Даниел Стийл
Имението (2)

Глава 2

Марк Фридман подписа последния лист от договора, стоейки в празната стая с агента по недвижими имоти. Имаше чувството, че му се къса сърцето.

Къщата бе обявена за продан от цели три седмици. Бяха получили добра цена за нея, но това не го радваше. Стоеше и гледаше голите стени и празните стаи, където бе живял цели десет години със семейството си. Изпита усещането, че и последната от мечтите му си отива. Изчезва завинаги.

Марк имаше намерение да запази къщата и да живее в нея, но Джанет му бе наредила да я продаде колкото се може по-скоро, веднага след като се бе върнала в Ню Йорк. След този разговор той вече знаеше, че тя никога няма да се върне. Преди две седмици му съобщи, че го напуска. След това адвокатът й се свърза с него. Целият му живот се бе преобърнал с краката нагоре. Мебелите им пътуваха към Ню Йорк, защото бе дал всичко на Джанет и децата. Отседна в един хотел близо до офиса си и всяка сутрин се събуждаше с желанието да е мъртъв. Бяха живели в Лос Анджелис десет години, а бяха женени от шестнадесет.

Марк беше на четиридесет и две, висок, слаб, с руса коса и сини очи и допреди пет седмици беше убеден, че има щастлив брак. Двамата с Джанет се бяха срещнали в университета, докато следваха право, и веднага след като завършиха, сключиха брак. Джанет забременя почти мигновено. Джесика се роди на първата годишнина от брака им и сега бе на петнадесет. Джейсън бе навършил тринадесет. Марк беше адвокат по данъчно законодателство в голяма правна кантора, която го бе прехвърлила от Ню Йорк в Лос Анджелис преди десет години. Първоначално трябваше да свикнат с промените, но и двамата знаеха, че ще им хареса. Марк беше намерил къщата в Бевърли Хилс още преди Джанет и децата да пристигнат. Беше идеална, с голям заден двор и малък басейн. Хората, които току-що я купиха, искаха да се нанесат колкото се може по-скоро, защото след шест седмици очакваха да им се родят близнаци. Докато мислеше за това, преминавайки за последен път през празните стаи, Марк не можеше да се отърве от чувството, че техният живот едва започва, докато неговият бе свършил. Все още не можеше да повярва на онова, което ставаше с него.

Преди шест седмици беше един щастливо женен мъж с красива жена, в която все още бе лудо влюбен. Имаше работа, която обичаше, прекрасна къща и две чудесни деца. Семейството му нямаше проблеми, имаха достатъчно пари, всички бяха здрави и нищо лошо не можеше да им се случи. А ето че шест седмици по-късно жена му го напусна, къщата беше продадена, семейството му се бе пренесло да живее в Ню Йорк и той бе в процес на развод. Действително беше много трудно да повярва, че всичко това се е случило точно на него.

Агентът от фирмата за продажба на недвижимо имущество го остави сам. Единственото, за което можеше да мисли, бяха щастливите времена, които бяха преживели тук и които сега бяха безвъзвратно отминали. През целия им съвместен живот нищо лошо не беше се случило и Джанет винаги бе твърдяла, че е щастлива с него.

— Не знам какво стана — беше му казала през сълзи. — Може би се отегчих… Може би, след като родих Джейсън, трябваше да започна работа…

Но това не бяха истинските причини, тя го напусна заради друг мъж. Всъщност преди пет седмици му призна, че е лудо влюбена в някакъв доктор от Ню Йорк.

Преди около година и половина майка й се разболя. Първо получи сърдечна атака, накрая удар. Цели седем безкрайни месеца Джанет пътуваше непрекъснато от Ел Ей до Ню Йорк. Баща й страдаше от прогресираща болест на Алцхаймер, а майка й изпадаше от една криза в друга. Така че Марк се грижеше за децата, докато жена му отсъстваше от къщи. Тя му се обаждаше по три-четири пъти на ден и Марк изобщо не заподозря нищо, а и както му обясни Джанет впоследствие, то не бе станало светкавично, а постепенно. Всъщност жена му се бе влюбила в лекаря, който лекуваше майка й. Бил страхотен, изключително добър, любезен и мил. И много й помогнал. Вечеряли една нощ заедно, просто така, и всичко започнало оттогава.

