Добри Немиров
Отмъщение

В нашето семейство от време на време ставаше нещо, което не можех да разбера. Когато най не очаквахме, баща ми се явяваше в къщи страшно ядосан. Той сядаше на софрата навъсен, мълчалив, с искрящи очи и лице, съвсем изгубило кръвта си. Изглеждаше тъй, че трябваше само една малка закачка, за да избухне и да направи бог знае какво из къщи. Затова и никой нищо не му казваше. Знаеше се, че сам той ще си разкаже.

Мама шеташе около софрата, мълчеше и не го поглеждаше, а дядо бърбореше що трябва и не трябва, само да наруши бодливото мълчание, легнало с всичката си тежест върху душите ни.

Ние се нахранихме много бързо. Хапките се нижеха, без да усетим сладостта им, и така се дръпвахме настрани един след друг и чакахме. Въпреки татковото мълчание ние знаехме какво ще да се е случило. Оня пак е направил нещо. Оня! Това беше един човек, който от няколко месеца насам играеше страшна роля в нашия живот. В кратко време той отхрани такава омраза у нас, каквато никой не е могъл със спокойствие да понесе. Отхрани я и не я остави, а постоянно я поливаше, за да хваща още по-дълбоки корени в сърцата ни.

„Оня!“ Очите му ли вадим ние на тоя човек? Защо е запретнал ръкави като джелатин и ни измъчва тъй много? Защо се занимава само с нас? Ако му става добре, като измъчва хората, нека отиде и при други!

В съзнанието ми той беше нещо като тежка болест, захранвана от някакъв скрит дявол. И както болестите често се спират на едно семейство и изреждат всички, така и оня ни изреждаше, човъркайки в сърцата ни с остри криви сатанински нокти.

Някога татко и той били добри познайници. Никой не можел да си помисли, че неговата душа може да побира толкова много омраза. Татко беше писар в общинското управление, а него по-късно назначиха за старшия на всички писари.

И оттук се почна историята. Днес Гаваза, така се казваше той, е сърдит, утре връща писмото, написано от татко, защото почеркът бил лош, вдругиден мъмрене за нещо друго, и така се нареждат дни, един през друг по-черни. Разбра се най-назад, че Гаваза искал да изгони татко и затуй му намирал грешки.

— Слушай, Гаваз! — кипва татко един ден, но Гаваза дига пръст и строго извиква:

— Шшт! Аз не съм Гаваз, а господин Гавазов.

— Аз пък господин няма да ти кажа и туй то!

— Ще кажеш! Ще те накарам да кажеш! — заканително изръмжава Гаваза и затваря вратата на канцеларията си под носа му.

И така татко почти всеки ден ни донасяше по една новина, в която Гаваза се рисуваше черен като дявол и жесток като разбойник.

Мама често казваше на татко да си подаде оставката, но той не искаше и да чуе.

— Ха! Ти искаш да направя волята на този… на този джелатин? Никога! Нека той да ме уволни — да видим, може ли. Кметът няма него да слуша, а ще види кой как си гледа работата. Не бил добър почеркът ми, изядал съм букви — добре, ако е тъй, защо не ме уволни?

Но колкото и да беше смел тонът на татко, все пак виждаше се, че пред Гаваза той е слаб и безпомощен.

Аз не можех да разбера защо Гаваза да е бил добър преди, а като станал началник на татко, да се превърне на звяр? Па и не се питах много. Важното беше друго. Аз тайно в себе си желаех най-голямото нещастие за Гаваза. Дори когато татко се връщаше позеленял от мъка, искаше ми се да бръкна с пръсти в очите на тоя страшен мъчител и да ги измъкна от черепа му.

Минаха още няколко месеца. Гаваза, надут, навъсен, всекидневно вилнеел. Па и кметът го слушал за всичко.

И един ден Гаваза сполучи. Той глоби татко с четвърт от заплатата, загдето капнал една капка мастило върху едно важно писмо.

