Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (23)

Глава двадесета
Сребърният рог и Черния рицар

Завърна се героят след години,

от славни подвизи във Палестина.

Окъсани са неговите дрехи,

огънати — железните доспехи.

Безброй следи говорят как достойно

честта е бранил на полето бойно.

Сър Уолтър Скот,

„Айвънхоу“, 1820 г.

Вестта за някое състезание по стрелба винаги караше Робин Худ да напуска Шъруд независимо от опасностите. Не измина много време от смъртта на Уил Аления и от разгрома на шерифа и отряда му, когато Робин потегли за Ашби дела Зуш в Лестършър.

Там принц Джон устройваше голям турнир, но опасността за Робин не беше толкова голяма, колкото когато спечели сребърната стрела в Деламиър. Защото, макар че влиянието на принца се беше засилило много, в никакъв случай не го приемаха за крал на Англия. Появиха се слухове, че Ричард се е освободил от австрийски плен, дори слухове, че е в Англия. Джон не им вярваше, но политиката ми бе да предразполага колкото може повече от бъдещите си поданици — в турнира можеха да участвуват както нормандци, така и саксонци, а Робин знаеше, че всичко би могло да се случи скришом, но Джон никога нямаше да се опита да го задържи сред такава тълпа, каквато бе събрана в Ашби дела Зуш.

Разбира се, повечето игри в турнира бяха предназначени за рицарите. Първия ден имаше двубой с копия — рицарите яздеха заедно и се нападаха, като се мъчеха да се съборят един друг от конете. Победителят бе непознат рицар, който на следващия ден оглави едната група в показната битка, която насмалко не се превърна в истинска. Начело на противниците бе сър Брайън де Боа Гилбер, който бе излязъл втори в надпреварата с копия, а на негова страна бяха още няколко нормандски барони, добре известни с жестокостта и потисничеството си, ревностни поддръжници на принц Джон.

Разгорещената битка се води цяла сутрин и щеше да свърши зле за Непознатия рицар, ако към групата му не се бе присъединил същия Черен рицар, който неотдавна в Шъруд така загадъчно се бе притекъл на помощ на Робин. Рицарят не вземаше голямо участие в сражението, докато не се появиха признаци, че хората на Непознатия рицар ще понесат поражение, след което внезапната му зрялост в боя и силните му удари им донесоха победа, а непознатият рицар се оказа някой си Уилфред Айвънхоу, един от най-верните приятели на крал Ричард, но от саксонски произход. Сър Уилфред бе ранен в битката и изпадна в несвяст, точно когато лейди Роуина, която той бе избрал за кралица на турнира след победата си предния ден, му слагаше короната на победата.

Когато го отнесоха, за да се погрижат за него, принц Джон обяви, че е дошло време за стрелбата с лък.

Първоначално повече от тридесет селяни искаха да участвуват, но когато познаха Робин Худ сред претендентите за наградата, почти три четвърти от тях се отказаха.

— Кой е този човек? — попита принц Джон, който бе седнал нависоко в ложата сред благородниците и семействата им, дошли да наблюдават турнира.

— Наричат го Локсли — отвърна офицерът, организатор на турнира.

— Локсли! — Името накара Джон да потръпне, той се наведе и огледа по-внимателно стрелеца. — Така си и мислех! — добави той през зъби.

В този миг Робин вдигна глава и очите им се срещнаха. Принц Джон сякаш понечи да нареди да арестуват Робин, но един от съветниците му побърза да го спре.

— Ей ти, Локсли, или там както си решил да се наречеш — извика принц Джон, когато се посъвзе.

Робин се обърна и почтително му се поклони.

— Какво обича Ваше височество? — попита той.

— Познах те, Робърт Фицут — започна принцът, като говореше, стиснал зъби от едва скриван гняв.

— Ако позволите, Ваше височество, името ми е Локсли — прекъсна го учтиво Робин.

— Не позволявам! — изфъфли принц Джон. — Но въпреки това ти си в безопасност тук — както положително си разбрал, щом се осмеляваш да се явиш пред мене.

Робин не отвърна нищо и състезанието започна. Един след друг стрелците пристъпваха напред и всеки изпращаше по две стрели, като повечето дори не успяваха да улучат далечната цел, а само две се забиха в златния кръг. И двете бяха пуснати от някой си Хюбърт, главен лесничей от кралската гора Нидуд.

— Е, Локсли — каза принц Джон, — ще се опиташ ли да надминеш Хюбърт, или ще му оставиш наградата — сребърния ловджийски рог?

— Целта едва ли си заслужава усилието — отвърна Робин, — но ще опитам щастието си, при условие, че след като стрелям два пъти по попаденията на Хюбърт, той ще се задължи да стреля по каквато цел предложа.

— Справедливо искане — отвърна принц Джон, — така и ще бъде. Чуй, Хюбърт, ако победиш този самохвалец, ще ти напълня сребърния рог със сребърни пенита!

— Човек не може да надмине себе си — каза безразлично Хюбърт, — но дядо ми добре е опъвал големия лък при Хейстингс, затова смятам да не посрамя паметта му.

— Много добри лъкове са били опъвани на Сенлакското поле — отвърна Робин, като нарече битката със саксонското й име. — Но само една от страните е пращала стрелите си безразборно във въздуха и точно такава стрела е улучила крал Харолд в окото.

Принц Джон сърдито трепна от насмешката.

— Дръзки самохвалецо! — възкликна той. — Ако не оправдаеш хвалбите си, като надвиеш на Хюбърт, ще ти смъкнат зелените дрехи, ще те напердашат с лъкове и ще те изпъдят от турнира като самохвалец и лъжец!

— Не ми предлагате честни условия — каза Робин, — но все пак ще рискувам кожата си… Стреляй ти първи, приятелю Хюбърт!

При тези подкани Хюбърт едва дочака да поставят нова цел и опъна лъка, но стрелата му, макар да попадна в златния кръг, не улучи точно средата.

— Не взе под внимание вятъра, Хюбърт — каза Робин, — иначе се прицели добре!

Докато говореше, той опъна лъка си и макар да изглеждаше сякаш почти не си бе направил труда да погледне целта, попадна в златния кръг на инч по-близо до бялата точка в центъра, отколкото Хюбърт.

— Небеса! — възкликна ядосано принц Джон. — Ако позволиш на този окаян негодник да те победи, заслужаваш бесило!

— Дори ако Ваше височество реши да ме обеси — отвърна с упорство Хюбърт, — човек не може да надмине себе си. Въпреки това, дядо ми добре е опъвал големия лък…

— Дявол го взел дядо ти! — прекъсна го принц Джон. — Стреляй, човече, стреляй колкото може по-добре, иначе ще стане лошо за тебе!

Така насърчен, Хюбърт сложи нова стрела на лъка си и като взе под внимание ветреца, този път се прицели така добре, че стрелата му улучи кръга точно в средата.

— Хюбърт! Хюбърт! — завикаха зрителите, зарадвани, че един местен човек се справя толкова добре. — Право в точката е! Печели Хюбърт!

— Не можеш да го надминеш, Локсли! — надсмя му се подло принц Джон.

— Обаче аз ще разцепя стрелата му — отвърна Локсли и като пусна стрелата си — този път по-внимателно, — улучи право в стрелата на съперника си и я натроши на парчета.

— А сега, Ваше височество — каза тихо Робин, докато тълпата стаи дъх от учудване, а принц Джон от яд задъвка мустака си, — моля за разрешение да избера такъв прицел, какъвто използуваме в Шъруд!

С тези думи Робин отиде до близкия гъстак и се завърна с върбова клонка, дълга около шест стъпки, съвършено права и не много по-дебела от палец. Обели я, като подхвърли, не е обидно да карат такъв добър стрелец като Хюбърт да стреля по цел, голяма колкото копа сено в подето.

— Обаче — продължи той, като отиде и заби върбовата клонка в земята; а после се върна при принц Джон, — човека, който улучи тази пръчка от сто ярда, ще нарека стрелец, достоен да носи лък и колчан пред всеки крал, дори пред нашия добър Ричард Лъвското сърце!

— Моят дядо — възкликна възмутено Хюбърт — добре е опъвал големия лък в битката при Хейстингс, но никога през живота му не са го карали да стреля по такава цел, и мене също няма да накарате. Няма човек на света, който да може да я улучи, и ако този приятел го направи, ще се закълна, че е самият дявол и с готовност ще му отстъпя наградата.

— Страхливо куче! — вбеси се принц Джон. — Е, Локсли, трябва да разцепиш клонката, иначе, кълна се, ще си изпатиш!

— Ще се постарая — отвърна Робин. — Както казва Хюбърт, човек не може да надмине себе си.

При тези думи той отново опъна лъка си, но този път внимателно го огледа и смени тетивата, която не му се видя съвсем заоблена — беше се отъркала от двете предишни стрели. После много бавно и старателно се прицели и опъна лъка, а тълпата затаи дъх. Стрелата разцепи клонката и всички присъствуващи нададоха възторжен вик. Дори принц Джон не можа да се удържи и каза:

— Е, Локсли, дръзките ти приказки не бяха напразни. Ето ти сребърния ловджийски рог. Кълна се, че няма стрелец в Англия, който може да се сравнява с тебе. Иди си в мир, но помни, че съм дал обет за едно отмъщение, което тежко ще се стовари върху човека, за когото е предназначено, независимо с какво име се представя той.

Робин мълчаливо се поклони, взе рога, сложи го в торбата си и се смеси с тълпата.

Принц Джон, който вече съжаляваше за великодушието си, се обърна към седналия зад него сър Брайън де Боа Гилбер и каза:

— Знаеш ли, че този самохвалец бе не друг, а Робин Худ, известният разбойник от Шърудския лес?

