Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (9) (Кратка разходка из древните цивилизации)

Шлиман потвърждава думите на Омир

Археологът доктор Хайнрих Шлиман бил от онези хора, които посвещават целия си живот на една-единствена идея и й служат до последния си дъх. Роден на 6 януари 1822 г. в Нойбуко, той бил син на свещеник, когото следващата година преместват в селото Анкерсхаген. По времето, когато Шлиман бил дете, историята на древните гърци и римляни имала за младежта много по-голямо значение, отколкото има днес. В онези години за Херкулес хората знаели много повече, отколкото за Зигфрид^[1], за Одисей повече, отколкото за Хилдебранд^[2]. За героите от античността се говорело в къщи, за тях разправяли бащите, а ежедневната реч била изпъстрена с цитати от Омир.

Така и осемгодишният Шлиман бил вече запознат със събитията, които Омир възпява в безсмъртните стихове на „Илиадата“ и „Одисеята“. И въпреки че не можел да проникне в нейния дълбок човешки смисъл, той се чувствувал увлечен в епизодите, за които ни разказва Омир.

Гърците водят война, защото Парис, синът на троянския цар Приам, е отвлякъл чудната красавица Елена, съпруга на владетеля на Спарта — Менелай. Прочути герои се присъединяват към гръцката войска, предвождана от Агамемнон, царя на Микена. Вече девет години гърците обсаждат здравата крепост Троя и много герои са изморени от войната. Тогава в собствените редове на гърците избухват раздори. След една свада с Агамемнон Ахил се оттегля от сраженията. Сега Хектор, най-големият син на Приам, завладява бойното поле и положението на гърците става отчаяно. Троянците напредват към брега, където са хвърлили котва гръцките кораби. Тогава най-смелите гръцки бойци молят обидения Ахил да вземе участие в боя. Ахил упорствува в гнева си. Едва когато Хектор убива приятеля му Патрокъл, разяреният Ахил грабва оръжието си. „Побеснелият“ Ахил побеждава благородния Хектор, завързва убития за колесницата си, влачи го около града и оставя трупа му непогребан. Разумът му се възвръща едва в шатъра му, когато бащата на Хектор, беловласият Приам, пада на колене пред него и ридаейки, го моли да му предаде поругания труп на сина му. Тогава Ахил накарва да измият и балсамират тялото на мъртвия и заедно с бащата пролива сълзи, оплаквайки нещастията, които войната води със себе си.

Дотук разказва Илиадата. От други литературни произведения, на първо място Одисеята, научаваме за изхода на войната. Една хитрост на Одисей довежда до решителния край. По негов съвет гърците построяват грамаден дървен кон, в който се скриват войници, а цялата войска привидно отплува с корабите. Един разузнавач казва на троянците, че ако вкарат коня в града, той ще им донесе щастие и сигурност. Огромният кон обаче не може да мине през вратите и затова троянците разбиват стените и ликувайки, изтеглят коня през направения отвор. През нощта спотаилите си в утробата му бойци напускат скривалището си, привидно оттеглилите се войски се връщат и сега за тях е лесно да сломят изненадания противник. Пожари лумват в обления в кръв град. Завоевателите избиват почти всички мъже и отвличат жените и децата в робство. Градът е разрушен. Могъществото на Троя рухва завинаги. Но радостта от победата не трае дълго. Агамемнон умира, пронизан от меч в собствения си дом, а Одисей се завръща в родината си Итака едва след двадесетгодишно странствуване тъкмо навреме, за да спаси съпругата си Пенелопа от женихите, които дръзко я ухажват, прахосват имуществата му и искат да заграбят трона му.

Такива разкази пленявали момчето. Когато на осемгодишна възраст получил за Коледа „Световната история за деца“ на Йерер и в нея открил една картина, представляваща Троя в пламъци, той изпада в луд възторг. Този град не може безследно да е изчезнал от земята! И дори да е под развалини, все пак с търнокопи и лопати би могъл наново да бъде разкрит. Така мислил Хайнрих Шлиман и още от юношеските си години решил сам да извади от развалините неоспорими доказателства, които да покажат на цивилизования свят, че старата гръцка легенда за десетгодишната троянска война е вярна и че Омир правдиво и точно е описал крепостта на Приам.

Пътят към целта обаче не бил лек. Когато навършил девет години, Шлиман загубил майка си. По-късно бащата останал без работа. Единадесетгодишният Хайнрих можал само за кратко време да посещава гимназията в Нойстрелиц, а след това трябвало да се прехвърли в реалното училище. На четиринадесет години постъпил като чирак при един дребен търговец във Фюрстенберг. По цял ден продавал херинги, масло, мляко, сол, захар, ракия и други неща, та не му оставало време дори и да помисли за учене. Една вечер в бакалницата дошъл един пиян мелничарски чирак, който някога бил учил в гимназията, но малко преди да завърши, бил изключен. Все пак още не бил забравил любимия си Омир — знаел повече от сто стиха от Илиадата наизуст. Хайнрих не разбирал нито дума, но благозвучието на думите го опиянявало и той почерпил пияния мелничар с три чашки ракия от малкото си спестени пари. За всяка чашка мелничарят трябвало да повтаря стиховете.

Пет и половина години Шлиман отмервал на везните малките кесии с бакалски стоки, продавал херинги и метял дюкянчето. Но след това се разболял, загубил мястото си и трябвало да тръгне пеша за Хамбург. По препоръка на един параходен агент постъпил като прислужник на един малък кораб, който отплувал за Венецуела. Но корабът се разбил и потънал; малкият екипаж се спасил с лодка, която бурята изхвърлила на остров Тексел близо до холандския бряг. Шлиман не искал да се завърне в Германия и потърсил работа в Амстердам — бил дори готов в краен случай да постъпи в холандската войска. Тогава обаче пруският генерален консул го настанил на служба като банков куриер.

Сега Шлиман имал повече свободно време и с желязна упоритост започнал да работи, за да попълни празнотите в образованието си. Вземал уроци по литература и изучавал английски, френски и руски. По-късно, в 1864 г., бил назначен за представител на една амстердамска търговска фирма в Петербург и Москва. По това време започнал да сключва сделки и за своя сметка, които му донесли големи печалби. Междувременно учел гръцки, старогръцки и латински. Кримската война и полската революция през 1862–1863 г. се отразили неблагоприятно на сделките му, докато пък американската гражданска война през 1861–1865 г. му дала възможност да развие търговията си и да натрупа толкова голямо богатство, че през 1863 г. бил в състояние да изпълни, и то с широк замах, плана си, за който мечтаел още като младеж. „Държах на парите само защото в тях виждах средство да изпълня единствената си цел в живота.“

След като пътувал доста из Африка, Азия и Америка и учил две години археология в Париж, той се почувствувал достатъчно подготвен да изпълни плана си. „Най-после имах възможност да осъществя това, за което цял живот бях мечтал — именно да посетя местата, където се бяха разиграли толкова интересни събития, да видя родината на героите, чиито приключения бяха изпълвали с възторг детските ми години.“

В 1868 година Шлиман изследвал първо Итака, острова на Одисей. Археологическите находки обаче не били много ценни. За кратко време посетил и Микена, където каменните лъвове и днес още бдят както в стари времена над входа на крепостта; посетил и Тиринт, легендарния дворец на героя Персей. Но сърцето му го теглело към Мала Азия, в чийто северозападен ъгъл учените търсели развалините на Троя. Смятало се, че на един хълм до селото Бунарбаши се е издигал някога старият Илион. Но когато Шлиман отишъл на това място, той си дал сметка, че местността далеч не отговаряла на описанията на Омир. Освен това възвишението било толкова далече от морския бряг, че Шлиман спрял вниманието си на едно друго място, разположено по на север — хълмът до селото Хисарлък. През есента на 1871 година той започнал тук разкопките си. Придружавала го жена му София, която била родом от Атина. Подобно на Шлиман и тя също се въодушевявала от праисторията на Гърция и помагала на мъжа си във всичките му начинания. Работа имало много, защото те трябвало да надзирават и ръководят от сто до сто и петдесет работника.

Здраво укрепеният град Троя се намирал в северозападния ъгъл на Мала Азия, откъдето е господствувал над Дарданелите

Тези вази, намерени в развалините на четвъртия град Троя, ни гледат сякаш враждебно с бухалските си очи

Хълмът Хисарлък се спуща стръмно на запад и на север към речните долини на Мендерес — Омировия Скамандрос, и към Думбрек — стария Симоеис; на изток и запад склоновете постепенно преминават във високо плато. Шлиман наредил да се направи широк изкоп по средата на хълма с посока север — юг. Каменните зидове от късногръцка епоха, на които се натъкнали най-напред, били без особено значение за него. При по-нататъшните изкопи намерили глинени съдове със странни форми, отделни изящни малки предмети и няколко съдове с диаметър до 2 метра — големи глинени делви, в които можел да се побере възрастен човек. Най-чудни били тумбестите делви с две дръжки, на чиито шийки било изобразено човешко лице. Капакът представлявал шапка, а дръжките — ръце; гърдите също били означени. Заедно с тях били намерени голям брой малки сечива, глинени прешлени от вретена, чукове от диорит, секири от нефрит^[3], ножове от кремък; липсвали само стените, които в същност търсел Шлиман. Тогава започнали да копаят на южния склон на хълма и се натъкнали на зид от недялани камъни, чиито фуги били измазани само с кал. Зидът, който имал значителна дебелина, бил построен върху скала и стигал височина до 6 метра. Проследили зида и западно от него открили настлан с плочи наклонен насип, който достигал височината на зида и водел към входа на крепостта. „Сигурно този път продължава до двореца на царя“ мислел Шлиман. Големите купища развалини, които трябвало да бъдат разчистени, за да се освободят насипът, зидът и входът, по-късно се оказали остатъци от непечени тухли, които образували горната част на зида и на входа. По тях личели следи от силно нажежяване. Крепостта явно е била разрушена от пожар. Несъмнено това трябва да е било Омировият Илион! Преданието се превръщало в действителност.

Капакът на тази ваза, намерена в третия град Троя, наподобява корона

Недалеко от входа разкрили развалини от сграда и Шлиман предположил, че това са останки от дома на владетеля цар Приам. Но Шлиман се заблудил, което неведнаж му се случвало. Неговите предположения и тълкувания понякога били съвсем погрешни, но въпреки това неговата просто фантастична упоритост довеждала до открития, които никой преди него дори и не подозирал. По-късно се установило, че тази къща била построена над основните зидове на стария, много по-пищен царски дворец, който съвпадал по време с построяването на дебелата каменна стена. Този дворец се състоял от една постройка над 30 метра дълга и над 10 метра широка, определена за мъже, и една по-малка — за жени.

Хайнрих Шлиман е намерил тъй нареченото „приамово съкровище“, към което спада и тази купа от чисто злато.

Между многобройните ценни предмети на тъй нареченото „приамово съкровище“ е и този златен съд, който тежи 404 грама

