Включено в книгата
Оригинално заглавие
Желтухин, ???? (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Разкази и приказки от руски писатели-класици

 

Редактор: Г. Димитрова

Художник на корицата: Ст. Кънчев

Илюстрации: И. Архангельска, Б. Дехтерев, А. Лаптев, Г. Никольский, Е. Рачев

Технически редактор: Д. Табакова

Коректор: Н. Радева

 

Дадена за печат на 17.III.1952 г.

Поръчка №174

Тираж 8000

Формат 1/20 от 70/100

Печатни коли 8 и 4 стр.

Авторски коли 4.85

Печатница „Народна младеж“, София


razkazi_i_prikazki_ot_ruski_pisateli_klasitsi_pic64.png

Жълтурко седеше върху тревното стръкче на припек, в ъгъла между външния вход и стената на къщата, и с ужас гледаше Никита, който се приближаваше.

Главата на Жълтурко беше отметната върху гърба, човката с ивица, жълта по цялата дължина, седеше върху дебелата гуша. Жълтурко цял се накокошини и прибра краката си под корема. Никита се наведе към него, той отвори уста, за да изплаши момчето. Никита го сложи между дланите си. Той беше още сивичък скорец — навярно се беше опитал да излети от гнездото, но неопитните криле не издържали, той паднал и се мушнал в ъгъла върху притиснатите към земята листа на глухарчето.

Сърцето на Жълтурко отчаяно тупаше. „Преди да ахнеш — си мислеше той, — веднага ще те налапат.“ Той самият добре знаеше как трябва да се лапат червеи, мухи и гъсеници.

Момчето го поднесе към устата си. Жълтурко затвори с ципицата черните си очи, сърцето му почна да подскача под перата. Но Никита само подъхна върху главата му и го отнесе в къщи: значи беше сит и е решил да изяде Жълтурко малко по-късно.

Александра Леонтевна, като видя скореца, го взе също така, както и Никита в дланите си и подъхна върху главичката му.

— Още е съвсем мъничък, бедничкият — рече тя, — какъв е жълтоуст, Жълтурко.

Сложиха скореца върху дъската на прозореца, който беше разтворен към градината и замрежен с тюл. Откъм стаята също замрежиха прозореца до половината с тюл. Жълтурко веднага се мушна в ъгъла, като се стараеше да покаже, че няма да продаде евтино живота си.

Вън зад белия димец на тюла шумоляха листата, биеха се върху храста презрените врабчета-разбойници, оскърбителите. От другата страна, също зад тюла, гледаше Никита; очите му бяха големи, подвижни, загадъчни, пленителни. „Пропаднах, пропаднах“ — си мислеше Жълтурко.

Ала Никита не го изяде и до вечерта, само пусна зад тюла мухи и червеи, „Охранват ме — си мислеше Жълтурко и гледаше накриво червения безок червей, той като змия се виеше пред самата му човка. — Няма да го ям, червеят не е истински, измама.“

razkazi_i_prikazki_ot_ruski_pisateli_klasitsi_pic65.png

Слънцето се спусна зад листата. Сива приспивна светлина затваряше очите. Жълтурко все по-силно се вкопчваше с ноктичките в дъската на прозореца. Ето че очите му не виждат вече нищо. Замлъкват птиците в градината. Приспивно сладко мирише на влага и трева. Все по-дълбоко потъва главата му в перушината. Като се накокошини сърдито — за всеки случай, — Жълтурко се полюшна малко напред, сетне върху опашката си и заспа.

Събудиха го врабчетата — те се държаха неприлично, биеха се върху люляковите клонки. В сивкавата светлина висеха мокри листа. Сладко, весело, с потракване засвири надалеч скорец. „Сили нямам, яде ми се, дори ми се повръща“ — си помисли Жълтурко и видя червея, вмъкнал се до половина в цепнатинката на прозоречната дъска, подскочи до него, клъвна го за опашката, измъкна го и го погълна: „Добре, червеят беше вкусен“.

Светлината ставаше по-синя. Запяха птиците. И ето че през листата върху Жълтурко падна топъл, ярък, слънчев лъч. „Още ще поживеем“ — си помисли Жълтурко и като подскочи, клъвна една муха и я погълна.

В това време загърмяха крачки, приближи се Никита и пъхна през тюла огромната си ръка: като разтвори пръстите си, изсипа върху дъската мухи и червеи. Жълтурко ужасѐн се мушна в ъгъла, разпери криле, гледаше ръката, но тя увисна над главата му и се прибра зад тюла и странните лакоми, преливащи се очи отново загледаха Жълтурко.

Когато Никита си отиде, Жълтурко се опомни и започна да мисли: „Значи не ме изяде, а можеше. Значи той не яде птици. Е, тогава няма от какво да се страхувам.“

Жълтурко се наяде до насита, почисти перата си с човчицата, поскача по дължината на дъската. Като гледаше врабчетата, забеляза едно старо с оскубано теме и започна да го дразни, да върти глава, да подсвирква: фюют, чилик-чилик, фюют. Врабчето се разсърди, наежи се, с разтворена човка се хвърли върху Жълтурко и се вмъкна в тюла. „Изпати ли си? Така ти се пада“ — си помисли Жълтурко и като се полюляваше, тръгна по дъската на прозореца.

razkazi_i_prikazki_ot_ruski_pisateli_klasitsi_pic66.png

Сетне Никита отново се появи, пъхна ръката си, този път празна, и доста я доближи. Жълтурко подскочи, с всички сили го клъвна по палеца, отскочи и се приготви за бой. Но Никита само отвори уста и извика: ха-ха-ха!

