка.

— Не ме гледай — казва той сърдито, — ами донеси легена да си умия краката!

Мама отива да му донесе. В това време той изува еменията и започва да свлича чорапа. Но изпотеният крак затруднява работата му. Той обтяга с всичка сила и лицето му се изкривява от напрежение и гняв, но вълненият чорап, здраво залепнал о крака му, не иска и да чуе.

— Хей, да му се не види и чорапът!

В тоя миг ръката му случайно се допира до ножицата, оставена върху миндера. Без да му мисли много-много, той грабва ножицата, стисва гневно зъби и започва да реже чорапа от горе на долу. Същото направя и с другия чорап. И тъй двата му крака остават голи, готови жадно да се гмурнат в легена. Единият е свил пръстите си, прилича на сърдит, а другият ги разперил тъй, сякаш се готви да каже някаква ръбата клюка.

Разбира се, погрешно ще бъде, ако мислите, че той е все такъв. Има случаи, когато и неговата веселост и задирливост нямат край. Тогава става словоохотлив, хили се непрекъснато и от време на време пее.

— Слушай, Дочко, не те чувам да пееш — ми казва той. — Трябва да знаеш, че който пее, зло не мисли!

— Какво да пея, дядо?

— Какво да е.

Колкото и да беше своеобразен, за дома ни той беше почти необходим.

Отсъствуваше по пет-шест месеца от града. Пролет и лете се главеше пъдарин из лозята, в края на лятото ставаше воденичарски работник, а през късната есен ловеше риба на Дунава и я продаваше из улиците. Увличаше ли се от пъдарството, не знам, но рибарството го поглъщаше до глупост. По цял ден се печеше по жаркото слънце, върху скалата и непрекъснато гребеше с кепчето из водата. Сухото му полукьосаво лице изразяваше и най-тънките трептения на душата. А душата… неговата душа беше нещо съвсем особено. Прилича на някоя торба, в която стоят и смехът, и псувнята, и клюката, и ласката, и грубостта, и най-тънката нежност, която понякога избухваше с изненадваща откровеност.

Това беше дядо. Той забива кепчето и подвижните му устни са непрекъснато в движение. Те нареждат истории, ругаят някого, заканват се някому, хилят се с всичката си широта и добросърдечност и дребните рибчици по две, по три падат в зимбила.

Най-после стоката става достойна за продаване и я понася из града, нанизана на тънки върбови пръчици.

— Прясна риба!

— Чичо, ела, прясна ли е?

Дядо се въси.

— Не е прясна. Лани я лових.

Купувачката наднича в зимбила и прави недоволно лице.

— Много е дребна.

Дядо затваря зимбила и обиден, тръгва.

— Ако искаш по-едра, иди в Индустан. Там продават китове — и като размахва своите мотовили, той дига лице нагоре и пак извиква: — Прясна рибица!

Жената се поразкаяла, види се, вика след него, но той не се обръща, а си мърмори:

— Други път да знаеш какво приказваш!

Много сме се смели на тази негова рибарска търговия. Когато се намираше в града, обичаше да спи на одъра пред дворовата градинка. Толкова беше примамливо това място, че и аз понякога измолвах разрешение да спя при него. Една вечер ние лежим на одъра и се наслаждаваме на хубавата лятна нощ. Разбира се, както всякога в такива случаи, той ми разказваше приказки, които през есенните тихи вечери като воденичар е слушал от работниците. Като разказваше така приказката, тъкмо на най-интересното място той изведнъж заспа и захърка. Мислех да го събудя, но той сам се размърда и каза:

— Брей, изминал съм улицата, пък не съм извикал нито веднъж! — и като пое дъх, високо извика: — Прясна рибица! — веднага след това вдигна глава и се огледа: — Я гледай! Аз съм сънувал!

Рядък чудак беше дядо. Обичаше неудобствата. Защо ги обичаше, бог знае, но когато изпадаше в неудобно положение, изглеждаше напълно щастлив.

Мама му даваше да яде. Той не сядаше като всички хора на земята или на масичката в хаета, а отиваше при пейката в градинката и слагаше чинията на самия крайчец, тъй че само да се понатисне, и чинийката ще се обърне… И, разбира се, ядеше прав.

— А бе, вуйчо, коджамити пейка, че седни като хората! — го моли мама.

— Тъй ми е по-сладко.

Дневния сън пак на пейката изкарваше. Тя беше широка само една педя, но той се простираше с целия си ръст и изкарваше чудесен сън, като се пазеше през цялото време да не падне. Мама го вика на одъра, сочи му миндерлъка. Той отказва.

Един ден една котка се окулиса в нашия двор и не излезе оттам. Спеше в боклученото сандъче, катереше се по сливата и тъй успя да мине за наша. Дядо беше недоволен от това, че някаква си дръглива котка си е присвоила толкова големи права в къщи. Реши да я убие. Тя като че ли разбираше намеренията му, та беше много предпазлива, когато го виждаше.

— Дядо, остави бе! Очите ли ти вади? — го моля аз.

— Не е твоя работа! Знаеш ли какъв калпак носи на гърба си? — пита той, като струпва цял сноп бръчки над едното си око.

— Как тъй?

— Ей тъй! Нека одера кожата й, че ще видиш какъв калпак ще направя от нея. Михай Витязу има да ми завиди!

Когато дядо си турне нещо на ум, не можеш го отклони. След дълги дебнения и обикаляния най-после котката беше претрепана.

Един ден след това дядо влиза в двора с кожата в ръка.

— Защо направи тъй? — укорих го аз с нескрито, негодувание. Беше ми страшно мъчно за животното.

— Ти кютай!

Аз кютех, но дядо много не сполучи. Той ряза кожата, снажда я, пак я ряза, ши я цяла седмица и най-после скалъпява един калпак. И не досущ калпак, а нещо подобно на вълнеста гаванка, която беше толкова малка, че стоеше на темето му.

— Да махнеш тази капа от главата си! — го замъмра мама. — На папищаш приличаш с нея.

Не! Той сам си беше ушил този калпак и ще си го носи, дорде го скъса. Никой няма право да му се меси.

Тъй си живееше дядо.

Когато е в лозята, облечен в законните права и длъжности на пъдарин, той си отива пак същият дядо, изпълнен до гуша с хиляди приумици. Сутрин става още в тъмно и не тръгва, ами сяда на пейката пред колибата си и мълчи. Тоя пъргав, подвижен човек летните предутрини прекарва в неподвижно седене. Може би крои нещо? Може би нарежда обиколките си за през деня? Не! Щом стане от леглото и седне на пейката пред колибата си, започва последният сън. Затваря очи и потъва в дрямка. Чудно ви е как не пада, как не клюмва като всички дремещи… Не, той си седи с изправена глава и в продължение на цял час изкарва чуден сън. Челюстта му е паднала настрана, едното му око е почти изцяло отворено и из гърдите му се къртят силни хъркания. Това нещо прави често, защото нощните обиколки из лозята нарушават почивката му. По два и по три часа дебне край синорите. Напълно щастлив човек! Рядко можеш да си доставиш такова разнообразие, от което беше изпълнен целият му живот. Едва се наситил на пъдарството, ето ти го в село Сваленик при Рангел Картала.

— Хей, Картал! — вика дядо и чука с тоягата си по старата, вековна врата на воденицата.

Отвън тъмно като в рог. Той намерил за удобно да пътува ноще по хладинка.

— Картал, ставай! — вика той пак и отпуща грамадна лапа на вратата.

Най-после вътре се чуват стъпки… Кибритче светва, лампено фитилче проиграва.

Като чувате „Картал“, струва ви се, че ще видите някакъв великан, с глава на вълк и ръце като метли. Нищо подобно. Картала е малко сухо човече, с остри редки мустаци и дълъг врат, тънък като царевичен кочан.

— Казвай, Картал, има ли работа за мене! Ако има, влизам, ако няма, поемам в Костанденец при Кощрявата.

— О, ти ли си бе! — извика Картала. — Влез де!

— Нямам време. Казвай има ли работа за мене!

— Де, влез де!

— Няма да вляза!

— А бе как ще се блъскаш чак до Костанденец? Чакай барем да се съмне!

— Разбрах. Работа за мене няма. Добре, хайде остани си!

— Чакай! Каква ти е работата утре?

Но дългите крачуни са отнесли моя дядо вече на триста крачки, а докато Картала се вмъкне назад и затвори вратата, мракът изцяло е погълнал и дядо, и стъпките му…

— Кощрява! — вика отдалеч дядо.

Работниците се движат из воденицата на Кощрявата, товарят, разнасят, чукат, отварят…

— Мераба, Кощрява!

