Филип К. Дик
Играчите от Титан (9)

Глава 9

— Не мисля, че ти си убил Лъкман, Пит — каза Джо Шилинг. — Не мисля и че си се обадил на Бил Келъмайн и си му казал, че имаш такова намерение. Смятам, че някой или нещо манипулира мозъците ни. Първоначално онзи спомен го нямаше в мозъка на Келъмайн, нали двете ченгета го сканираха.

Той замълча.

Двамата се намираха в Палатата на правосъдието в Сан Франциско и вече цял час чакаха предявяването на обвинение.

— Кога очакваш да дойде Шарп? — попита Пит.

— Всеки момент. — Шилинг стана да се разтъпче. — Келъмайн очевидно беше искрен. Той вярва, че наистина е имал такъв разговор с теб.

Надолу по коридора настана суматоха и се появи Леърд Шарп. Беше с обемисто синьо палто и носеше куфарче. Тръгна към тях.

— Вече говорих с окръжния прокурор. Накарах го да промени обвинението от убийство в умишлено укриване на сведения от полицията. Изтъкнах, че сте Настойник с владения в Калифорния и можете да бъдете пуснат под гаранция. Сега ще оформим документите и ще ви освободят.

— Благодаря — каза Пит.

— Това ми е работата — каза Шарп. — В края на краищата, затова ми плащате. Разбрах, че е имало смяна в ръководството на групата ви. Кой е новият ви председател на мястото на Келъмайн?

— Бившата ми съпруга, Фрея Гардън Гейнс — каза Пит.

— Бившата? — попита Шарп, слагайки ръка на ухото си в знак, че не е дочул. — Както и да е, въпросът е ще убедите ли групата да ме наеме, така че да поделите помежду си плащането на таксата ми, или ще защитавам само вас?

— Няма значение — каза Джо Шилинг. — И в двата случая гарантирам, че ще си получиш парите.

— Питам — каза Шарп, — защото таксата ми ще бъде различна в зависимост от това дали защитавам отделен човек или цялата група.

Той погледна часовника си.

— Добре, нека да оформим документите и да отидем да обсъдим ситуацията в някое кафене.

— Чудесно — кимна Шилинг. — Нали ти казах — обърна се той към Пит, — бива си го. Без Леърд нямаше да те пуснат под гаранция.

— Знам — напрегнато изрече Пит.

 

 

— Позволете ми да ви попитам директно — каза Леърд Шарп на седналия от другата страна на масата Пит, — вие ли убихте Късметлията Джеръм Лъкман?

— Не знам — отвърна Пит. И обясни защо.

— Шест човека, казвате… — намръщи се Леърд Шарп. — Боже мой, какво става? Значи вие може да сте го убили? Вие или някой от останалите, или дори всички заедно?

Той си взе бучка захар.

— Трябва да ви съобщя една лоша новина. Вдовицата на Лъкман, Доти, оказва голям натиск върху полицията. Това означава, че ще се опитат колкото се може по-бързо да намерят виновен и да го предадат на военен съд… Дяволите да го вземат тоя Договор с въговете, никога няма да се отървем от него!

— Това е ясно — отвърна Пит. Чувстваше се страшно уморен.

— Полицията ми даде копие от рапорта на офицерите, водещи разследването — продължи Шарп, отваряйки куфарчето си. — Трябваше да задействам някои връзки, но успях да го получа.

Той извади от куфарчето обемиста папка с документи, отмести кафето си встрани и я остави на масата.

— Вече го прегледах набързо. Онзи Е. Б. Блек е открил в спомените ви срещата с жена на име Патриша Маклейн, която ви е казала, че всеки момент ще извършите насилствено действие, свързано със смъртта на Лъкман.

— Не — възрази Пит. — Свързано със смърт и с Лъкман. Изобщо не е едно и също.

Адвокатът го изгледа проницателно.

— Абсолютно прав сте, мистър Гардън.

Той се върна към документите.

— Леърд — каза Джо, — на практика те не разполагат с реални доказателства против Пит. Само с онзи фалшив спомен на Келъмайн…

— Да, с нищо не разполагат — кимна Шарп. — Ако не броим амнезията, която имат мистър Гардън и още пет човека. Проблемът е, че сега ще започнат да ровят около вас и да търсят компрометиращи факти, изхождайки от предположението, че сте виновни. А щом гледат на нещата от тази позиция, бог знае какво са способни да открият. Казвате, че според колата ви по някое време през деня сте били в Бъркли… където е бил отседнал Лъкман. Не знаете защо сте ходили там, не знаете дори дали сте успели да го видите. Божичко, може и вие да сте го направили, Гардън. Но засега ще приемем, че не сте. Има ли някой, когото вие лично подозирате, и ако има — защо?

