Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (14)

Глава единадесета
Робин Худ и търговецът на месо

Приятелю! Ти, който си опитал

от дивеч вкусен във леса зелен,

обречен си по дирята да скиташ,

без да се спираш, всяка нощ и ден.

Но би приел като една награда

по-скоро да те мъчи дявол в ада,

отколкото шерифът в Нотингам!

Томас Лав Пийкок,

„Девойката Мариан“, 1822 г.

Макар че в Шъруд не оставаха без работа, тъй като почти изцяло се хранеха с дивеч и трябваше да ходят на лов, да слагат капани или да го причакват с лъкове, пък и живееха в непрекъсната заплаха да не бъдат изненадани от нотингамския шериф, от сър Гай и останалите си врагове, понякога Робин Худ изпитваше чувството, че свободното време му тежи.

Веднъж, изпаднал в такова настроение, той вървеше с Малкия Джон там, където широкият нотингамски път минава през гората, когато видяха да се задава един търговец, чиято натоварена с месо каручка подскачаше по пътя към пазара.

— Насам се носи един горделивец — каза Малкия Джон, — който си въобразява, че е ненадминат с тоягата. Минава през гората два пъти всяка седмица и нищо не му носи по-голямо удоволствие от възможността да натупа някого с дългия си кривак.

— Два пъти всяка седмица! — каза Робин. — А досега не ни е плащал никакъв данък. Отдавна не съм въртял тоягата, освен на шега с теб или монаха Тък. Ще отида да поприказвам с търговеца — да видим дали ще се стигне до бой!

— Залагам жълтица, че ще те победи? — каза Малкия Джон.

— Съгласен съм — усмихна се Робин и като остави оръжията си, отряза хубава дъбова тояга и тръгна по пътя, за да пресрещне търговеца.

— Какво правиш! — извика ядосано търговецът, когато Робин хвана с ръка юздите на коня. — Какво искаш, досаднико?

— Доста си минавал по тия пътища — каза строго Робин, — без да плащаш полагаемия се данък! Хайде, господинчо, плащай веднага!

— За какъв се мислиш? — извика търговецът. — За горски пазач ли, а? Аз служа на добрия нотингамски шериф и той ще ти смъкне кожата за това, и то след като аз самият те ощавя и ти счупя главата при тая сделка!

— Аз съм от дружината на Робин Худ — бе отговорът — и ако ти не искаш да платиш дължимото в злато, слизай от каруцата и го плати в удари!

— С огромно удоволствие! — отвърна търговецът, скочи от каруцата си и връхлетя върху Робин, като размахваше високо кривака.

И стана такъв хубав бой и такова представление по сръчност с тояги, каквото рядко може да се види. С две думи казано обаче, макар Робин да се сдоби с болезнена цицина над едното око, накрая с един силен удар той повали търговеца на земята.

— Печелиш жълтицата — каза Малкия Джон, като се приближи.

— Хубав човек е — каза Робин, когато търговецът седна и се заозърта. — Дай му вино, Малки Джон, положително главата му бучи, и то повече от моята!

— Тъй е — простена търговецът. — Кълна се в бога, че се биеш като хала. Мисля, че не си друг, а самият Робин Худ!

— Имаш право — съгласи се Робин.

— Тогава не се срамувам, че ме победи — каза търговецът, като въздъхна с облекчение. — Готов съм да ти платя какъвто поискаш данък.

— Не, не — отвърна Робин. — Ти плати достатъчно голям данък със счупената си глава. Ела сега в нашия стан и ще видиш колко добре ще те посрещнем.

Когато свършиха да ядат, Робин внезапно каза на търговеца:

— Добри ми приятелю, реших и аз да стана търговец на месо. Искаш ли да ми продадеш коня си, каруцата и месото в нея още сега за десет лири и да останеш с нас в гората?

— С огромно удоволствие! — отвърна търговецът и сделката бе сключена.

— Без причина се излагаш на опасност — каза с неуверен глас Уил Аления, докато Робин намъкваше одеждите на търговеца.

— Какво от това? — отвърна Робин. — Дотяга ми този еднообразен горски живот, пък и ще науча какво става по широкия свят. Говорят, че крал Ричард е пленник някъде в Европа, а принц Джон не си прави труда да го открие и откупи — искам да разбера повече по този въпрос. Не бой се, дори шерифът няма да ме познае!

Като каза това, Робин сложи черна превръзка на едното си око, покачи се на каруцата, подкара я през гората и тя отново затрополи по нотингамския път. Някъде следобед пристигна в Нотингам, спря каруцата на пазарния площад и взе да вика:

— Хубаво месо! Прясно месо! Прясно месо по пени фунта!

Тогава всички, които го видяха и чуха как търгува, разбраха, че отдавна не е продавал месо, защото с такава цена едва ли можеше да върже двата края. Но пестовните домакини тутакси го наобиколиха, защото дотогава не бяха купували толкова евтино месо. Сред тях бе и жената на шерифа. Като видя, че месото е хубаво, прясно и крехко, при това и необичайно евтино, тя покани търговеца да закара каруцата си до дома им, да й продаде каквото е останало, а след това да вечеря с нея и шерифа.

Робин с радост прие и когато настана вечер, той остави коня и празната каруца в шерифската конюшня и седна като почетен гостенин да се храни на шерифската трапеза.

На тази вечеря Робин научи много от нещата, които искаше да узнае. Разбра, че крал Ричард е наистина в плен, но принц Джон разпространява слуха, че е мъртъв, за да провъзгласят него за крал.

— Обаче един досадник на име Блъндъл — добави шерифът, — тръгнал да търси Ричард. Той е менестрел, затова може спокойно да пътува и през най-враждебните земи. Дано чумата по-скоро го тръшне!

— Ще приемат ли големите барони, лордове и рицари принц Джон за свой крал? — попита Робин.

— Там е бедата… — отвърна шерифът и тъжно поклати глава. — Много от тях, като Честърския граф например, са против принца. Но пък и мнозина ще бъдат привлечени на негова страна…

По-късно същата вечер шерифът попита Робин дали има рогат добитък, който може да му продаде — имайки предвид жива стока, а не месо.

— Да, имам, добри ми шерифе — отвърна Робин. — Имам двеста-триста глави, както и много акри собствена земя. Ако благоволиш да ги видиш, ще ти ги отстъпя — с правото, с което и баща ми ги отстъпи на мене.

— Повече меч интересуват говедата — каза шерифът. — Добри ми търговецо, утре ще дойда с тебе й ако остана доволен, ще ти предложа добри пари за цялата чарда.

Робин Худ спа добре и спокойно в къщата на шерифа, закуси хубаво на сутринта, а после потегли заедно с шерифа, за да му покаже говедата. Придружаваха ги само двама души.

В началото на пътуването шерифът бе в добро разположение на духа, шегуваше се и се смееше заедно с Робин, но по-късно, когато взеха да навлизат все по-навътре и по-навътре в Шърудския лес, взе да се умълчава все повече и повече.

— Много ли път имаме още, добри търговецо? — попита най-сетне той. — Дано днес господ ни закриля от човека, наричан Робин Худ!

— От разбойника ли? — попита Робин. — Добре го познавам, често сме се надпреварвали в стрелба. Аз самият не съм лош стрелец, ако е въпрос, дори съм готов да се закълна, че самият Робин Худ не стреля по-добре от мене!

— Знаеш ли къде е леговището му в Шъруд? — попита нетърпеливо шерифът.

— Отличното знам — отвърна Робин. — Знам дори и най-тайното му скривалище.

— Ще ти платя добре, ако ме заведеш там — каза шерифът.

— Готов съм да го сторя — съгласи се Робин. — Но сега, тихо! Наближаваме мястото, където са говедата. Спри за малко, докато надуя рога, за да ги подкарат говедарите насам.

И като каза това, Робин вдигна рога до устата си и изсвири три пъти. После се отдръпна леко зад шерифа и зачака.

След малко от гъсталака се чу пукане на съчки и се появи голямо стадо, елени, чиито рога гордо се поклащаха.

