Филип К. Дик
Играчите от Титан (10)

Глава 10

Фрея се събуди от иззвъняването на видеофона. Пресегна се, намери пипнешком бутона за включване и го натисна.

— Това пък какво е? — промърмори тя, чудейки се колко е часът. Напипа светещия будилник до леглото и го вдигна. Три сутринта. Хубава работа!

Върху екрана на видеофона се появи лицето на Карол Холт Гардън.

— Фрея, виждала ли си Пит? — Гласът й беше угрижен и треперещ. — Вечерта излезе и още не се е върнал. Не мога да заспя.

— Не — отвърна Фрея, — естествено, че не знам къде е. Значи полицията го пусна?

— Да, под гаранция. Имаш ли някаква представа кои са местата, където ходи? Всички барове затварят след два часа, надявах се да се появи до два и половина, но…

— Опитай с „Пияния лимон“ в Бъркли — посъветва я Фрея и се пресегна да прекъсна връзката. „Може да е мъртъв — помисли си. — Сигурно най-накрая е скочил от някой мост или е разбил колата си…“

— Той празнува — каза Карол.

— И какво, по дяволите, празнува? — попита Фрея.

— Бременна съм.

Фрея моментално се разсъни.

— Разбирам — каза тя. — Удивително. В самото начало. Трябва да си използвала онази нова „заекова хартия“, дето я рекламират.

— Да — каза Карол. — Сдъвках вечерта едно парче и то стана зелено. Ето защо Пит излезе. Иска ми се да се прибере. Той е толкова емоционален. Първо — депресиите му и натрапчивите мисли за самоубийство, а сега и това…

— Ти си имаш твои си проблеми, аз — свои — прекъсна я Фрея. — Поздравления, Карол. Надявам се наистина това да е бебе.

Тя прекъсна връзката. Екранът на видеофона потъмня.

„Копеле! — помисли си Фрея с ярост и горчивина. Легна отново по гръб, вперила поглед в тавана, стиснала юмруци и бореща се със сълзите. — Бих могла да го убия. Надявам се, че е мъртъв. Надявам се, че никога вече няма да се върне при нея. А дали би дошъл тук?“

Тя се изправи в леглото, поразена от тази мисъл. Какво щеше да стане, ако той дойдеше? До нея, в леглото, Клем Гейнс захърка. „Не — реши тя, — ако Пит се появи тук, няма да го пусна да влезе. Не искам да го виждам повече!“

Но по някаква причина знаеше, че Пит изобщо няма да дойде. „Той дори няма да ме погледне — осъзна тя. — Аз съм последният човек, когото би потърсил.“

Запали цигара и остана седнала в леглото — пушейки и безмълвно взирайки се в тъмнината пред себе си.

 

 

— Мистър Гардън — каза въгът, — откога започнахте да усещате това чувство за безплътност, като че ли светът около вас не е напълно реален?

— Откакто се помня — отвърна Пит.

— И каква беше вашата реакция?

— Депресия. Изпил съм хиляди таблетки амитриптилин, но ефектът им върху мен е само временен.

— Знаете ли кой съм аз? — попита въгът.

— Нека да видим… — каза Пит, мислейки усилено. В ума му изплува името Доктор Фелпс. — Доктор Юджин Фелпс? — попита той с надежда.

— Почти сте прав, мистър Гардън. Доктор Ю. Р. Филипсън. А как успяхте да ме намерите? Поне това спомняте ли си?

— Как успях да ви намеря? — повтори Пит. Отговорът беше очевиден. — Защото сте там. Или, по-скоро, тук.

— Изплезете си езика.

— Защо?

— В знак на неуважение.

Пит изплези езика си.

— Ааа… — изтръгна се от гърлото му.

— Не са необходими допълнителни коментари. Работата е ясна. Колко пъти сте правили опити за самоубийство?

— Четири — каза Пит. — Първо, когато бях на двайсет. След това — на четирийсет. После…

— Няма нужда да продължавате. Колко близо бяхте до успеха?

— Много близо. Да, сър. Особено последния път.

— Какво ви спря?

— Една сила, по-могъща от мен — отговори Пит.

— Колко забавно! — Въгът се изкиска.

— Имам предвид жена ми. Бети, така се казваше. Бети Джоу. С нея се запознахме в магазина за грамофонни плочи на Джо Шилинг. Гърдите на Бети Джоу са твърди като зрели пъпеши. Или май се казваше Мери Ан?

