Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Редактор: Цветан Пешев

Коректор: Албена Янкова

Издателство „Отечество“, София, 1977


Не се чудете, че тая историйка се свърши не тъй, както искахме. Достатъчно е да узнаете, че водачът ни беше Гого, че всичко направихме по негов план и че ядохме бой пак поради неговия план. Но душите ни горяха за приключения, а Гого беше майсторът на приключенията. Ето защо поехме героично пътя към бостаните. Планът ни беше да се промъкнем откъм дерето и пълзешком да стигнем до грамадните дини, които се валяха по рохкавата земя до самия синор. Ще накъсаме десетина, ще се спуснем в дерето, гдето ще бъдат скрити в шубрака, и пак ще се върнем за нови десетина.

Скроихме ние една голяма работа. Ще натрупаме на пазара дините и ще ги продаваме. Пара ще падне не на шега! Трябва само сръчност и пъргавост, че като ти се наложи да бягаш, да не се оставиш да те настигне тоягата на пъдарина.

Гого ни насърчаваше и ни уверяваше, че работата е много лесна. Тоя неканен наш приятел ни подмамваше, за да направим приключенията му по-интересни. Той не можеше да живее, без да извърши някоя беда и дори без да бъде бит в участъка… Една бурна душа, колкото безпътна, толкова понякога и героична…

Излизаме от града и песните ни проечават из полето, но Гого замахва с ръка:

— Не пейте! Наближаваме бостана!

Да, вече трябва да се движим тихо. Ето, спуснахме се в дерето и се закатерихме по склона.

— Тихо ей! Никой дума да не продума! С ножчето ще резнете опашката и ще трупате ей там, на края!

Изкачваме се. Пред нас се разкри чудесна картина. Нечия ръка беше пръснала в безреда големи едри дини по рохкавата земя и те бяха толкова много, че и сто да откраднеш, пак няма да се познае.

— Полека! Пълзи! — изкомандува Гого.

Ние започнахме трескава работа. С ножчета и ръце пълзяхме от диня на диня и по една по две отнасяхме в склада.

Изведнъж на горния край на бостана като изпод земята изникнаха двама души. Аз замръзнах на мястото си. Лицата на тия хора бяха озверени и страшни. Те се втурнаха към пас, размахваха тояги и прегракнало ревяха:

— Стой! Стой!

Гого ни извика да бягаме, но време нямаше. Едва направихме няколко крачки, и пъдарите ни настигнаха. Това бяха един възрастен човек, едър, голям, в бозови дрехи и с разтворени космати пазви, другият — по-млад, види се, негов син, защото и той беше едър и силен и също така разгърден.

Няма да забравя лицата на тия хора. Очите им бяха изпъкнали, широко отворени и кръвясали. Нещо животински свирепо излъчваха тия червени като божури лица, тия страшни тигрови очи… Залепен от гняв, старият ревеше:

— Взех ви животеца, хайдуци недни!

Ние ревнахме ужасени пред смъртоносните удари на тоягите и догде се усетим, един страшен удар се стовари върху Гого и той падна безчувствен на земята. Пъдарите не очакваха, че ударът ще бъде толкова силен. Аз бях сигурен, че Гого е убит. Пъдарите забравиха нас, изпуснаха тоягите и се вгледаха в Гого.

— Я гледай — рече младият, — че аз не го ударих силно!

Големият се смути.

— Казал съм ти и друг път да не удряш силно! Ей на какво направихме!

Младият се наведе, загледа го и едва изрече:

— Не е умрял.

— Не е умрял зер! Не го ли видиш, че свършил!

prikljuchenie.png

Смутени от нещастието, ние забравихме да бягаме, па и те, слисани от това неочаквано нещастие, не се сещаха, че ние сме при тях.

— Ами сега?

Старият спря поглед върху мене и с кротък глас запита:

— Брат ли ти е?

Единият от приятелите каза, че ни е другар.

Аз гледах пъдарите и не можех да се начудя как тъй зверовете се превърнаха на хора. Те имаха кротки лица, очите им бяха потънали в бръчки, сякаш изведнъж и двамата остаряха.