Последвал следният разговор:

— Слушай, Гаваз, не прави такива работи! За една капка мастило четвърт от заплатата дава ли се?

— Ще дадеш! Искам да запомниш кога си служил при мене!

— Не ща да запомня! Повече ще се радвам, ако съвсем забравя лицето ти.

— Мъчно ще го забравиш!

— А бе я ми кажи да зная — защо се превърна на звяр? Когато не беше тука, човек беше.

— Как? Звяр?! Звяр?! — той се обърнал към другите писари, посинял от яд, и извикал: — Чухте ли? Звяр ми каза тази… тази дървеница! Ще се разправяме! — Така казал и затръшнал вратата зад гърба си.

Тогава татко откачил шапката си, наложил я и казал на писарите:

— Сбогом, приятели! Честит е онзи, който има занаят. Утре бате ви Ламбо ще размаха чука и пак ще заработи кундури. Хлябът все ще излезе. Бог здраве да дава на душманите!

И излязъл.

Така се свърши историята с Гаваза, а свършиха се и тревогите. Татко се връщаше от своето малко дюкянче уморен наистина, но тих, спокоен и добър. О, вие не сте виждали какъв е татко, когато е спокоен! Колко е весел, колко нежен, колко благ!… Такъв стана и сега.

— Ей на, че тъй сме по-добре — му рече един ден мама, когато седяхме около софрата. Имаше сложено печено агне, чиния със салата и една вкусна баница, цяла обляна с отвара.

— Благодаря на бога — отвърна татко. — Не съм зле. Станах писар, защото се поблазних от заплатата. Редовни пари, па и повечко, отколкото дава занаятът. Ама пръждома му парите, като няма мир и спокойствие!

И татко след тия думи обърна чашата с вино и изтри с длан плътните си мустаци.

Но как се чувствувах аз? О, не може да се опише! Радостта ми, че този Гаваз няма вече да се мярка в живота ни, беше безгранична. Душата ми се беше толкова отровила, та изгубих вяра, че някога всичко може да се превърне на добро.

Услаждаше ми се денят тъй, както може би се услажда на затворник, неочаквано пуснат на свобода. И слънцето, и чудните привечери, изпълнени с игри и песни, и разните приумици из бостани и градини, и лудориите из реката… всичко беше прелестно, великолепно. Колко хубаво нещо е да си здрав, бодър, весел, да виждаш безгрижието по лицата на родителите си и нищо да не ти тежи!

При все това дълбоко в душата си аз носех непрекъснато едно тъмно облаче. Както всички обущарски синове, така и аз бях дрипав в краката. Обущата — вечно цъфнали, токовете — съвсем изтрити, бомбетата — вирнати като цървули и озъбени… Баща ми все се канеше да ги изкърпи и все отлагаше.

— Като ти думам, че нямам време да ти изкърпя обувките — ми казваше той, — ти се радвай! То показва, че имам работа, а като имам работа, има и хляб!

Не оставаше, освен и аз да се примирявам със своите дрипави крака и да чакам, когато татко няма да има работа.

Един ден отидохме с мама в дюкянчето. Той поставяше подметка на един стар ботуш и силно очукваше гьона.

— Ще оставиш ботуша! — рече мама троснато, като седна и почти ядосана, започна да развързва връзките на обущата ми. — Стига е ходило босо! Срам ме е вече от хората!

— Добре де, добре де! — побърза с успокоителен тон баща ми. — Днес вече ще ги направим.

Аз събух обущата си и между чуждите, оставени за кърпене, започнах да диря други, за да ги нося, догде се свърши с моите.

В това време една изненада като светкавица прониза всички ни.

Съвсем неочаквано пред вратата застана Гаваза. Аз се закашлях, мама изтърва обувката ми, а татко впи неопределен поглед в лицето на неочаквания гост.