Шлиман се заблудил също и при откриването на голямото троянско съкровище, което той изровил наскоро след това. Когато разкопаването на крепостната стена било вече доста напреднало, съвсем близо до старата къща Шлиман се натъкнал на голям меден предмет. Сторило му се, че зад него блести злато. Находката трябвало да бъде пренесена на друго място, преди да я видят работниците. Наредил да се даде сигнал за обедна почивка и без да обръща внимание на опасността, с безразсъдна смелост започнал да дълбае под зида, който заплашвал всеки миг да се срине. Изкопал с нож находката си от твърдата като камък земя. Несметни богатства се открили пред очите му. Тежки чаши, две диадеми, на една от които висели деветдесет верижки, гривни, огърлици, съставени от безброй отделни, изящно изработени пластинки, обици, над осем хиляди пръстена — всичко от чисто злато, както и големи сребърни кани. Това би могло да принадлежи само на някой могъщ владетел! Докато Шлиман работел с най-голяма бързина, София стояла до него, готова да увие в шала си и да скрие изкопаните предмети, ако случайно някой дойде по-наблизо. Необезпокоени от никого, те успели да пренесат всичко в бараката си. Горд и щастлив, Шлиман нарекъл находката си „съкровището на Приам“. По-късно се оказало, че и това не отговаря на истината, че съкровището принадлежи на една много по-стара епоха от тази, към която могат да се отнесат събитията, описани от Омир. След като това било установено с положителност, Шлиман нарекъл постройката, към която по време може да се причисли съкровището „Домът на един от последните царе на Троя“; но когато изследователят завещал на един берлински музей ценното съкровище, то и там носело названието „Прочутите златни находки, наречени от Шлиман «съкровището на Приам»“.

Тези две изящни обици свидетелствуват за майсторството на троянските златари

Шлиман предприел през 1878–1879 г. нови разкопки на това място и по-късно, през 1882–1883 г., ръководел за трети път работите по разчистването на Троя. Сега, след като повикал архитекти за съветници, работата му добила друг облик. Първият от тях бил Йозеф Хьофлер, а най-добри резултати постигнал Вилхелм Дьорпфелд, който бил работил преди пет години при първите, проведени с голям замах и с много средства, разкопки на гръцка земя, именно разкриването на класическата Олимпия. С други очи видели архитектите объркания лабиринт от стени, които постепенно били открити на хълма Хисарлък и внесли ред и прегледност в картината, която се разкривала пред тях.

Установило се, че на хълма Хисарлък са съществували десет селища едно след друго. Първото, най-старото, било малко селце от времето на каменния период. Второто, построявано на два пъти, било селището със здравия зид от недялани камъни и със златното съкровище, което Шлиман счел отначало за Омировата Троя, защото било опожарено. Но то принадлежи към една епоха, за която не могат да се отнасят Омировите песни. Третият, четвъртият и петият пласт криели незначителни малки селища. Шестият бил пак една здрава крепост, най-голямата от всички, които някога са били построявани на хълма; Дьорпфелд установил това едва в 1882 година.

Схемата представлява разкритите останки от крепостни стени и сгради върху укрепения хълм на Троя. Защриховано са дадени основите на втория град: (1) портата, (2) мъжката зала, (3) дворът, (4) входът във вътрешната крепост, (5) вратата с насипа пред западната стена. С черно е даден шестият пласт (Омировата Троя): (6) западната врата, (7) южната врата, (8) трите кули, (9) източната врата, (10) кладенец и (11) врата на крепостната стена

Непосредствено след шестото селище следва пласт, обозначен със „7 а“, който, според откритите находки, спада към епохата на дворците в Микена и Тиринт. От предмети, намерени близо до хълма, се установило, че там бил разположен външният град. Днес се счита, че крепостта на пласта „7 а“ е била Омировият „Пергамос“, а жилищата в подножието на хълма — градът „Илиос“.

Подобно на втория и седмият пласт е бил разрушен от някаква голяма катастрофа. След период на по-слабо заселване следва осмото селище: елинският Илиум. От него са останали сравнително по-малки следи: един малък и един по-голям храм и голям брой монети, от двете страни на които е изсечен ликът на богинята Атина. От деветото гръко-римско заселване по времето на християнската ера са намерени останките на един театър, на една градска стена и на няколко сгради.

Пред очите на пътника, застанал днес пред пепелищата на някогашна Троя, се разкрива лабиринт от зидове, изкопи и купища развалини. Дъждове и бури разяждат разкритите старини. През пролетта безброй цветя изпъстрят хълма и широката равнина, огласяна от концерта на жабите. Падне ли здрач, вик на кукумявка се носи от зидовете, където преди хиляди години са живели хора. Постепенно нощната тъма се спуска и обвива в мантията си развалините, над които блещукат вечните звезди.