Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (3) (Кратка разходка из древните цивилизации)

Каменен календар

Дълго време за историята на Месопотамия не е имало други източници освен това, което са ни оставили гръцките и римски историци, както и някои пасажи от Библията. Но през деветнадесетия век се разкриха исторически документи в самата страна. Броят на намерените плочки с клинообразни надписи и други писмени паметници върху сгради и релефи нарасна толкова много, че и до днес всички текстове не са разчетени. Разкопките пък разкриха много дворци и храмове и допълниха сведенията, получени от документите.

По време на царуването на вавилонския цар Хамурапи (някои учени четат това име „Хамураби“) Месопотамия достигнала първия си голям разцвет. През 1700 г. пр.н.е. цар Хамурапи обединил Шумер, Акад и Вавилон в една велика империя и избрал Вавилон за своя столица. При проучванията на развалините се установи, че този гъсто населен град е бил не само седалище на централното управление, но и център на един нов религиозен култ. Тук било светилището на Мардук, вавилонския национален бог, който натоварил Хамурапи да създаде закони, за държавата си. Царят изпълнил каквото му било заповядано и днес в Лувъра^[1] се пази оригиналът на този сборник от закони, записани върху една прочута стела^[2], която била намерена през 1901 г. при Суза.

Уводът към законника, както и издяланият над текста релеф изразяват едно и също: Шамаш, богът на слънцето, предава на царя законите, следователно те са божа повеля. Този най-стар, запазен до наши дни законник съдържа 282 члена, които се отнасят до търговското право, до отношенията при даване под наем на недвижими имоти, до владението на полски имоти, до брачното и наказателното право. Накрая в него още веднъж се изтъква: „За да не вреди силният на слабия и за да защитя сираците и вдовиците, въздигнах във Вавилон, града на боговете Ану и Бел, този паметник. В храма Есангила, чиито основи са здрави като небето и земята, записах ценните си слова върху възпоменателна плоча и я поставих под изображението си като цар на справедливостта, за да има правосъдие в страната, да се решават споровете и да се възстановят щетите.“

Вавилон е бил държава с робовладелчески строй и затова срещаме разпоредби като следните:

Чл. 196: Ако свободен човек извади окото на друг свободен човек, окото му да бъде извадено.

Чл. 197: Ако той счупи кост на свободен човек, то и нему да бъде счупена кост.

Чл. 198: Ако извади окото на човек от средната класа или счупи кост на човек от средната класа, то да заплати една мина^[3] сребро.

Чл. 199: Ако извади окото на нечий роб или счупи кост на нечий роб, то да заплати половината от цената на роба.

Самият закон ясно показва какво е било тогавашното общество: господарят получава обезщетение, робът — нищо!

Обаче все пак виждаме стремеж към ясно установени правни разпоредби, стремеж да се премахне пълният произвол. Хамурапи, който ръководел мъдро и успешно вътрешната и външна политика на страната, не само създал писани закони, но организирал също стегната администрация и добре обучена полиция. Върху тези основи първото вавилонско царство^[4] се издигнало като най-ранната, известна в историята търговска и правова държава. Страната достигнала такъв разцвет, че този период с основание се нарича „златният век на Хамурапи“.

Чужди народи — най-напред касити, после асирийци — покорили Вавилония и повече от хиляда години вавилоняните живели под чужда власт. Но делото на Хамурапи не загинало. Вавилон запазил значението си като културен център. Нищо не осветява така добре влиянието на неговата цивилизация, както фактът, че от около 1500 г. пр.н.е. вавилонското клинообразно писмо и вавилонският език са били използувани в дипломатическите отношения и търговския живот на цяла предна Азия и дори в така напредналия Египет.

Месопотамия, тоест територията между Тигър и Ефрат, достигнала втори период на разцвет под господството на асирийците. Около 1100 г. пр.н.е. при царуването на Тиглат-Паласар I Асирия се издигнала като първостепенна велика сила; след смъртта на този цар обаче асирийската държава се разпаднала и едва двеста години по-късно станала отново мощна държава. При царуването на Ашурназирпал (884–859), Салманасар III (858–824), Шамшиадад V (823–811) и на царицата Шамурамат, наричана от гърците Семирамида, която четири години управлявала държавата като регентка на непълнолетния си син Ададнирари III, и при царуването на последния (805–782) Асирия завладяла много съседни страни. След един период на упадък цар Тиглат-Паласар III (745–727), който се крепял на добре обучена наемна войска, довежда държавата си до нов разцвет. Този цар преселвал поробените народи в други страни. Според Библията той отвел също много евреи в Асирия. При неговото царуване Вавилония била присъединена като провинция към асирийската държава. Азархадон (680–669) подчинил дори Египет под асирийска власт, но най-голям блясък достигнали асирийците при царуването на Ашурбанипал (668–626). Под неговото управление асирийското господство се простирало не само над Двуречието, от изворите на Ефрат и Тигър до устието им; нему били подчинени големи части от персийските и арменските планински области, както и Сирия, Палестина и Египет.

Страната се наричала Асирия по името на първата столица Ашур, където се намирало светилището на националния бог Ашур. По-късно Калху и след това Ниневия, които се намират по на север, т.е. по-далеч от вавилонската граница, били избрани за престолни градове. Около 700 г. пр.н.е. при царуването на Санхериб и Ашурбанипал в Ниневия били издигнати великолепни сгради, украсени със статуи и барелефи. За това свидетелствуват развалините на големите дворци, разкопани в Ниневия и околността й, както и дворецът на цар Саргон II (722–705 г. пр.н.е.) при Хорсабад, разчистен още през 1843 г. от изследователя Бота.

При тези разкопки работниците на Бота намерили отначало две успоредни стени, покрити с клинообразни текстове и остатъци от релефи. „Мисля — писал по онова време Бота в Париж, — че съм първият, който е открил художествени изображения, вероятно спадащи към времето на разцвета на Ниневия.“

Все нови и нови скъпоценни находки били изваждани изпод развалините. Френското правителство подпомагало парично разкопките. То изпратило и един художник да копира ония скулптури, които не можели да бъдат пренесени, защото много от тях така били пострадали при пожара, който разрушил двореца, че когато ги изнесли на въздух, те бързо се натрошили. Все пак голям брой от старините могли да бъдат опаковани и изпратени със салове надолу по р. Тигър към Басра. Оттук през 1846 г. те били натоварени на френския военен кораб „Корморан“ и транспортирани до Льо Хавър. От това пристанище били пренесени в Париж и заели достойно място в музея Лувър като първа европейска сбирка на асирийски находки. Огромните бикове с крила, разкошните релефи с изображения от живота на един изчезнал народ, който някога господствувал на голяма част от Азия, предизвикали учудване и възхищение в целия свят.

Френският архитект Виктор Плас продължил започнатата от Бота работа, като същевременно проучил сградите на целия дворец. Не открил такова богатство на художествени изображения както Бота, но извадил по-малки предмети от камък, глина, стъкло и метал, които дали много сведения за ежедневния бит на асирийците. Между другото той намерил и четиринадесет глинени цилиндъра, изписани с текстове с историческо съдържание, една фурна и една стая, пълна с островърхи отдолу делви, наредени в два реда във вдлъбнатини върху настилката на пода. Когато случайно дъждовна вода попаднала върху червената утайка на дъното им, разнесла се силна миризма на мая: оказало се, че Плас бил разкопал избата за вина на царя. По-нататъшните разкопки установили, че 2500 години наред този хълм от развалини покривал не само двореца, но и цял здраво укрепен град — Дур-Шарукин, т.е. „крепостта Саргон“. Действително по-късно бяха направени още по-големи открития в разрушените асирийски и вавилонски градове, но тук, в Хорсабад, била изтръгната от земята първата точна картина на една напълно забравена епоха от историята на човечеството.

