Добри Немиров
Приключение

Не се чудете, че тая историйка се свърши не тъй, както искахме. Достатъчно е да узнаете, че водачът ни беше Гого, че всичко направихме по негов план и че ядохме бой пак поради неговия план. Но душите ни горяха за приключения, а Гого беше майсторът на приключенията. Ето защо поехме героично пътя към бостаните. Планът ни беше да се промъкнем откъм дерето и пълзешком да стигнем до грамадните дини, които се валяха по рохкавата земя до самия синор. Ще накъсаме десетина, ще се спуснем в дерето, гдето ще бъдат скрити в шубрака, и пак ще се върнем за нови десетина.

Скроихме ние една голяма работа. Ще натрупаме на пазара дините и ще ги продаваме. Пара ще падне не на шега! Трябва само сръчност и пъргавост, че като ти се наложи да бягаш, да не се оставиш да те настигне тоягата на пъдарина.

Гого ни насърчаваше и ни уверяваше, че работата е много лесна. Тоя неканен наш приятел ни подмамваше, за да направим приключенията му по-интересни. Той не можеше да живее, без да извърши някоя беда и дори без да бъде бит в участъка… Една бурна душа, колкото безпътна, толкова понякога и героична…

Излизаме от града и песните ни проечават из полето, но Гого замахва с ръка:

— Не пейте! Наближаваме бостана!

Да, вече трябва да се движим тихо. Ето, спуснахме се в дерето и се закатерихме по склона.

— Тихо ей! Никой дума да не продума! С ножчето ще резнете опашката и ще трупате ей там, на края!

Изкачваме се. Пред нас се разкри чудесна картина. Нечия ръка беше пръснала в безреда големи едри дини по рохкавата земя и те бяха толкова много, че и сто да откраднеш, пак няма да се познае.

— Полека! Пълзи! — изкомандува Гого.

Ние започнахме трескава работа. С ножчета и ръце пълзяхме от диня на диня и по една по две отнасяхме в склада.

Изведнъж на горния край на бостана като изпод земята изникнаха двама души. Аз замръзнах на мястото си. Лицата на тия хора бяха озверени и страшни. Те се втурнаха към пас, размахваха тояги и прегракнало ревяха:

— Стой! Стой!

Гого ни извика да бягаме, но време нямаше. Едва направихме няколко крачки, и пъдарите ни настигнаха. Това бяха един възрастен човек, едър, голям, в бозови дрехи и с разтворени космати пазви, другият — по-млад, види се, негов син, защото и той беше едър и силен и също така разгърден.

Няма да забравя лицата на тия хора. Очите им бяха изпъкнали, широко отворени и кръвясали. Нещо животински свирепо излъчваха тия червени като божури лица, тия страшни тигрови очи… Залепен от гняв, старият ревеше:

— Взех ви животеца, хайдуци недни!

Ние ревнахме ужасени пред смъртоносните удари на тоягите и догде се усетим, един страшен удар се стовари върху Гого и той падна безчувствен на земята. Пъдарите не очакваха, че ударът ще бъде толкова силен. Аз бях сигурен, че Гого е убит. Пъдарите забравиха нас, изпуснаха тоягите и се вгледаха в Гого.

— Я гледай — рече младият, — че аз не го ударих силно!

Големият се смути.

— Казал съм ти и друг път да не удряш силно! Ей на какво направихме!

Младият се наведе, загледа го и едва изрече:

— Не е умрял.

— Не е умрял зер! Не го ли видиш, че свършил!

Смутени от нещастието, ние забравихме да бягаме, па и те, слисани от това неочаквано нещастие, не се сещаха, че ние сме при тях.

— Ами сега?

Старият спря поглед върху мене и с кротък глас запита:

— Брат ли ти е?

Единият от приятелите каза, че ни е другар.

Аз гледах пъдарите и не можех да се начудя как тъй зверовете се превърнаха на хора. Те имаха кротки лица, очите им бяха потънали в бръчки, сякаш изведнъж и двамата остаряха.