Вие сте уверени, че именцето Кощрява ще да е дадено на малко, нищожно човече. А съвсем не е така. Кощрявата е великан, с гръб, цяла стена, и мустаци, които засуква не с пръсти, а с шепи. Шест Картала правят една Кощрява.

— Какво те носи? Свърши ли пазарлъкът?

— Казвай, Кощрява, ще има ли работа за мене, защото нямам време.

— Бре да му се не види! Много бързаш! Е, да речем, че нямам — какво ще правиш?

— Ще ида в Кацелово при Маджара.

— Върви тука! Шест ми са кречаталата — ти ще ми си седмото. Само че шестях хем крякат, хем работа вършат.

Всичко е хубаво за дядо. Гърбът му е здрав, ръцете жилави и краката тънки, сухи, ама държат. Разнася той пълни чували и пее. Ще кажете, че не е до песен, но не е истина. Всичко с песен върши. Ходи ли, на едно място ли стои, работи ли, с него непрекъснато припка някаква песенчица, която той си тананика, без да усеща. Един ден преди доста години го намират из лозята и му казват, че жена му умряла. Той много я обичал и като луд скочил да отиде в града. И тичайки по шосето, той си тананикал песничката „Мари Мариоло, детето ти плаче“. Пеел и сам не чувал, та някой го подсетил:

— Хей, като пееш тъй хубаво, иди в Синджирлихан. Хем парса ще събираш!

Работи той, спечелва, но где отиват парите му, не се знае. Наистина, в празнични дни си погулява хубавичко, но все пак всичките пари не изгулява.

— Коя ли банка пращи от твоите пари? — се закача Кощрявата, когато му плаща за седмицата в събота вечер.

— Коя ще бъде? — отвръща дядо също тъй закачливо. — Банка „Афиф“!

Много нещо знам за дядо. Мога да опиша премеждията му, като че съм бил там. Много пъти се е приказвало в къщи за неговите преживелици и аз съм се така приобщил с тях, като че са и мои.

Не можеше да се разбере към коя категория хора принадлежи. Към лошите не е, а между добрите не може направо да влезе, ако трябва да се държи сметка за сприхавостта му. Но един случай, най-важният и най-последният случай в живота му, подсказва нещо по-ясно за него. Това беше във време на едно голямо наводнение, когато той работеше в Кацелово при Маджара.

Ще опиша този случай тъй, като че съм бил там. Така, мисля, ще дам по-жива картина на едно истинско събитие.

През деня беше тежко. Из полето лежеше непоносима мараня.

Към четири часа подир обед Маджара се спря до крушата и се загледа в небето. По тлъстото му лице проигра уплаха.

— Ще имаме работа май — рече той на качегаря си, когато минаваше край него.

— Каква работа?

— Има да се излее един дъжд, че света ще потопи — рече Маджара, без да се долавя в гласа му обикновената шеговита нотка.

Качегарят дигна глава и се загледа към небето. Брашнените му клепки леко потрепнаха от блясъка.

— Кой знае! — лениво измънка той и отмина.

Тия разменени няколко думи не останаха незапомнени. Мина не мина един час, небето позеленя от гъсти зловещи облаци. Догде се усетят работниците да приберат на сушина някои неща, дъждът започна, а няколко минути след това водата ливна от облаците като из бездънна огромна бъчва. Стана тъмно — от летния светъл ден не остана нито помен. Спря и работата. Работниците гледаха загрижени и посивели. Не е чакан този дъжд. Харманите са в разгара си. Дано е само на облак… Започна град. От първия още миг по земята западаха големи парчета лед.

— А бе, хора… Харманите и нивите са пълни с жетвари и жетварки! Водата — как да е, понася се — ами градът? Я гледайте, колкото яйца голям!… — рече един от работниците. Той ненапразно беше загрижен. В тяхната нива са двете му снахи с децата си.

Той рипна от мястото си и се изправи на прага. Двоумеше се. Да се втурне всред тоя трясък от ледени парчета, значи, да остане на пътя пребит. Да чака да престане — това е не по-малко лошо. Градът ще изчука неговите хора, без да има кой да спаси поне децата.

А градът се изсипваше със страхотна сила от тъмното небе. Мълчание беше сковало челюстите на работниците.