— Подозирах — отвърна сър Брайън. — Може би кралската ви воля е да го последвам и да го взема в плен?

— Не ти забранявам да го направиш — отвърна предпазливо принц Джон. — Разбира се, че предпочитам наградата за главата на Робин Худ да вземе не друг, а ти…

Сър Брайън само това чакаше — напусна кралската ложа, събра свитата си и без шум потегли към гората.

Но не за да залови Робин Худ се измъкна толкова бързо сър Брайън от Ашби дела Зуш. Другаде е разказано как сър Уйлфред Айвънхоу, а и лейди Роуина, са били негови пленници в Торкилстоунския замък, как Седрик Саксонеца се спасява оттам, като си разменя дрехите с шута Уомба и как става така, че Робин Худ с дружината си успява да ги избави, а тайнственият Черен рицар отново се появява с коня си от гората и им помага.

След като превземат замъка, Черния рицар язди известно време с Робин по пътя за тайната долчинка, а когато си тръгва, дава обещание отново да се върне.

 

 

— И ако ви заплашва някаква опасност, благородни сър — добави Робин, — докато сте в Шъруд, знайте, че аз или някой от хората ми веднага ще ви се притече на помощ, стига да надуете рога си. Изсвирете три тона така: „Уа-са-хоа“. Опитайте дали можете!

След като Черния рицар наду рога, той благодари на Робин Худ и препусна през гората. Но не мина много време и той се принуди да потърси помощта му.

Защото принц Джон подозираше кой е той и бе изпратил подире му от Ашби дела Зуш най-приближения си човек — барон Фицърс с още шестима, за да го издебнат в Шъруд и да го убият там.

Както рицарят яздеше през гората, придружен само от шута Уомба, преследвачите го заобиколиха от всички страни.

Пръв ги забеляза Уомба.

— Намираме се в опасно общество — каза той.

— Защо? — попита Черния рицар.

— Зад храстите ми се мярна да проблясва броня — отвърна Уомба. — Ако придружителите ни бяха честни хора, щяха да вървят по пътечката, а не да се прокрадват.

— Кълна се, че говориш мъдро. — И като каза това, рицарят спусна забралото си.

В същия миг три стрели излетяха от гъсталака — едната отскочи от шлема му, а другите две изтропаха по щита му, без да му навредят.

Без да се колебае нито миг, Черния рицар пришпори коня си и препусна в посоката, откъдето дойдоха стрелите. Пресрещнаха го шест-седем въоръжени мъже, които тичаха с всичка сила насреща му, вдигнали копия. Три от тях го улучиха и се счупиха, без да постигнат целта си, сякаш се удариха о желязна кула. Дори през тесните процепи на забралото се виждаше, че очите на Черния рицар пламтят.

— Какво означава това? — извика той.

Но мъжете го нападнаха от всички страни с виковете:

— Умри, тиранино!

— Ха, кълна се в свети Джордж! — изрева рицарят. — С предатели ли си имам работа? — И ги нападна в отговор, като с всеки удар посичаше някого.

Когато тия, които още се държаха на краката си, се оттеглиха, изведнъж иззад дърветата върху му връхлетя рицар в пълно бойно снаряжение, който повали коня му мъртъв на земята.

В същия миг Уомба допря рога до устата си и изсвири сигнала, на който Робин Худ бе научил Черния рицар в негово присъствие.

Рицарят-предател нападна отново, като се мъчеше да прикове Черния рицар с копието си към едно дърво, но за щастие един удар на меча на Уомба свали и него, и коня му на земята. Неравната битка продължи дълго и Черния рицар започна да се изтощава, защото трябваше да се защищава едновременно от няколко страни. Тогава изведнъж на слънцето проблесна стрела и един от нападателите му падна мъртъв на земята. Миг по-късно се появи горската дружина, предвождана от Робин Худ и монаха Тък. Те се разправиха бързо с останалите врагове, които скоро се строполиха мъртви или смъртоносно ранени.

— Благодаря ти, добри Робин Локсли — каза с достойнство Черния рицар. — А сега те моля да се отдръпнеш, докато поговоря с този рицар, който оглавяваше подлото нападение срещу мене.

Той се наведе над барон Фицърс и известно време говори шепнешком с него, и тъй като баронът не бе ранен, накара го да стане и да си върви.

— Ела с нас, добри рицарю! — помоли го Робин Худ, когато Черния рицар повторно му благодари за навременната помощ. — Ще те посрещнем добре.

— Не този път, добри приятелю — отвърна Черния рицар. — Но бъди сигурен, че скоро ще те потърся.

И с тези думи той се качи на коня на Уомба и бавно го подкара, а шутът вървеше редом с него.

Робин гледаше подире му, потънал в мисли.

— Кълна се в светата дева — каза накрая той на монаха Тък, — няма да ме учуди много, ако този рицар излезе не друг, а самият Ричард Лъвското сърце!