Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Погребани градове
Кратка разходка из древните цивилизации - Оригинално заглавие
- Gang durch versunkene städte (Ein Ausflug im Reich der Archäologie), ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Антоанета Тодорова, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Зигфрид Йортвиг. Погребани градове
Превела от немски: Антоанета Тодорова
Редактор: Б. Атанасов
Худ. редактор: М. Увалиева
Худ. на корицата: К. Гюлеметов
Техн. редактор: В. Андреева
Коректор: К. Калчева
Дадена за печат на 22. III. 1966 г.
Излязла от печат на 25. VII. 1966 г.
I издание
Тираж: 12 075
Формат: 59Х84/16
Цена: 0.80 лв. — 1962 г.
ДПК „Т. Димитров“, София, пор. 473
Народна просвета, 1966 г.
История
- — Добавяне
Благоустроени градове в долината на Инд
От незапомнени времена народите предпочитали да се заселват в плодородните речни долини, защото там намирали най-благоприятни условия за земеделие и скотовъдство. Изобилието на храни от своя страна пък позволявало на селата да се превърнат постепенно в здраво укрепени градове, където се развивали занаятите и търговията, изкуствата и науките. И както по течението на Нил, Ефрат и Тигър са били създадени високоразвити цивилизации, така и долината на р. Инд в северозападната част на предна Индия — днешен Пакистан — е била люлката на една от най-напредналите древни култури. Тази древна културна област била напълно неизвестна до преди сто години, когато в 1856 г. английски инженери — по това време Индия била още британска колония — започнали строежа на източноиндийската железопътна линия. Тази линия, дълга 1500 километра, започва при Карачи, близо до устието на р. Инд, и върви в североизточна посока — отначало през речната долина на Инд, после през Пенджаб („страната на петте реки“) — и стига до града Лахор. Когато строежът започнал, оказало се, че липсват камъни и чакъл за железопътния насип. Тогава местните работници посочили на инженерите могили от развалини, под които имало много тухли.
Въпросът за набавянето на необходимия материал, с който да се укрепи железопътното трасе, бил разрешен: развалините били използувани като че ли са каменни кариери; особено от развалините при Харапа, по средното течение на р. Инд, били изкопани за строежа на железницата стотици хиляди тухли. Така техниците свършили работата си. Едва много по-късно учените се заинтересували от тези развалини. От 1920 г. там работят английски археолози, а от 1935 г. и една американска мисия. Находките, които били намерени там, са едни от най-интересните, открити през двадесетия век. Изкопаните тухли били направени от един народ, който още в началото на третото хилядолетие пр.н.е. се бил заселил в долината на р. Инд, основал много градове и създал висока култура, разпростираща се върху обширна област.
Отначало интересът на учените бил привлечен от развалините при Харапа. Но нанесената щета била непоправима: толкова голямо количество тухли били извадени, че не личели дори основите на къщите. Тогава археолозите продължили разкопките на многобройните могили от развалини по долното течение на р. Инд — между Хайдарабад и Якобабад, търсейки да намерят останки от предисторически селища.
В 1922 г. индийският учен Р. Д. Банерджи открил на западния бряг на р. Инд разрушените постройки на една ступа (будистки манастир), построен преди повече от две хиляди години. Когато развалините били разчистени, се установило, че основите на манастирските постройки са изградени върху много по-стари останки от някогашни зидове. Развалините под тази дълга могила се оказали останки от древния град Мохенджо-Даро, което означава „място на мъртвите“.
Това е най-старият разкрит досега град. Голяма част от него днес е вече разчистена. Мъртвите му улици и многобройните основи на сгради напомнят на град, разрушен от въздушни нападения. Ясно се вижда обаче, че Мохенджо-Даро, който е съществувал в 2700 г. пр.н.е., е бил застроен по точно определен план. От разкопките може да се заключи, че градските власти са издавали точни разпоредби за застрояване и са следели зорко за тяхното изпълнение.
Всички улици са прави и се пресичат под прав ъгъл, подобно линиите на шахматна дъска. Главните улици (една от които е дълга повече от 800 м) имат посока изток — запад или север — юг; по този начин ветровете, които носят прохлада в долината на р. Инд, най-добре прониквали в града и обитателите на къщите не страдали от слънчевия зной през най-горещите месеци на годината.
