Филип К. Дик
Играчите от Титан (7)

Глава 7

Когато най-накрая се върна в Сан Рафаел, беше вечер. Пит включи фаровете на колата си и се приземи на тротоара пред кооперацията, в която беше апартаментът му.

След като излезе от колата, от тъмнината изникна някаква фигура и бързо тръгна към него.

— Пит!

Той разпозна Патриша Маклейн. Носеше дълго обемисто палто, а косата й беше завързана на кок на тила.

— Какво има? — попита Пит, долавяйки тревогата и настоятелността в погледа й.

— Само за секунда. — Тя се приближи до него, напрегната и задъхана, очите й бяха разширени от страх. — Искам да ти сканирам мозъка.

— Какво се е случило?

— Боже мой! — възкликна тя. — Ти не си спомняш. Губи ти се целия ден. Пит, много внимавай. По-добре да тръгвам — мъжът ми ме чака. Довиждане. Ще се видим пак, веднага щом е възможно, не се опитвай да ме търсиш, аз ще ти се обадя.

Тя го изгледа за миг, тръгна бързо надолу по улицата и изчезна във вечерния здрач.

Той влезе в сградата и тръгна нагоре по стълбите към апартамента си.

В гостната седеше огромният Джоузеф Шилинг, поглаждаше червената си брада и чакаше. Когато зърна Пит, той моментално скочи на крака.

— Къде беше?

— Карол тук ли е или си сам? — попита Пит и бързо се огледа. Нямаше никакви следи от жената.

— Не съм я виждал от сутринта. Откакто тримата бяхме заедно тук, в апартамента. Говорих с бившата ти съпруга, Фрея, и тя ми каза, че ти…

— А как успя да влезеш — попита Пит, — след като Карол я няма?

— Апартаментът беше отключен.

— Чуй ме, Джо. Нещо се случи днес.

— Имаш предвид изчезването на Лъкман?

Пит изтръпна и смаяно се втренчи в него.

— Не знаех, че Лъкман е изчезнал.

— Естествено, че знаеш. Нали ти ми каза.

Сега Шилинг го гледаше смаяно.

Известно време цареше тишина. После Джо каза:

— Ти ми се обади от колата си. Аз бях в Кармел, в щабквартирата на вашата група и преглеждах записите на последните ви игри. По-късно го чух и по следобедното шоу на Натс Кетс. Той каза, че Лъкман е изчезнал тази сутрин.

— И още не са го намерили?

— Не. — Шилинг сграбчи Пит за рамото. — Защо не си спомняш?

— Имах среща. С телепатка.

— С Пат Маклейн? Ти ми каза. Беше извънредно разстроен. Усетих го, познавам те добре. Спомена за нещо, което тя била видяла в подсъзнанието ти, нещо свързано с твоите натрапчиви мисли за самоубийство. После неочаквано прекъсна връзката.

— Видях я отново току-що — каза Пит.

Възможно беше предупреждението й да е свързано с изчезването на Лъкман. Нима Патриша мислеше, че той може да има нещо общо със случая?

— Ще ти сипя нещо за пиене — каза Джо. Отиде при скрина до големия прозорец на гостната. — Докато те чаках, успях да намеря запасите ти. Това уиски не е лошо, но според мен нищо не може да се сравни с…

— Не съм вечерял — каза Пит. — Не ми се пие нищо.

Той отиде в кухнята и отвори хладилника със смътната идея да си приготви нещо за ядене.

— Там има много хубаво солено говеждо, купих го от магазин за деликатеси в Сан Франциско — обади се Джо. — А също и черен хляб и зелева салата.

— Става. — Пит извади яденето.

— Трябва да тръгваме към Кармел, нямаме много време. Останалите очакват да пристигнем там по-рано. Но ако Лъкман не се появи…

— Търси ли го полицията? Тя уведомена ли е?

— Не знам. И ти, и К-то не казахте нищо по въпроса.

— А не ти ли казах как съм научил за изчезването на Лъкман? — попита Пит.

— Не.

— Това е ужасно. — Пит си отряза две дебели филии от черния хляб. Ръцете му трепереха.

— Защо?

— Не знам защо. Нима ти не мислиш по същия начин?

Шилинг сви рамене:

— Може би няма да е толкова лошо, ако някой му е видял сметката. Иначе рискуваме да имаме същия лош късмет всеки ден. Нима това не решава общите ни проблеми? Вдовицата му ще бъде принудена да играе с неговите владения, а нея можем да победим. Познавам добре стила на Доти Лъкман, тя е посредствен играч.

Той също си отряза филия хляб и си взе от месото.

Видеофонът иззвъня.

— Ще вдигнеш ли ти? — попита Пит. Чувстваше се ужасно.

— Разбира се — Джо стана и отиде в гостната. След миг оттам долетя гласа му: — Здрасти.

— Става нещо. — Гласът бе на Бил Келъмайн. — Искам всички незабавно да дойдат в Кармел.

— Добре, сега тръгваме.

Шилинг се върна в кухнята.

— Чух всичко — каза Пит.

— Остави бележка на Карол.

— Какво да й напиша?

— И това ли не знаеш? Напиши й да дойде в Кармел. Нашето споразумение беше — нали си спомняш? — аз да играя вместо нея, но тя да седи зад мен и да наблюдава какво тегля и какво играя всеки ход. Ти и това не помниш, нали?

— Не — каза Пит.

— Тя не беше особено очарована. — Джо взе палтото и шапката си от шкафа. — Но ти беше твърдо решен този път да направим първокласна игра. Хайде, време е да тръгваме. Вземи сандвича с говеждото за из път.

Когато излязоха от апартамента и се озоваха на стълбището, срещнаха Карол Холт Гардън. Тя тъкмо слизаше от асансьора. Лицето й изглеждаше уморено. Когато ги видя, се спря.

— Е? — попита тя. — Предполагам, че вече сте чули.

— Чухме се с Бил Келъмайн, ако имате предвид това — отвърна Шилинг.

— Имам предвид Лъкман — каза Карол. — Тъй като вече се обадих на полицията. Ако искате да го видите, елате долу.

Тримата се спуснаха до приземния етаж с асансьора и Карол ги отведе при колата си, паркирана на тротоара зад колите на Джо и Пит.

— Открих го по средата на полета — каза тя сковано, облегната на капака на колата и мушнала ръце в джобовете на палтото си. — Чудех се дали не съм си оставила портмонето в стария ми апартамент, където живеехме с предишния ми съпруг. Бях там днес, за да си взема някои неща, които бях забравила.

Пит и Джо Шилинг отвориха вратата на колата й.

— Включих осветлението в купето — каза Карол — и го видях. Трябва да са сложили трупа вътре, когато съм паркирала пред стария ми апартамент, но е възможно да е станало и по-рано, когато още бях тук, сутринта. Вижте — трупът е долу на пода, извън полезрението на шофьора. Аз… го докоснах, когато се опитвах да намеря портмонето си.

Тя замълча.

Осветлението в колата все още беше пуснато и Пит видя трупа, проснат зад предните седалки. Това несъмнено беше Лъкман. Кръглото му, пълно лице нямаше как да бъде сбъркано, въпреки настъпилата смърт. Само че сега не беше червендалесто. На изкуствената светлина изглеждаше сиво-кафяво.

— Веднага се обадих на полицията — каза Карол — и обещах да ги чакам тук.

Някъде далеч в черното небе над тях прозвучаха сирени.