Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (11)

Глава осма
Идването на монаха Тък

Виж ти, добър човек е беловласият монах —

прощава според случая за всеки сторен грях.

Върти юнашки дъбовата си тояга,

врага ни прави той на пух и прах.

Запее ли, на нас пригласянето ни приляга —

дружина в хор сражава се без страх.

Томас Лав Пийкок,

„Девойката Мариан“, 1822 г.

Лятото отмина и листата на дърветата в Шъруд вече жълтееха. Един ден, докато Малкия Джон, Аления и група отбрани хора на Робин Худ се упражняваха в стрелба с лък и въртене на тояга в тайната долчинка, Мариан изведнъж каза:

— Робин, скръб и изненада ме обземат, че нямаме никаква вест за добрия брат Майкъл.

Робин кимна замислено:

— Той положително знае, че сега живееш в леса, след като толкова ти е помогнал в деня на гамуелския празник, когато Гай от Гизбърн и шерифът се опитаха да ме заловят.

— Това бе наистина необичайна среща — спомни си Мариан. — Брат Майкъл се появи внезапно на речния бряг, развъртя тоягата си и също така внезапно изчезна след сбиването, без да ми каже нито дума.

— Нали баща ти му бе забранил да те посещава в Арлингфорд? — запита Робин.

Мариан кимна:

— А фаунтанският абат също го прогони. Брат Майкъл каза, че ще живее като отшелник в някакво обиталище край реката под името „монаха Тък“.

Известно време Робин стоя замислен, а после извика при себе си Уил Аления.

— Уил, какво разправяше неотдавна — за някакъв отшелник, който живее в обиталището си в Копманхърст?

— Той е як мъж — отвърна Аления — и изглежда не страда от липса на ядене, нито на пиене, за да е истински отшелник. Но живее край реката сам-самичък и прехвърля като покаяние всички пътници през брода на отсрещния бряг, макар че се съмнявам дали не събира добра пара за услугата си. Говорят също, че ако го предизвикат, влиза в бой с тоягата и може да строши главата на всеки, който дръзне да му се противопостави.

— Виж ти! — извика Робин. — Кълна се в светата дева, че утре ще отида да го потърся. Ако излезе, че това е Майкъл Тък, толкова по-добре; ако ли не, най-малкото ще си премерим силите в трошенето на глави. Ако излезе добър човек и праведен духовник, само ще спечелим да дойде при нас в леса.

На следващата сутрин Робин, верен на думите си, се преоблече като пътуващ певец-менестрел, макар че не остави нито лъка, нито меча си, и потегли през гората по посока на Гамуел. Когато се добра до реката, свърна и известно време вървя по течението, докато стигна до брода Копманхърст. И там, на отсрещния бряг, наистина видя вързана лодка, а струйката дим, която се издигаше над скалите, говореше, че отшелническото жилище, построено до стръмната канара, е обитавано.

— Хей, добри лодкарю! — извика Робин. — Насам, насам!

— Кой вика? — чу се плътен глас и на речния бряг се показа едър като великан монах. Беше облечен в кафяво расо като всичките си братя и добре препасан с въже, от което висеше огромен плосък меч. На главата му наместо качулка имаше кръгъл шлем, а запретнатите му ръкави откриваха мускулести ръце, каквито подобават повече на воин, отколкото на монах.

— Хайде, добри ми приятелю! — извика Робин. — Ела ме прехвърли през реката!

— Всичко с времето си, синко, всичко с времето си — прогърмя гласът на монаха и като сграбчи голямата си тояга, той влезе в лодката и я подкара с тоягата като с прът към мястото, където стоеше Робин.

„Някакъв си менестрел! — измърмори той, докато Робин се качваше. — Можеше и да преплува, едно къпане щеше да му бъде от полза. Но нали съм дал обет!“

Когато стигнаха отсрещния бряг, монахът бързо скочи на брега и се обърна към пътника с думите:

— А сега да видим колко е пълна кесията ти!

— Не е възможно, добри отшелнико — каза кротко Робин, — да излезе, че си грабител!

— Не съм — отвърна монахът. — Събирам само дарения, както се полага на църквата!

— Човек не дава дарения по принуда — напомни му Робин, — а по съвест.

— Хубава мисъл — съгласи се монахът, — но задължението на духовника е да събужда съвестта и аз ще се заема да направя точно това, като те поразкърша с тоягата си, освен ако съвестта ти вече не се е събудила!

— Тогава ела и провери кесията ми — каза Робин плахо, сякаш примрял от страх.

Монахът захвърли тоягата си, тръгна към него, без да подозира нищо, и тогава Робин изведнъж измъкна меча си и го опря о гърлото му.

— Щом е така, подли отшелнико — извика той, — ще ме пренесеш през реката още веднъж, и то не както преди, а на гръб! И ще се сдобиеш с пукната тиква, а не с пари, ако настояваш да платя!

— Добра сделка — спокойно отвърна монахът, — защото водата е намаляла и няма да се затрудня особено, а ще ми бъде платено точно както искам!

Монахът се наведе и Робин, все още с меч в ръка, се качи на гърба му. Като вървеше, сякаш без да обръща внимание на товара си, монахът нагази във водата и пренесе през брода на другия бряг Робин читав и сух. Там обаче той го смъкна на земята така рязко, че Робин трябваше да пусне меча, за да не падне.

— Е, добри ми приятелю — каза монахът, като стъпи с крак върху острието, и докато говореше, изтегли собствения си меч, — сега ти трябва да ме пренесеш на другия бряг, където ще ти платя, като ти пукна тиквата!

— Давай, давай! — весело извика Робин и като се наведе, пое на гръб тежкото тяло на монаха. Той сигурно тежеше над сто оки и работата излезе трудна дори за силен човек, какъвто бе Робин, но той нагази в реката и бавно запристъпва към дълбокото.

— Ей, бива те за кон! — рече дебелият монах, като злорадствуваше над усилията на Робин. — Това ми напомня на една басня, написана от учения Езоп — за двама глупаци, които занесли магарето си от пазара до дома.

— Вярно — задъхано рече Робин, — но на мене ми напомня повече на друга басня — за магарето и дисагите със сол. Струва ми се, че е по-мъдра и по-подходяща за случая.

И с тези думи Робин ловко се извъртя и метна монаха през главата си в най-дълбоката част на реката. После чевръсто се спусна към брега, обърна се и се засмя от сърце, като видя как дебелият монах цапа и лъхти като кит във водата, а голото му теме е покрито със зеленясала пяна и стръкове звездица.

— Добри човече, добри човече! — изфъфли монахът, когато най-после се изкатери на брега. — Сега се приготви да си получиш пукнатата тиква, която ти дължа!

— Не, не! — засмя се Робин. — За разлика от тебе, аз не съм я заслужил, а ти ей сега ще я получиш!

След което двамата се хвърлиха да се бият с криваците, размахваха ги и сипеха един връз друг удари, като че вършееха жито.

Най-подир се спряха не от друго, а от изтощение, и макар никой да не бе победен, и двамата бяха платили налога на пукнатата тиква.

— Чини ми се, че честолюбието се е задоволило — изпуфтя монахът. — Нека си стиснем ръцете и се разделим като приятели. Кълна се в светото разпятие, че ти си твърде як за един менестрел!

— Служа си с меча не по-зле, отколкото с арфата — отвърна Робин. — Но за първи път срещам такъв майстор на тоягата. Затова да сложим край на препирнята и да си отпочинем малко в твоята обител — там ти, без съмнение, ще можеш да предложиш ядене и пиене на един клет странник.

— Уви — каза монахът, като внезапно придоби смирен и набожен вид, — там няма храна, която да подхожда за човек като тебе. Но си добре дошъл да разделиш скромното ядене на един беден отшелник, който се е обрекъл на пост и молитва.

С тези думи монахът поведе Робин към обиталището си, което представляваше проста колиба от камъни и дървета, с покрив от слама, струпана на входа на пещера върху ниската канара, която граничеше на това място с реката.

Вътре имаше само маса, две столчета, разпятие на стената и в дъното на малката пещера — постеля от листа и суха трева. Монахът се пресегна и взе паница грах от една ниша в скалата, сложи я на масата и сипа от пръстена кана вода в два рога.

— Изглежда, свети братко — каза Робин, като се разположи на едното столче и без особена наслада опита лъжица грах, — изглежда, че шепа грах и кана вода ти понасят отлично. Несъмнено това е направо чудо — човек, който живее от шепа грах, да е така охранен и червендалест и да се бие юнашки като тебе!

— Ах, добри ми менестреле — отвърна монахът с дълбока въздишка, — нашата божия майка и моят покровител, свети Дънстан, проявяват милосърдието да благословят скромното съществование, на което съм се обрекъл.

— Така е, но подобна благословия не се разпростира върху клети скитници като мене — каза Робин. — Положително някой добър горски пазач те посещава от време на време и ти оставя по нещичко за минаващите пътници, което те, както и самият аз, са готови да заплатят с монета, по-друга от налога за лодката!

И като каза това, Робин хвърли на масата една жълтица и загледа монаха с игриво пламъче в очите. Монахът жадно се взря в парата, известно време хъкаше и мънкаше, след което отиде в единия край на пещерата, отвори долапа, хитро прикрит в скалата, и измъкна оттам огромна баница с еленско месо. Постави я на трапезата и Робин Худ се залови да утолява глада си така припряно, че баницата видимо намаляваше.

Монахът седеше и го гледаше, и колкото по-малко оставаше от баницата, толкова повече се издължаваше лицето му, докато накрая Робин Худ го съжали и възкликна:

— Добри отче, далече съм от мисълта да те накарам да нарушиш обета си за въздържание, но без съмнение доброто възпитание изисква домакинът да споделя яденето, което е дал на госта — та макар и само за да докаже, че храната е добра и безопасна!

— Кълна се в светото разпятие! — извика монахът със светнали очи. — Продължително уединение в отшелнишката обител ме накара да забравя това прекрасно правило! Хиляди извинения, почитаеми гостенино.

И с тези думи той се залови за работа с другия край на баницата, като на всяка хапка на Робин тъпчеше в устата си две. Не след дълго подносът бе празен.

— Свети човече — каза важно Робин, — обзалагам се на друга жълтица, че същият горски пазач, който е оставил баницата за радост на пътниците, е оставил и кана вино, за да бъдат сити докрай. Мисля, че ако отново се поровиш из долапа, ще видиш, че имам право.

Монахът се изправи на крака, на лицето му се изписа широка усмивка, която той напразно се помъчи да преправи на набожен укор, и сложи пред госта кожен мях, в който имаше поне четири оки вино. Напълни от него двата рога и каза:

— Любезни страннико, приеми моята наздравица и както се полага, кажи ми името си.

— С голямо удоволствие! — отвърна Робин. — Но ти отново забравяш, че си мой домакин, а гостът трябва пръв да научи името на щедрия стопанин.

— Аз съм просто копманхъртският отшелник — бе отговорът — и се наричам монахът Тък.

— Тогава, добри ми отче Тък — извика Робин, — тоест, добри ми братко Майкъл, пия за твое здраве. За твое здраве пие Робин Худ, който някога имаше друго име. Бъди здрав, отче Тък!

— Наздраве, Робин Худ! — отвърна монахът Тък и на един дъх пресуши рога. — Голяма е радостта ми, че под дрехите на менестрела се крие такъв хубав човек!

— Ела с мен в Шъруд, юначни отче — помоли го Робин. — Дойдох по тия места да те търся с поръчение от лейди Мариан, на която си бил изповедник. Вярно, че когато ми счупи главата с тоягата, взех да се досещам, че ти трябва да си търсеният от мен човек, но се убедих, че съм на прав път едва когато видях колко бързо унищожи баницата с еленско месо.

— От все сърце съм съгласен! — прогърмя гласът на монаха, който отново напълни рога с вино. — Сбогом на граха и бистрата водица. Ти си живееш добре в леса, юначни Робин, поне така говорят. Няма и капка съмнение, че там имате нужда от свещеник и тъкмо аз съм този свещеник — никой не би посмял да го отрече!

Междувременно Робин бе отишъл на прага на обиталището и наду рога, за да повика хората си.

— Пийни още глътка, преди да потеглим! — извика монахът Тък. — Ще бъде жалко да оставяме такова хубаво вино. За твое здраве, Робин Худ, и за живота ни във веселия Шърудски лес!

С тези думи той отново пресуши рога и доста високо запя:

О, храбрият Робин ловец е изкусен —

най-добър сред стрелците в Шърудската пустош.

Щом рогът му отекне далече в леса,

всички горски елени да бягат се спускат.

Подир него да тръгнем през папрат и мъх —

по трикратния зов на рога да препуснем!