— Не бързайте! — рече Маджара, бледен и тревожен. — Такъв град дълго не може да трае. Още няколко минути, и ще спре.

Маджара имаше право. Градът намаля и спря. Облаците се разкъсаха тук-таме, цветът им от гъстосин стана куршумен, мрачен.

Но спокойствие не дойде. Всички знаеха какво предстои след такъв дъжд. Горе над баира реката преля и водата се впусна над прелезите надолу със стихийна бързина. От всички впадини на баира летяха грамадни потоци и от всеки поток се носеше някакъв зловещ вой, сякаш откъснат от гърлата на неизброима глутница гладни вълци.

За воденицата опасност нямаше, но всичко, което се намираше в долината, беше осъдено да загине. Водата вече мъкнеше части от съборени къщи, трупове добитък, а малко след това работниците от воденицата видяха и трупа на човек.

— За кога стоим бе, аркадаши? — извика дядо, бледен като платно. Долната му устна се беше пукнала от напрежение. — Тая вода ще помете всичко — добави той — и ще повлече де що си е хора и добитък из пътищата и нивите — и едва доизрекъл тия думи, той избута другарите си, излезе пред вратата и се втурна към долината.

Този беше последният подвиг на моя дядо, защото след като спасил много хора и много добитък от пороите, след като пренасял на гръб полуудавени жени и деца, нещо внезапно подкосило силите му и той паднал.

Една биволска кола, след като го влачила един ден и една нощ, най-после го донесла у дома полужив.

— Какво ти е бе, вуйчо?

— Какво ти е?

— Какво ти е…

От всички страни го обсипваха с един и същ въпрос, но отговор не можехме да получим. Една привечер заговори. Трябваше татко да доближи съвсем до устата му ухото си, за да чуе. Нещо се скъсало у него, когато вадел от реката хора и добитък, и паднал.

— Аз ще умра, Ламбо — каза той на татко късно през нощта. — То се видя накъде отивам… Закълни ми се, че честно ще направиш едно нещо…

— Заклевам се!

— Заклеваш се, ама не си за вярване.

— Бъди спокоен! — рече строго татко. — Аз държа на клетвата си.

— Добре. Слушай сега. Иди утре зад къщата — болките наново го стегнаха и той прекъсна. Никой не можеше да се досети каква ще е тая предсмъртна поръка. Търпеливо дочакахме да го поотпуснат болките.

— Дигнете камъка до крушата и разровете пръстта. Там имам пари.

Той пое дъх, направи усилие, за да победи болките, и рече:

— Хубаво чуйте! От тези пари искам да се направи едно училище в село Сваленик.

Ние останахме поразени от тия думи на дядо. Как можа да послужи за идеал просветата на едно село, в което нямаше за него нищо повече от един Картал?

— И в село Басарово да се построи друго училище.

— Слушай бе, вуйчо! — рече татко. — Не бълнуваш ли?

— На баща ти потурите бълнуват! — изгълча той, все тъй сгърчен от болки, и добави: — Не видиш ли, че не бълнувам?

— За две училища трябват много пари, вуйчо.

— Там има, не се бойте! — и като въздъхна дълбоко, за да поеме нови сили, той продължи: — В село Бабово на Ненко кръчмаря слугата… Да се издържа в училище… Искам да му помогна… Мераклия момченце, хрисимо, умно, обича учението…

Може би дядо щеше да направи и други поръчки, но агонията му попречи повече да говори. Призори почина.

Татко не позволи да бутаме парите му преди погребението. Чак след като минаха третините, дигнахме камъка зад къщата и намерихме делвичка с пари.

Тя беше почти пълна със сребърни пари, между които се срещнаха и няколко златни.

Странно беше желанието на дядо! Тия пари не стигаха да се построи половин училище, камо ли две. Ние се понасмяхме на дядовата предсмъртна поръка, но татко си остана сериозен.

— Не е важно колко са парите, важното е, че в душата му е зряло нещо добро, хубаво, светло, което ние не сме знаели…

Със своето устно завещание дядо наистина остави една светла следа подире си. И тая следа светеше дълго — свети и сега. Училище наистина не построихме, но затова пък дадохме наука на Ненковия слуга — палавия Лъчко. Не се излъгал дядо. Той беше наистина един необикновено паметлив момък, който летеше от клас в клас, след това замина в чужбина и се върна инженер с богато бъдеще.

Така свърши живота си моят дядо.