— Не се е казвала Мери Ан — отвърна доктор Ю. Р. Филипсън. — Това е името на осемнайсетгодишната дъщеря на Пат и Алън Маклейн, а тя никога не ви е била съпруга. Не съм достатъчно квалифициран, за да опиша гърдите й. Или тези на майка й. Във всеки случай вие я познавате съвсем бегло. Единственото, което знаете за нея е, че е голяма почитателка на Натс Кетс, когото вие не можете да понасяте. Между вас и нея няма нищо общо.

— Вие сте лъжлив кучи син — каза Пит.

— О, не. Не лъжа. Аз виждам реалността. Това, което вие не можете да направите. Ето защо сте тук. Вие сте въвлечен в сложна, постоянно поддържана система от илюзии. Система с гигантски мащаби. Вие и половината играчи от групата ви. Искате ли да се освободите от нея?

— Не — отвърна Пит. — Тоест, да. Да или не — какво значение има?

Почувства, че му се гади.

— Може ли да си тръгвам? — попита той. — Мисля, че похарчих всичките си пари.

— Останало ви е време за двайсет и пет долара — отвърна въгът доктор Ю. Р. Филипсън.

— Така ли? По-добре да ми бяха останали двайсет и пет долара.

— Професионалната ми етика ме кара да ви напомня, че ми платихте предварително.

— Тогава върнете ми парите! — каза Пит.

— Това е задънена улица — въздъхна въгът. — Смятам да взема решение, което е добро и за двама ни. Мога да ви окажа някаква допълнителна помощ за двайсет и пет долара. Зависи какво ще пожелаете. Намирате се в ситуация, която все повече и повече се усложнява. Тя вероятно ще ви убие бързо, както уби и мистър Лъкман. Трябва много да се грижите за бременната си жена. Тя е особено уязвима в това състояние.

— Добре. Ще се грижа.

— Най-добрият ви ход, Гардън — каза доктор Ю. Р. Филипсън, — е да се подчините на силните на деня. Има малка надежда, че сте в състояние да постигнете нещо. Вие сте сам и можете, в някои отношения, да видите ситуацията правилно. Но физически сте безсилен. При кого можете да отидете? При Е. Б. Блек? При мистър Хоторн? Може да опитате. Те може и да ви помогнат, може и да не ви помогнат. А сега да се заемем с времевия отрязък, който липсва от паметта ви.

— Да — каза Пит. — Времевият отрязък, който липсва от паметта ми. Какво за него?

— Вие успяхте горе-долу да го възстановите чрез показанията на Рашмор-ефектите на механизмите. Така че няма защо да се безпокоите чак толкова.

— Но аз ли убих Лъкман?

— Ха-ха — каза въгът. — Наистина ли мислите, че ще ви кажа това? Да не сте полудели?

— Може и да е така — каза Пит. — А може и да съм просто наивен.

Той се почувства още по-зле, прекалено зле, за да може да продължи разговора.

— Къде е мъжката тоалетна? — попита той въга. — Или може би трябва да кажа „тоалетната за хора“?

Огледа се и присви очи. Цветовете не изглеждаха както трябва и когато се опита да пристъпи, усети, че е безтегловен или поне страшно лек. Прекалено лек. Той не беше на Земята. Притеглянето не беше 1G, а много по-малко. „Аз съм на Титан“ — помисли си той.

— Втората врата вляво — отговори въгът доктор Ю. Р. Филипсън.

— Благодаря — каза Пит и внимателно тръгна напред. Все му се струваше, че ще се понесе нагоре, така че се подпираше на една от белите стени. — Чуйте, а какво ще кажете за Карол? Отказвам се от Патриша. Нищо няма значение за мен освен майката на детето ми.

— Нищо няма значение, казвате? — отвърна доктор Ю. Р. Филипсън. — Простете за неуместната шега, но това просто описва състоянието на ума ви. Теранският хуморист Гилберт има такава блестяща мисъл: „Нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Например кой знае защо, наричат каймака на млякото сметана“. Пожелавам ви успех и ви препоръчвам да се посъветвате с Е. Б. Блек — на него може да се разчита. За Хоторн не съм много сигурен.

