Николай Гарин
Тьомя и Жучка

Тьома си спомни, че през целия ден не беше виждал своята Жучка. Жучка никога никъде не се отлъчваше.

На Тьома изведнъж минаха през ум тайнствените недоброжелателни намеци на Акима, който не обичаше Жучка, защото измъкваше провизиите му. Подозрение се вмъкна в душата му.

Къде може да е отишла Жучка?

Той ясно си представи Жучка, тихата безобидна Жучка, и мисълта, че можеха да я убият, изпълни сърцето му с такава мъка, че той не издържа, отвори прозореца и започна да вика с всички сили:

— Жучка! Жучка! Тук, тук, тук! Тц-тц! Фиу, фиу, фиу!

В стаята нахлу шумът на дъжда и чист влажен въздух.

Жучка не отвръщаше.

Мисълта, че вече няма да види своята къдрава Жучка, че няма да види вече как тя при появяването му тъжно ще скимти и пълзи по корем към него, че може би вече я няма на света, изпълваше душата му с отчаяние и той мъчително продължаваше да вика:

— Жучка! Жучка!

Гласът му трепереше и вибрираше, звучеше тъй нежно и трогателно, че Жучка трябваше да се обади.

Но отговор нямаше.

Тьома се спусна по стълбата, която водеше за кухнята, предпазливо се промъкна край вратата, стигна по тесния коридор до изхода, постоя известно време в колебание и избяга на двора.

Като разгледа черния двор, той надникна във всички любими улички на Жучка, но Жучка никъде я нямаше.

* * *

Нощ. Тьома спи нервно и възбудено.

Мътната светлина на нощната лампичка слабо осветява четирите детски креватчета и петия — големия, на който сега седи бавачката само по риза, с разпусната коса, седи и сънливо люлее мъничката Аня.

— Бавачке, къде е Жучка? — пита Тьома.

— Ех — отвръща бавачката, — някой ирод е хвърлил Жучка в стария кладенец. — И след като помълча, добави: — Поне да беше я убил по-рано, а то така, жива… Казват, че цял ден квичала, миличката.

Тьома ясно си представи стария изоставен кладенец в ъгъла на градината, отдавна превърнат в място за всякакви нечистотии, представи си плъзгавото разводнено дъно, което те с Йошка понякога обичаха да осветяват, като хвърляха там запалена хартия.

— Кой я хвърлил? — пита Тьома.

— Ами че кой? Нима ще каже!

Тьома с ужас се вслушва в думите на бавачката. Цял рояк мисли нахлуват в главата му, хрумват му сума планове как да спаси Жучка, той минава от един невероятен проект към друг и сам не забелязва как отново заспива. Събужда се пак от някакъв тласък сред прекъснатия сън, в който все изтегляше Жучка с някаква си дълга примка. Но Жучка все се откъсваше от нея, докато той не реши сам да се спусне при своето кученце. Тьома съвсем ясно помни как превърза въжето за стълба и като се държеше за това въже, започна внимателно да се спуща надолу по дървения строеж на кладенеца; беше стигнал вече до половината, когато краката му изведнъж се подхлъзнаха и той презглава полетя към дъното на вонящия кладенец. Тьома се събуди от това падане и отново потрепера, като си спомни за впечатлението от падането.

Сънят с поразителна яснота стоеше пред него. През капаците слабо проблясваше зората, която се пробуждаше.

Тьома чувствуваше по цялото си тяло някаква болезнена отпадналост, но надви слабостта и реши незабавно да изпълни първата половина на съня. Започна бързо да се облича. Като се облече, той се приближи до леглото на бавачката, вдигна кутийката с кибрит, която лежеше на пода, взе от нея една шепа в джоба си, премина на пръсти през детската стая и влезе в трапезарията. Благодарение на стъклената врата тук на терасата беше вече доста светло.

В трапезарията владееше обикновеният утринен безпорядък: на масата стоеше студеният самовар, мръсни стъклени чаши, чашки. Върху покривката се търкаляха парчета хляб, имаше студена чиния с печено и замръзнала бяла мазнина.

Тьома се приближи до една отделна масичка, върху която имаше вързоп вестници, внимателно издърпа от средата няколко броя, приближи се на пръсти до стъклената врата и тихо, за да не вдига шум, обърна ключа, натисна дръжката и излезе на терасата.

Лъхна го свежата влага на зората.

Денят току-що започваше. Върху бледото небе тук-таме на парцали висеха рошави пухкави облаци. Над градината във вид на лек димец се стелеше мъгла. На терасата нямаше никого и само шалът на майка му самотно се търкаляше, забравен на пейката.

Той се спусна по стъпалцата на терасата в градината. В градината цареше същият безпорядък на вчерашния ден, както и в трапезарията. Цветята със слепени преобърнати листа, както ги беше очукал вчера дъждът, се бяха навели към калната земя. Мокрите жълти пътечки напомняха за силата на вчерашните потоци. Дърветата с обърнати от вятъра листа така си бяха останали наклонени, сякаш унесени в сладък предутринен сън.

Тьома тръгна по главната алея, защото в конюшнята трябваше да вземе ремъци за примката. Що се отнася до прътовете, той реши да ги изтръгне от беседката.

Конюшнята се оказа заключена, но Тьома знаеше и без ключалка пътя към нея: наклони се към земята и се плъзна в изровената от кучетата дупка под вратата. Като се озова в сайванта, взе два ремъка и грабна за всеки случай дългото въже, което служеше за сушене на дрехи.

При вида на фенера той помисли, че ще бъде по-удобно да освети кладенеца с фенер, отколкото с хартия, защото горящата хартия можеше да падне върху Жучка и да я изгори.

Тьома се измъкна от сайванта и избра най-късия път за беседката, като се прехвърли направо през стената, която отделяше черния двор от градината. Той стисна със зъби фенера, намота ремъците около шията си, превърза се с въжето и почна да се катери по стената. Той беше майстор на катеренето, но днес беше мъчно да се изкачва: в главата му сякаш чукаха две чукчета и той насмалко щеше да падне.

Покатери се горе и поседна за миг, като дишаше тежко. Сетне отпусна краката си и се наведе, за да избере място, където да скочи. Видя под себе си гъсти лозови храсти и едва сега се досети, че целият ще се изпонапръска, като падне в прясно намокрените листа. Посегна да се огледа назад, но скъпейки времето, реши да скочи. При все това набеляза с очи едно по-рядко място и скочи право върху парчето земя, което се чернееше. Но не можа да се спаси и пак се напръска, понеже трябваше да си пробива път между гъстите храсти на лозето. Излезе на пътечката съвсем мокър. Тази хладна баня моментално го освежи и той се почувствува толкова бодър и здрав, че пъргаво се спусна към беседката, бързо се покатери върху могилата, изтръгна няколко от най-дългите пръти и с големи крачки по склона на височината се спусна надолу.

Като стигна до отвора на стария изоставен кладенец, който самотно се издигаше сред глухата обрасла само с висока трева местност, Тьома с половин глас извика:

— Жучка! Жучка!

Тьома замръзна в очакване на отговор.

Отначало чуваше само тупкането на сърцето си и биенето на чукчетата в главата. Но ето че някъде отдалеч, отдолу, достигна до него жален, проточен стон. От този стон сърцето на Тьома мъчително се сви и от него като някакъв вопъл се изтръгна нов силен зов:

— Жучка! Жучка!

Този път Жучка, като позна гласа на стопанина си, радостно и жално заквича.

Тьома до сълзи се трогна, че Жучка го позна.

— Мила Жучке! Мила, мила, аз веднага ще те измъкна! — й викаше той, сякаш тя го разбираше.

Жучка отвърна с ново радостно квичене и на Тьома се стори, че тя го молеше да побърза.