Вече цяла година имала връзка с него и това направо я разкъсвало. Отначало мислела, че ще успее да се справи, че нещата ще отминат. Дори на няколко пъти се опитала да скъса с него. Но разбрала, че двамата са родени един за друг. Връзката им била съдбовна и съкровена. Не можела да се откаже от Адам. Той се казваше Адам. Било все едно, че е пристрастена към дрога. Тогава Марк й предложи терапия и семейна консултация, но тя отказа. Каза му, че ще се премести в Ню Йорк, за да види накъде ще тръгнат нещата. Нуждаела се от свобода, от въздух, от време, за да бъде честна и към двамата и да си даде сметка за всичко. Обаче веднага след като се пренесе в Ню Йорк, му съобщи, че иска развод, и го помоли да продаде къщата. Искаше половината от парите, за да си купи апартамент в Ню Йорк.

И ето че сега той стоеше в стаята, която само преди шест седмици бе тяхната спалня, и си мислеше за последния разговор, който бе имал с жена си. Никога досега не се бе чувствал толкова изоставен и самотен. Всичко, в което бе вярвал, на което бе разчитал и бе смятал, че притежава завинаги, повече не съществуваше. А най-страшното от всичко бе, че той не бе сторил нещо лошо, поне така си мислеше. Може би бе работил прекалено много. Не беше я извеждал на вечеря, на ресторант, не й бе осигурявал развлечения достатъчно често. Но според него всичко си беше наред, животът им бе нормален, а и Джанет никога не се оплакваше.

Вторият най-ужасен ден в живота му, след деня, в който тя му каза, че го напуска, бе, когато съобщиха на децата, че се разделят. Те веднага попитаха дали ще се разведат и Марк честно им отговори, че сам не знае. Едва сега си даваше сметка, че жена му бе взела решението си отдавна, още когато тръгна за Ню Йорк. Просто не бе искала да каже нито на децата, нито на него.

Децата плакаха много и по неизвестни причини дъщеря му Джесика го обвини, че за всичко е виновен той. За тях раздялата им нямаше смисъл. Всъщност на петнадесет и на тринадесет години тези неща наистина изглеждат безсмислени, но пък и те не знаеха всичко. Той поне бе наясно защо Джанет го напуска, независимо дали го заслужаваше или не. Знаеше за съществуването на другия, докато децата нямаха и представа. За тях раздялата на родителите им беше пълна мистерия, за която нямаше обяснение. Те никога не бяха виждали мама и татко да се карат, дори да спорят, защото това просто не се беше случвало. Може би веднъж — по повод как да украсят коледната елха, и още веднъж, когато Марк се ядоса, защото Джанет бе ударила новата му кола. Но в края на краищата той й се извини, каза, че всъщност е щастлив, че е пострадала колата, а съпругата му е жива и здрава. Марк беше добър човек, с него се живееше лесно, а и Джанет също бе свястна.

Но смяташе Адам за много по-вълнуващ от него. Така му беше казала. Бил на четиридесет и осем години, имал добра практика. Притежавал и яхта на Лонг Айлънд и от четири години бил в Корпуса на мира. Водел интересен живот и имал страхотни приятели. Бил разведен, но нямал деца. Съпругата му била бездетна, но така и не се решили да си осиновят. И бил направо очарован от идеята да приеме нейните деца. Дори искаше още две, но това Джанет не сподели нито с Марк, нито с децата. Пък и те все още не знаеха нищо за съществуването на Адам в живота на майка им. Джанет смяташе да ги запознае, след като се установят в Ню Йорк и Марк силно се съмняваше, че изобщо има намерение да им каже, че е напуснала баща им заради Адам.

Всъщност Марк си знаеше, че е скучен. Той обичаше работата си и смяташе, че я върши добре, макар че едва ли беше нещо, което би могъл да обсъжда с жена си. Навремето тя искаше да специализира криминално право или да се занимава с детска престъпност, защото данъчното законодателство я отегчаваше до смърт. Двамата с Марк няколко пъти в седмицата играеха тенис, ходеха на кино, играеха на криеница с децата или излизаха на вечеря с приятели. Животът им беше обикновен, но удобен. Както на всички други хора. И сега изведнъж — край. Нищо вече не бе нито добро, нито удобно. Емоционалната болка, която изпитваше, се усещаше почти физически. Имаше чувството, че през последните пет седмици в стомаха му има забит нож. Беше започнал да ходи на психоаналитик по съвета на личния си лекар, на когото се бе обадил с молба да му предпише някакви приспивателни. Не можеше да спи. Животът му се бе превърнал в истински ад. Липсваха му Джанет, децата, домът. Липсваше му животът. Не бе успял дори да мигне и всичко си беше отишло. Изчезнало, отлетяло, стопило се… А сега и къщата.