Пит излезе в коридора, а въгът извика подире му:

— Да не забравите да затворите вратата на тоалетната след себе си, не искам да ви слушам. Повръщането на теранците е нещо отвратително.

Пит затвори вратата.

„Как да се измъкна оттук — запита се той. — Трябва да избягам. И преди всичко — как съм се озовал на Титан? Колко ли време е минало? Дни? Или може би седмици?

Искам да се прибера вкъщи при Карол. Господи! Те вече може да са я убили, както убиха Лъкман.“

Те? Кои бяха те?

Пит не знаеше. Бяха му обяснили… или не бяха? Наистина ли беше платил сто и петдесет долара? Май да. Това беше негов проблем, не техен, той трябваше да помни.

Високо горе, до тавана на тоалетната, имаше прозорче. Пит премести големия метален бидон за тоалетна хартия, стъпи върху него и се опита да достигне прозорчето. То беше непрозрачно и здраво затворено. Пит бутна с всички сили нагоре дървената рамка с основата на дланите си.

Прозорчето се отвори със скърцане.

Имаше достатъчно пространство, за да се промъкне човек. Той се набра на ръце и подаде глава през отвора. Навън беше мрачна титанска нощ… Пит се измъкна през прозорчето и скочи. Понесе се със свистене надолу като перце, или по-скоро като бръмбар с огромна за масата си повърхност на съприкосновение с въздуха. Той изкрещя, но не чу никакъв звук освен свистенето, предизвикано от падането му.

Удари се в земята и политна напред. Усети мъчителна болка в стъпалата и краката си. „По дяволите — помисли си той, — дали не си счупих глезените?“ Изправи се. Накуцваше, но можеше да ходи. Видя алея с калдъръмена настилка и кошчета за боклук. Тръгна към уличните светлини. Видя от дясната си страна да свети червен неонов надпис. „При Дейв“. Някакъв бар. Беше излязъл от задната му страна, през прозореца на мъжката тоалетна, а някъде вътре беше останало сакото му. Облегна се на стената на сградата, изчаквайки болката във вкочанените му глезени да отмине.

По улицата минаваше автомат-полицай.

— Всичко наред ли е, сър? — попита Рашмор-ефектът му.

— Да — отвърна Пит. — Благодаря ви. Само спрях да… знаете защо. Зова на природата. Благодаря.

Той се засмя. Полицаят отмина.

„В кой ли град се намирам? — запита се той. — Въздухът е влажен, мирише на пепел. Чикаго? Или Сейнт Луис? Горещ, замърсен въздух, нищо общо с чистотата на Сан Франциско“.

Той тръгна с несигурна походка по улицата, по-далеч от „При Дейв“. И от въга вътре, който си изпросваше питиета и обираше клиентите-теранци, като ги баламосваше, че е високо образован. Бръкна в джоба на панталоните, за да провери там ли е портфейлът му. Нямаше го. Господи! Беше го оставил в сакото си. Оказа се обаче, че сакото си е на място. Пит въздъхна с облекчение.

„Тези таблетки, които взех — помисли си той, — вървят ли с алкохол или не? Това е проблемът. Но аз съм добре. Нищо не съм счупил, само съм малко развълнуван и поизплашен. И съм се изгубил. Изгубил съм се и съм изгубил и колата си. Разделени сме.“

— Колата ми? — извика той с надеждата Рашмор-ефектът на автомобила му да го чуе. Понякога се получаваше, друг път — не. Въпрос на шанс.

Някъде наблизо проблеснаха чифт фарове. Колата му пристигна покрай бордюра и спря пред него.

— Ето ме, мистър Гардън.

— Чуй ме — каза Пит, докато пипнешком търсеше дръжката на вратата, — къде се намираме, за бога?

— Покатело, щата Айдахо.

— За бога!

— Това е самата истина, мистър Гардън, заклевам се!

— Нещо си прекалено красноречива за Рашмор-ефект — каза Пит, докато отваряше вратата. Светлината на купето го заслепи за миг и той примижа, взирайки се вътре с подозрение и дори със страх.

Някой седеше зад кормилото.

 

 

След кратка пауза неясната фигура каза:

— Влезте, мистър Гардън.

— Защо? — попита Пит.

— Мога да Ви откарам където пожелаете.

— Не искам да ходя никъде — отвърна той. — Искам да си стоя тук.

— Защо ме гледате толкова странно? Не помните ли как дойдохте и ме взехте? Идеята да се повеселим из града, всъщност из няколко града, беше ваша.