— Сега, Жучке, сега — й отвърна Тьома и се залови да изпълни съня си, като съзнаваше цялата отговорност на задължението, което беше поел пред Жучка.

Преди всичко реши да си изясни положението на работата. Почувствува се бодър и напрегнат както винаги.

Болестта изчезна някъде. Привръзването на фенера, запалването му и спущането в ямата беше работа за една минута. Като се наведе, Тьома започна да се вглежда.

Фенерът мъгливо осветяваше потъмнелия дървен строеж на кладенеца, който се губеше все по-дълбоко и по-дълбоко в обхваналия го мрак, и най-сетне на дълбочина от шест метра освети дъното.

В безконечната дълбочина на мрака меко светна пред Тьома като тънка дълбока пролука неподвижната прозрачна като огледало гладка воняща повърхност, тясно заобиколена отвсякъде с хлъзгавите стени на полуизгнилия строеж.

Някакъв смътен ужас го лъхна от тази далечна, нежно светеща, странна гладка повърхност. Той сякаш почувствува нейния досег и потрепера за своята Жучка. С примряло сърце забеляза в ъгъла една черна точка, която се движеше, и едва позна или по-право отгатна в тази безпомощна фигурка своята някогашна игрива, весела Жучка. Жучка се държеше за издадината на кладенчовия строеж. Не биваше да се губи време. От страх дали Жучка ще има сили да дочака, докато той приготви всичко, енергията на Тьома се удвои. Той бързо изтегли назад фенера, а за да не помисли Жучка, като се озове отново в тъмнината, че той я изоставя, Тьома през всичкото време на приготовлението крещеше:

— Жучка, Жучка, тук съм!

И се радваше, че Жучка постоянно му отвръщаше със същото радостно квичене. Най-сетне всичко беше готово. С помощта на ремъците фенерът и двата пръта с напречната дъска долу, на която се намираше примката, започнаха бавно да се спускат в кладенеца.

Но този така основно обмислен план претърпя неочаквано и непредвидено фиаско^[1] поради стремителността на Жучка, която провали всичко.

Щом спуснатото приспособление стигна до нея, тя се опита да се хване за него с лапите си. Това докосване беше достатъчно, за да се откачи безрезултатно примката, а Жучка, като изгуби равновесие, падна в калта.

Тя почна да се мята, отчаяно да скимти и напразно да дири оставената от нея издадина.

Мисълта, че беше влошил положението на Жучка, че Жучка можеше да бъде спасена и сега той сам е виновен, че ще загине, че сам беше подготвил гибелта на своята любимка, застави Тьома, без да му мисли, благодарение на това, че планът беше готов, да се реши да изпълни втората част от съня си — сам да се спусне в кладенеца.

Той привърза ремъка си за единия от стълбовете, които поддържаха напречната греда, и влезе в кладенеца. Съзнаваше само едно: че е невъзможно да се губи нито секунда време.

Облъха го тежка миризма и смрад. За миг в душата му се вмъкна страх да не се задуши, но той си спомни, че Жучка стоеше там вече цяло денонощие; това го успокои и той се спусна по-надолу. Спущаше единия си крак, внимателно напипваше с него нова опора за себе си и след като я намереше, отначало опитваше, а сетне твърдо се опираше и отпускаше и другия си крак.

Като стигна до мястото, където бяха заседнали хвърлените прътове и фенерът, той закрепи по-здраво фенера, отвърза конеца на ремъка и се спусна по-нататък. Тежката миризма все пак се чувствуваше и отново го безпокоеше и плашеше. Тьома започна да диша през устата. Получи се блестящ резултат: нямаше вече тежка миризма, страхът напълно изчезна.

Отдолу също благополучни новини. Жучка, която вече отново беше се наместила на предишното място, се беше успокоила и отвреме-навреме с весело скимтене изразяваше съчувствието си към безумното предприятие.

Това спокойствие и твърдата увереност на Жучка преминаха у момчето, то благополучно стигна до дъното.

