Филип К. Дик
Играчите от Титан (6)

Глава 6

Тъй като беше сравнително беден човек, Джо Шилинг имаше стар, своенравен и капризен автомобил. Обръщаше се към него с името Макс. За съжаление не можеше да си позволи нова кола.

Както обикновено, и днес Макс се отклони от дадените му инструкции.

— Не — обясни колата, — нямам намерение да летя до крайбрежието. Ако искаш, отиди пеша.

— Аз не те моля, нареждам ти! — каза Джо Шилинг.

— И каква работа имаш на крайбрежието? — продължи да спори Макс с обичайния си груб маниер. Въпреки това запали двигателя си. После започна да се оплаква: — Нуждая се от ремонт преди такъв дълъг полет. Защо не ме поддържаш както трябва? Виж как останалите се грижат за колите си!

— Ти не заслужаваш човек да се грижи за теб — каза Джо Шилинг и седна зад кормилото, но си спомни, че е забравил да вземе папагала Еор. — По дяволите! Не тръгвай без мен, трябва да се върна да взема нещо.

Той излезе от колата и тръгна към магазина, стиснал ключа в ръка.

Когато се върна заедно с папагала, Макс не каза нищо. Или се беше примирил, или речевият блок бе излязъл от строя.

— Още ли си тук? — попита Шилинг колата.

— Разбира се. Не ме ли виждаш?

— Откарай ме в Сан Рафаел, щата Калифорния — нареди Шилинг.

Беше рано сутринта. Надяваше се да завари Пит Гардън във временния му апартамент.

Пит му се бе обадил късно снощи и му бе разказал за първата си среща с Късметлията Лъкман. Когато чу мрачния му глас, Джо Шилинг веднага се досети как е завършила играта — Лъкман беше спечелил.

— Проблемът сега — каза Пит — е, че той вече има две владения в Калифорния и не е длъжен да рискува Бъркли. Следващия път ще заложи другото.

— Трябваше да ме използваш още в самото начало — каза Шилинг.

След кратка пауза Пит каза:

— Виж, Джо, имаме и друг проблем. Карол Холт Гардън, новата ми съпруга, се смята за блестящ Блъф-играч.

— А такава ли е наистина?

— Добра е — отвърна Пит, — но…

— Но въпреки това ти пак загуби. Утре сутринта тръгвам към крайбрежието.

И ето че сега, както беше обещал, Шилинг потегляше с два куфара багаж и с папагала Еор. Беше готов да си премери силите с Лъкман.

„Жени — помисли си Джо. — Вредата от тях е винаги по-голяма от ползата. Не биваше икономическият и сексуалният аспект на живота ни така да се обвързват. Това усложни нещата твърде много. За всичко са виновни титанците и желанието им да разрешат проблемите ни от раз. А всъщност след намесата им ситуацията стана още по-заплетена.“

Пит не беше казал нищо повече за Карол.

Докато прекосяваше утринното небе на щата Ню Мексико, Шилинг си мислеше, че бракът винаги е бил предимно икономически фактор. И че не са го изобретили въговете — те просто бяха затвърдили вече съществуващото положение. Бракът винаги бе съпровождан с прехвърляне на имущество, с наследяването му. Както и с подпомагане на кариерата на партньора. Всичко това бе намерило ярко изражение в Играта и в правилата, които ръководеха живота на хората в момента. Просто в Играта се сблъскваха открито с онова, което по-рано беше публична тайна.

Радиото на колата се включи и Шилинг чу мъжки глас:

— Говори Кичънър. Уведомиха ме, че напускате моето владение. Защо?

— Имам делова среща на Западното Крайбрежие.

Дразнеше го фактът, че Настойникът на този район постоянно се бърка там, където не му е работа. Но такъв си беше възрастният полковник Кичънър, пенсиониран офицер и превзет ерген, който обичаше да си пъха носа в работите на всеки.

— Не съм ви дал разрешение — обидено отбеляза Кичънър.

— И Макс не ми даде — каза Шилинг.

— Моля? — възкликна полковникът и го смъмри: — А ако просто реша да не ви пускам обратно в моето владение, Шилинг? Казаха ми, че отивате в Кармел, за да вземете участие в Играта, и ако вие наистина сте толкова добър, колкото твърдят…

— Дали съм толкова добър, колкото твърдят? — прекъсна го Шилинг. — Точно това възнамерявам да проверя.

— Ако сте достатъчно добър, за да играете изобщо — каза Кичънър, — би трябвало да играете за мен.

Очевидно историята беше излязла на бял свят. Шилинг въздъхна. Това беше една от основните трудности при толкова намалялата популация: планетата беше станала като един просторен, но малък град, в който всеки знаеше всичко за останалите.

— Бихте могли да потренирате в моята група — предложи Кичънър. — И да се изправите срещу Лъкман, когато отново влезете във форма. В края на краищата, няма да помогнете много на приятелите си, ако не сте добре подготвен. Съгласен ли сте?

— Може и да съм неподготвен — каза Шилинг, — но не чак до такава степен.

— Първо твърдяхте, че не се знае дали сте чак толкова добър, а сега — че не сте чак толкова слаб — каза Кичънър. — Обърквате ме, Шилинг. Разрешавам ви да отидете, но се надявам, че ако отново демонстрирате някогашния си талант, ще се върнете с него на нашата игрална маса, за да покажете лоялността си към собствения си Настойник. Приятен ден.

— Приятен ден, Кич — отвърна Шилинг и прекъсна връзката.

И така, с това пътуване до крайбрежието вече успя да си спечели двама врагове — Макс и полковник Кичънър. „Лошо предзнаменование — реши Шилинг. — Много неудачно начало“. Пред колата можеше да си позволи да държи на своето, но не и пред влиятелен човек като Кичънър. В края на краищата, полковникът беше прав: ако имаше някакъв талант в Играта, би трябвало да го използва, за да помогне на своя Настойник, а не на някой друг.

Макс не закъсня да се обади.

— Виждаш ли в какво се забърка? — изрече колата обвинително.

— Съзнавам, че трябваше да се допитам до своя Настойник и да получа разрешение от него — съгласи се Пит.

— Ти се надяваше да се измъкнеш незабелязано от Ню Мексико — каза Макс.

Шилинг кимна — беше вярно. Да, определено лошо начало.

 

 

Питър Гардън се събуди във все още непривичната обстановка на апартамента си в Сан Рафаел и потрепна от изненада при вида на разрешената кестенява коса и гладката кожа на голото женско рамо до себе си. После си спомни коя беше жената и какво се бе случило снощи. Стана от леглото, без да я буди, и както си беше по пижама, отиде в кухнята, за да потърси цигарите си.

В главата му се оформи цялостната картина на ситуацията: бяха загубили второ владение в Калифорния и Джо Шилинг пристигаше от Ню Мексико. Освен това си имаше съпруга, която… Всъщност как би могъл да опише Карол Холт? Нямаше да е зле да определят отношенията помежду си, преди да се появи Джо Шилинг. А той можеше да дойде всеки момент.

Пит запали цигара и сложи чайника на котлона. Чайникът започна да го обсипва с благодарности.

— Тихо — отвърна Пит. — Жена ми още спи.

Чайникът послушно млъкна.

Пит харесваше Карол. Тя бе хубавичка и беше меко казано страхотна в леглото. Всичко се оказа много просто. Тя не беше някаква изключителна красавица, а много от предишните му съпруги бяха също толкова добри в леглото, а дори и още по-добри. И той не беше увлечен безумно по нея — чувствата му напълно отговаряха на реалността. Нейните чувства, обаче, се бяха оказали прекомерни. За Карол този нов брак беше изключително важен за нейния престиж — като жена, съпруга и играч. А това не беше малко.

Отвън, на улицата, тихичко си играеха децата на Маклейнови — Пит чуваше напрегнатите им, приглушени гласове. Той отиде до прозореца на кухнята, погледна навън и ги видя. Момчето Кели и момичето Джесика бяха заети с някаква игра с ножове. Увлечени, те бяха забравили за всичко останало — и за него, и за безлюдния, поддържан от машини град.

Пит се зачуди как ли е майка им. Патриша Маклейн, чиято история беше научил…

Върна се в спалнята, взе си дрехите и ги пренесе в кухнята, където се облече тихичко, за да не събуди Карол.

— Готов съм — уведоми го в този момент чайникът.

Пит го свали от котлона, сипа си чаша вряла вода и посегна към нес кафето, но промени решението си. „Я да видим дали мисис Маклейн ще приготви закуска за своя Настойник“ — помисли си той.

Отиде при голямото огледало в банята, за да види как изглежда. Реши, че външният му вид е, ако не зашеметяващ, поне напълно приличен. Излезе безшумно от апартамента и се спусна по стълбите към първия етаж.

— Здравейте, деца — поздрави той Кели и Джесика.

— Здравейте, мистър Настойник — промърмориха те, все така погълнати от играта.