Така мина денят, нямаше от какво да се страхува, храната добра, но скучничко. Жълтурко едва дочака полумрака и тази нощ с удоволствие се наспа.

Сутринта, като се нахрани, започна да оглежда как да се измъкне иззад тюла. Обиколи цялото прозорче, но никъде нямаше пукнатинка. Тогава скочи при чинийката и започна да пие — събираше вода в човчицата си, отмяташе главичката си назад и гълташе, — по гърлото се плъзгаше топчица.

Денят беше дълъг. Никита носеше червеи и чистеше прозоречната дъска с гъше перо. Сетне плешивото врабче намисли да се сбие с враната и тя така го чукна, че то като камъче се гмурна в листата и гледаше оттам настръхнало.

Под самия прозорец долетя за нещо сврака, врякаше, суетеше се, тръскаше опашката си и нищо свястно не направи.

Дълго нежно пееше червеношийката за горещата слънчева светлина, за детелините; Жълтурко дори се натъжи, а в гърленцето му нещо просто клокочеше, искаше му се да запее, но къде — на прозорчето ли, зад мрежицата!…

Отново обиколи прозоречната дъска и видя едно ужасно животно: то вървеше, промъкваше се крадешком с меките си къси лапи, пълзеше по корем върху пода. Главата му беше кръгла, с редки щръкнали мустаци, а в зелените очи и тесните зеници гореше дяволска злоба. Жълтурко дори приклекна, не се движеше.

razkazi_i_prikazki_ot_ruski_pisateli_klasitsi_pic67.png

Котаракът Василий Василевич меко подскочи, вкопчи се с дългите си нокти в края на прозоречната дъска, гледаше през тюла Жълтурко и отвори уста… Господи! В устата му се жълтееха големи зъби, по-дълги от Жълтурковата човка… Котаракът удари с късата си лапа, разкъса тюла… Сърцето на Жълтурко се преобърна, крилата му клюмнаха… Но в това време — съвсем навреме — се появи Никита, хвана котарака за подвижната кожа и го хвърли към вратата. Василий Василевич обидено измяука и избяга, като влачеше опашката си.

„Няма по-силно животно от Никита“ — мислеше след този случай Жълтурко. И когато Никита отново се приближи, той се остави да го поглади по главичката, макар че от страх все пак седна на опашката си.

Свърши се и този ден. Сутринта съвсем веселият Жълтурко пак тръгна да разглежда помещението и тутакси видя дупката на мястото, където котаракът скъса тюла с ноктите си. Жълтурко пъхна главата си там, огледа се, измъкна се навън, скочи в подвижния лек въздух и като ситно-ситно пърперкаше с крилцата, полетя над самия под.

При вратата той се издигна и във втората стая видя четирима души около една кръгла маса. Те ядяха — вземаха с ръце големи парчета и ги слагаха в устата си. И четиримата обърнаха главите си и без да се движат, гледаха Жълтурко. Той разбра, че трябва да се спре във въздуха и да завие назад, но не можа да направи този труден завой по време на самия полет, падна, както летеше, преобърна се и кацна върху масата между купата със сладкото и захарницата… И мигом видя пред себе си Никита. Тогава, без да му мисли, Жълтурко скочи върху купата, а от нея — върху рамото на Никита и кацна, накокошини се, дори покри очите си наполовина с ципичката.

Като се наседя върху рамото на Никита, Жълтурко хвръкна под тавана, хвана една муха, поседя върху фикуса в ъгъла, повъртя се под полюлея й щом огладня, литна към своя прозорец, където имаше приготвени за него пресни червейчета.

Надвечер Никита постави върху дъската на прозореца дървена къщичка със стълбичка и площадка, с вратичка и две прозорчета. На Жълтурко се хареса, дето вътре в къщичката беше тъмно, скочи там, повъртя се и заспа.

А през същата нощ, в килера, котаракът Василий Василевич, заключен поради опит за убийство и грабеж, ревеше с прегракнало мяукане и не искаше дори да лови мишки, седеше до вратата и мяукаше така, че и на самия него беше неприятно.

Така в къщата освен котарака и таралежа заживя трета жива душа — Жълтурко. Той беше много самостоятелен, умен и предприемчив. Харесваше му да слуша как разговарят хората и когато те седяха на масата, той се вслушваше, като навеждаше главичката си, изговаряше с напевен гласец: „Саша“ — и се покланяше. Александра Леонтьевна уверяваше, че той се покланя именно на нея. Като виждаше Жълтурко, майка ми винаги му казваше: „Здравей, здравей, птичин сивчо, енергичен и пъргав“. Жълтурко тутакси скачаше върху шлейфа[1] на мамината рокля и се возеше след нея много доволен.

Така преживя той до есента, порасна, покри се с черни пера, които се преливаха като гарваново крило, научи се хубаво да говори руски, почти през целия ден живееше в градината, но в полумрак неизменно се връщаше в своята къща на прозореца.

През август го подмамиха диви скорци в ято, обучиха го да лети и когато в градината почнаха да капят листата, Жълтурко с пукването на зората отлетя с прелетните птици отвъд морето, в Африка.

razkazi_i_prikazki_ot_ruski_pisateli_klasitsi_pic68.png
Бележки

[1] Шлейф — дълга пола на женска рокля, която се влачи отзад.

Край
Читателите на „Жълтурко“ са прочели и: