Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Robin Hood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Роджър Ланслин Грийн

Робин Худ

 

Роман

Първо издание

 

Roger Lancelyn Green

The Adventures of Robin Hood

Puffin Books, 1975

 

Огняна Иванова, преводач, 1983 г.

Никифор Русков, художник, 1983 г.

 

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

 

Националност английска.

Код 9537622311/116287-8-83

Издателски номер 806.

Дадена за набор: февруари 1983 г.

Подписана за печат: април 1983 г.

Излязла от печат: юни 1983 г.

Формат 32/84×108. Печатни коли 13,50.

Издателски коли 11,31. Усл. изд. коли 11,07.

Цена 0,74 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, 1983

ДП „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава десета
Сребърната стрела

От своя лък стрелата ще изпратя

и право до целта тя ще просвири —

заклевам се в това пред своите братя

на не по-малко от хиляда лири!

Облогът ще спечели Шъруд —

защото нося име Робин Худ!

Неизвестен автор,

„Наградата на Робин Худ“, 1723 г.

Сър Ричард от Лий имаше право, когато предупреди Робин Худ, че абатът на Сейнт Меъри не е човек, който може да прощава или да забравя обидите и разочарованията, които е преживял. Но засега нямаше признаци, че е обявена война — както на Робин в Шъруд, така и на сър Ричард в чешърския му дом.

Не след дълго обаче Робин научи, че принц Джон, който по това време пътуваше из страната с голяма свита от избрани приближени, организира голямо състезание по стрелба в Чешър. Според слуха правел това, защото започнал спор между горските жители от Деламиър и Уирал кои боравят по-умело с лъка. Като се надяваше да спечели повече привърженици, принц Джон бе обявил тази среща между големите стрелци и в състезанието можеха да участвуват и хора от другите северни гори: от Барнсдейл, Пломптън и Шъруд. Нещо повече — твърдяха, че най-добрият стрелец щял да получи за награда стрела, цялата изкована от сребро, с връх и пера от чисто тъмно злато.

— Струва ми се — каза Робин, като чу това, — ние трябва да покажем на принц Джон, че един шърудски стрелец е не по-лош, а може би и по-добър от деламиъреца… Колкото до сребърната стрела, много ми се иска да я сложа в колчана си!

— Ще се изложим на голяма опасност — каза предпазливо Аления. — Принц Джон положително не е забравил разбойника, граф на Хънтингдън, дори ако слугата му се е изплъзнал от паметта…

Малкия Джон кимна и добави:

— А може би враговете ни от Нотингам и Йорк точно това чакат — Робин Худ да поиска да спечели стрелата, и ще се приготвят за среща с него, ако се осмели да се яви на състезанието по стрелба.

Робин Худ помълча и се усмихна.

— Точно така — рече той, — „ако се осмели да се яви“. Не бих ли могъл обаче да отида преоблечен? И то сам, защото всъщност това е глупашка работа и не е право да рискувам друг живот освен собствения си.

— Никога не бих се съгласил на това! — възмутено извика Малкия Джон.

— Нито пък аз! — като ехо повтори Аления. — Ако отидеш, ние също отиваме, а отбрани наши другари ще чакат в засада около стрелбището в случай на провал…

 

 

Състезанието стана в един ясен октомврийски ден под студените лъчи на слънцето, а леко мразовитият въздух освежаваше и ободряваше всички, които се бяха изправили да покажат сръчността си с големия лък и дългата цял ярд стрела.

В парка Кингсли накрая на Деламиърската гора, недалече от дома на сър Ричард де Кингсли, по наследство кралски управител на горите в Уирал и Деламиър, се бе струпало весело сборище. Принц Джон, наобиколен от чешърските рицари и благородници и много от придворните си, седеше на високо вдигната трибуна недалече от прицела, а множество селяни, горски жители и други посетители се бяха струпали от двете страни на моравата, която делеше стрелците от прицела.

През целия ден състезателите все стреляха и стреляха, като често спираха, за да се подкрепят. За да спечели привърженици сред по-бедното население, принц Джон бе наредил да дават безплатно говеждо месо и пиво на всички посетители и му ставаше все по-трудно и по-трудно да се усмихва, като гледаше неспирния поток хора, които идваха от всички страни да погледат състезанието и да се порадват на гостоприемството му.

Когато следобедът доста напредна и всички стрелци се бяха вече представили, останаха да се състезават само шестима — по един от всяка гора. Възбудата силно нарасна, когато те заемаха мястото си в редицата и един след друг изпращаха дългите двадесет и осем инча стрели, които жужаха през поляната към огромния прицел, отдалечен почти на четвърт миля.