Много тухлени къщи в Мохенджо-Даро имат необичайно здрави основи, от което може да се съди, че те вероятно са имали няколко етажа. Покривите били плоски и обградени с перила. След дневната жега хората са излизали на покрива да подишат вечерната прохлада; вероятно дори спели там, както правят и днес много хора в източните страни. Според ориенталската архитектурна традиция външната фасада на къщите нямала прозорци. По този начин вътрешните помещения били запазени от слънчевия пек, а жителите — от любопитни погледи.
Значителна част от къщите на Мохенджо-Даро, в които живеело само по едно семейство, са твърде обширни, дори и за днешните ни представи; това показва голямото благосъстояние на жителите. По-късно някои от тези къщи са били превърнати в квартири за няколко семейства, като по-големите помещения, били преградени с междинни стени или пък дворът е бил преустроен, за да се получат нови жилищни стаи. Причина за тези преустройства сигурно е било бързо увеличаващото се население на града. Вероятно и когато семейството на домопритежателя се увеличавало, се явявала нужда от допълнителни жилищни помещения — ако синът на някой собственик на къща се оженвал, той завеждал младата си жена в бащиния си дом; този обичай се е запазил и до днес в Ориента.
Прави впечатление, че всяка къща има баня. Подът на баните е покрит с плътно наредени една до друга тухли. Улеи и тръби от печена глина служели за изтичане на водата в здраво иззидани от тухли канали, които били толкова големи и с толкова много отвори за дъждовната вода, че не се препълвали и при поройни дъждове. Дори и най-силните бури сигурно не са могли да причинят наводнения из улиците или да застрашат къщите от срутване.
Много части на отводнителната система са още запазени. Каналите са били покрити с големи тухли или каменни блокове и по тоя начин са могли лесно да бъдат прочиствани.
И до днес е оцеляла някаква особена баня, иззидана от тухли и дълга почти 12 метра и широка 7 метра. Няколко стъпала водят към басейна, а около него минава широка галерия. Наоколо се намират още осем други помещения с бани и от всяко помещение една стълба води към горния етаж, който обаче е разрушен от времето. Тази внушителна сграда вероятно не е била предназначена за обикновено къпане, тъй като почти всяка къща имала собствена баня. По-скоро се предполага, че в тази огромна баня жреците са извършвали религиозни церемонии, придружени от обрядни измивания в чест на някое божество, както и днес още в някои области на Индия верующите очистват с баня греховете си и така пречистени, влизат в храма на своето божество.
Плановото застрояване на града, удобното разпределение на частните къщи и обществените сгради, здравият тухлен строеж, образцовата канализация на града, наличността на баня почти във всяка къща са доказателство за високото равнище на индуската култура, която, както се предполага, е траела от края на четвъртото хилядолетие до началото на третото хилядолетие пр.н.е. Всичко това говори за една цивилизация, която е нямала равна на себе си през тази далечна епоха.
Това впечатление се потвърждава и от намерените по-дребни находки в Мохенджо-Даро и Харапа — двата главни града на древната индуска култура; извън тях са открити и още някои по-малки градове, които засега са от по-малък интерес.
Между изкопаните предмети се срещат много щамповани амулети[1] и цилиндрични печати, направени от стеатит, върху които са гравирани художествени изображения на животни — бикове, биволи, тигри, слонове, крокодили. Те са изработени така съвършено, че се ценят като произведения на едно високоразвито изкуство. На много от амулетите се вижда образно писмо, наподобяващо йероглифи, което и до днес учените не са могли да разчетат напълно. Едва когато им се отдаде това, ще се изяснят отношенията между индуската култура и съседните култури. Тъй като шумерската цивилизация се е развила по същото време и тъй като в шумерски гробници са били намерени каменни печати, подобни на печатите от Мохенджо-Даро, предполага се, че народът, който е живял в долината нар. Инд, е поддържал търговски връзки с шумерите. Така може да се обясни и голямата прилика между най-старото шумерско писмо и писмеността на някогашните обитатели на Мохенджо-Даро. Откритите тук човешки черепи показват голямо сходство с черепите, намерени в Ур. Затова някои учени отиват по-далеко в предположенията си и смятат, че шумерите имат еднакъв произход с населението от долината на р. Инд, че в най-стари времена те са живели в предна Индия и по-късно са се преселили в Месопотамия.