— Къде мога да намеря майка ви? — попита ги той.

И двамата посочиха къщата си.

Пит вдиша дълбоко свежия утринен въздух и закрачи бързо по улицата. Чувстваше се гладен — не само във физическия смисъл на думата.

Макс се приземи на тротоара пред жилищна кооперация в Сан Рафаел. Джо Шилинг се завъртя с усилие върху седалката, отвори вратата ръчно и излезе от колата.

Той позвъни и масивната входна врата се отвори. „Сигурна защита срещу крадци, каквито вече не съществуват“ — помисли си Джо, докато се изкачваше към четвъртия етаж по покритите с килим стълби.

Вратата на апартамента беше отворена, но вместо Пит Гардън там го очакваше млада жена с разрошени кестеняви коси и сънена физиономия.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Приятел на Пит — отвърна Джо Шилинг. — Вие сигурно сте Карол?

Тя кимна и се загърна по-плътно с халата.

— Пит го няма. Току-що станах и видях, че е излязъл. Не знам къде е.

— Мога ли да вляза? — попита Шилинг. — И да го почакам?

— Както желаете. Аз мисля да закусвам.

Тя тръгна към вътрешността на апартамента и той я последва. Настигна я в кухнята, където тя тъкмо се готвеше да запече бекон на печката.

— Мистър Гардън беше тук, но излезе — уведоми я чайникът.

— А не каза ли къде отива? — попита Джо.

— Погледна през прозореца и после излезе.

Рашмор-ефектът на чайника не беше особено съобразителен и не можеше да помогне кой знае колко.

Шилинг седна до масата.

— Как се справяте двамата с Пит?

— О, първата ни вечер беше отвратителна — каза Карол. — Загубихме играта. Пит така се разстрои, че не каза нито дума през целия път от Кармел дотук, а и след като пристигнахме почти не говори с мен, защото смяташе, че вината за загубата е моя.

Тя се обърна към Джо Шилинг и го погледна тъжно.

— Изобщо не знам как ще живеем по-нататък. Пит изглежда почти… сякаш е готов да се самоубие!

— Той винаги си е бил такъв — успокои я Джо. — Няма за какво да се обвинявате.

— О! — Карол кимна. — Е, благодаря, че ме уведомихте.

— Може ли чаша кафе?

— Разбира се — каза тя и му подаде чайника. — А вие да не би да сте оня негов приятел, на когото той видеофонира снощи след Играта?

— Да — отвърна Шилинг. Почувства се неловко — беше дошъл тук да замести тази жена на игралната маса. Зачуди се доколко тя е запозната с намеренията на Пит. Знаеше, че Пит често се държи гадно с жените.

— Знам защо сте тук, мистър Шилинг — каза Карол.

— Аха — изрече предпазливо Джо.

— Нямам намерение да ви отстъпвам мястото си — каза тя, докато си загребваше нес кафе от алуминиевата кутия. — Вашата репутация на играч не е особено добра. Вярвам, че съм по-добра от вас.

— Хм — кимна Шилинг.

Той се зае с кафето, а тя — със закуската. В кухнята се възцари неловка, напрегната тишина. И двамата чакаха Пит Гардън да се върне.

 

 

Патриша Маклейн бършеше прахта в гостната на апартамента си. Тя вдигна глава, видя Пит и се усмихна бавно и потайно.

— О, самият Настойник — каза тя и продължи да бърше.

— Здравейте — каза Пит смутено.

— Мога да чета мислите ви, мистър Гардън. Вие научихте някои неща за мен от разговора с Джоузеф Шилинг. Освен това се срещнахте с Мери Ан, най-голямата ми дъщеря. Намирате я за „зашеметяващо красива“, както се изрази Шилинг… Същото мислите и за мен.

Пат Маклейн го погледна. Тъмните й очи искряха.

— Не смятате ли, че Мари Ан е малко млада за вас? Вие сте на около сто и четирийсет, а тя — на осемнайсет.

— Откакто се правят операции на Хайнесовата жлеза…

— … Възрастта вече няма значение — прекъсна го Патриша. — Съгласна съм. Вие си мислите също, че реалната разлика между мен и дъщеря ми е, че аз съм озлобена, а тя — все още свежа и женствена. И това според човек, който постоянно обмисля самоубийството си.

— Не мога да направя нищо против това — каза Пит. — Клиничен случай, това са натрапчиви мисли, неволни са. Бих искал да можех да се отърва от тях. Доктор Маки ми постави тази диагноза преди няколко десетилетия. Какви ли лекарства не пробвах… минава ми за известно време и после пак се връща. — Той пристъпи и влезе в стаята. — Закусвахте ли вече?

— Да — отвърна Патриша. — Но вие няма да ядете тук. Нито е удобно, нито имам желание да ви правя закуска. Ще бъда честна, мистър Гардън: не желая да се обвързвам емоционално с вас. Самата мисъл за подобно нещо ме отвращава.

— Защо? — попита той колкото се може по-спокойно.

— Защото не ви харесвам.

— И защо не ме харесвате? — продължи той, без да отстъпва нито физически, нито психологически.

— Защото можете да участвате в Играта, а аз — не — отговори Патриша. — И защото имате съпруга, и то нова, и въпреки това сте тук. Не харесвам начина, по който се отнасяте към нея.

— Да си телепат си има своите преимущества — каза Пит. — Особено когато се оценяват пороците и слабостите на останалите хора.

— Така е.

— Но какво мога да направя, ако ме привличате вие, а не Карол?

— Не можете да промените чувствата си, но можете да промените постъпките си. Аз съм съвсем наясно с причината за посещението ви тук, мистър Гардън. Но не забравяйте, че аз също съм омъжена. И се отнасям към брака си сериозно, за разлика от вас. Макар че поведението ви не е учудващо. Вие имате нова съпруга на всеки няколко седмици. След всеки сериозен неуспех в Играта.

Отвращението й към него стана явно — тя стисна плътно устните си, а черните й очи започнаха да искрят.

Той се зачуди каква ли е била преди да открият, че притежава пси-способности и да я извадят от играта.

— Не съм се променила много — каза Патриша.

— Съмнявам се — отвърна Пит. Замисли се за дъщеря й. Дали с течение на времето щеше да стане същата? Зависеше от това дали притежава телепатичния талант на майка си. Ако го притежаваше…

— Мери Ан го няма — каза Патриша. — Както и другите ни деца. Вече сме го проверили.

„Значи тя няма да свърши по същия начин като теб“ — помисли си Пит.

— Възможно е — отвърна спокойно тя. И веднага добави: — Не желая да оставате тук, мистър Гардън. Но ако искате, можете да ме откарате до Сан Франциско. Трябва да напазарувам. Ако наистина сте толкова гладен, можем да спрем в някой ресторант и да похапнем.

Пит понечи да се съгласи, но си спомни за Джо Шилинг.

— Няма да мога. Имам работа.

— Разговор за стратегията ви в Играта.

— Да.

Естествено, нямаше как да го отрече.

— Вие слагате това на първо място, над всичко друго? Въпреки вашите така наречени „дълбоки чувства“ към мен?

— Аз помолих Джо Шилинг да дойде тук. Трябва да бъда наоколо, за да го посрещна. — Струваше му се, че това е очевидно. Явно според Патриша не беше така, но нищо не можеше да се направи по въпроса. Цинизмът беше проникнал прекалено дълбоко в нея, за да може да й се въздейства по някакъв начин.

— Не ме осъждайте — каза Патриша Маклейн. — Може и да сте прав, но… — Тя отстъпи надалеч от него и се хвана с ръце за челото, сякаш изпитваше физическа болка. — Все още не съм в състояние да издържам подобни неща, мистър Гардън.

— Съжалявам, Пат — отвърна той. — Тръгвам си.

— Чуйте какво ще ви кажа — изрече тя, — нека да се срещнем този следобед в един и половина в търговската част на Сан Франциско. На пресечката между Трета улица и Търговска. Може да обядваме заедно. Как мислите, ще успеете ли да се измъкнете от жена си и от приятеля си дотогава?

— Да — отговори той.

— Значи решено. — Патриша се зае отново да бърше прахта.

— Кажете ми, защо размислихте и решихте да се видите с мен? Какво видяхте в ума ми? Сигурно е нещо страшно важно.

— По-добре да не ви казвам — отвърна Патриша.

— Моля ви.

— В телепатичната дарба има един основен недостатък. Вероятно не знаете това. Телепатите възприемат прекалено голямо количество информация. Те са твърде чувствителни към страничните и латентните мисли на хората — това, което старите психолози наричат „подсъзнание“. Съществува връзка между телепатичните способности и параноята, която е неволно възприемане на потиснатите враждебни и агресивни мисли на останалите хора.

— Какво видяхте в подсъзнанието ми, Пат?

— Аз… Видях синдром на потенциално действие. Ако бях ясновидец, щях да съм в състояние да ви кажа повече. Вие може да го извършите. Може и да не го извършите. Но… — Тя го погледна в очите. — Това е насилствено действие, което е свързано със смърт.

— Смърт… — повтори той.

— Възможно е да направите опит за самоубийство — каза тя. — Трудно ми е да кажа, намерението ви е все още в зародиш. Но е свързано със смърт… и с Джеръм Лъкман.

— И нещата са толкова зле, че това ви накара да промените предишното си решение? Нали не искахте да имате нищо общо с мен?

— Нямаше да е честно от моя стана, след като забелязах този синдром, просто да ви оставя на произвола на съдбата.

— Благодаря — отвърна той язвително.

— Не искам това да ми тежи на съвестта. Ще ми бъде неприятно да чуя във вечерното или утрешното предаване на Натс Кетс, че сте взели свръхдоза емфитал — все пак самоубийството ви е фиксидея.

Тя му се усмихна, но това беше механична усмивка, в нея нямаше нищо весело.

— Ще се видим в един и половина на пресечката между Трета улица и Търговска — каза Пит.

„Освен ако — помисли си той — този мой синдром, който е още в зародиша си и е свързан с насилие, смърт и Джеръм Лъкман, междувременно не се активира.“

— Възможно е — отвърна мрачно Патриша. — Основно качество на човешкото подсъзнание е, че то се намира извън времето. Когато се опитваш да погледнеш в подсъзнанието на някого, не знаеш дали това, което виждаш, е отпреди минути, дни или години. Всичко е разбъркано и неясно.

Без да каже нито дума, Пит се обърна и излезе от апартамента, по-надалеч от нея.

В следващия момент осъзна, че е в колата си и лети високо над някаква пустиня.

Мигновено разбра, че е късно през деня.

Включи радиопредавателя и каза:

— Дай ми точно време.

Механичният глас от високоговорителите отвърна:

— В този часови пояс е шест следобед, мистър Гардън. „Къде ли съм?“ — зачуди се той и попита колата:

— Къде се намираме? В Невада?

Голата пустинна местност напомняше за пейзажите на Невада.

— Източната част на щата Юта.

— Кога напуснах крайбрежието?

— Преди два часа.

— Какво правих през последните пет часа?

— В девет и трийсет тръгнахте от Марин Каунти, щата Калифорния, към Кармел, а там отидохте в апартамента, където играе вашата група.

— С кого се срещнах там?

— Не знам.

— Продължавай — едва дишайки, каза Пит.

— Прекарахте там един час. После излязохте и отлетяхте към Бъркли.

— Бъркли?! — възкликна той.

— Кацнахте пред хотел „Клеръмънт“. Влязохте вътре и стояхте там малко, само няколко минути, след което излязохте и отлетяхте към Сан Франциско. Кацнахте при Щатския колеж и влязохте в сградата на администрацията.

— Не знаеш ли какво правих там?

— Не, мистър Гардън. Бяхте вътре около час. После излязохте и отново излетяхте. Кацнахте в търговската част на града, на пресечката между Четвърта улица и Търговска. Паркирахте ме там и тръгнахте нанякъде пеша.

— В каква посока?

— Не видях.

— Продължавай.

— Върнахте се в два и петнайсет, седнахте зад кормилото и ми наредихте да летя на изток, което и правя до момента.

— И не сме спирали никъде след Сан Франциско?

— Не, мистър Гардън. Между другото, останало ми е съвсем малко гориво. Ще трябва да кацнем в Солт Лейк Сити, ако е възможно.

— Добре — съгласи се той. — Тръгни натам.

— Благодаря ви, мистър Гардън — каза колата и смени посоката на полета.

Пит поседя неподвижно известно време, после видеофонира на апартамента си в Сан Рафаел.

Върху малкия екран се появи лицето на Карол Холт.

— Здравей — каза тя. — Къде си? Обади се Бил Келъмайн. Иска тази вечер групата да се събере по-рано, за да обсъдим стратегията. Настоява двамата с теб да сме там.

— Появи ли се Джо Шилинг?

— Да. Какво искаш да кажеш? Нали когато се върна сутринта в апартамента, двамата с Джо излязохте и отидохте да си говорите в колата ти, за да не мога да ви слушам?

— А какво се случи после? — попита Пит с пресипнал глас.

— Не разбирам въпроса ти.

— Какво направих? — настоятелно попита той. — Отидох ли някъде с Джо Шилинг? Къде е той сега?

— Не знам къде е сега — отговори Карол. — Какво става с теб, по дяволите? Не знаеш какво си правил днес ли? Често ли имаш такива периоди на амнезия?

— Просто ми разкажи какво се случи — изскърца със зъби той.

— Двамата с Джо Шилинг седнахте в колата и разговаряхте известно време. После той очевидно си е тръгнал. Във всеки случай ти се качи обратно горе сам и ми каза… Само секунда, оставила съм нещо на печката.

Лицето й изчезна от екрана. Той чакаше и броеше секундите. Най-накрая тя се появи отново.

— Извинявай. Докъде бях стигнала? Ти се качи пак при мен… — Карол замълча замислено. — Поговорихме. После пак слезе и оттогава не съм те виждала, допреди малко, когато ми се обади.

— За какво си говорихме?

— Ти ми каза, че довечера искаш да играеш с мистър Шилинг за партньор. — Гласът на Карол беше студен и отчужден. — Казах ти, че трябва да го обсъдим. И се скарахме. А накрая… — Тя го погледна. — Ако наистина не знаеш…

— Не знам — отвърна той.

— Няма причина, поради която да ти го разказвам. Питай Джо, щом искаш да знаеш. Сигурна съм, че си го информирал.

— Къде е той?

— Нямам никаква представа — отвърна Карол и прекъсна връзката. Екранът на видеофона потъмня.

„Сигурен съм — каза си той, — че съм се разбрал с Джо да играем като партньори довечера. Но не е там проблемът.

Проблемът не е дори в това какво съм правил. Проблемът е защо нищо не си спомням. Може и да не съм направил абсолютно нищо. Тоест нищо важно или необичайно. Въпреки че съм отишъл до Бъркли… Може би съм искал да взема някои от вещите, които бяха останали там.“

Но Рашмор-ефектът на колата му твърдеше, че той не е ходил в апартамента си, а е отишъл в хотел „Клеръмънт“ — мястото, където бе отседнал Късметлията Лъкман.

„Значи — каза си Пит — съм се видял, — или съм се опитал да се видя — с Лъкман.

По-добре да се свържа с Джо Шилинг. Да го намеря и да поговорим. Да му кажа, че поради неизвестна причина ми се губи почти целия ден. Дали шокът от думите на Пат Маклейн може да е някакво обяснение на случилото се?“

Очевидно двамата с Патриша се бяха срещнали в търговската част на Сан Франциско, каквато беше уговорката им.

Но какво бе станало на тази среща?

Какви бяха отношенията помежду им в момента? Възможно бе да е имал успех. От друга страна, можеше и да я е настроил още повече против себе си. Нищо не беше ясно. А и онова посещение до Държавния колеж…

Явно беше търсил там дъщерята на Пат, Мери Ан.

Господи! Такъв ден, а той да не си го спомня!

Включи предавателя в колата и видеофонира до магазина за грамофонни плочи на Джо Шилинг в Ню Мексико. Чу гласа на Рашмор-ефекта на отговарящото устройство:

— В момента мистър Шилинг не е тук. Той и папагалът му са на тихоокеанското крайбрежие. Можете да се свържете с него чрез Настойник Питър Гардън в Сан Рафаел, Марин Каунти.

„Не, не можете!“ — каза си Пит и прекъсна връзката със замах.

След кратко колебание видеофонира на Фрея Гардън Гейнс.

— О, Пит, здравей — каза Фрея. Изглеждаше щастлива, че го вижда. — Къде си? Искаме да се съберем всичките и…

— Търся Джо Шилинг — прекъсна я той. — Случайно да знаеш къде е?

— Не, не съм го виждала. Какво, поканил си го тук да играе срещу Лъкман?

— Ако го видиш — каза Пит, — му кажи да отиде в апартамента ми в Сан Рафаел и да ме чака там.

— Добре — отвърна Фрея. — Да нямаш някакви проблеми?

— Възможно е — отговори Пит и прекъсна връзката.

„И аз искам да знам това“ — каза си той. После попита колата:

— Имаш ли достатъчно гориво, за да се върнем направо в Сан Рафаел, без да кацаме в Солт Лейк Сити?

— Не, мистър Гардън — отвърна колата.

— Тогава отивай да се заредиш с гориво, да те вземат дяволите — каза той, — и поемай колкото се може по-бързо обратно към Калифорния.

— Добре, но няма защо да се сърдите на мен. Докарах Ви дотук съгласно вашите инструкции.

Той отново изруга по адрес на колата и зачака нетърпеливо кацането в огромния пустинен Солт Лейк Сити под тях.