„Сега?“ — се попитах аз смутен. Като познавах избухливостта на татко, аз със свито сърце заочаквах нещо страшно.

Гаваза постоя няколко мига на прага и боязливо прекрачи.

Моето смущение се разби за един миг. Тоя беше толкова жалък, тъй вехт, тъй убит, отчаян, че нищо страшно не можеше да се очаква от него. Какво ще да се е случило?

Татко не откъсна погледа си от лицето му. Все още не можеше да се разбере какви чувства го вълнуваха в тази минута.

— Добър ден! — глухо произнесе Гаваза. Като не получи отговор, той се поизкашля, заглъхнал от смущение, и продължи: — Знам, Ламбо, че не съм приет от тебе. Нищо! Може да си прав. Аз дойдох да те моля за едно нещо. Сега ще дойде Рангелов — от общината — и ще вземе твоите показания. Ще те пита за мене… Какъв ме знаеш… и разни други неща ще пита. Кажи му каквото искаш, само че да знаеш — ако му речеш добро, ще ми се върне службата, ако речеш лошо, ще остана без работа.

— Гледай ти! — извика майка ми, цяла разтреперана. Тя се беше наканила да изсипе върху му всичкия си гняв, трупан цели месеци, но татко неочаквано се намеси:

— Шшшт! — извика той.

Тя занемя.

— Твоя воля, Ламбо. Речи каквото искаш. От тебе ще зависи да мрат ли децата ми от глад, или не.

— Ама как тъй до мен опря тая работа? Какво значение ще имат моите думи?

— Най-голямо! С твоите думи ще се разбере накъде ще натежи. Разпитани са и други.

Той помълча малко и добави:

— Твоя воля… твоя…

Баща ми се навъси, в очите му пламна дива злоба.

— Иди си, Гаваз! — извика той с клокочеща буря в гърдите.

Гаваза наведе глава и излезе.

Горчиво мълчание зацари наоколо. Никой дума не отрони. Аз вече знаех какво мисли да прави татко, като виждах с каква сила беше избухнал гневът му. Но чудно беше моето чувство. Аз не мислех, че този жесток човек Гаваза ще стане изведнъж тъй жалък, тъй слаб и тъй безпомощен. Лош ли е бил, когато измъчвал татко? Ако е бил, где му е сега лошотията?

Или човек може да бъде и лош, и добър, щом пожелае? Тогава не е ли сега ред на татко да стане лош?

Аз го погледнах. Лицето му беше позеленяло. О, сега той изглеждаше много по-свиреп, отколкото по-рано, когато се държеше между мъката и жаждата за мъст.

Бързо отвърнах поглед от него. Не можех да издържа опънатите жили от двете страни на гушата му. Ето… сега вече татко ще му отмъсти. Само една негова дума ще направи Гаваза просяк.

Пак си спомних жалката му фигура. О, той беше готов на колене да падне пред татко!

— Мръсник с мръсник! — процеди мама след дълго мълчание. — Падна най-после! — злорадството в гласа й ме уплаши. В него личеше изблик от убийствена омраза.

Ясно… съвсем ясно беше, че Гаваза ще бъде разбит.

Аз също тъй не издържах погледа и на мама. От смущение дърпах връзката на обувката и я скъсах, без да искам.

Той ще тръгне гладен по улиците и съсипан. Ето какво може да сполети един човек, когато не мисли какво прави… Защо не е бил по-добър към татко? Защо не е сдържал страшната си лошотия, която накара татко да избяга от общината?

Не излизаше от главата ми фигурата на Гаваза. Страшно нещо!

Мама виждаше, че татко е цял обзет от тая случка, и затова не му говореше нищо.

Нашето мълчание скоро беше нарушено от влизането на общинския чиновник. Той поздрави, седна на стола и отвори папката, която носеше под мишницата си.

— Бай Ламбо! По една важна работа дойдох.

— Какво има? — попита татко тихо.

— За Гаваза рекох. Калпава глава и туй то! Бе хей, човече, биваше ли да ставаш звяр, когато не знаеш утре какво ще ти се случи? Той се яде не само с тебе. Заяде се и с други. Кощерява душа… Добре, ама станаха някои работи, които…

— А за какво ви трябвам? — прекъсна татко думите на чиновника.

— Гледай сега!

Той се доближи до татко и дълго му шепна. След това гласно добави:

— Значи, тъй се стекоха работите, че трябва още едно мнение. Ако е добро, Гаваза ще остане на работа. Ако е лошо — ще измерва сокаците.

Татко зачука върху подметката, но тъй удари чука, че шилото се счупи в гьона. Хвана го яд и затръшна чука настрана. Аз със свито сърце чаках думите му, но той мълчеше.

— Не мълчи, ами казвай! — рече остро мама.

— Шшшт! — извика той пак.

Чиновникът не смееше да наруши мълчанието. Нещо остро беше сграбчило сърцето ми. Аз също с трепет очаквах отговора на татко.

Но той мълчеше.

— Ти добре си помисли, бай Ламбо — пак замълви чиновникът. — Аз не бързам. Трябва да се отговори честно. Тъй дойде редът, че твоята дума стана важна. Или — или, дето казват. Този човек правеше разни работи, а не мислеше, че има жена и деца.

Баща ми сопнато дигна глава.

— Колко му са децата?

— Четири.

— Ху!

Четири деца! О, аз знаех що е бащата да не е на работа, но когато бащата не е на работа и децата са четири…

Знам какво ще отговори татко. Той толкова се мъчи, толкова страда от този Гаваз, че сега няма да го изпусне, ако ще светът да се обърне.

Гаваза ще бъде наказан!

Като че на чиновника се видя малко прекалено мълчанието на татко, та пак повтори:

— Разбира се… — трябва по съвест… Още повече, като се знае колко е важна работата.

— Добре де — с досада отсече татко, — по съвест… по съвест… Зер на бесилка ще качваме хората. Нищо не мога да кажа за Гаваза. Толкоз!

Чиновникът учудено загледа татко.

— Ама как тъй…

— Ей тъй! Нищо лошо не мога да кажа. Малко сприхав беше — само туй. Инак… добър беше — толкоз…

— Ама, бай Ламбо… доколкото знам…

— Нищо не знаеш! — го прекъсна татко. — Ти ерген ли си?

— Ерген.

— Ха сега дай да подпиша.

Татко пое перото и книжката и се подписа.

Чиновникът, види се, беше недоволен от тоя край, та се понавъси:

— Тъй или инак — завърши той, — нека Гаваза знай, че ти го спаси.

— Ако ще да знай — рече татко и замахна с ръка.

Чиновникът затвори папката и излезе.

Татко изпусна ботуша. Ръцете му бяха отмалели, лицето му изглеждаше тъй уморено, като че досега носеше на гърба си тежък товар.

Уморен, но спокоен.

Така морна, но спокойна изглеждаше и мама.

Малко след като чиновникът си отиде, в дюкянчето се втурна Гаваза. Той грабна ръката на татко и я целуна. На очите му имаше сълзи. Искаше да каже нещо, но гласът му беше схванат. Той стискаше татковата ръка, гледаше го с мокрите си очи и дълбоко дишаше. Изглеждаше, че ще полудее от радост.

И аз, и мама, и татко вече разбирахме какви думи се бяха набрали в душата на занемелия Гаваз. О, каква ще да е била тая радост, че зарази всички ни?

Той, все тъй ням и развълнуван, стоеше пред нас.

Най-после татко му показа столчето срещу себе си и му подаде цигарите.

Треперещите ръце на Гаваза не можеха да държат цигарата. След като я стисна между пръстите си, озърна се за кибрит.

Аз му подадох кутията. Той рече.

— Благодаря… много благодаря! — и жадно засмука от цигарата.