Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (7)

Глава четвърта
Избавлението на Уил Аления

За Англия се борят те

за правда и за чест —

народ свободен, без тиран

в разлистения лес!

Тенисън,

„Горските разбойници“, 1881 г.

Рано на идната сутрин, след като беше събрал своята дружина в Шърудския лес и бе положил великата клетва заедно с всички, Робин Худ изпрати Уил Аления и Мъч, мелничарския син, да проверят какво става в замъка Локсли.

Като преминаха бързо през гората по множество криволичещи пътечки, които Аления знаеше до една, те стигнаха до неоградения парк, сред който се издигаше сивата каменна къща с квадратната отбранителна кула в единия край.

Изгрялото вече слънце проблясваше по бронята и оръжията на шерифските хора, поставени на стража както на върха на кулата, така и до голямата порта на замъка Локсли, където се бе струпала тълпа бедняци; между тях Аления разпозна повечето от арендаторите и крепостните на семейство Фицут, както и прислугата в къщата.

— А сега — рече Аления, след като бяха наблюдавали известно време — мисля, че без да се излагам излишно на опасност, бих могъл да се смеся с тези, които бяха мои другари, и може дори да свърша добра работа за бившия си господар. Но ти чакай тук — заплашва те опасност, ако някой от хората на шерифа те забележи.

Като каза това, Уил Аления положи на земята до Мъч лъка и стрелите, затегна колана, придърпа напред качулката си, за да пада сянка на лицето му, и безшумно се запромъква между дърветата.

Един-двама от селяните, които стояха край портата, го поздравиха с приглушени гласове й скоро той научи от тях, че вътре се намират шерифът и хората му, че са обсадили Локсли в името на принц Джон и че те решават кои от арендаторите на Робин ще могат да запазят наетите от тях земи.

— Тези, които заплатят тлъста сума като подарък за принц Джон — уведоми един стар селянин Аления, — положително ще станат арендатори на новия ни господар, а най-добре ще е да дадат нещичко и на шерифа, пък да не забравят и управителя Уорман, чиято дума се слуша.

— Е — каза Аления, — аз нямам желание да служа на друг освен на истинския ни повелител крал Ричард, а по-ниско от него или на Фицут от Локсли, или на никого! Но сега ми дойде на ум, че имам спестени с труд пари от двадесетгодишната си служба — не е възможно новите господари да ни лишат от спестяванията ни, нали?

— На всичко, което вземаме, е наложен десятък, добри ми Скатлок — каза му старецът, който бе личен слуга на Уилям Фицут. — Прибират една десета част като глоба, че сме служили вярно на истинските си господари — дано светиите благословят добрия граф Робърт и му възвърнат законното наследство!

— Амин! — изрече Аления, тихо влезе в къщата и се упъти покрай стената на дългата зала към таванската стаичка, където бе живял. Извади от кесията си голям ключ, отключи дървения скрин, който се намираше там, и изпод куп дрехи измъкна две кожени торби — голяма и малка. От голямата грижливо направи вързоп за някои свои дрехи, а малката сложи в кесията, от която бе извадил ключа.

После тихо се спусна по малкото каменно стълбище в залата и тръгна да се измъква така незабелязано, както бе влязъл. И тъй като никой не пазеше портата, сигурно щеше да успее, но за беда излезе на светло тъкмо когато сър Гай от Гизбърн с малката си въоръжена свита се завръщаше от абатството Фаунтънс.

— Аха! — извика сър Гай. — Виж ти, каква среща!

— С ваше позволение, милорд — отвърна смирено Аления, — аз слугувах тук цели двадесет години и тъй като бившият ми господар е обявен извън закона, отивам да диря щастието си другаде.

— Е, щом не искаш да останеш на служба при мене, новия господар на Локсли — каза сър Гай, — няма да се мъча да те задържам пряко волята ти. Но какво си понесъл?

— Само скромните си вещи — отвърна Аления. — Вързоп дрехи, шлем, качулка от метална мрежа и в кесията десет хубавички жълтици, които спестих за стари години.

— О, минавай, минавай! — нетърпеливо извика сър Гай. — Ние имаме сметки с разбойника Робин Худ, а не с тези, които са му служили, когато е бил Робърт Фицут, макар да съм убеден, че повечето са знаели за неговата измяна.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Аления и като прехвърли вързопа през рамо, тръгна към храстите, зад които се криеше Мъч.

Но в този миг, дочул шума от пристигането на сър Гай и хората му, се появи притворният управител Уорман и забеляза как Аления се измъква с вързопа на рамо.

— Спрете този човек! — извика той. — Не сме го претърсили, нито е заплатил десятък за глоба!

— Не постъпваш справедливо — изрече сър Гай надменно. — Вещите са си негови, само имуществото на граф Робърт може да се конфискува!

— На предателя Робин Худ! — извика разпалено Уорман. — Да! А откъде знаем дали тоя приятел не измъква нещо, което принадлежи на господаря му? От продадените земи трябва да има цяла торба злато и скъпоценни камъни, които не намерихме.

— О, това определено променя нещата — каза сър Гай и като се обърна, нареди на двама конници от свитата си да настигнат Аления и да го върнат.

През това време Аления бе стигнал до храстите, а и беше чул какво става, понеже Уорман крещеше, обзет от гняв и от желание да постигне своето. С един скок той се скри, хвърли на земята вързопа, бързо го отвори и измъкна торбата с парите и скъпоценните камъни.

— Мъч — просъска той, — отговаряш за това с живота си, докато го занесеш на Робин Худ. Предай му, че съм изпълнил последното си задължение на негова служба, като съм спасил това от враговете му. Побързай! Аз няма да мога да се отърва — Уорман веднага ще ме познае. Не ми отговаряй, тичай! И се крий!

Докато изричаше това, Аления отново завърза вързопа. После надзърна през храстите.

— Нямаш време да избягаш! — промърмори той. — Хайде! Влизай в тази хралупа! И мълчи, каквото и да се случи!

Мъч взе торбата със съкровищата, бързо се покатери по един изкорубен бряст и се мушна в хралупата, където попадна на гнездо с новоизлюпени бухалчета.

Едва успя да стори това, а Аления извървя двайсетина крачки навътре в гората, когато конниците си пробиха път през храстите и завикаха:

— Ей, ти там, стой! Стой!

Аления се обърна и учудено изгледа мъжете.

— Каква работа имате с мене, господа? — попита той.

— Сър Гай иска отново да говори с тебе — му отговориха те и миг по-късно Аления се намери между двата коня по обратния път към къщата.

— Какво ще правите с мене, господарю? — попита той смирено сър Гай, като си криеше лицето от Уорман, доколкото можеше.

— Претърсете вързопа му! — направо нареди сър Гай. — И облеклото му.

— Вътре има само дрехи, шлем и качулка от метална мрежа — възпротиви се Аления. — А аз нося само торбата със спестяванията си — десет жълтици, които припечелих с труд за повече от двадесет години.

— Ако говориш истината, няма да ти се случи нищо лошо — увери го сър Гай.

— Точно както казва, е — заяви един от мъжете, който бе извадил вещите на Аления на земята. — Стари дрехи и бойни принадлежности.

— Добре, но какво ли крие негодникът под плаща си? — започна Уорман и рязко дръпна плащай качулката на Аления.

— Само десетте си жълтици — занарежда Аления и протегна торбичката от кесията си към сър Гай.

Но Уорман бе видял лицето му.

— Това е Уил Скатлок! — извика той. — Дръжте го, той е предател! А чрез него можем да стигнем до големия предател, до господаря му: Робин Худ!

Ръката на Аления светкавично се спусна към дългия нож на колана, но го наобиколиха хората на сър Гай и двама от тях го уловиха още преди острието да бъде извадено от ножницата.

— Обесете го на върха на кулата — започна сър Гай, но Уорман бързо се намеси:

— Не, господарю, оставете го на шерифа. А после го пратете с него в Нотингам. Нека го обесят утре там, на пазарния площад, като предупреждение към всички предатели и най-вече към тези, които ще последват или подкрепят Робин Худ. Но преди това да видим дали можем да го убедим да ни отведе до скривалището на господаря си… В Нотингам има тъмници, където нажеженото желязо и дибата^[1], могат да измъкнат много тайни от опърничавите.

— Не съм предател — каза Аления с ясен и звънък глас. — Но ти, Уорман, ти, притворни управителю, който натрупа тлъстини поради любезността на господаря ни, а после го предаде, се бой от честните и почтени мъже, които ще търсят начин да ти отмъстят… Колкото до желязото и дибата, можеш да си ги спестиш: Робин Худ броди из Шърудския лес. Повече не мога да ти кажа, нито бих ти казал, дори да можех.

След това отведоха Аления в замъка Локсли и го изправиха пред шерифа за нещо като подобие на съд. А после го изпратиха под охрана в Нотингам и го хвърлиха в тъмница.

 

 

Мъч, синът на мелничаря, на няколко пъти се загуби по тесните пътечки далече в леса. Но скоро след пладне той най-подир се озова на моравата до голямото дърво и след като подаде на Робин Худ торбичката със злато и скъпоценни камъни, заради които Аления се бе изложил на такава опасност, той го засипа с вестите, които носеше.

Когато Робин узна какво се е случило, много се натъжи.

— Трябва да избавим Аления — извика той — или аз самият ще умра заедно с него!

— Да го избавим, да го избавим! — викаха изгнаниците, насъбрали се да чуят разказа на Мъч. — Да тръгнем вкупом към Нотингам, да превземем с бой града и да окачим шерифа на собственото му бесило, а Уорман — редом с него!

