Добри Немиров
Първият ми училищен приятел

Училището, училището, ето ти го и училището! Докато го намесвахме само в игрите си и се преправяхме на учители и ученици, стана тъй, че най-после и аз влязох в него. Наистина, записаха ме, след като бяха започнали вече занятията, но това не попречи да получа светлото име „ученик“.

Ето ме на чина. Седя и си мисля как мама ме доведе, как поприказва с учителя и как бях записан в дневника. Но гласът на учителя ме откъсна от мислите ми и ме стресна. Тъй трябва! Седнеш ли на чина, трябва да внимаваш.

И мама… кой знае защо бързаше толкоз! Сякаш й бях дотегнал. Училището, та училището!

При тая мисъл сълзи заглождиха в очите ми, но… нали вуйчо казваше, че съм мъж? Не трябва да се плаче и вайка.

Слушам урока и си мисля за мама. Право да си кажа, много ми е мъчно за нея. Да бъдеш все до нея, откак си се родил, и изведнъж да не бъдеш!

Разбира се, че ми е мъчно. Сякаш са ме закачили о една греда и аз вися във въздуха съвсем, съвсем без помощ!

Учителят разказва. Уж бил строг, пък се усмихва тъй хубаво, тъй благо! Очите му бяха добри и засмени, ръцете му — чисти, чисти, сякаш никаква работа не са похващали. Вижте му лицето — гладко, розово вижте му дрехите — изгладени, чисти, косъмче не можеш да видиш по тях… Косите му гладко сресани, отхвърлени назад — също както у вуйчо Борис.

Разказва урока той, побутва си очилата и от време на време добавя: „Нали така?“. Че отгде да зная аз така ли е, или не е!

Всичко хубаво — остава само мама да е тук. Без нея се стеснявам, срамя се, боя се… Тя като е при мене, аз и срещу лъв мога да изляза — от нищо не ме е страх.

Но какво става зад мене? Някой ме бута, чуват се шушукания, затаен смях… Обръщам се и веднага разбирам: нещо ми правят зад гърба.

Изчервявам се, занемявам, дума не мога да им кажа. Единият с трапчинката на брадицата, не е добро момче — по всичко се познава. Той иска да ме ядоса, че да се сбием… Мисли се силен!

Пак ми се доплаква. Ето, той пак шари по гърба ми, чуват се кискания, а аз потъвам в земята… Нека ни е учител вуйчо Борис, че ще види той… веднага на колене до стената!

Момчето, което стои до мен, усеща шума зад гърба си и се обръща.

— Не го закачайте, хей! Какво ви прави момчето? Като излезем, аз ще ви науча!

Тая защита изведнъж ме насърчи. Слава богу, имало и добри момчета около мене! Моите неприятели се изсмяха на забележката на съседа ми и пак зашариха по гърба ми, но аз вече имах пазител.

Той пак се обърна и вече съвсем разгневен им се скара. От думите му разбрах, че те пишели с тебешир по гърба ми. Какво ли са изподраскали? И изведнъж на гърба ми нещо страшно натежава, сякаш са сложили там цяла скала.

Свел съм очи надолу и от срам не смея да ги вдигна. Ще забележат и другите момчета и ще стана за смях…

Страшно ми тежи… Да има някаква леснина, бих си съблякъл палтото.

И ето на, пак се сетих за мама. Ако тя беше сега при мене, никой не би дръзнал да се подиграва.

Те вече престанаха да дращят по гърба ми, пък и где ще дращят? Той беше цял изподраскан.

Плаче ми се… А учителят разказваше урока. Той не забелязваше какво става зад гърба ми.

Като видяха, че аз си стоя мирно, моите неприятели почнаха да ме мушкат с моливчетата си… Ето — един път, два пъти, три пъти…

Аз отпуснах глава на лакът и заплаках.

В това време звънецът удари. Моят съсед се обърна към палавците и страшно им се закани. Той беше по-едър и изглеждаше да е много силен… Но и ония разбраха, че тука шега няма, та щом излязохме на двора, те изчезнаха — сякаш в земята потънаха!

Успокоен и насърчен напълно, аз съблякох палтото си, изтърсих тебеширените шарила по него, след това се изравних до моя съсед и тръгнах с него. Искам да му говоря, пък не зная какво да му кажа. И той мълчеше. Така в мълчание изминахме и уличката. Аз се сетих, че имам в джоба си една ябълка, бързо я извадих и му я подадох.

Вземи… аз изядох две…

Той я пое, извади ножчето си, разряза я на две и подаде половинката. „Гледай ти какво възпитано момче!“ — си помислих аз.

Като повървяхме пак в мълчание, аз го изгледах от горе до долу и казах:

— Имаш ли големи мускули?

Без да ми отговори, той сгъна лакътя си, напрегна го и го насочи към мене.

— Ей, голямо нещо! — рекох аз учуден. — Ти можеш да биеш когото искаш — и след малко мълчание попитах: — Как ти е името?

— Ради Ганчев — отвърна той.

В тоя час аз спечелих първия си училищен приятел.