Извън каменните печати в селищните могили по течението на р. Инд археолозите открили накити от благородни метали и скъпоценни камъни, съдове от мед и богато изрисувани глинени предмети. Майсторите работели пръстените съдове на грънчарско колело и ги украсявали с геометрични мотиви, орнаменти от листа, а понякога и с много живи изображения на животни. Много рядко слагали дръжки на съдовете. По тия места досега не са намерени монументални статуи, но затова пък са открити прелестни малки скулптури. Между тях се срещат гледжосани малки фигури от печена глина, представляващи разни животни: носорози, говеда, кучета и петли. Много прочута е малката фигурка от теракота, представляваща някаква богиня, която освен богатия накит на главата и колан носи и украшения, характерни за по-късното индийско изкуство. Статуетки от варовик и мед ни разкриват всекидневното облекло на тогавашното население. При жените това облекло се състояло от пола с колан от плат или перли, а понякога и от връхна дреха. Мъжете носели къси дрехи, украсени с везба, понякога само къса престилка. И мъжете, и жените имали дълги коси; обикновено мъжете подстригвали брадите си.
Изглежда, че любима играчка по онова време била изящно изработената селска кола. От този вид играчки са намерени много екземпляри и всички приличат на колите, с които и днес, след повече от пет хиляди години, си служат селяните в долината на Инд.
Някои играчки са много изкусно изработени, което ни кара да мислим, че са били произведени от опитни ръце на занаятчии. Следователно от тогава датира обичаят у народите с висока култура да радват децата с хубави играчки. Но дали тези модели на двуколка са били предназначени за забавление на децата — по този въпрос може да се спори. Струва ни се, че прекалено много старание е положено за една такава играчка. Във всеки случай обаче трябва да се подчертае, че тези модели доказват съществуването на кола с колелета в онази епоха; това са засега най-старите открити изображения на кола.
От започнатите преди тридесет години разкопки се вижда, че Мохенджо-Даро е бил средище на висока градска култура. Следи от тази култура се срещат не само в предисторическите населени места в областта на Инд, но и далече в Белуджистан, както и дълбоко във вътрешността на Индия. Изглежда, че тази култура е достигнала разцвета си в 2000 г. пр.н.е., а след това е настъпил упадък. По това време Мохенджо-Даро е бил нападнат от войнствените народи на съседния Белуджистан. При разкопките са намерени човешки скелети без глави. Но въпреки това едва ли градовете са били насилствено разрушени; те просто са били напуснати от хората и от само себе си постепенно са се срутили. По какви подбуди населението е напуснало градовете, не ни е известно. Дали причина за това са били съседните разбойнически племена или промени в климата? Дали плодородието е намаляло или реката е наводнила и опустошила страната? Ясно е само едно: жителите са се изселили. Не знаем къде са отишли, както не знаем откъде са дошли и кои всъщност са били те.
Дали са изчезнали безследно? Досега науката не може да даде отговор на тези въпроси. Може би ще минат още десетки години, докато археолозите и етнографите проучат и сравнят отделните резултати от разкопките и едва тогава ще се види къде се срещат в днешно време следи от културата на Харапа. Някои примери дават твърде интересни указания. Вече споменахме, че една украса на женската дреха, наречена „ханарива“ е характерна за индуското изкуство от по-късни, исторически, епохи. Върху един печат е изобразен кръст с шест рамена, които завършват с глави на змии; същият кръст се явява отново, много по-късно, в будисткото изкуство. Върху друг печат е гравирано смокиново дърво, от чийто ствол се протяга встрани рогат змей; това дърво е станало по-късно символ на различни богове, преди всичко на Буда. Вероятно е, че населението по Инд е оказало влияние на по-късните индуски религии. Някои учени дори твърдят, че от образното писмо на Мохенджо-Даро е произлязло санскритското писмо. Дали имат право, това ще реши бъдещето; твърде възможно е разкопките в долината на Инд да донесат някои изненади. И тук, както и на толкова други места археологията ни учи да не бъдем прибързани в преценките си. Още преди пет хиляди години са съществували култури на учудваща висота. Всяка напреднала цивилизация е обаче резултат на дълго развитие. За развитието на културата на Харапа ние не знаем почти нищо. Кога е започнало то и до кои епохи на човешката история се простира — тези въпроси още чакат своето разрешение.