— С радост бих обесил Уорман — свирепо каза Робин. — Но в случая шерифът само изпълнява своя дълг и се подчинява на господаря си принц Джон… После, още при първия знак за нападение, те ще се скрият в замъка, ще обесят Уил Аления пред очите ни и ще се присмиват нагло на опитите ни да ги обсадим. Не, не със сила можем го спаси, а с хитрост… Я кажи ти, Уилям от Гоулдсброу — нали едно време си служил при шерифа? Тогава сигурно познаваш хората му — тъмничарите, стражата, дори самия палач?

Късно същия следобед Уилям от Гоулдсброу потегли към Нотингам, облечен с груб кожен жакет, избеляла качулка и тесни панталони, като човек, който се връща от война, придружен от група, подбрана измежду най-младите и силни мъже, въоръжени с хубави широки мечове и дълги тисови лъкове. Всички обаче бяха с наметала или така увити, че да не се виждат яркозелените им дрехи.

На края на гората Робин им нареди да почакат, като изпрати напред един човек да проучи положението. Скоро мъжът се завърна, придружен от някакъв старец — поклонник или пилигрим, който беше ходил на божи гроб; старецът бе загърнат в дълго наметало с качулка, както се обличаха тези странници.

— Кажи, добри ми поклоннико — попита почтително Робин Худ, — дали знаеш кога и къде ще бъде изпълнена смъртната присъда на Уил Скатлок?

— Да, зная, и от това ми е още по̀ жал — отвърна старецът. — Доведоха го снощи и казаха, че е от хората на Робин Худ — него го знаете като графа на Хънтингдън, който помагаше на всички бедняци. Ще обесят Скатлок утре по пладне на моравата пред замъка, където има танци по майския празник. Само че сега издигат не майско дърво, украсено с венци и цветя, а бесилка.

Слухът за предстоящото обесване бе обходил цял Нотингам и точно по пладне, когато портата на замъка се отвори и през нея мина шерифът, повел няколко дузини въоръжени мъже, на моравата се бе събрала голяма тълпа.

Най-отпред в тълпата до бесилото стоеше стар поклонник, загърнат в дълго наметало с качулка и облегнат на лък наместо на тояга.

— А! — извика той високо с писклив глас. — Няма що, хубава стража за един човек! Да не би шерифът да очаква ръкопашен бой, а? Или насилствено избавление, а?

— Не са малко тези, които биха развъртели сопи или размахали тояги — каза съседът му, селянин на вид, — стига Робин Худ да беше тук, за да ги поведе. Господи, та ние всички познаваме Уил Скатлок, човека на графа, а мнозина го знаят и като Уил Аления, който тайно носеше храна и пари на бедните и потиснатите. Ами…

— Тихо, тихо! — извикаха няколко души от тълпата. — Той казва нещо! Уил казва нещо!

Шерифът се бе обърнал с нисък глас към Аления, но той му отговори звънко:

— Казвам се Скатлок, а не Уорман! Не съм алчен злодей, който може да продаде своя добър и щедър господар, каквито и подкупи да ми предлагате, дори ако от това зависи животът ми! Робин Худ е в Шърудския лес — там трябва да го потърсите, ако искате да си поговорите.

— Бъди спокоен в отвъдното, ще го потърсим! — изръмжа шерифът, почервенял от гняв. — А когато го открием, ще избодем с нажежено желязо очите му, за да намери пипнешком пътя си от Локсли до Нотингам, където ще увисне на въжето до гниещите ти кости!

При тези думи тълпата зашумя и шерифът побърза да започне подетото дело:

— Уилям Скатлок, наричан Аления, разбойник и предател, законът повелява да бъдеш обесен тутакси и да останеш да висиш за назидание на всички!

Аления погледна надолу към тълпата и като не видя признаци за избавление, се обърна към шерифа:

— Почитаеми шерифе — тихо каза той, — като виждам, че наистина ще умра и нищо повече не може да се направи, моля ви за последно благодеяние.

— Говори! — каза шерифът. — Имаш това право.

— Благородният ми господар граф Хънтингдън, когото наричат Робин Худ, досега не е позволявал човек на негова служба да загине от безчестна смърт, като бъде обесен. Затова ви умолявам да ме развържете, да сложите меч в ръката ми и да се бия с вас и с всичките ви хора, докато ме съсечете.

— Не може — отговори шерифът. — Не мога да позволя това.

— Тогава поне развържете ръцете ми и накарайте хората си да ме съсекат с мечовете си, макар да съм без оръжие — каза Аления.

— И това не може — твърдо рече шерифът. — Заклел съм се да те обеся и по същия начин ще обеся господаря ти, както и всичките му последователи.