Скоро след това с голям успех били увенчани и разкопките на англичанина сър Остин Хенри Лейърд, потомък на едно заселено в Англия хугенотско семейство. Той не разполагал с така щедро отпущани парични средства като Бота и често трябвало да се бори с най-големи трудности. Започнал разкопки при Нимруд и Куюмджик. В Нимруд открил през 1845–1847 г. мястото на библейския Калах (Калху), а в Куюмджик един квартал от Ниневия с осем дворци. Освен големия брой великолепни скулптури, цял един музей от повече от сто плочи с релефи, почти всички изобразяващи живота на цар Ашурназирпал II (884–859), и много единични предмети — вази от алабастър и стъкло, медни тежести във форма на лъвове, медни шлемове и пр. — Лейърд намерил двуметров обелиск от черен мрамор с двадесет барелефа и двеста реда клинообразен текст, който Салманасар III (858–824 пр.н.е.) издигнал в своя дворец, за да увековечи победите си. Извън това били изкопани тринадесет чифта лъвове и крилати бикове, но изследователят успял да изпрати в Лондон само един бик, един лъв и тринадесет сандъка с по-малки предмети. По нареждане на Британския музей мястото на разкопките било наново засипано с пръст.

Лейърд имал щастието да се натъкне на много по-богати находки при повторните си разкопки на Ниневия през 1849–1851 г. Той разкопал повече от седемдесет стаи, зали и галерии на двореца на Санхериб и открил толкова ценни скулптурни произведения, че и до днес с право е считан за един от най-плодовитите изследователи на Асирия и Вавилония.

Между другите интересни скулптури, барелефи и плочки с надписи в един храм в Нимруд бил изкопан напълно запазен скулптурен портрет на Ашурназирпал II — единствената намерена досега статуя на асирийски цар; всички други изображения на царе представляват барелефи. Облечен във великолепни одежди, с дълга, накъдрена коса, с буйна брада, изплетена в стегнати плитки, царят е застанал тържествено и гордо; той обаче е бос и с гола глава. Така сигурно е стоял някога пред придворните си на свещените обреди. Напреко през гърдите му минава надпис, който не е лишен от самочувствие:

„Ашурназирпал, великият цар, могъщият цар, цар на света, цар на Асирия; син на Тукулти-Нинурта, на великия цар, на могъщия цар, на царя на света, на царя на Асирия; син на Ададнирари, на великия цар, на могъщия цар, на царя на света, на царя на Асирия; завоевател от Тигър до Ливан и до Великото море — всички тези страни от изгрева до залеза той покори под нозете си.“

Една находка, която в първия миг изглеждала доста незначителна, засенчила впоследствие всички други. Един ден Лейърд се натъкнал на две свързани помежду си стаи. Накарал да разчистят пръстта и останките от зидария, с които били запълнени стаите, и видял, че подът на височина около 30 см или повече бил покрит с плочки от печена глина, изписани с клинообразни знаци; някои от плочките били здрави, повечето обаче били начупени на много късове. Това било първата част от библиотеката, основана от Ашурбанипал, която по-късните владетели на Асирия поддържали грижливо.

Така е стоял Ашурназирпал пред своите велможи

Втората също така важна част на библиотеката била открита по-късно от Расам, приятеля на Лейърд, в намиращия се наблизо дворец на цар Ашурбанипал. Всички намерени там плочки са от най-чиста глина. Някои от тях са много малки — с размери от два и половина сантиметра, докато други имат дължина до 40 сантиметра. Тази библиотека, която днес се съхранява в Британския музей, била гордостта на цар Ашурбанипал. Той имал благородната амбиция да събере и подреди всички натрупани дотогава познания и това негово влечение ни дава възможност да опознаем същината на вавилоно-асирийската култура. Царят не скромничел и сам се възхвалявал:

„Мардук, мъдрецът измежду боговете, ми даде като дар широко ухо и всеобхватен ум. Набу, творецът на вселената, ме дари с мъдростта си. Нинурта и Нергал дадоха на тялото ми мъжественост и несравнима сила. Аз прозрях откровението на мъдрия Адапа и видях скритото съкровище на цялото писмовно изкуство в домовете на небето и на земята… Аз решавам най-трудните задачи из областта на деленето и умножението. Аз прочетох изкусните шумерски писания и тъмния акадски език, който мъчно може да бъде овладян. Аз разбирам написаните по камъните думи, които произхождат още от времето преди потопа!“

Текстовете на плочките са извънредно разнообразни по съдържание. Най-голямата част се отнася до астрономия, медицина и религиозни обичаи. Извънредно важни за науката са речниците, граматиките, математическите изчисления, таблиците за мерки, географските списъци, както и тези от областта на естествените науки. Срещат се също исторически хроники, административни документи и накрая стотици литературни паметници: епоси, митове, химни, псалми и молитви, между които трябва да споменем отново епичната поема за Гилгамеш. Расам също открил и асирийския текст на легендата за потопа.

Библиотеката представлява главният източник на текстове, върху които работят учените, които проучват клинописното писмо. За клинописа вече има огромна литература и асириолозите^[5] четат клинообразното писмо тъй леко, както класическите филолози четат старогръцките и латински текстове. Голяма част от тези текстове са вече преведени и издадени, придружени от обяснителни бележки. Ако към сведенията, добити от тези документи, прибавим резултатите от разкопките: паметници на изобразителното изкуство, намерените сечива и съдове, останки от сгради и пр., ще получим една жива и ясна представа за бита и мирогледа на хората, които са живели в Месопотамия по онова време. Днес ние сме в състояние да проследим развитието на тяхната история, а също така в техните предавани от поколение на поколение схващания можем да разпознаем стари легенди, макар и понякога в изменен вид. С археологическите изследвания и разчитането на клинообразната литература се потвърдиха за голяма изненада на учените много факти, в които те по-рано се съмняваха.

Дори когато по-късно столицата била преместена в Калху и после в Ниневия, град Ашур запазил своето голямо влияние. Тъй като разкопките ни дадоха цялостна картина на този град, каквато няма за никой друг от градовете на Месопотамия, заслужава да се спрем по-подробно на него. Той бил седалище на националния бог, първа столица на империята и докато съществувал, запазил голямото си значение като административен център.

Въпреки това Ашур имал характера на малък, затворен в себе си град. Затова и разкопаването му представлява една твърде благодарна задача за архитектите, които проучвайки развалините, умеят да си представят някогашните сгради такива, каквито са изглеждали преди хиляди години.

Доколкото ни е известно, англичанинът Клодиъс Джеймс Рич, който пристигнал от Мосул в Багдад през 1821 г., пръв се заинтересувал от развалините върху хълма, наричан от местното население Калат Шеркат. Арабите разправяли, че под тези развалини се намирала някаква огромна статуя. В 1836 г. англичанинът Джон Рос решил на всяка цена да намери статуята. По цели дни той яздел по хълма от развалини, открил един подземен вход и няколко гробници, но от самата статуя нямало и следа. Изследванията на няколко учени през следващите години не се увенчали с по-голям успех. През 1847 г. известният ни вече Лейърд лично се заловил с издирването на статуята. И нему било отредено да извади изпод земята първата за онова време асирийска скулптура — една величествена статуя, която според текста, написан върху нея, представлява цар Салманасар III (858–824 пр.н.е.) върху трона си. През 1849 г. Лейърд, а по-късно, през 1853 г., и Расам попаднали отново на отделни отломки, а след това на две двойни парчета от печена глина — стени на призма — с подробен текст, отнасящ се до цар Тиглат-Паласар I (около 1100 г. пр.н.е.). Този надпис, който впоследствие добил голяма известност, бил даден за превод на четиримата прочути асириолози — Талбот, Оперт, Хинкс и Ролинсън, които по една случайност пребивавали по него време в Лондон. Техните преводи съвпадали напълно един с друг и сега вече нямало никакво съмнение, че клинообразното писмо е правилно разчетено, нещо, в което много хора дотогава се съмнявали.