Тя се усмихна. Да, вече виждаше, че това е жена.

— Коя, по дяволите, сте вие? — попита той. — Не ви познавам.

— Определено ме познавате. Запознахме се в магазина за редки грамофонни плочи на Джоузеф Шилинг в Ню Мексико.

— Мери Ан Маклейн — каза той и седна бавно в колата до нея. — Какво става?

— Вие празнувате забременяването на жена си, Карол — отвърна спокойно Мери Ан.

— Но как се оказах заедно с вас?

— Първо сте кацнали пред апартамента ни в Марин Каунти. Не сте ме намерили, защото по същото време бях в обществената библиотека в Сан Франциско и се занимавах със своите проучвания. Майка ми ви е казала това и вие долетяхте до Сан Франциско, до библиотеката, и ме взехте. После дойдохме в Покатело, защото след като в Сан Франциско отказаха да ни обслужат, вие предположихте, че в баровете в Айдахо обслужват осемнайсетгодишни момичета.

— И прав ли се оказах?

— Не. Така че влязохте сам в „При Дейв“, а аз останах да ви чакам в колата. Появихте се преди малко на алеята и се развикахте.

— Разбирам — каза той и се облегна назад. — Чувствам се зле. Искам да се прибера вкъщи.

— Ще ви откарам вкъщи, мистър Гардън — отговори Мери Ан Маклейн. Колата се издигна към небето. Пит затвори очи.

— А как се оказах заедно с онзи въг? — попита той след малко.

— Какъв въг?

— В бара. Май беше доктор Филипсън или нещо подобно.

— Откъде бих могла да знам? Не ме пуснаха вътре.

— А имаше ли въг в бара? Успяхте ли да надникнете?

— Хвърлих един поглед вътре. Дори успях да вляза донякъде. Но не видях никакви въгове. Разбира се, веднага ме накараха да изляза.

— Какъв гад съм — каза Пит. — Да пия вътре, докато вие стоите самичка в колата.

— А, няма нищо — отвърна Мери Ан. — Проведохме много хубав разговор с Рашморовия модул на колата ви. Научих много неща за вас. Нали, кола?

— Да, мис Маклейн — отговори колата.

— Тя ме харесва — каза Мери Ан. — Всички Рашмор-ефекти ме харесват.

Тя се засмя.

— Аз ги очаровам.

— Очевидно — каза Пит. — Колко е часът?

— Около четири.

— Четири сутринта? — Той не можеше да повярва. Защо тогава барът все още беше отворен? — В никой щат не разрешават баровете да са отворени до толкова късно.

— Може да съм се объркала — предположи Мери Ан.

— Не — каза Пит. — Не сте се объркали. Но нещо е объркано. Нещо е ужасно объркано.

— Ха-ха — изсмя се Мери Ан.

Той я погледна. Зад кормилото седеше безформената слузеста фигура на въг.

— Кола — изрече Пит незабавно, — кой седи зад кормилото? Кажи ми!

— Мери Ан Маклейн — отговори колата.

Но на шофьорското място все още седеше въг. Пит го виждаше ясно.

— Сигурна ли си? — попита Пит.

— Абсолютно — потвърди колата.

— Нали ви казах — обади се въгът, — аз мога да очаровам Рашмор-устройствата.

— Къде отиваме? — попита Пит.

— Вкъщи. Връщате се при съпругата си Карол.

— А после?

— После и аз ще се прибера вкъщи да си легна.

— Какво сте вие?

— А вие как мислите? Можете да проверите. Разкажете за това на детектив Хоторн или детектив Е. Б. Блек. На Е. Б. Блек ще му хареса.

Пит затвори очи.

Когато ги отвори, до него, зад кормилото, отново седеше Мери Ан Маклейн.

— Ти беше права — каза той на колата. Но после си помисли: „А дали наистина беше права? Господи! Иска ми се да си бях вкъщи, иска ми се да не бях излизал тази вечер. Страх ме е. Джо Шилинг сигурно ще може да ми помогне.“

— Откарайте ме в апартамента на Джо Шилинг, Мери Ан, или както там се казвате — изрече той на глас.

— По това време на нощта? Вие сте полудели.

— Той е най-добрият ми приятел. В целия свят.

— Когато стигнем там, ще бъде пет сутринта.