— Никого не подозирам — отвърна Пит.

— Случайно подочух някои неща за Бърт Барт, адвоката на мистър Келъмайн — каза Шарп. — Той е отличен специалист. Ако сте сменили Келъмайн заради Барт, сте сгрешили. Барт е много предпазлив, но щом веднъж се захване за нещо, нищо не може да го спре.

Пит и Джо Шилинг се спогледаха.

— Както и да е — каза Шарп, — жребият е хвърлен. Мисля, че най-добрият ни следващ ход, мистър Гардън, ще бъде да открием онази ваша приятелка с псионичните способности, Пат Маклейн, да видим какво сте правили заедно днес и какво е видяла в ума ви през това време.

— Добре — съгласи се Пит.

— А ще може ли да отидем при нея веднага? — попита Шарп, докато прибираше документите в куфарчето и се изправяше на крака. — Едва десет часа е, може и да я хванем преди да си е легнала.

Пит също се изправи и отвърна:

— Има малък проблем. Тя е омъжена. Никога не съм се срещал със съпруга й. Разбирате, нали…

Адвокатът кимна:

— Ясно.

Той се замисли.

— А дали тя ще пожелае да дойде тук, в Сан Франциско? Сега ще й позвъня. Ако не се съгласи, сещате ли се за някое друго място?

— Само да не е в твоя апартамент, Пит — каза Джо Шилинг. — Карол е там.

Той погледна Пит мрачно.

— Аз имам подходящо местенце. Сигурно не си спомняш, но ти ми го намери, в настоящото ти владение Сан Анселмо. На около две мили от твоя апартамент е. Ако искаш, аз ще позвъня на Пат Маклейн — тя несъмнено ме помни. Двамата с Ал, съпругът й, са си купували плочи на Юси Бьорлинг^[1] от мен. Ще я помоля да се види с нас в апартамента ми.

— Добре — каза Пит.

Джо Шилинг отиде при видеофона в задната част на ресторанта, за да се обади.

— Прекрасен човек — каза Шарп, докато двамата с Пит чакаха.

— Да — съгласи се Пит.

— Мислите ли, че той е убил Лъкман?

Поразен, Пит вдигна глава и погледна адвоката.

— Не се стряскайте — изрече спокойно Шарп. — Питам просто от любопитство. Вие сте моят клиент, Гардън. И тъй като съм професионално заинтересован, всеки, свързан с вас, се превръща в заподозрян за мен, дори Джо Шилинг, когото познавам от осемдесет и пет години.

— Вие сте от старите жители? — попита Пит, изненадан. Със своята енергичност Шарп му изглеждаше на не повече от четирийсет или петдесет.

— Да — отвърна Шарп. — И аз съм от вашето поколение. На сто и петнайсет години съм.

Той замислено смачка на топка празната кибритена кутийка.

— А Шилинг би могъл да го направи. Той мрази Лъкман от години. Нали знаете историята как Късметлията разорил Джо?

— И защо е чакал досега?

Шарп хвърли поглед към Пит и каза:

— Шилинг е дошъл тук да играе с Лъкман отново, нали? Бил е убеден, че ще победи, ако двамата се срещнат отново на игралната маса. Повтарял си е това през всичките тези години, след като Късметлията го е победил. Може би Джо наистина е дошъл тук, за да играе с твоята група срещу Лъкман, но нервите му не са издържали… Може да е открил в последния момент, че все пак не е по силите му да победи Лъкман… или най-малкото да се е изплашил.

— Разбирам — каза Пит.

— Но за него нямало връщане назад, той бил длъжен да играе и да победи Лъкман — не само заради себе си, но и заради приятелите си… А знаел, че просто не може да го направи. Какво друго му е оставало, освен…

Шарп млъкна. Джо Шилинг бе тръгнал през полупразния ресторант обратно към мястото си.

— Разбира се, това е просто заслужаваща внимание хипотеза — каза Шарп и се обърна към приближаващия Шилинг.

— За каква интересна хипотеза става въпрос? — попита Джо, сядайки на мястото си.

— Че някаква ужасно могъща организация е манипулирала мозъците на част от членовете на „Красивата синя лисица“, превръщайки ги в послушен инструмент на своята воля.

— Малко преувеличаваш — каза Шилинг, — но мисля, че ситуацията е горе-долу такава. Както вече каза на Пит.

— Какво каза Пат Маклейн? — попита Пит.

— Ще дойде тук — отвърна Джо. — Така че може да си поръчаме по още едно кафе. Ще пристигне след около петнайсет минути. Беше си легнала.

След половин час Пат Маклейн, облечена с леко войнишко яке, памучни панталони и обувки на нисък ток, влезе в ресторанта и тръгна към масата им.

— Здравей, Пит — каза тя. Лицето й изглеждаше бледо, а очите — неестествено големи. — Мистър Шилинг — кимна тя на Джо. — И…

Тя изучаваше с поглед Леърд Шарп, докато сядаше.

— Аз съм телепат, нали знаете, мистър Шарп? Да, виждам, че знаете, вие сте адвокатът на Пит.

„Чудя се — помисли си Пит — как телепатичните й способности биха могли да ми помогнат в този случай, ако изобщо могат да ми помогнат. Не се съмнявам в Шарп, но по никакъв начин не мога да приема хипотезата му относно Джо Шилинг“.

Пат го погледна и каза:

— Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна, Пит. — Гласът й беше тих и спокоен, тя се контролираше напълно. Паниката отпреди няколко часа беше изчезнала. — Значи не помниш нищо от онова, което се случи между нас този следобед?

— Не — призна си той.

— Е, добре — каза Пат, — аз и ти си прекарахме удивително хубаво за хора, които имат бракове с други лица.

— Когато се видяхте следобед — попита Шарп, — в ума на Пит имаше ли нещо, свързано с Късметлията Лъкман?

— Да — отговори тя. — Огромно желание Лъкман да умре.

— Значи не е знаел, че Лъкман вече е мъртъв — каза Джо.

— Така ли е? — попита я Шарп.

Пат кимна.

— Той беше ужасно уплашен. Усещаше, че… — тя се поколеба. — Той усещаше, че Лъкман може да победи Джо отново, както е направил преди години. Пит беше пред психичен срив, искаше да се откъсне от всичко, свързано с Лъкман.

— Но предполагам, че не е планирал да го убие? — попита Шарп.

— Не — отвърна Пат.

— Ако установим, че в един и половина Лъкман вече е бил мъртъв — попита Шилинг, — това ще освободи ли Пит от подозрение?

— Вероятно — отговори Шарп. И се обърна към Пат: — Ще потвърдите ли това в съда?

— Да — кимна тя.

— Независимо от това какво ще е отношението на съпруга ви?

След кратка пауза тя отново кимна.

— И ще позволите на телепатите от полицията да ви сканират? — попита Шарп.

— О, Господи! — възкликна тя и се отдръпна назад.

— Защо не? — попита Шарп. — Нали казвате истината?

— Д-да — каза Пат. — Но… — Тя размаха ръце. — Там има още толкова много неща, лични неща…

— Каква ирония — каза Шилинг с кисела физиономия. — Като телепатка цял живот се ровите в личните неща на хората, но щом стане въпрос вас да ви сканира телепат…

— Но вие не разбирате! — възкликна Пат.

— Много добре разбирам — каза Джо. — Вие и Пит сте имали среща днес. Между вас има нещо. Нали? И нито вашият съпруг, нито жената на Пит знаят това. Но такъв е животът, вие го съзнавате много добре. Ако позволите на телепатите от полицията да ви сканират, вероятно ще спасите живота на Пит. Не си ли заслужава това сканирането? Или може би не казвате истината и те ще го открият?

— Казах ви истината — каза Пат ядосано, очите й блестяха. — Но не мога да позволя на телепатите от полицията да ме сканират!

Тя се обърна към Пит:

— Съжалявам. Може би някой ден ще научиш защо постъпвам така. Не е свързано с теб или с мнението на съпруга ми. Всъщност няма какво да крия от него — ние просто се видяхме, разходихме се, обядвахме, после ти си тръгна.

— Джо — каза адвокатът проницателно, — това момиче явно се е забъркало в нещо незаконно. И ако полицията я сканира, здравата ще загази.

Пат не каза нищо, но по изражението на лицето й си личеше, че е точно така — адвокатът беше прав.

„В какво ли се е забъркала? — зачуди се Пит. — Странно…“ Никога не би допуснал подобно нещо за нея. Пат Маклейн изглеждаше толкова затворена, толкова отчуждена…

— Може би това е поза — отвърна тя, прочела мислите му.

— Значи не можем да ви накараме да свидетелствате в полза на Пит, въпреки че думите ви ще са пряко доказателство, че той не е знаел за смъртта на Лъкман?

Той я изгледа внимателно.

— Чух по телевизията — каза тя, — че Лъкман май е бил убит по-късно през деня, по-близо до времето за вечеря. Така че — Пат разпери ръце — моите показания не биха помогнали.

— Наистина ли чухте такова нещо? — попита Шарп. — Странно. Аз слушах Натс Кетс по пътя от Ню Мексико дотук и според него часът на смъртта на Лъкман още не е установен.

Настана тишина.

— Много е лошо — изрече язвително Шарп, — че ние не можем да четем мислите ви така, както вие четете нашите, мисис Маклейн. Сигурно щяхме да открием доста интересни неща.

— Този клоун Натс Кетс! — възкликна Пат. — Та той не е новинар, а поп певец и диско водещ. И неговите така наречени „последни новини“ понякога закъсняват с шест часа от реалните събития. — Тя спокойно извади цигара и я запали. — Излезте навън, намерете вестникарски автомат и си купете вечерното издание на „Кроникъл“. Сигурно новината ще я има там.

— Няма значение — каза Шарп. — Така или иначе вие няма да дадете показания в полза на клиента ми.

Тя се обърна към Пит и каза:

— Прости ми.

— По дяволите — каза Пит, — щом не можеш да свидетелстваш, значи не можеш!

Във всеки случай той беше склонен да повярва на думите й относно установяването на късния час на смъртта.

— В какъв вид незаконна дейност би могла да се забърка красива жена като вас? — попита я Шарп.

Пат не отговори.

— Ако се вдигне шум по този въпрос — продължи адвокатът, — властите ще пожелаят да ви сканират, независимо от това дали ще свидетелствате, или не.

— Престанете — каза му Пит.

Шарп го погледна и сви рамене.

— Както кажете.

— Благодаря ти, Пит.

Тя продължи да пуши мълчаливо.

— Имам една молба към вас, мисис Маклейн — каза Шарп след малко. — Вероятно вече сте разбрали от мислите на мистър Гардън, че още пет от членовете на „Красивата синя лисица“ имат аналогична амнезия, свързана със събитията от днешния ден.

— Да — кимна Пат.

— Несъмнено те ще се опитат да открият какво са правили през деня по примера на мистър Гордън и ще разпитат Рашмор-ефекта на различни устройства. Ще можете ли да сканирате тези пет човека, да речем утре, и да ни разкажете какво са научили?

— Защо? — попита Джо.

— Не знам защо — отвърна Шарп. — И няма да знам, докато мисис Маклейн не ни даде информацията. Обаче… — Той се поколеба. Намръщи се, хапейки долната си устна. — Бих искал да разбера дали пътищата на тези шест човека са се пресичали по някое време през деня. През периодите, за които сега не си спомнят.

— Ще ни кажеш ли каква е оперативната ти хипотеза? — попита Джо.

— Не е изключено и шестимата да са действали съвместно, като всеки е изпълнявал своята част от сложен, добре подготвен план. Те може да са го разработили по някое време в миналото и да са премахнали и този спомен с електрошок.

Джо Шилинг направи кисела физиономия и каза:

— Но до преди два дни те не са знаели, че Късметлията Лъкман ще дойде при тях.

— Смъртта на Лъкман може да е само част от по-глобална стратегия — каза Шарп. — Неговото присъствие тук може да е объркало някоя вече задействана операция от този по-мащабен план. Какво ще кажете по въпроса, Пит?

— Ще кажа, че вашата версия е още по-объркана, отколкото е ситуацията в действителност — отвърна Пит.

— Възможно е — каза Шарп. — Но явно е било необходимо шестима души да бъдат ослепени ментално точно днес, при положение, че изглежда двама или трима щяха да са достатъчни. Мисля, че разследването на убиеца плюс още двама души щеше да е достатъчно трудно. Разбира се, може и да греша. Който и да стои зад това, може да е постъпил по този начин просто от предпазливост.

— Някой майстор в Играта — каза Пит.

— Моля? — попита Шарп. — А, да. Имате предвид Блъфа. Играта, в която мисис Маклейн никога вече няма да участва, защото е прекалено талантлива. Играта, заради която Джо Шилинг загуби положението си в обществото, а Лъкман — живота си. Не намали ли това убийство донякъде вашата ожесточеност, мисис Маклейн? Може би в края на краищата ще се окаже, че извън Играта не е чак толкова зле?

— Откъде знаете за моята „ожесточеност“? — попита Пат. — Не сме се виждали никога по-рано, нали? Или „ожесточеността“ ми е толкова добре известна?

— Научих всичко от полицейския рапорт. — Шарп потупа с длан коженото куфарче. — Полицаите са го извлекли от ума на Пит.

Адвокатът се усмихна.

— Нека сега да ви попитам още нещо, мисис Маклейн. Като човек с пси-способности, вие поддържате ли връзка с много други псионици?

— Понякога — отвърна Пат.

— Сигурно знаете от първа ръка какъв е диапазонът на псионичните способности? Всички ние знаем за телепатите, ясновидците, психокинетиците, но как стоят нещата с по-рядко срещаните таланти? Например има ли пси-сили, способни да променят психиката на хората? Някакъв вид ментална психокинеза?

— Не — отвърна Пат. — Доколкото знам — не.

— Разбрахте същността на въпроса ми, нали?

— Да — кимна тя. — Но според моите познания в тази област, а те не са кой знае колко големи, няма пси-сили, способни да предизвикат амнезия у шест члена на „Красивата синя лисица“, нито пък да променят спомена на Бил Келъмайн за това какво му е говорил Пит.

— Твърдите, че познанията ви не са особено големи — каза Шарп, гледайки я внимателно в очите. — Значи не е невъзможно такива сили — или такива псионици — да съществуват?

— Но защо му е на някой псионик да убива Лъкман? — попита Пат.

— А защо му е на когото и да било да убива Лъкман? — усмихна се Шарп. — Но въпреки това някой го е убил.

— Но този някой е бил от „Красивата синя лисица“. А те са имали причини.

— Никой от членовете на „Красивата синя лисица“ не е в състояние да изтрие спомените на шест човека — тихо отвърна Шарп. — И да промени спомените на седми.

— А чували ли сте за някого, който е в състояние да направи това? — попита Пат.

— Да — каза Шарп. — По време на войната и двете страни са използвали технологии от този вид. Разработването им е започнало през средата на двайсети век със съветските методи за промиване на мозъци.

— Ужасно — потръпна Пат. — Един от най-лошите периоди в историята ни.

На вратата на ресторанта се появи вестникарски автомат с вечерното издание на „Кроникъл“. Неговият Рашмор-ефект вряскаше:

— Специална статия за убийството на Лъкман.

В ресторанта вече не беше останал никой освен тях. Автоматът ги забеляза и се насочи към масата им, като продължаваше да врещи:

— Самостоятелно разследване на „Кроникъл“ разкрива нови поразяващи подробности за престъплението, които не са отразени в „Игземинър“ и в „Нюз Кол Бюлетин“.

Автоматът размаха вестника пред очите им.

Шарп извади монета, пусна я в процепа на машината и веднага получи вестника, а колелцата на автомата го понесоха обратно към улицата, за да преследва други купувачи.

— Какво казват? — попита Пат, докато Шарп четеше заглавната статия.

— Вие бяхте права — кимна Шарп. — Убийството е извършено късно следобед. Не много преди мисис Гардън да намери трупа в колата си. Така че ви дължа извинение.

— Може би Пат притежава и способности на ясновидец — каза Джо Шилинг. — Когато тя ни каза новините, те още не бяха отпечатани. Тя предвиди какво ще пише във вестника преди излизането му. Колко полезна би била във вестникарския бизнес!

— Никак не е смешно — каза Пат. — Ето такива неща превръщат псиониците в циници. Никога не ни се доверяват, каквото и да направим.

— Нека да отидем някъде, където можем да си поръчаме по питие — предложи Джо. — Знаеш ли някой хубав бар в района на Залива, Пит? Трябва да познаваш обстановката тук — ти си изискан гражданин и космополит.

— Можем да отскочим до „Пияния лимон“ в Бъркли — отговори Пит. — На почти два века е. Или по-добре да не ходя в Бъркли?

Последните му думи бяха отправени към адвоката. Шарп отвърна:

— Не виждам причина да го отбягвате. Няма да се сблъскате с Доти Лъкман в бара, това е сигурно. Нали Бъркли не предизвиква във вас някакви лоши чувства?

— Не — отвърна Пит.

— Ще трябва да се прибирам — каза Патриша Маклейн. — Лека нощ.

Тя се изправи на крака.

Пит я изпрати до колата. Когато излязоха от ресторанта и се озоваха в нощния Сан Франциско, той й каза:

— Благодаря ти, че дойде.

Тя се спря на тротоара до колата си, хвърли цигарата си и я подритна с връхчето на обувката си. Каза:

— Пит, дори и ако си убил Лъкман или си помогнал за убийството му, аз… все още искам да те опозная по-добре. Тъкмо бяхме започнали да научаваме някои неща един за друг този следобед. И аз много те харесвам. — Тя му се усмихна. — Колко неясно е всичко! Вие, побъркани играчи, вземащи Играта толкова насериозно! Някои от вас дори биха убили човек заради нея. Май даже съм доволна, че трябваше да напусна, като че ли съм си по-добре извън Играта. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Доскоро. Ще ти видеофонирам при първа възможност.

Пит проследи с поглед как колата й бързо се изстреля в нощното небе с мигащи в червено фарове.

„В какво ли се е забъркала? — се питаше той, докато се връщаше в ресторанта. — Самата тя никога няма да ми каже. Може би ще успея да го открия чрез децата й?“

По някаква причина за него беше изключително важно да разкрие тази загадка.

— Ти не й се доверяваш — каза му Джо Шилинг, когато Пит седна обратно на мястото си. — Това е много лошо. Мисля, че тя е безкрайно честен човек, но бог знае в какво се е забъркала. Възможно е и да имаш основание.

— Не съм подозрителен — отвърна Пит. — Просто съм разтревожен.

— Псиониците са различни от нас — каза Шарп. — Много е трудно да се разбере какво представляват като хора, ако се абстрахираме от способностите им. Това момиче… — Той поклати глава. — Сигурен съм, че лъжеше. От колко време казвате, че ви е любовница, Пит?

— Не ми е любовница — отвърна Пит. Или поне така смяташе. Срамуваше се, че може да забрави нещо такова, да не е сигурен за действителното състояние на нещата в един толкова важен аспект от живота си.

— Дори не знам дали да ви пожелавам късмет или не — каза Леърд Шарп замислено.

— По-добре ми пожелайте — каза Пит. — Когато става въпрос за жени, малко късмет никога не е излишен.

— И още как — каза Шилинг с усмивка.

Когато се прибра в апартамента си в Сан Рафаел, Пит завари Карол застанала до прозореца да се взира навън с празен поглед. Тя го поздрави едва-едва. Гласът й беше тих и отчужден.

— Шарп ме освободи под гаранция — каза Пит. — Предявиха ми обвинение…

— Знам. — Карол скръсти ръце и кимна. — Те бяха тук. Двамата детективи, Хоторн и Блек. Доброто и лошото ченге, само дето не си личи кое е доброто и кое — лошото. Май и двамата са лоши.

— Какво правиха? — поинтересува се той.

— Обискираха апартамента. Имаха съдебна заповед. Хоторн ми разказа за Пат.

След кратка пауза Пит каза:

— Какво безобразие!

— О, не, аз съм много доволна от постъпката му. Сега и двамата сме наясно с отношението си един към друг. Ти не ме искаш в Играта, ще ме замениш с Джо Шилинг. Не ме искаш и тук. Така че реших да се върна в старата си група.

Тя тръгна към спалнята и той видя два куфара върху леглото.

— Ще ми помогнеш ли да ги отнеса до колата? — попита Карол.

— Не искам да си тръгваш — каза той.

— И за какво да оставам? За да ми се смеят всички зад гърба?

— Никой не ти се смее зад гърба.

— Разбира се, че го правят. Всички в „Красивата синя лисица“. Ако някой още не го прави, скоро ще започне. Ще пишат за мен и по вестниците.

— Да, вероятно — каза той. Не беше помислил за това.

— Ако не бях намерила трупа на Лъкман — каза Карол, — нямаше да знам и за Пат. А ако не знаех за Пат, щях да се опитам — и вероятно да успея — да ти бъда добра съпруга. Така че трябва да виниш убиеца на Лъкман за разпадането на брака ни.

— Може би точно затова са го извършили? — попита той. — Убийството на Лъкман?

— Съмнявам се. Едва ли бракът ни е толкова важен. Колко пъти си се женил?

— Осемнайсет.

Карол кимна.

— А аз съм имала петнайсет съпрузи. Това са общо трийсет и три комбинации от мъже и жени. И нито един случай на късмет.

— Кога опита за последен път от „заековата хартия“?

Карол тъжно се усмихна:

— О, дъвча я постоянно. Но и за нас няма да покаже нищо. Още е прекалено рано.

— Не и за новия западногермански тест — каза Пит. — Четох за него. Регистрира бременност първия час след началото й.

— За съжаление не разполагам с него — каза Карол. — Дори не подозирах, че съществува.

— Знам къде са всички нощни аптеки в Бъркли — каза Пит. — Хайде да отидем там и да купим от новата „заекова хартия“.

— Защо?

— Винаги има шанс. Ако се окаже, че имаме късмет, може да решиш да не прекъсваш връзката ни.

— Добре — каза Карол. — Вземи куфарите ми с нас, долу, в колата, и ще прелетим до някоя нощна аптека. Ако съм бременна, ще се върна с теб тук. Ако не съм, ще се сбогуваме.

— Добре — съгласи се той. Какво друго можеше да направи? Не можеше да я накара да остане насила.

— Наистина ли искаш да остана? — попита го Карол, докато той мъкнеше двата тежки куфара към колата й.

— Да — отговори той.

— Защо?

Пит не знаеше.

— Ами… — започна.

— Да забравим за това — прекъсна го тя и влезе в колата. — Следвай ме с твоята кола. Не ми се седи до теб, Пит.

Скоро той летеше над Сан Рафаел, следвайки лъча от задните фарове на колата й. Чувстваше се потиснат. „Проклети ченгета!“ — мина му през ума. Обработваха всеки поотделно, за да разединят групата по някакъв начин. Но той винеше не толкова двамата полицаи, колкото себе си. Карол така или иначе щеше да научи какви ги върши. Ако не й бяха казали полицаите, щеше да е някой друг.

„Прекалено много усложних живота си — помисли си той. — Вече ми е трудно да вървя напред и да се справям с проблемите. Карол извади лош късмет с присъединяването си към «Красивата синя лисица». Първо се появи Лъкман, после аз доведох Шилинг, за да заеме мястото й в Играта, а сега и това. Нищо чудно, че иска да ме напусне.

И защо да остава с мен? Има ли поне една основателна причина?“

Знаеше, че няма нито една.

Скоро прелетяха над залива и кацнаха на пустия паркинг пред една аптека. Карол, която се приземи първа, изчака Пит да излезе от колата си и да дойде при нея.

— Прекрасна нощ — каза тя. — Значи тук си живял? Колко жалко, че си изгубил това място. Само си помисли, Пит: ако не го беше изгубил, никога нямаше да се срещнеш с мен.

— Да — отвърна той, докато двамата се изкачваха по стълбите към входа на аптеката. — Нямаше да се случат и толкова много други неща.

Рашмор-ефектът на аптеката ги поздрави — те бяха единствените клиенти:

— Добър вечер, мадам. Добър вечер, сър. С какво мога да ви помогна?

Услужливият механичен глас идваше от стотина високоговорители, скрити навсякъде из добре осветеното помещение. Цялата система на обслужване беше съсредоточила вниманието си върху тях двамата.

— Знаете ли нещо за новата бързодействаща „заекова хартия“? — попита Карол.

— Да, мадам — отвърна аптеката ентусиазирано. — Нов пробив в науката на една фармацевтична компания в Бон. Заповядайте!

От отвора в края на стъкления щанд изпадна пакет. Той се плъзна и спря точно пред тях. Пит го взе.

— Цената е същата като на стария тест — уведоми ги аптеката.

Той плати и двамата с Карол излязоха навън, при тъмния пуст паркинг.

— И всичко това — само за нас двамата! — възкликна Карол. — Тази огромна сграда с хиляди светещи лампи и верига от Рашмор-ефекти, които ни говорят от всички посоки. Сякаш аптеката е за мъртъвци. За призраци.

— Да, по дяволите — кимна Пит. — Прекалено голяма е за живите. Проблемът е, че тук няма достатъчно живи хора.

— Може пък да са станали с един повече — каза Карол. Тя разопакова лентичката „заекова хартия“, сложи я между равните си бели зъби и я захапа. — Как трябва да се оцвети? Като при старите тестове?

— Бяло при отрицателен резултат — отвърна Пит — и зелено — при положителен.

Бледата светлина, която хвърляха уличните лампи върху паркинга, не беше достатъчна, за да се види резултата. Карол отвори вратата на колата си и осветлението на купето веднага се запали. Тя погледна лентата „заекова хартия“.

Цветът й беше зелен.

Карол се обърна към Пит и каза:

— Бременна съм. Имаме късмет.

Гласът й беше тъжен, а очите й се взираха в далечината, пълни със сълзи.

— Сигурно някой ме е проклел — каза тя на пресекулки. — За пръв път в живота си съм бременна. И то от мъж, който вече…

Тя млъкна. Дишаше тежко и продължаваше да гледа някъде встрани от него, към нощния мрак.

— Та това трябва да се отпразнува! — възкликна той.

— Наистина ли? — изгледа го тя.

— Трябва да включим радиото и да го кажем на целия свят!

— О! — кимна Карол. — Да, правилно, такъв е обичаят. Нима сега всички ще започнат да ни завиждат? Боже мой!

Пит се вмъкна в колата й, включи радиото и го настрои за извънредно предаване по всички честоти.

— Хей! — извика той. — Знаете ли какво се случи? Аз съм Пит Гардън от „Красивата синя лисица“ от Кармел, щата Калифорния. Аз и Карол Холт Гардън сме женени само от около ден, и тази вечер пробвахме новата западногерманска „заекова хартия“…

— Иска ми се да съм мъртва — каза Карол.

— Какво?! — той я изгледа невярващо. — Полудя ли? Това е най-важното събитие в живота ни! Ще увеличим популацията на планетата! Раждането на детето ще компенсира смъртта на Лъкман и ще възстанови баланса. Нали така?

Той стисна ръката й толкова силно, че тя изстена.

— Кажи нещо в микрофона, мис Гардън!

— Пожелавам на всеки да има същия късмет, който имах аз днес — изрече Карол.

— Дяволски права си! — изкрещя Пит в микрофона. — Успех на всеки, който ме слуша!

— Значи ще останем заедно? — попита Карол тихо.

— Да — каза Пит. — Нали така решихме?

— А Патриша Маклейн?

— Да ги вземат дяволите всички на света освен теб! — възкликна Пит. — Освен теб, мен и бебето.

Карол се усмихна плахо.

— Добре. Да се връщаме.

— Мислиш ли, че си в състояние да караш? Хайде да оставим тук твоята кола и да се върнем с моята. Аз ще карам.

Той бързо пренесе куфарите й, после я хвана за ръка и я отведе при колата си. Настани я вътре, сложи й предпазния колан и каза:

— Просто седи и не се притеснявай за нищо.

— Пит, осъзнаваш ли какво означава това според правилата на Играта? — попита тя. Беше пребледняла. — Всички заложени владения автоматично стават наша собственост. Но точно в момента Играта е прекъсната! Заради полицейската забрана няма нищо заложено. Но не може да не печелим нищо! Трябва да проверим в справочника.

— Добре, ще проверим — отвърна Пит, който почти не я слушаше. Беше погълнат от полета, опитваше се да кара колкото се може по-предпазливо.

— Пит — каза тя, — а може и да си върнеш обратно Бъркли.

— Няма никакъв шанс. Трябваше да сме изиграли поне още една игра след снощната.

— Така е — кимна тя. — Предполагам, че ще трябва да подадем в Комитета по правилата на сателита „Сойка“ молба за тълкуване.

Но в този момент Пит изобщо не го беше грижа за Играта. Не можеше да мисли за друго освен за това, че ще има дете, син или дъщеря… Беше забравил за всичко, случило се напоследък, всичко, свързано с пристигането на Лъкман, със смъртта му и с полицейската забрана групата да играе.

„Най-накрая късметът дойде и при мен — помисли си той. — След сто и петдесет години живот. След толкова много опити. След толкова много неуспешни комбинации.“

Прекосиха отново тъмния Залив, само че в обратна посока, и скоро стигнаха до Сан Рафаел.

Веднага щом кацнаха пред апартамента и се качиха горе, Пит тръгна към банята, където се намираше аптечката.

— Какво правиш? — попита Карол, която вървеше след него.

— Смятам да изляза да се напия. Така, както никога не съм се напивал в живота си.

Той извади от аптечката пет таблетки „Дремекс“ и, след кратко колебание, шепа метамфетамини.

— Това трябва да помогне — обясни Пит на Карол. — Довиждане.

Той изпи всички таблетки наведнъж, после тръгна към вратата. Там се спря за кратко и обясни:

— Такъв е обичаят. Така са правели мъжете, когато са разбирали, че ще имат дете. Чел съм за това.

Той тържествено отдаде чест и затвори вратата след себе си.

След миг отново беше на улицата. Издигна пак колата си в нощното небе, търсейки най-близкия бар.

Докато колата му се носеше като куршум нагоре, Пит си помисли: „Бог знае къде отивам и кога ще се върна. Аз определено не знам — и не ми пука.“

— Йеехуу! — извика той ликуващо, а колата продължи да набира височина.

Ехото от вика му се върна при него и той отново изкрещя.