— Това никога няма да стане! — извика Аления. — Долен страхливец! Селски роб със заешко сърце! Ако някога господарят ми те срещне, бъди сигурен, че ще ти го върне тъпкано! Той презира подлеците като тебе и страхливите, ти поданици! Ти и платените ти убийци никога няма да победите храбрия Робин Худ!

— Доста! — извика нетърпеливо шерифът. — Къде е палачът? Нека изпълни задължението си, без да протака!

Но нещата се проточиха, защото не можаха да открият палача и накрая доложиха на шерифа, че той лежи мъртво пиян в стаята си, тъй като предната вечер срещнал стар приятел и пирувал с него до зори.

Шерифът бе обзет от страшен гняв, особено след като нареди първо на един, после на друг от свитата си да изпълни ролята на палач и всеки отказа почтително, но твърдо.

Накрая шерифът се обърна към тълпата:

— Няма ли между вас човек, който да извърши това справедливо дело? — попита той. — Който се заеме с това, ще бъде двойно възнаграден.

Но от тълпата се дочуха само сърдити възгласи и тъкмо шерифът се канеше да заповяда на своите хора да извадят мечовете си и да съсекат с тях Уил Аления, когато старият поклонник изведнъж пристъпи напред.

— Добри ми шерифе — извика той с пискливия, си треперлив глас. — Аз имам зъб на Уил Аления! Нека на мен се падне да го пратя на небето!

— Дяволско изчадие — промърмориха неколцина мъже в тълпата, а други се опитаха да дръпнат поклонника назад.

— Идвай тогава! — заповяда шерифът. — Дайте му път! Ела, старче!

Поклонникът се дотътрузи до него, а тълпата зад гърба му се развълнува и раздвижи, чуха се ругатни и мърморене и хората се събраха още по-близо до бесилото.

Бяха докарали Аления на ниска талига, която спряха точно под бесилото — оставаше само палачът да метне примката на шията на жертвата, после да слезе и да издърпа талигата изпод краката му.

Бавно и мъчително поклонникът се покатери на талигата, докато проклятията и заплахите звучаха все по-силно наоколо; дори хвърлиха по него една-две буци пръст.

Той се засуети с въжето, с което бяха вързани зад гърба ръцете на Аления, после се упъти сякаш да нагласи клупа на шията му и в същото време прошепна нещо на затворника.

И изведнъж поклонникът измъкна нещо изпод наметалото си и го подаде на Уил Аления, който се освободи от стегналото ръцете му въже и пристъпи напред, вдигнал пред себе си оголен меч.

— Предателство! Помощ! — закрещя шерифът. — Дръжте злодея!

Но преди някой да гъкне, Робин Худ отметна пилигримското наметало, сложи стрела на лъка си и извика:

— Шърудски мъже! Свободни жители на Англия! Спасете този невинен от смъртта!

— Робин Худ! — завикаха хората.

— Това е преследваният от закона Хънтингдънски граф! — закрещя шерифът. — Ще има голяма награда за този, който го залови! Дръжте го!

Докато шерифът казваше това, тетивата на Робиновия лък зазвънтя и сред бурен смях падна не друг, а шерифът, тъй като стрелата бе пробила шапката му.

— Следващата стрела ще бъде за тебе, шерифе! — заплашително рече Робин. — И ще бъде насочена два инча по-надолу!

— Заловете го! — задъхано изрече шерифът и хората му се втурнаха напред. Но щом го направиха, сякаш с някаква магия из тълпата се появиха яркозелени дрехи, защото един след друг мъжете смъкваха маскировката си, сваляха от рамо лъковете си или изтегляха мечовете и се нареждаха около Робин и Аления.

Въоръжената стража се колебаеше — по даден от Робин Худ знак сред тях префучаха стрели, които раниха мнозина. Мъжете си плюха на петите, а самият шериф даде добър пример как може да се спаси човек, ако бяга бързо.

— Поспри се за миг, господин шерифе! — насмешливо му викна Аления. — Дай поне да ти благодаря за нощуването. Поспри, защото сега ще ти кажа къде можеш да намериш Робин Худ, когото никога няма да хванеш, като тичаш в обратната посока!

— Остави ги да вървят! — засмя се Робин. — Кълна се обаче, ние отново ще се срещнем… А сега, приятели, пуснете ни да си отидем мирно в леса. Не желаем злото на никого тук, освен на тези, които ни го желаят. А ако някой страда несправедливо, без страх пратете човек в Шъруд и там питайте за Робин Худ.

— Господ да поживи Робин Худ завинаги! — викаше тълпата, като правеше път на групата изгнаници.

— Благодаря ти, скъпи господарю и приятелю — каза Аления, докато вървяха. — Не мислех, че ще те видя тук, нито че ще крача отново сред веселия зелен лес редом с теб и с нашите другари, нито че отново ще чуя сладката музика на тетивите и ловджийския рог.