— Готов ли си, Марк? — попита го агентът, като подаде глава през вратата.

Марк просто стоеше в празната стая и гледаше в пространството, а мислите му блуждаеха. Всичко бе като размито — и пространството, и мислите му.

— Да, да — отвърна разсеяно и излезе от стаята, като й хвърли последен поглед. Сякаш казваше сбогом на един изгубен свят или на стар приятел. Последва агента, който заключи вратата. Предаде му всички ключове. Парите бяха внесени в банка на негова сметка още същия следобед, а той бе обещал да прехвърли половината на Джанет. Бяха получили много добра цена. Но това нямаше никакво значение за него.

— Искаш ли да започна да ти търся нещо? — попита го агентът с надежда. — Имам предвид няколко малки къщи по хълмовете и едно истинско съкровище в Хенкок парк. А също и няколко прекрасни малки апартамента.

Февруари бе един от добрите месеци за продажби. Фойерверките и празничните наздравици от посрещането на Нова година вече бяха останали в миналото, а напролет на пазара се появяваха интересни предложения. Като знаеше какви добри пари взе от къщата, можеше да му предложи нещо наистина подходящо. Дори и половината щяха да стигнат. Пък и Марк имаше отлична работа и печелеше добре. Всъщност парите никога не са представлявали проблем за него. Никога.

— Много ми е добре на хотел — отвърна той и след като благодари, се мушна в мерцедеса си.

Агентът бе свършил работата си добре и без протакане. Почти му се искаше да не бе толкова експедитивен, дори предпочиташе да загуби сделката. Все още не беше готов. Сигурно трябваше да обсъди това с новия си психоаналитик. Какво каза, нов ли? Всъщност той никога преди не бе ходил на психоаналитик. Този му изглеждаше добър, но Марк не бе сигурен, че ще успее да му помогне. Кой изобщо можеше да му помогне? Може би щеше да разреши проблема със спането, но какво можеше да направи с всичко останало? Нямаше никакво значение какво си говорят на сеансите. Джанет и децата си бяха отишли, а без тях за Марк нямаше живот. Не искаше да живее така. Нуждаеше се от семейството си.

А ето че сега съпругата му принадлежеше на друг и децата му може би също щяха да харесат този друг повече от него. Това беше отвратителна, разяждаща мисъл. Никога досега не беше се чувствал толкова гадно. Толкова безпомощен, толкова загубен.

Марк се върна в офиса си около обяд. Продиктува няколко писма, прегледа няколко доклада. Същия ден имаше среща с партньорите си. Напоследък почти не се хранеше. За последните пет седмици бе свалил няколко килограма, а може би и повече. Единственото, което можеше да прави, бе да продължи да се движи. Да слага крак пред крак и да се опитва да не мисли. Всъщност мислеше през нощта, когато отново и отново всичко се завръщаше в спомените му. Чуваше думите, които му каза Джанет. Мислеше за децата и за това колко много плакаха. Обаждаше им се всяка вечер. Обеща им, че ще отиде да ги види след няколко седмици. За великденската ваканция смяташе да ги заведе на Карибските острови, а през лятото те щяха да му гостуват в Ел Ей, но засега нямаше къде да ги посрещне. Дори мисълта за това го караше да се чувства като болен.

Аби Браунщайн, негов партньор и приятел, го видя по-късно същия следобед и направо се изуми. Марк имаше вид на болен. Винаги бе изглеждал здрав, млад и атлетичен, винаги беше в отлично настроение и с енергия. Сега обаче изглеждаше сякаш някой близък беше умрял. Всъщност Марк се чувстваше точно така.

— Добре ли си? — попита го със съчувствие Аби.

— Аааа… добре съм — отвърна отнесено Марк.

Бе някак вцепенен, лицето му бе посивяло. Бе толкова изтощен и блед, че Аби искрено се разтревожи за него.

— Да не си болен? Отслабнал си.

Марк кимна и не отговори, но се почувства много глупаво. Защо да не реагира на загрижеността на Аби? Аби беше вторият човек, с когото би споделил бедите си. Първият беше психоаналитикът. Не му стигаше смелост да разкаже на някой друг. Беше му унизително, чувстваше се като някакъв загубеняк и се страхуваше какво ще си помислят и говорят хората за него. Искаше да обясни, но се разкъсваше между желанието да сподели и нуждата да скрие.

— Джанет си отиде — успя да промърмори, когато си тръгнаха заедно след срещата.

Беше почти шест часът. Не беше чул и половината от онова, което бяха говорили, и Аби бе забелязал това. Марк изглеждаше така, сякаш живееше в някакъв друг свят. В първия момент обаче Аби не разбра смисъла на казаното.

— Къде отиде, на пътешествие ли? — попита объркано той.

— Не, отиде си завинаги — обясни намръщено Марк. Но като го каза, почувства нещо като облекчение. — Преди три седмици. Премести се в Ню Йорк с децата. Аз току-що продадох къщата. Развеждаме се.

— О, съжалявам. Не очаквах да го чуя от теб — рече Аби искрено, защото наистина съжаляваше. Бедният човек, изглеждаше толкова разстроен. Но той беше все още млад. Можеше да си намери друга жена, може би дори щеше да има още деца. Беше красив мъж.

— Това наистина е лошо. Не знаех — действително не бе чул никакви клюки, въпреки че работеше доста с фирмата на Марк. Но обикновено разговорите им бяха по работа, за данъци или за клиенти, а не за личния им живот. — И къде живееш сега?

Беше му неловко и странно да го разпитва за тези неща.

— На хотел, малко по-надолу по тази улица. Истинска дупка е, но засега върши работа.

— Искаш ли да хапнем нещо? — жената на Аби го чакаше у тях, но Марк изглеждаше толкова нещастен, толкова самотен и така очевидно се нуждаеше от приятел, че счетоводителят реши да не го оставя сам.

Марк обаче се чувстваше прекалено изтощен, за да отиде някъде. Продажбата на къщата сякаш бе сложила последната точка. Сега вече нещата изглеждаха още по-зле, всъщност каквито си бяха наистина. Продажбата бе неопровержимото доказателство, че животът му с Джанет окончателно е приключил.

— Не, благодаря ти — Марк се опита да се усмихне. — Може би някой друг път.

— Ще ти се обадя по телефона — обеща Аби и си тръгна.

Не знаеше по чия вина беше разводът, но беше очевидно, че Марк е нещастен. А също така беше кристално ясно, че няма друга жена. Дали пък жена му не беше си намерила някой, помисли си Аби. Джанет беше страхотна мацка. Двамата изглеждаха щастливи — като най-обикновено американско семейство. Добрите приятни съседи от близката къща, с които играете покер и се събирате на барбекю. И двамата бяха руси, синеоки, а децата им сякаш бяха взети от картичка или плакат, рекламиращ американския начин на живот. Имаха вид на здрави фермери от Средния Запад, макар че и двамата бяха израснали в Ню Йорк. Бяха ходили на едни и същи училищни забави, но не се бяха срещали, преди да отидат да учат право в Йейл. Господи, колко хубав беше животът им! И никога повече нямаше да бъде.

Марк остана в офиса и се занимава с книжата на бюрото си до осем часа, след което се прибра в хотела. Мислеше да си купи сандвич, но не чувстваше глад. Както обикновено. Беше обещал и на личния си лекар, и на психоаналитика, че ще се опита да се храни. Утре, зарече се пред себе си той. Единственото, което искаше, бе да се хвърли в леглото и да гледа телевизия. И евентуално да заспи, ако успее.

Когато влезе в стаята си в хотела, чу, че телефонът звъни. Обаждаше се Джесика, дъщеря му. Беше имала успешен ден в училище и бе получила отлична оценка. Тя бе във втори, курс в гимназията, но не харесваше новото си училище. Също и Джейсън, който бе в осми клас. И на него му бе трудно да се приспособи. Джейсън играеше футбол в отбора на училището, а Джесика хокей на трева. Каза му, че момчетата в Ню Йорк до един са тъпанари. И все още го обвиняваше за всичко. Не разбираше защо се развеждат с майка й.

Марк премълча, че къщата вече е продадена, не каза, че никога повече, няма да я видят. Само й обеща скоро да ги посети в Ню Йорк. Накрая й заръча да поздрави майка си. А след като затвори, седна на леглото, загледа, без да вижда телевизора и от очите му бавно закапаха мълчаливи мъжки сълзи.