— Въпреки това, той ще се зарадва — каза Пит. — Особено пък като чуе това, което ще му кажа.

— И какво ще му кажете? — попита Мери Ан.

— Вие знаете — внимателно отвърна той. — За Карол. За бебето.

— А, да — кимна Мери Ан. — Както е казала Фрея — „надявам се наистина това да е бебе“.

— Фрея е казала това? На кого?

— На Карол.

— Откъде знаете?

— Свързахте се с Карол от колата, преди да влезете в „При Дейв“ — каза Мери Ан. — Искахте да се уверите, че с нея всичко е наред. Беше доста разстроена и когато я попитахте защо, тя ви каза, че е звъняла на Фрея, за да ви търси, и Фрея й е казала това.

— Дяволите да я вземат тази Фрея — каза Пит.

— Не ви виня за тези чувства. Тя има тежък шизоиден характер. Учихме това по психология.

— Харесва ли ви училището?

— Обожавам го!

— Би ли могъл да ви заинтригува с нещо един стар човек на сто и петдесет години.

— Не сте чак толкова стар, мистър Гардън. Само объркан. Когато ви откарам вкъщи, ще се почувствате по-добре. — Тя му се усмихна за миг.

— Все още съм потентен — отвърна той. — Доказателството е бременността на Карол. Ура!

— Просто бинго — каза Мари Ан. — Помислете си само: на света ще се появи още един теранец. Не е ли прекрасно?

— Ние обикновено не се наричаме теранци — каза Пит. — Казваме „хора“. Допуснахте грешка.

— О! — Мери Ан кимна. — Приемам забележката.

— Майка ви участва в това, нали? — попита Пит. — И затова не искаше полицията да я сканира?

— Да — каза Мери Ан.

— И колко са забъркани в тази история?

— О, хиляди — каза Мери Ан или по-скоро въгът. Защото въпреки това, което виждаше, Пит беше сигурен, че говори с въг. — Хиляди и хиляди. По цялата планета.

— Но не всички са се присъединили към вас, нали? — каза Пит. — Защото вие все още сте принудени да се криете от властите. Мисля да се свържа с Хоторн.

Мери Ан се изсмя.

Пит отвори жабката и започна да рови из нея.

— Мери Ан взе пистолета ви — уведоми го колата. — Беше я страх, че полицията може да ви спре и пак да ви приберат в затвора.

— Точно така — потвърди Мери Ан.

— Вашите хора са убили Лъкман. Защо?

Тя сви рамене.

— Забравих. Съжалявам.

— И кой е следващият?

— Нещото.

— Какво е това „нещо“?

— Нещото, което расте в корема на Карол — отвърна Мери Ан. Очите й искряха. — Лош късмет, мистър Гардън. Това не е бебе.

Пит затвори очи.

Следващото, което видя, бе, че летят над Залива.

— Почти сме си у дома — каза Мери Ан.

— И вие възнамерявате да ме пуснете? — попита той.

— Защо не?

— Не знам.

Беше му лошо, беше се свил в ъгъла на колата като подплашено животинче. Мери Ан не каза нищо повече, той също мълчеше.

„Каква ужасна нощ! — помисли си Пит. — А трябваше да бъде прекрасна — първият ми късмет. Вместо това…“

И сега не можеше да прибегне до спасителните мисли за самоубийство, защото ситуацията страшно се беше влошила, бе станала толкова лоша, че дори самоубийството не беше изход.

„Проблемите ми са проблеми на възприятието — осъзна той. — На разбирането и на приемането на реалността. Това, което трябва да запомня, е, че не всички участват в заговора. Детектив Е. Б. Блек не участва. Нито пък доктор Филипсън. Сигурно някой някъде в някой момент ще може да ми помогне.“

— Прав сте — каза Мери Ан.

— И вие ли сте телепат? — попита я той.

— Мога с доста голяма увереност да кажа, че съм.

— Но майка ви твърди, че не сте — отбеляза той.

— Излъгала ви е.

— Натс Кетс е в центъра на всичко това, нали?

— Да — отвърна тя.

— Знаех си — каза той и се облегна назад в седалката, стараейки се да превъзмогне гаденето.

— Пристигнахме — каза Мери Ан.

Колата се гмурна надолу и се плъзна над безлюдните улици на Сан Рафаел.