Между него и Жучка стана трогателно свиждане на приятели, които не се надяваха вече да се видят на този свят. Той се наведе, помилва я, тя ближеше пръстите му и така трогателно, така нежно квичеше, че Тьома беше готов да заплаче.

Без да губи време, Тьома внимателно захапа със зъби измърсения ремък, обвърза със свободния му край Жучка, сетне бързо почна да се катери нагоре. Жучка, като видя тази измяна, отчаяно заскимтя, но това скимтене само караше Тьома по-бързо да се подема.

Но да се подемаш е по-мъчно, отколкото да се спускаш! Трябваше въздух, трябваха сили, а у Тьома беше останало малко и от едното, и от другото. Той конвулсивно поемаше и с двата си дроба въздуха на кладенеца, втурваше се напред, но колкото повече бързаше, толкова по-скоро силите го напущаха.

Тьома повдигна главата си, погледна нагоре към далечното ясно небе, видя някъде високо над себе си мъничка весела птичка, която безгрижно скачаше по края на кладенеца, и сърцето му се сви от мъка: той почувствува, че няма да се изкатери.

Обзе го страх. Объркано се спря, като не знаеше какво да прави: да крещи, да плаче, да вика майка си?

Чувство на самота, безсилие, съзнание за гибел се вмъкнаха в душата му.

— Не трябва да се страхувам, не трябва да се страхувам! — говореше той с разтреперан от ужас глас. — Срамно е да се страхуваш! Само страхливците се боят. Който върши лошо, той се бои, а аз не правя нищо лошо, а изтеглям Жучка, затова и мама, и тате ще ме похвалят. Татко беше на война, там е страшно, а тук нима е страшно? Тук ни най-малко не е страшно. Ето ще си почина и ще се изкача по-нататък, сетне пак, пак ще си почина и отново ще се изкача, и така ще изляза, а после ще изтегля и Жучка. Жучка ще се радва, все ще се чуди как съм я изтеглил.

Тьома говореше високо, гласът му заякваше, звучеше по-енергично, по-твърдо и най-сетне успокоен той продължаваше да се изкачва по-нататък.

Когато отново чувствуваше, че започва да се уморява, той пак високо говореше на себе си:

— Сега пак ще си почина и сетне отново ще почна да се катеря. А когато изляза и разкажа колко смешно съм викал сам на себе си, всички ще се смеят и аз също.

Тьома се усмихна и отново зачака прилив на сили.

По такъв начин незабелязано неговата глава най-сетне се измъкна от горната гривна на кладенеца. Той направи последното усилие, излезе сам и изтегли Жучка.

Сега когато работата беше свършена, силите бързо го напуснаха.

Като се почувствува върху твърда почва, Жучка енергично се отърси, бясно се хвърли на Тьомовите гърди и започна да го ближе по самите устни. Но това беше малко, много малко, за да изрази цялата благодарност — тя се хвърляше отново и отново. Обхвана я някакво безумно буйство.

Тьома безсилно се бранеше с ръцете, които отслабваха, обръщаше се с гръб към нея, като се надяваше по този начин да спаси поне лицето си от лепкавата воняща кал.

Зает с единствената мисъл — да не изцапа лицето си от Жучка, Тьома нищо не забелязваше, но изведнъж очите му случайно паднаха върху гробищната стена и Тьома примря на мястото си.

Той видя как иззад стената бавно се повдигаше нечия черна страшна глава.

Напрегнатите му нерви не издържаха, той нададе безумен вик и в безсъзнание се повали на тревата за голяма радост на Жучка, която сега вече свободно, без пречка, му изразяваше своята гореща любов и признателност за спасението.

Еремия (това беше той), като се повдигаше от прясно изкосената трева на старото гробище, видя Тьома, съобрази, че бързо трябва да му се притече на помощ.

След един час Тьома, който лежеше на креватчето си с ледени компреси на главата, дойде на себе си.

Бележки

[1] Фиаско — поражение. ↑