— Как ви харесват рогатите ми говеда, уважаеми шерифе? — попита Робин. — На вид са охранени и красиви!

— Добри човече, предпочитам да бях по-далече от тук — притеснено каза шерифът. — Твоята компания не ми се нрави…

— Скоро ще имаме по-добра компания — подхвърли усмихнато Робин и още преди да довърши, от гъсталака излезе Малкия Джон, следвай от Уил Аления, Мъч, Уилям от Гоулдсброу, Ренолд и още много шърудски изгнаници.

— Какво ще заповядаш, добри ми господарю? — попита Малкия Джон. — Ела и ни разкажи как прекара в Нотингам и добре ли припечели от търговията?

— Хубаво си потъргувах — отвърна Робин, като смъкна превръзката от окото и другата си маскировка. — Я вижте, довел съм ви нотингамския шериф да обядва заедно с нас.

— Да ни е добре дошъл — каза Малкия Джон. — Сигурен съм, че ще заплати обяда си добре.

— И още как! — засмя се Робин. — Взе със себе си много пари, за да купи от мене триста глави елени. Пък и току-що ми предложи голяма сума, за да го заведа до тайната ни долчинка.

— Кълна се в своето разпятие — каза шерифът, като се тресеше от страх, — че ако бях отгатнал кой си и за хиляда лири не бих дошъл в Шъруд!

— Обзалагам се, че би дал хиляда лири, за да си отидеш от Шъруд! — каза Робин. — Е, вържете шерифа и хората му, сложете им кърпи на очите и ги водете на обяд. Когато стигнем долчинката, ще видим какво са ни донесли, а дотогава аз ще съм си заслужил всяко пени, ха-ха!

И така, поведоха шерифа и двамата му треперещи спътници с вързани очи по скритите пътечки към тайната долчинка и там Робин ги нагости богато и пребогато. След това обаче помоли Малкия Джон да постели плаща си на земята и да изсипе върху него всичките пари, които бе донесъл шерифът. Сумата бе почти петстотин лири.

— Ще оставим тук и трите хубави коня — каза Робин. — Нека уважаемият шериф и двамата му помощници се върнат пешком в Нотингам — ще е полезно за здравето им. А девойката Мариан да изпрати някаква бродерия за подарък на шерифската съпруга, защото тя ме посрещна добре и ми поднесе вкусни гозби на вечеря.

После отново вързаха очите на шерифа и хората му и ги заведоха на нотингамския път, където Робин си взе довиждане с тях.

— Няма още дълго да ми устоиш, Робин Худ! — извика шерифът и размаха юмрука си за сбогом. — Ще ти изляза с голяма войска, бъди сигурен, и ще обеся всички мъже от дружината ти по крайпътните дървета. А твоята глава ще червяса на кол в Нотингам!

— Когато ме посетиш следващия път в Шъруд — каза спокойно Робин, — няма да се отървеш толкова леко. Ела когато пожелаеш и колкото повече хора доведеш със себе си, толкова по-весело ще стане — ще ви пусна да си идете в Нотингам само по долни ризи!

После ги остави и се завърна в тайната долчинка, където го чакаше търговецът на име Гилбърт Белоръкия.

— Връщам ти каруцата и конете, добри търговецо — каза Робин. — Хубаво се забавлявах, като продавах месо вместо тебе, но с такива шеги не бива да се прекалява.

— Кълна се в бога — каза търговецът Гилбърт, — че няма да продавам повече месо и ако ме приемеш в дружината си, оставам в зеления лес! Не съм опитен стрелец — виж, изгориха лявата ми ръка до бяло с нажежено желязо, защото веднъж, когато семейството ми гладуваше, застрелях елен. Но ти донякъде се увери колко добре удрям с тоягата.

— Достатъчно се уверих, добри ми Гилбърт — извика Робин. — С голямо удоволствие те приветствувам сред нас… Ела, отче Тък, и го запознай с клетвата. После — на вечеря. И всички ще вдигнем наздравица за нашия нов другар, Гилбърт Белоръкия, юначния нотингамски търговец!