— Имаме ли вода? — попита старият.

Младият отвърна, че преди малко се строшила стомната и няма нито капка.

— Трябва да се опитаме да го свестим. Може и да не е умрял.

Аз казах, че в дерето тече отнякъде вода и веднага се впуснах надолу по склона. Наистина, долу течеше в тънка струя мътна вода. Гребнах с шапката си, напълних я и се изкачих горе.

— Разкопчайте го! — смутено говореше старият.

И се започна едно силно пръскане на вода по лицето, разтвориха се пазвите и там старият пъдарин пръсна няколко капки вода.

О, той беше тъй добър, толкова загрижен, сякаш Гого беше негов син. А младият стоеше прав и цял трепереше.

— Чакайте! — извика изненадано старият. — Миглите му мръднаха!

Ние надникнахме. Радост обхваща всички ни. Вярно, че Гого се мъчеше да погледне. Той бавно мръдна глава на две страни, подигна ръка, подигна и отпусна другата и отвори очи…

— Ха тъй!… Ха тъй!… Стой така!… Боли ли те някъде? — забърза старият, ту радостен, ту загрижен.

— Ох, ооох! — пъшкаше Гого. Главата му тежеше, та я отпущаше ту към едното рамо, ту към другото.

— Можеш ли да ходиш? Ха, момченца, подигнете го и си тръгнете!…

От върли врагове ние станахме приятели. Участта на Гого премахна злобата на пъдарите и заличи нашия страх. Колко били добри хората пред страшния лик на злото! Двамата пъдари не били убийци, не били свирепи тигри, а хора като всичките.

Гого с мъка се понадигна и седна.

— Ха почини си малко… и си тръгнете! И не правете друг път такива работи… И аз имам синче като вас, ама той…

В това време Гого изрева от внезапна болка и се катурна на земята.

Наново се почнаха разтривания по слепите очи, по краката и ръцете. Най-после се ободри и с обща помощ стана.

Старият гледаше да очисти бостана си от нас, та непрекъснато ни подканяше да си тръгнем.

Ние хванахме Гого за ръцете и си тръгнахме. Той едва стъпваше, коленете му се подгъваха, но се движеше напред. Като излязохме от бостана, ние се обърнахме и видяхме, че пъдарите се бяха скрили някъде. Гого се спря, огледа всички ни и ни накара да се вцепеним от почуда. Той чевръсто дръпна ръцете си от нас, цял се ухили и се разскача.

— Че кога оздравя? — питахме ние, все тъй смаяни.

— Никога не съм бил зле. Той ме удари по главата, но само с крайчеца на тоягата. Силата на удара беше на рамото ми.

— Защо падна?

— Хубаво де, ами че ако не бях се престорил на пребит, мислите ли, че тия приятели щяха да ни оставят живи?

Ние се движим към града, а пред очите ми стои страшната картина, когато двамата пъдари застанаха пред нас. И мисля си: от зверове те се превърнаха на човеци, станаха добри, благи, мирни. А ние станахме ли по-добри? Едва отминахме стотина крачки и Гого начерта друг подобен план за лозята. При Хаджигеновата чешма имало лозя, които не се пазели от никого.

И без да мислят много, другарите ми поеха пътя към лозята. Аз останах на мястото си. Нямах нито капка воля да продължа с тях.

— Хайде бе, какво стоиш! — обърна се единият.

— Оставете го, той е страхливец! — отвърна Гого.

Но разколеба се още един, след него и другият. Гого остана сам всред пътя, а другите се присъединиха към мене.

И стана тъй, както трябваше. Гого, бездомникът, безпътникът, изоставеното, расло като бурен дете, наведе глава и мълчаливо продължи пътя си. Много мъчно ми стана за него. Той няма нито баща, нито майка. Кой ще го вземе под своя грижа?

Ние тръгнахме към града и от време на време се обръщахме да видим Гого. Той се движеше бавно, но стъпките му бяха тъй твърди, сякаш отиваше сам да изпълни новия план.