— Да не пропуснете да ме целунете за довиждане. — Тя паркира колата върху тротоара и го погледна. Той наблюдаваше кооперацията, в която бе домът му. Прозорците на апартамента му светеха — Карол още не си беше легнала и го чакаше, или пък беше заспала на включено осветление.

— Да ви целуна? — повтори той. — Наистина ли?

— Наистина — каза Мери Ан и се наведе към него, изпълнена с очакване.

— Не мога — отвърна той.

— Защо?

— Защото вие не сте това, за което се представяте.

— Какъв абсурд! — възмути се момичето. — Какво ви става, Пит? Вие съвсем сте се изгубили в своите кошмари.

— Така ли?

— Да! — отвърна тя ядосано. — Вечерта пихте таблетки, после и алкохол, много се вълнувахте за Карол и ви беше страх от полицията. От два часа халюцинирате като луд. Първо решихте, че онзи психиатър, доктор Филипсън, е въг, после взехте дори мен за въг. Кола, аз въг ли съм?

— Не, Мери Ан — отново потвърди Рашмор-ефектът на колата.

— Въпреки това, няма да ви целуна — каза той. — Просто ме пуснете да сляза от колата.

Той намери дръжката на вратата, натисна я и излезе. Когато стъпи върху тротоара, установи, че краката му треперят.

— Лека нощ — каза Мери Ан, гледайки подире му.

— Лека нощ — отвърна той и тръгна към входната врата на сградата.

— Изпоцапахте ме цялата — оплака се колата.

— Много лошо — съгласи се Пит.

Той отключи вратата и влезе вътре. Вратата се затвори зад гърба му.

Когато се качи горе, завари Карол да го чака в хола, облечена с къса, полупрозрачна жълта нощница.

— Чух как колата потегли — каза тя. — Слава богу, че се върна! Толкова се безпокоях за теб!

Тя прикри гърдите си с ръце и смутено се изчерви.

— Трябваше да си облека пеньоара, знам.

— Благодаря ти, че ме изчака.

Той мина покрай нея, влезе в банята и изми ръцете и лицето си със студена вода.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене или пиене? — попита го тя. — Вече е толкова късно.

— С удоволствие бих изпил чаша кафе — каза той.

Тя отиде в кухнята и направи кафе за двамата.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Пит. — Обади се по видеофона на информационната служба в Покатело и виж дали в списъците им фигурира доктор Ю. Р. Филипсън.

— Добре. — Карол включи видеофона, разговаря известно време и после го изключи. — Да.

— Видях се с него — каза Пит. — Това удоволствие ми струваше сто и петдесет долара. Прекалено са им високи тарифите. А можеш ли да ми кажеш на кой номер можем да разберем дали Филипсън е теранец?

— Не ми казаха. Но взех неговия номер.

Тя побутна бележника си към Пит.

— Ще му се обадя и ще го попитам — каза той и включи видеофона отново.

— В пет и половина сутринта?

— Да — отвърна той, набирайки номера. Настъпи дълга пауза, видеофонът от другата страна на линията звънеше ли звънеше. Пит започна да си тананика някаква детска песничка. Каза на Карол: — Докторите не се изненадват от такива неща.

Чу се изщракване и на екрана се появи покрито с бръчки човешко лице.

— Доктор Филипсън? — попита Пит.

— Да. — Докторът замаяно тръсна глава, после се вгледа в Пит. — О, това сте вие.

— Значи ме помните? — попита Пит.

— Разбира се, че ви помня. Вие сте мъжът, когото Джо Шилинг изпрати при мен. Видяхме се с вас преди час.

„Джо Шилинг, значи — помисли си Пит. — Не знаех това.“

— Вие не сте въг, нали? — попита той доктор Филипсън.

— Само за да ме питате това ли ми се обадихте?

— Да — отвърна Пит. — Много е важно.

— Не съм въг — каза доктор Филипсън и прекъсна връзката.

Пит изключи видеофона.

— Мисля, че ще е най-добре да си легна — каза той на Карол. — Напълно изтощен съм. С теб всичко ли е наред?

— Да — каза тя. — Малко съм поуморена.

— Тогава да си легнем заедно.

Карол се усмихна.

— Добре. Радвам се, че се върна. Често ли правиш такива неща? Като да излезеш да пиянстваш до пет и половина сутринта?

— Не.

„И повече никога няма да го направя“ — помисли си той.