Близо до стрелбището възбудата прерасна в неистово ликуване, когато една след друга стрелите профучаваха и се забиваха в целта и се чуваше звукът от раздрано платно. Протяжният вик „Ха-а!“, който издаваше всеки стрелец, прозвънтяваше по целия път, а в последвалото затишие стрелата му свиреше във въздуха като кафява светкавица.

Три стрели се забиха в златния кръг, две в съседния червен, а една — в черния, който бе след синия, но все пак преди най-външния бял кръг. Радостни и ликуващи викове се раздадоха, когато бе обявено, че и деламиърци, и уиларци са улучили златния кръг, а третата стрела бе шърудска.

— А сега — каза сър Ричард де Кингсли, — тъй като тримата стрелци са еднакво добри, нека се целят в центъра на кръга. Това ще бъде последното изпитание.

И като каза това, самият той отиде до целта и отбеляза малко бяло кръгче в центъра на голямото златно колело, което блестеше под светлината на следобедното слънце. Като направи това, той се върна и зае мястото си до принц Джон, който затръби с ловджийския си рог, за да даде знак на стрелците да започват.

Пръв пристъпи напред деламиърецът и като нададе протяжен и глух вик, опря стрелата на дълбея, придърпа я към лицето си, докато върхът дойде само на инч от ръката, стиснала лъка, и отпусна тетивата. Стрелата изжужа във въздуха, а с нея се чу и дълбока въздишка от насъбралите се хора. Сър Ричард слезе и отиде при целта.

— В златния кръг е! — извика той. — На косъм от центъра!

Всички притаиха дъх, когато уиралецът опря дълбея на стрелата на тетивата, опъна лъка, за миг спря и се прицели, и пусна стрелата. Полетът й бе придружен от напрегнат ропот, който прерасна в ликуване, когато тя се заби в платното.

— Засега печели Уирал — обяви сър Ричард. — Освен ако шърудецът не го надмине. Стрелата е на самата граница, ожулила е края на бялата точка.

Отново прозвуча ловджийският рог и с ехото му всеки звук замря. Шърудецът безшумно зае мястото си, нагласи стрелата, опъна тетивата, отправи поглед към точката на далечната цел и пусна стрелата с уверен вид, като тръгна по поляната още преди тя да се е забила.

Докато стрелата летеше по пътя си и всички глави се бяха обърнали, за да я проследят, като че ли редом с нея летеше вихър, жуженето й бе заглушено и настигнато от пъшкането и охкането на хората, чийто стаен дъх сега избухна във вик, който бе смесица от възхвала и разочарование, когато сър Ричард де Кингсли обяви тържествено:

— Попаднала е точно в центъра! Шъруд победи Уирал и Деламиър и печели сребърната стрела! Нека победителят шърудец дойде, за да си получи наградата!

Все още с качулка, покриваща лицето му, високият стрелец се качи по стълбите и коленичи пред принц Джон.

— Скрий лицето си, човече! — ахна от възмущение честърският шериф и като се наведе, сам отметна качулката от главата на стрелеца.

— С настоящето дарявам тази сребърна стрела на най-добрия стрелец сред участниците — обяви принц Джон — и постановявам, че поради доказателствата от днешния ден, шърудските стрелци превъзхождат в умението си всички останали, второ място заемат стрелците от Уирал, които са на косъм пред стрелците от Деламиър.

— Благодаря ви, Ваше кралско височество — отвърна шърудският стрелец и наведе глава, като вземаше стрелата.

— Как е името ти, добри човече? — попита принц Джон.

Отговорът бе:

— Робърт Фицуилям.

Внезапно един рицар, облечен с ризница, който седеше до принца, се наведе напред, огледа лицето на говорещия и тихо каза:

— Някога на име Фицут и незаконно наричан граф на Хънтингдън, нали?

— Да, сър Гай — чу се отговорът. — Някога на име Фицут и по право граф на Хънтингдън.

— А сега предател и разбойник — добави принц Джон и зъбите му се оголиха като на вълк. — Е, радвам се, че успях да видя тъй прославения Робин Худ, преди да украси бесилото.

— Засрамете се, коварни принце! — извика Робин Худ и се изправи в цял ръст. — Не по този начин трябва да се отнасяте към своя гост, който заслужено е спечелил награда.

Принц Джон се канеше да му отговори, но сър Гай се наведе към рамото му и прошепна нещо.

— Този път си върви в мир, коварни изменнико — каза Джон, — но ние отново ще се срещнем.

При тези думи Робин се поклони, изгледа за миг сурово сър Гай и слезе от трибуната. Веднага щом си отиде, сър Гай мина зад трибуната, а принц Джон подхвърли на честърския шериф:

— Ако то бяхме заловили тук, можеше да започне бунт и днешното добро дело да пропадне. Но сър Гай има свои хора по всички пътища и той няма да се измъкне. Хитър капан наистина! Сър Гай добре го познава, щом казваше, че Робин Худ няма да устои на такава примамка!

 

 

— Заплашва ни голяма опасност! — каза тихо Робин на Малкия Джон и на Аления, които го чакаха в тълпата. — Съберете останалите от дружината и безшумно се промъкнете на север, където деламиърската гора е най-гъста. Ако ни настигнат, засипете ги със стрели и бягайте към Шъруд — след два-три часа ще се стъмни. Ако се изгубим, всеки поотделно да отиде на уреченото място в леса.

Опасността ги сполетя по-рано, отколкото бе предполагал Робин. Едва бяха излезли от кингслийския парк, когато иззад храстите от всички страни наизскачаха въоръжени мъже, а по знака на пронизителния ловджийски рог сър Гай и част от свитата му препуснаха в галоп през откритата поляна към тях.

— Сега се дръжте заедно — даде нареждане Робин — и стреляйте както никога до днес. Засипете ги с дъжд от стрели, докато на всеки му останат само три-четири в колчана. Ние сме само дузина, а те са поне четири пъти повече, но нима днешният ден не показа, че шърудските стрелци са ненадминати?

— Предай се, Робин Худ! — извика сър Гай, щом се доближи. — Хората ми те обкръжават и пътят ти за бягство е отрязан!

— Господ знае най-добре — каза Робин. — А ето и моят отговор за теб, сър Гай!

И с тези думи Робин опъна лъка си, прицели се и стрелата, пусната от тетивата, удари Гай от Гизбърн отпред по шлема. Не можа да пробие желязната броня, но го прекатури назад през седлото и той с трясък падна на земята.

После въздухът почерня от стрели, защото шърудските мъже се прицелваха и стреляха невероятно бързо и точно, а враговете от свитата на сър Гай падаха един след друг ранени или убити. Двама от дружината на Робин Худ загинаха от чуждите стрели, но не след дълго никой вече не смееше да устоява на шърудските стрелци — всички се разбягаха накъдето им видят очите, преследвани от зловещите кафяви стрели.

— А сега — заповяда Робин Худ — спрете стрелбата и тичайте обратно към дърветата, преди да са се завърнали с подкрепления.

Но не им бе писано да се измъкнат толкова лесно. Сър Гай бе дошъл на себе си, отново бе яхнал коня и подканяше хората си, и все нови и нови групи дотичваха от различните поляни и пътища в гората, която по тези места бе съвсем рядка.

На два пъти малки отряди ги нападаха от засада и бяха прогонвани единствено с дъжд от бързи стрели, но докато тъмнината започна да се спуска, още трима другари на Робин Худ паднаха убити.

Тъкмо бързо прекосяваха една широка и открита поляна, когато ги сполетя най-голямото нещастие. Внезапно от странична пътечка пред тях се появи малка група хора на сър Гай, които ги засипаха с дъжд от стрели. Дружината им отговори и това накара нападателите да се шмугнат отново зад дърветата, но бедата се бе случила: Малкия Джон беше лошо ранен със стрела в коляното и не можеше нито да тича повече, нито да стои изправен.

— Добри ми господарю — каза тогава Малкия Джон на Робин, в името на любовта ми към бога и на любовта ми към тебе, в името на службата ми и дружината ти, не позволявай да попадна жив в ръцете на сър Гай и да ме обесят. Ме мога повече да тичам и ако останеш да ме защищаваш, това е сигурна смърт за всички ни. Затова те умолявам да извадиш верния си меч и да отрежеш главата ми, за да ме напусне животът преди сър Гай да дойде.

— Скъпи Джон, за всичкото злато на добрата Англия не бих допуснал ти да умреш, а аз да остана жив — отвърна Робин. — Не, макар това да направи от Мариан вдовица преди да се е омъжила, предпочитам да умра редом с тебе.

— Пази боже да те оставим сам — като ехо повтори Аления.

— Помогнете му да се качи на гърба ми — бързо нареди Робин. — Останалите да ни следват и да стрелят, но само ако са сигурни, че ще улучат. Стрелите са на привършване. Мъч, ти си най-младият и най-пъргавият — тичай напред и гледай да откриеш някое що-годе сигурно място. Щом се стъмни, ще бъдем в безопасност — но само ако се скрием в убежището си незабелязани.

Малко път бяха изминали, когато Мъч тичешком се завърна.

— Ей там има хубава каменна къща — извика той. — С кули и ров, пълен с вода!

— Дано е приятелски дом! — изпъшка Робин. — Мъч, забеляза ли герб, някакъв знак над него или други фигури, по които бихме могли да отгатнем кой живее там?

— Ами да — отвърна Мъч. — На голяма каменна плоча над входа има златен щит, а върху него, изправен на задните си крака, голям червен лъв.

— Изправен червен лъв върху щит! — повтори Робин. — Значи молитвите ни са чути. Това е фамилният герб на нашия добър приятел сър Ричард от Лий. Тичай обратно, Мъч, изсвири сигнала ни на рога си и помоли сър Ричард да ни приюти.

Мъч направи както му бе поръчано и когато Робин и хората му стигнаха отсрещната страна на рова, мостът бе спуснат и самият сър Ричард бе излязъл да ги приветствува.

— Добре ми дошъл, добре ми дошъл, храбри Робин Худ! — извика той. — Много се радвам, че толкова скоро ми се удава възможност да ти се отплатя за добрината, която ми стори в Барнсдейл!

— С мен иде голяма опасност! — задъхано изрече Робин Худ, като положи Малкия Джон на входа. — По петите ми е сър Гай от Гизбърн с многочислен отряд, а принц Джон, който сега е в Кингсли, няма да пропусне да те накаже, ако ме прикриеш.

— Влизайте в дома ми — каза сър Ричард и когато вече бяха вътре, нареди на стражата си да вдигне моста и да охранява крепостните стени и голямата кула. — Не съм полагал клетва за вярност към принц Джон — продължи сурово той. — След крал Ричард, мой господар е единствено Раналф, честърският граф, както този новоизлюпен рицар Гизбърн ще научи на всяка цена! Колкото до тебе, приятелю Робин, и до твоите хора, ще ви държа в плен у дома най-малко дванадесет дни — и доколкото мога, ще ви посрещна като кралски особи!

 

 

Рано на другата сутрин дойде сър Гай от Гизбърн, придружен от голяма свита, с искането сър Ричард от Лий да му предаде Робин Худ и останалите шърудски разбойници.

Сър Ричард му даде учтив, но твърд отговор:

— Аз съм пълновластен господар на Лий — каза той. — Длъжен съм да се подчинявам не на вас, а единствено на честърския граф, и естествено на самия крал. Робърт Локсли е мой гост — не ми е известно да е вършил беззакония — това може да е от значение в Нотингам, но не се преследва от кралските власти в Чешър. Вие, сър Гай, като рицар и наследствен благородник би трябвало да знаете, че законите на честта, както и на гостоприемството, не допускат да предам на друг освен на представител на кралската власт, който и да е посетител, прекрачил прага ми.

След тези думи сър Гай се оттегли и когато дванадесетте дни изминаха, Робин и хората му си взеха сбогом с любезния сър Ричард и тръгнаха за Шъруд. Само Малкия Джон яздеше на кон, тъй като коляното му още не бе напълно заздравяло.

Но Робин имаше право, когато предупреди сър Ричард, че принц Джон няма да го остави на мира, след като не е зачел волята му. Сър Гай не посмя да нападне Лий, без да е докрай упълномощен за това, а докато се срещна с принц Джон, който вече бе тръгнал обратно към Лондон, и се завърна със заповед, Робин Худ и приятелите му бяха вече в Шъруд. При това положение сър Гай реши, че не си струва да нападне укрепения замък, но се навърташе в околностите със специално подбрани хора и когато един ден сър Ричард, без да подозира опасността, излезе на лов със соколи, придружен само от двама слуги, те го нападнаха из засада, взеха го в плен, бързо го откараха в Нотингам и го хвърлиха в тъмница.

Когато стана това, жената на сър Ричард яхна коня си и придружена от двама души, препуска ден и нощ, докато стигна Шъруд.

— Господ да те поживи, Робин Худ! — извика тя, когато бе забелязана от няколко негови съгледвачи и отведена до тайната долчинка. — В името на светата дева, използувай всичките си налични сили! Сър Гай от Гизбърн задържа моя съпруг противно на всички закони и казват, че го е затворил в нотингамския замък.

— Едва ли можем да го избавим от там — мрачно рече Робин Худ. — Но веднага ще дойда с теб да отидем заедно в Честър и да молим за помощ граф Раналф, който не би приел така леко негов васал да бъде хвърлен в тъмница другаде, а не в неговото графство.

 

 

Робин направи каквото обеща и нека оставим на историята въпроса как Раналф, графът на Честър — не по-малък крал в собствената си област от който и да е крал на Англия в тези времена, — пренебрегна принц Джон и тръгна с неголяма войска чешърци срещу Нотингам.

Като последствие сър Ричард от Лий бе освободен от тъмницата и съпроводен с почести до дома си, където нито сър Гай от Гизбърн, нито самият Джон, дори след като стана крал, посмяха да го безпокоят отново, колкото и често да приемаше на гости Робин Худ и юнаците му.