До това време обаче били открити само единични, археологически находки и учените не били дори сигурни дали развалините на Калат-Шеркат действително са останки на някогашния град Ашур. Въпросът се изяснил едва тогава, когато предприели системни разкопки в голям мащаб. Хълмът Калат-Шеркат бил по това време частна собственост на турския султан Хамид II, който през 1903 г. го подарил на кайзер Вилхелм II. И едва от тази година нататък германските археолози, който се занимавали с разкопки в Ориента, имали възможност да започнат нови, по-обширни разкопки отначало под ръководството на Роберт Колдуей, а по-късно, след като последният трябвало да се заеме с разкопки във Вавилония — под ръководството на Валтер Андре. Така в 1913 г. вече се очертали укрепленията на града, храмовете и дворците, намерени били скулптури и многобройни надписи. Към тях се прибавил и един списък, намерен при разкопките, в който се изброяват идолите, градските врати и стени, храмовете и храмовите кули и специално се описвал храмът на бога Ашур. Тези находки ни дават една толкова пълна картина на града, че пред нас възкръсват „не само най-главните части на гр. Ашур, но и три хилядолетната история на някогашните му обитатели, веригата от техните дела, отразени в постепенното преобразяване на града“ (В. Андре). Но как точно е изглеждал Ашур, старият престолен град?

Андре, сътрудник на Колдуей, ни разкри плана на града Ашур: (1) храм на новогодишния празник, (2) портата Табира, (3) новият дворец, (4 и 5) зиккурати на боговете Адад и Ану, (6) старият дворец, (7) крепостта Мушлалу, (8 и 9) зиккурат и храм на бога Ашур (10, 11 и 12) други храмове, (13) дворец на престолонаследника, (14) гробища със стели

Гробниците често дават ценни сведения за една цивилизация. Разкопана гробница в Ашур

В ъгъла, образуван от главния ръкав на р. Тигър, който тук остро изменя посоката си от югоизток към югозапад и тече нататък като буйна река, и по-малкия ръкав, който се влива на това място, се спущат склоновете на ниската планинска верига Джебел Ханука. Върху тях се е издигал някога градът, двадесет и пет метра над равнището на реката. От изток и запад той бил естествено защитен от реките; западната му и южна страни се пазели от изкуствени ровове. Пред очите на древните пътници, които около 680 г. пр.н.е. се приближавали от север към Ашур, се разкривал величествен изглед на града. Западно от него, извън градските укрепления, се издигала самотна сграда — храмът на новогодишните тържества. Той бил изграден от асирийския цар Санхериб, който, след като разрушил Вавилон, пренесъл в Ашур вавилонския национален бог Мардук, за да изтъкне законността на асирийското господство. Днес ясно личи застланият с камъни път от новогодишния храм до града, по който по Нова година богът бил тържествено посрещан с празнични процесии.

Вътрешността на същата гробница

На западния край на града се издигали здрави стени и укрепления. Петстотин години по-рано на това място се издигал „новият дворец“. По-късно тук израснал жилищен квартал. На изток погледът се спирал най-напред на по-малките зиккурати около храма на боговете Ану и Адад, след това на „стария дворец“ с кулите, по-нататък на величествения зиккурат на националния бог Ашур. Смята се, че височината на този зиккурат е била 60 метра, тоест 80 метра над околната равнина. Под него имало здраво укрепление. По-наляво се издигал големият храм на града, светилището на бога Ашур.

„Причината за гъстото застрояване на най-важните сгради в северната част на града — пише професор Унгер — се дължи вероятно не само на военни съображения, но преди всичко на чудесното живописно разположение на града върху склона на планината: кацнал сякаш върху някакъв полуостров, той се виждал отдалече, когато човек се приближавал от север.“

В града се влизало от намиращата се близо до западния ъгъл силно укрепена порта Табира, в която имало две широки помещения, предназначени за пазачите. След проверка при тази врата чужденецът получавал разрешение да влезе в града през вратата на втората стена и се озовавал на един площад. Такива площади имало при всеки вход на града. Вероятно там е ставал пазарът и търговците са продавали стоките си, докато много по-широките площади около храмовете и дворците са служели само за религиозни процесии и събрания.

Жилищата на гражданите се намирали главно в южната част на града. Повечето къщи били разкошни, с плоски покриви и кирпични стени, изградени върху каменни основи. Слугите живеели в сградите на предния двор, където се намирал и кладенецът. Гостенинът бил въвеждан и угощаван в мъжките стаи; но той никога не бил допущан до вътрешните стаи на къщата, където живеели жената с децата и прислужничките си. В къщите имало по няколко спални, бани и други помещения. Но никъде не била открита кухня — вероятно ястията са били готвени на двора. Сметта и мръсната вода изхвърляли на улицата, защото канализация не съществувала.

Този базалтов саркофаг е съхранявал тялото на асирийския цар Шамшиадад V

Храмове и зиккурати са се отразявали във водите на Тигър

Така приблизително трябва да са изглеждали къщите на благородниците. Но те не били много; до тях били намерени често съвсем малки къщички с по една-две стаи.

Вътрешната стена на града се простирала от запад към изток в широка, издута на юг дъга и достигала до укрепения бряг на Тигър. До самата река тя обграждала и един съвсем отделен дворец. Това било построеният от Санхериб дворец на князете. Здравите му стени трябвало да пазят града от нахлуването на неприятел от юг. В течение на вековете по-голямата част на този дворец е била подмита и разрушена от реката Тигър.

В ъгъла, където двете стени се разделят една от друга и външната стена върви на юг, за да обхване новия град, били намерени голям брой паметни плочи на отделни сановници. Върху някои от тях са записани имената на царе, а върху три — имена на царици. Между тях е и Шамурамат (на гръцки Семирамида), за която между гърците се носели толкова легенди. Едни от стелите стояли още изправени, а други били паднали. Някои били забити наопаки в земята и върху тях стояло ново име. Въпреки това разместване обаче ясно личало, че по време надгробните плочи вървят в една посока: най-старите са на изток и по-късните все по̀ на запад.

Релеф от стария кладенец в храма на Ашур

В Асирия всяка година била наричана според някой сановник — той бил „епонимът“ на годината. Тази редица от плочи представлява единствен по рода си монументален списък на епоними. Върху царските стели обаче не е издълбано име на епоним, те служат един вид като „заглавия“, обхващащи цели групи от плочи на епоними. За съжаление редицата от стели не е толкова добре запазена, за да може да служи като основа за точна датировка; все пак този „каменен календар“ представлява паметник, какъвто досега не е намиран никъде другаде по света.

Могъществото и блясъкът на асирийската империя траяли векове, докато в края на седмото столетие пр.н.е. тя била унищожена от вавилонци и мидийци. Последният асирийски цар не се споменава в историческите писания от гръцко време, а предпоследният, ученият Ашурбанипал, под името Сарданапал, бил съвършено неоснователно описан като слаб и развратен човек, който при падането на царството му се хвърлил заедно с цялата си свита в пламъците на двореца, за да намери там смъртта си.

Художествено изработена глава на сокол е украсявала дръжката на каменна лампа

Като истина можем да приемем само следното: победителите — вавилонци и мидийци — опустошили страната с огън и меч. Гордите градове и дворци се превърнали в пепелища. При всички разкопки археолозите констатират следи от огромни пожари. В 612 г. пр.н.е. царят на Мидия Киаксар разрушил Ашур, както е отбелязано в една вавилонска хроника. От цялата асирийска държава и нейния блясък останали само развалините. Властта на Месопотамия преминала в ръцете на Нововавилонската държава.