Седна на края на леглото и започна да се съблича. Когато свали лявата си обувка, откри в нея смачкана кутия от кибрит. Пит остави обувката на пода и поднесе кибритената кутийка към нощната лампа, за да я огледа. В другата половина на леглото Карол вече бе успяла да си легне и май спеше.

Върху кибритената кутийка беше написано със собствения му почерк:

ЗАОБИКОЛЕНИ СМЕ ОТВСЯКЪДЕ

ОТ БЪГОВЕ, РЪБОВЕ И ВЪГОВЕ

„Ето какво открих тази нощ — спомни си той. — Моето блестящо прозрение. Страхувах се, че по някакъв начин ще го забравя. Чудех се къде да го напиша. Някъде в бара? Или по пътя към къщи? Като че ли го осъзнах за пръв път по време на разговора с доктор Филипсън.“

— Карол — каза той, — знам кой е убил Лъкман.

— Кой? — попита тя, явно все още будна.

— Всички ние — каза Пит. — Всичките шестима, които сме изгубили спомените си. Дженис Ремингтън, Силванус Енгст и жена му, Клем Гейнс, жената на Бил Келъмайн и аз. Направили сме го под въздействието на въговете.

Той й подаде кибритената кутия.

— Прочети какво съм написал тук. В случай, че забравя. Ако отново започнат да бърникат из мозъка ми.

Тя се надигна, взе кибритената кутийка и я разгледа.

— „Заобиколени сме отвсякъде от въгове“… Извинявай, ама ми стана смешно.

Той я изгледа намръщено.

— Ето защо се обади на онзи доктор от Айдахо и го попита какво си правил, сега разбирам. Но той не е въг — ти го видя на екрана и го чу как говори.

— Да, така е — съгласи се Пит.

— Кой друг е въг тогава? Или когато си започнал да пишеш това…

— Мери Ан Маклейн. Тя е най-лоша от всички.

— О! — кимна Карол. — Разбирам, Пит. Ето с кого си бил тази нощ. Чудех се. Знаех, че не си бил сам, а с някоя жена.

Пит включи видеофона до леглото.

— Смятам да позвъня на онези две ченгета, Хоторн и Блек. Те не са замесени.

Той започна да набира номера и добави:

— Нищо чудно, че Пат Маклейн не искаше полицията да я сканира.

— Пит, недей да правиш това през нощта — каза тя, пресегна се и прекъсна връзката.

— Но те могат да се доберат до мен още тази нощ. По всяко време.

— Утре. — Карол му се усмихна нежно. — Моля те.

— А мога ли да позвъня на Джо Шилинг в такъв случай?

— Както искаш. Просто мисля, че не трябва да говориш с полицията точно в момента, в сегашното ти състояние. И без това си се превърнал в доста голям проблем за тях.

Той позвъни на информационната служба и взе новия номер на Джо Шилинг в Марин Каунти.

Скоро на екрана се появи брадатото и червендалесто лице на Джо. Изглеждаше напрегнат.

— Да? Кой е? Пит, слушай, Карол ми се обади и ми каза добрата новина за вашия късмет. Боже мой, това е велико!

— Ти ли ме прати при доктор Филипсън в Покатело? — попита Пит.

— При кого?

Пит повтори името. Лицето на Джо Шилинг застина от учудване.

— Е, добре — каза Пит. — Извинявай, че те събудих. Знаех си, че не си ме изпратил ти при него.

— Почакай за минута — каза Джо Шилинг. — Слушай, преди около две години, когато беше в магазина ми в Ню Мексико и говорехме… за какво ли говорехме? Беше нещо за страничните ефекти на метамфетамин хидрохлорида. Тогава ти го вземаше и аз те предупредих, че е опасен. В „Сайънтифик Америкън“ имаше статия на един психиатър от Айдахо. Мисля, че беше този Филипсън, за когото говориш. Казваше, че метамфетамините могат да предизвикат пристъпи на психоза.

— Имам някакъв смътен спомен — каза Пит.

— Твоята теория беше, че няма защо да се боиш от описаното в статията, защото взимаш и трифлуоперазин, някакъв вид дихидрохлорид, който компенсира страничните ефекти на метамфетамините.

— Изпих цяла шепа метамфетамини снощи. Седем и половина милиграмови таблетки.

— Освен това пи и алкохол, нали?

— Да.

— Как можа! Помниш ли какво пише в статията си Филипсън за смесването на метамфетамините и алкохола?

— Смътно.

— Те взаимно усилват действието си. Имаше ли пристъп на психоза тази нощ?

— За кратко. Имах момент на абсолютно прозрение. Чакай, ще ти го прочета. — Той се обърна към Карол: — Дай ми пак кибритената кутийка.

Тя му я подаде и той прочете на глас написаното.

— Това е моето откровение, Джо. Моят опит. Има въгове навсякъде около нас.

Шилинг помълча известно време, след което каза:

— А за онзи доктор Филипсън от Айдахо… Ти си ходил при него? И затова ми зададе този въпрос?

— Платих му сто и петдесет долара тази нощ — отвърна Пит. — И мисля, че не съм си похарчил парите напразно.

Шилинг отново направи пауза и най-накрая каза:

— Ще ти предложа нещо, което сигурно ще те изненада, Пит. Обади се на онзи детектив, Хоторн.

— Точно това исках да направя — каза Пит, — но Карол не ми позволи.

— Искам да говоря с Карол — каза Джо Шилинг.

Карол седеше в леглото и гледаше екрана на видеофона.

— Тук съм, Джо. Ако смяташ, че Пит трябва да се обади на Хоторн…

— Карол, познавам мъжа ти от години. Той има депресии с натрапчиви мисли за самоубийство. Редовно. Ще бъда откровен, скъпа — той е маниакалнодепресивен тип. Периодично изживява афективни психози. Снощи, под влиянието на новината за бебето е изпаднал в маниакална фаза и аз не мога да го осъждам за това. Знам как се чувства — това е като да се родиш отново. Искам да се обади на Хоторн по една много основателна причина: Хоторн е имал вземане-даване с въговете повече от всеки друг, когото познаваме. Няма да има особена полза, ако продължа да разпитвам Пит — аз не знам нищо за проклетите въгове. Възможно е наистина да са навсякъде около нас, откъде да съм сигурен? Не искам да споря с Пит по този въпрос, особено в пет и половина сутринта. Съветвам и теб да следваш същия курс.

— Добре — отвърна Карол.

— Пит — каза Джо Шилинг, — когато говориш с Хоторн, не забравяй, че всичко, което кажеш, по-късно може да бъде използвано срещу теб. Чисто и просто Хоторн не ти е приятел. Така че по-внимателно. Ясно?

— Да — съгласи се Пит. — Но кажи ми, нима всичко се обяснява само със смесването на метамфетамините с алкохола?

Избягвайки прекия отговор, Джо Шилинг попита:

— Може ли да те попитам нещо? Какво каза доктор Филипсън?

— Много неща. Например, че така създалата се ситуация ще ме убие, както е убила Лъкман. И че трябва да полагам специални грижи за Карол. И че… — Той направи пауза. — Няма големи шансове да променя нещата.

— А приятелски настроен ли изглеждаше?

— Да — каза Пит. — Въпреки че е въг.

Той прекъсна връзката, изчака за миг и набра номера на полицията. „Един от приятелски настроените — помисли си. — Един, който може би е на наша страна.“

На дежурните полицаи им отне двайсет минути да намерят Хоторн. През това време Пит пиеше кафе и се чувстваше все по-трезвен.

— Хоторн? — каза той, когато на екрана се появи изображение. — Извинявайте, че ви безпокоя толкова късно през нощта. Но мога да ви кажа кой е убил Лъкман.

— Мистър Гардън — отвърна Хоторн, — ние знаем кой е убил Лъкман. Разполагаме със самопризнания. Затова съм тук, в полицейското управление в Кармел.

Той изглеждаше измъчен и изтощен.

— И кой е? — попита Пит. — Кой от групата го е направил?

— Не е член на „Красивата синя лисица“. Насочихме разследването си обратно към Източното крайбрежие, откъдето е тръгнал Лъкман. Самопризнанията са на високопоставен служител на Лъкман на име Сид Моск. Все още не сме установили мотивите. Продължаваме да работим по случая.

Пит изключи видеофона и поседя известно време сред пълната тишина. „А сега? — запита се. — Какво да правя сега?“

— Ела да си легнеш — каза Карол, докато отново лягаше и се завиваше.

Пит Гардън загаси лампата и си легна.

 

 

Това беше грешка.