— Имаме ли вода? — попита старият.

Младият отвърна, че преди малко се строшила стомната и няма нито капка.

— Трябва да се опитаме да го свестим. Може и да не е умрял.

Аз казах, че в дерето тече отнякъде вода и веднага се впуснах надолу по склона. Наистина, долу течеше в тънка струя мътна вода. Гребнах с шапката си, напълних я и се изкачих горе.

— Разкопчайте го! — смутено говореше старият.

И се започна едно силно пръскане на вода по лицето, разтвориха се пазвите и там старият пъдарин пръсна няколко капки вода.

О, той беше тъй добър, толкова загрижен, сякаш Гого беше негов син. А младият стоеше прав и цял трепереше.

— Чакайте! — извика изненадано старият. — Миглите му мръднаха!

Ние надникнахме. Радост обхваща всички ни. Вярно, че Гого се мъчеше да погледне. Той бавно мръдна глава на две страни, подигна ръка, подигна и отпусна другата и отвори очи…

— Ха тъй!… Ха тъй!… Стой така!… Боли ли те някъде? — забърза старият, ту радостен, ту загрижен.

— Ох, ооох! — пъшкаше Гого. Главата му тежеше, та я отпущаше ту към едното рамо, ту към другото.

— Можеш ли да ходиш? Ха, момченца, подигнете го и си тръгнете!…

От върли врагове ние станахме приятели. Участта на Гого премахна злобата на пъдарите и заличи нашия страх. Колко били добри хората пред страшния лик на злото! Двамата пъдари не били убийци, не били свирепи тигри, а хора като всичките.

Гого с мъка се понадигна и седна.

— Ха почини си малко… и си тръгнете! И не правете друг път такива работи… И аз имам синче като вас, ама той…

В това време Гого изрева от внезапна болка и се катурна на земята.

Наново се почнаха разтривания по слепите очи, по краката и ръцете. Най-после се ободри и с обща помощ стана.

Старият гледаше да очисти бостана си от нас, та непрекъснато ни подканяше да си тръгнем.

Ние хванахме Гого за ръцете и си тръгнахме. Той едва стъпваше, коленете му се подгъваха, но се движеше напред. Като излязохме от бостана, ние се обърнахме и видяхме, че пъдарите се бяха скрили някъде. Гого се спря, огледа всички ни и ни накара да се вцепеним от почуда. Той чевръсто дръпна ръцете си от нас, цял се ухили и се разскача.

— Че кога оздравя? — питахме ние, все тъй смаяни.

— Никога не съм бил зле. Той ме удари по главата, но само с крайчеца на тоягата. Силата на удара беше на рамото ми.

— Защо падна?

— Хубаво де, ами че ако не бях се престорил на пребит, мислите ли, че тия приятели щяха да ни оставят живи?

Ние се движим към града, а пред очите ми стои страшната картина, когато двамата пъдари застанаха пред нас. И мисля си: от зверове те се превърнаха на човеци, станаха добри, благи, мирни. А ние станахме ли по-добри? Едва отминахме стотина крачки и Гого начерта друг подобен план за лозята. При Хаджигеновата чешма имало лозя, които не се пазели от никого.

И без да мислят много, другарите ми поеха пътя към лозята. Аз останах на мястото си. Нямах нито капка воля да продължа с тях.

— Хайде бе, какво стоиш! — обърна се единият.

— Оставете го, той е страхливец! — отвърна Гого.

Но разколеба се още един, след него и другият. Гого остана сам всред пътя, а другите се присъединиха към мене.

И стана тъй, както трябваше. Гого, бездомникът, безпътникът, изоставеното, расло като бурен дете, наведе глава и мълчаливо продължи пътя си. Много мъчно ми стана за него. Той няма нито баща, нито майка. Кой ще го вземе под своя грижа?

Ние тръгнахме към града и от време на време се обръщахме да видим Гого. Той се движеше бавно, но стъпките му бяха тъй твърди, сякаш отиваше сам да изпълни новия план.

Край
Читателите на „Приключение“ са прочели и: