Заселването на нова страна винаги е било предизвикателство. Веднага щом строителството на купола над Ниргал Валис завърши, „Сепарасион де Л’Атмосфер“ пусна в действие няколко от най-големите си аератори. Скоро пространството под купола беше изпълнено със смес от водород, кислород и азот с налягане около 500 милибара, която бе изтеглена и филтрирана от околния въздух, чието налягане сега бе около 240 милибара. Хората започнаха да се нанасят — от Кайро, Сензени На и отвсякъде другаде от двата свята.

Първите заселници живееха в каравани в близост до малки портативни оранжерии. Докато работеха над почвите в каньона с плугове и бактерии, те използваха тези оранжерии, за да отглеждат първоначалните си посеви, дърветата и бамбука, от които щяха да строят къщите си, както и пустинни растения, които после щяха да разпръснат извън фермите. Глината по дъното на каньона беше добра основа за развитието на почва, въпреки че бе необходимо да се добавят азот, поташ и различни видове микроорганизми — тя съдържаше, както обикновено, голямо количество фосфор и най-разнообразни соли — повече, отколкото желаеха.

Така преминаваха дните им — в подобряване на почвата, в отглеждане на реколтата на оранжериите и в създаване на устойчиви на солената среда растения. Търгуваха почти из цялата долина и още в деня, в който се нанесоха, изникнаха малки селски пазарчета, пътечки между фермите, както и една главна магистрала, преминаваща през средата на долината, точно до потока. Ниргал Валис нямаше водоизточник, затова един тръбопровод от Маринерис изпомпваше достатъчно вода, за да образува малък поток. Водите му бяха събирани при портата Узбой и връщани отново на върха на купола.

Всяка ферма бе около няколко хектара. Почти всички се опитваха да отглеждат по-голямата част от храната си на това пространство. Повечето разделиха парцела си на шест малки ниви, като редуваха посевите всеки сезон — една година нива, другата — ливада. Всеки човек имаше собствена теория за отглеждането на посевите и за подобряването качеството на почвата. Доста хора отглеждаха и по малко жито за търговия, орехи, плодове или дървета за дървен материал. Някои гледаха кокошки, други — овце, кози, свине, крави. Повечето крави бяха миниатюрни и не бяха по-големи от прасе.

Гледаха да строят фермите си долу, на дъното на каньона, близо до потока, а по-грубата и по-дива земя близо до стените на каньона оставиха пустееща. Поканиха и Американското югозападно общество за диви животни, така че в скоро време около тях се появиха гущери, костенурки и зайци, а койоти, соколи и рисове започнаха да правят набези към кокошките и овцете им. Преживяха нахлуване на алигатори, след това на жаби. Популациите малко по малко се установиха в оптималните си размери, но не бяха рядкост острите резки колебания. Растенията започнаха да се разпространяват от само себе си. Долината взе да изглежда така, сякаш животът винаги бе съществувал там в този си вид. Само стените от червен камък стояха непроменени, скалисти и стръмни, издигащи се като стражи над този малък крайречен свят.

Мая Катерина Тойтовна се събуди в лошо настроение. Беше разстроена от някакъв сън, който напълно й се изпари от главата, щом стана от леглото. Сякаш някой бе дръпнал синджира на тоалетното казанче в мозъка й. Сънищата бяха опасни. Тя се облече с гръб към малкото огледало над мивката и слезе в общата столова. Всичко в Сабиши бе построено в марсианско-японски стил. Нейният квартал например приличаше на „дзен“-градина — борове и мъх, разпръснати сред полирани розови скали. Беше красиво по някакъв странен пестелив начин, който според Мая бе неприятен, сякаш бе укор за бръчките й. Тя се опита да не го забелязва, доколкото може, и се съсредоточи върху закуската. Смъртоносната скука на ежедневните задължения. На съседната маса Влад, Марина и Урсула закусваха с група сабишиански исеи. Сабишианците бяха с бръснати глави и това, заедно с работните им комбинезони, ги правеше да изглеждат като дзен-монаси. Един от тях включи малкия монитор на масата им. Започнаха земните новини, метанационална продукция от Москва, която имаше точно толкова връзка с действителността, колкото и „Правда“ някога. Някои неща никога не се променят. Гледаха излъчването на английски. Произношението на говорителя бе по-добро от нейното, дори и след всичките тези години. „Ето и последните новини от петия ден на август 2114 година.“

Мая замръзна в стола си. В Сабиши беше четвъртият ден на 2 ноември, дните бяха къси, а нощите топли за тази 44-а марсианска година. Мая изобщо нямаше представа коя дата е в момента на Земята, както не бе имала от години. Само че съгласно това, което бе казал говорителят, днес бе рожденият й ден. Нейният… трябваше да пресметне… нейният 130-и рожден ден.

Направо й прилоша. Тя се намръщи, захвърли недоядената закуска в чинията си и я загледа втренчено. Мислите запърхаха в главата й като птици, струпали се на дърво. Не можеше да ги проследи. Сякаш бе ослепяла. Какво означаваше тази ужасяваща неестествена възраст? Защо им трябваше да включат екрана точно в този момент?

Заряза подобната на полумесец питка, която изведнъж й се стори някак си заплашителна, и излезе навън под бледата светлина на есенната утрин. Тръгна по прекрасния главен булевард на стария квартал на Сабиши, покрит със зелена трева. Един явор препречваше пътя на слънчевите лъчи и пламтеше в пурпурни цветове. В общежитието от отсрещната страна на площада видя Йели, който играеше на кегли с някакво малко момиченце — вероятно пра-пра-правнучката на Мери Дункъл. Много хора от Първата стотица сега бяха в Сабиши (може да се каже, че това сега бе техният „полусвят“), всички прибрани на топли места в местната икономика, в стария квартал, с фалшиви самоличности и с швейцарски паспорти — всичко изпипано до съвършенство, което им позволяваше да живеят на повърхността. Никой не се нуждаеше от пластична хирургия, понеже възрастта се бе погрижила достатъчно за това — едва ли някой би ги познал сега. Мая например можеше да се разхожда до утре по улиците на Сабиши и хората да виждат в нея просто една от многото дърти вещици в града. Ако някой от „Транзишънъл Оторити“ я спреше, щеше да разпознае в нея единствено Людмила Новосибирская. Но в действителност никой нямаше да я спре.

Тя тръгна из града, като се опитваше да се махне от самата себе си.

Компютърът на китката й избръмча. Мая раздразнено прие повикването. Беше Марина.

— Саксифрейдж е тук — каза тя. — Ще се срещнем в западната каменна градина след около час.

— Ще дойда — каза Мая и прекъсна връзката.

Очертаваше се доста забавен ден. Тя тръгна, скитайки се, около периметъра на града, разсеяна и потисната. Сто и тридесет години! Сегашният рекорд за дълголетие беше 170 години и горната му граница продължаваше да се покачва, без да дава признаци на забавяне или спиране. Хората, които се бяха подложили на лечението, умираха единствено от редки болести, като резултат от нещастни случаи и поради медицински грешки. Както и от убийства. И самоубийства.

Мая стигна до западните каменни градини без дори да е видяла някоя от тесните улички на стария квартал на Сабиши. Ето така възрастните не си спомняха дори събития, станали наскоро — понеже не ги виждаха и не ги забелязваха. Паметта се загубваше, преди още да се е превърнала в памет, понеже човек се съсредоточаваше усилено върху миналото.

Влад, Урсула, Марина и Сакс бяха седнали на една пейка точно срещу местата, обитавани някога от първите сабишианци. Мая седна при старите си колеги и впи мрачен поглед в тях. Сбирщина сбръчкани вещици и ексцентрици. Чувстваше се така, сякаш това бяха напълно непознати хора, които никога не бе срещала. Е, пламенните очи на Марина й изглеждаха познати, както и тънката усмивчица на Влад — никак не бе изненадващо човек да я открие върху лицето на мъж, който живее очевидно в хармония и определено в напълно изолирани интимни отношения с две жени от осем години насам. Въпреки всичко се говореше, че Марина и Урсула бяха лесбийска двойка, а Влад им беше нещо като компаньон. Но никой не можеше да бъде сигурен. Урсула също изглеждаше доволна. Както винаги. Любимата леличка на всички. Да, ако човек се съсредоточеше, можеше да ги види. Единствено Сакс беше съвсем различен — елегантен мъж със счупен нос, който все още не се бе наканил да оправи. Той стърчеше насред новото му привлекателно лице като обвинение към нея, сякаш за това бе виновна тя, а не Филис. Сакс избягваше да я гледа в очите и съсредоточено наблюдаваше патиците в краката си, сякаш ги изучаваше. Ученият в процес на работа. С това изключение, че той сега бе типичен „луд учен“, който внасяше невероятна бъркотия и хаос в плановете им. Мая присви устни и погледна към Влад.

— „Субараши“ и „Еймекс“ увеличават броя на копоите на „Транзишънъл Оторити“ — каза Влад. — Получихме съобщение от Хироко. Те са били тези, които са събрали групата, атакувала Зигота, и сега се придвижват на юг между Аргире и Хелас. Явно не знаят къде са скритите убежища, но проверяват една по една горещите точки. Навлезли са в Кристианополис, превзели са го и са го превърнали в база за операциите си. Около 500 човека са, тежко въоръжени и закриляни от космоса. Хироко казва, че едвам удържа Койота, Касей и Дао да не поведат първомарсианците в атака. Ако открият още някое убежище, радикалите ще обявят настъпление.

„Искаш да кажеш младежите на Зигота“, помисли си горчиво Мая. Не ги бяха възпитали както трябва — както ектогените, така и цялото поколение сансеи, на около 40 години средно — и сега направо ги сърбяха ръцете за бой. А Касей, Питър и останалите нисеи, средно по на 70 години, при нормално стечение на обстоятелствата биха чакали дълго, преди да станат предводители на своя свят. А Сега бяха в сянката на безсмъртните си родители — как ли се чувстваха? И как ли биха действали, ръководени от тези чувства? Може би някои от тях разбираха, че една революция би била точно това, което би им дало шанс да се изявят. В края на краищата революцията бе империята на младите.

Старците седнаха и мълчаливо загледаха патиците. Мрачна, обезкуражена компания.

— Какво е станало с жителите на Кристианополис? — попита Мая.

— Една част са отишли в Хираниагарба. Другите са останали там.

Ако силите на „Транзишънъл Оторити“ превземеха южните високи земи, подземният свят можеше да се инфилтрира в градовете. Но каква полза от това? Ако се разпръснеха из целия Марс, нямаше да могат да променят сегашното положение на нещата. Внезапно Мая изпита гадното чувство, че целият проект за независимост не е бил нищо повече от един сън, фантазия, родена от грохналите останки на една губеща кауза.

— Знаеш ли защо е всичко това? — попита тя вбесено Сакс. — Заради великите ти саботажи.

Сакс с нищо не показа, че я е чул.

— Жалко — каза Влад, — че не направихме някакъв план за действия в Дорса Бревиа.

— Дорса Бревиа! — изсумтя пренебрежително Мая.

— Идеята не беше лоша — обади се Марина.

— Може и да е така, но без план за действие, одобрен от всички, тези конституционни глупости бяха… — Мая махна с ръка. — Строене на въздушни замъци. Игра.

— Намерението ни беше всяка група да направи това, което смята за най-ефикасно — напомни Влад.

— Това бе намерението и през ’61 — отбеляза Мая. — Ако Койота и радикалите започнат партизанска война и предизвикат безредици, ще се върнем отново в ’61 с всичките й бъркотии.

— Добре де, какво предлагаш? — попита я любопитно Урсула.

— Трябва да се вземем в ръце! Ние да изработим някакъв план, ние да решим какво да правим, ние да разпространим това сред подземния свят. Ако не поемем тази отговорност, то всичко, което се случи, ще бъде наша грешка.

— Това се опита да направи и Аркадий — каза Влад.

— Да, поне се опита! Трябва да тръгнем от доброто в неговата работа и да я доразвием! — Мая се засмя отсечено. — Никога не съм си представяла, че един ден ще кажа това. Само че трябва да работим заедно с богдановистите и с всички останали, които поискат да се присъединят към нас. Ние сме Първата стотица! И сме единствените, които имат моралното право да извършат това! Сабишианците и богдановистите ще ни помогнат.

— Нуждаем се от помощта и на „Праксис“ — добави Влад. — „Праксис“ и швейцарците. Това трябва да бъде преврат, а не война.

— „Праксис“ иска да ни помогне — кимна Марина. — А радикалите?

— Ще ги накараме да се подчинят — заяви Мая. — Ще ги лишим от припаси, ще привлечем членовете им при нас…

— Само че точно това води до гражданска война — възрази Урсула.

— Е, налага се да ги спрем! Ако започнат бунта прекалено рано, метанационалните компании ще пристигнат, преди да сме готови. Тогава сме обречени. Всички тези некоординирани удари към тях трябва да спрат. С подобни действия не се постига нищо, освен увеличаване количеството на силите за сигурност. Така само утежняваме положението си. Глупости от рода на изритването на Деймос от орбита само ги карат да бъдат все по-предпазливи и ги убеждават все повече и повече в присъствието ни тук долу.

Сакс, който продължаваше да наблюдава патиците, заговори по присъщия си енергичен начин:

— Транзитните кораби Земя-Марс са 114. 47 обекта обикалят в роби… в орбита около Марс. Ню Кларк е здраво охранявана космическа станция. Деймос можеше да се превърне в негово подобие. Военна база. Платформа за разполагане на оръжия.

— Деймос беше една пуста луна — озъби се Мая. — А що се отнася до обектите в орбита, и с тях ще се позанимаем някой ден.

Сакс отново се направи, че не чува. Гледаше втренчено проклетите патици, мигаше и от време на време хвърляше по някой поглед към Марина.

Мая, която все повече се вбесяваше от поведението му, каза:

— Всеки един от нас трябва да поеме някой от големите градове и да организира хората там в нещо като обединена опозиция. Аз лично искам да се върна в Хелас.

— Надя и Арт са в Саут Фоса — обади се Марина. — Но ще се нуждаем от подкрепата на цялата Първа стотица за тази работа.

— Първите 39 — поправи я Сакс.

— Трябва ни Хироко — заяви Влад, — и освен това се нуждаем от нея, за да влее малко разум в главата на Койота.

— Едва ли някой е способен на това — каза скептично Марина, — но все пак Хироко наистина ни трябва. Ще отида до Дорса Бревиа и ще поговоря с нея. Ще се опитаме да държим в шах Юга.

— Сакс? — обърна се към него Влад.

Сакс се сепна и излезе от унеса си, примигна срещу Влад, но упорито продължаваше да не поглежда към Мая, независимо, че в момента обсъждаха нейния план.

— Интегрирана борба с вредителите — заговори той. — Засяват се по-издръжливи растения сред бурените. А после растенията просто избутват и задушават бурените. Ще поема Бъроуз.

Вбесена от хладното отношение на Сакс, Мая стана и тръгна около малкото езеро. Спря на отсрещния бряг и здраво стисна парапета с двете си ръце. Внезапно до нея долетяха гласовете им — тихи, но отчетливи. Зад алеята имаше извиваща се керамична стена, която почти обикаляше езерото. Явно тази стена играеше ролята на нещо като „галерия на шепотите“, така че Мая чуваше гласовете им части от секундата след движенията на устните им.

— Жалко, че Аркадий не оцеля — казваше в момента Влад. — Богдановистите щяха да се навият много по-лесно.

— Да — съгласи се Урсула. — Той и Джон. И Франк.

— Франк ли! — възкликна намръщено Марина. — Ако той не бе убил Джон, нищо нямаше да се случи.

Мая примигна. Единствено парапетът я задържа права.

— Какво? — изкрещя тя, без да мисли. Фигурките от другата страна на езерото подскочиха и се втренчиха в нея. Мая с усилие се откъсна от перилата и почти се затича около езерцето. На два пъти се спъна. — Какво искаше да кажеш? — изкрещя тя към Марина, когато наближи. Думите излитаха от устата й сами. — Защо? Защо? Джон бе убит от араби, всеки го знае.

— Това беше образно казано — намеси се Влад зад гърба й. — Франк направи много неща, за да подкопае авторитета на Джон през онези години и ти го знаеш. Носят се слухове, че Франк е насъскал Мюсюлманското братство срещу Джон. Това е всичко.

— Пфу! — крясна Мая. — Всички сме се карали един с друг понякога. Това не означава нищо!

След това забеляза, че Сакс най-накрая бе погледнал към нея — сега, когато бе побесняла — и я наблюдаваше с доста странно изражение, студено и невъзможно за тълкуване — смесица от гняв, обвинение, отмъщение и какво още? Досега бе крещяла на руски и останалите й отговаряха на същия език. А тя си мислеше, че Сакс не разбира руски. Може би просто бе любопитен какво точно ги е разстроило толкова. Но антипатията в този нетрепващ поглед потвърждаваше казаното от Марина — сякаш той бе чук, а тя — гвоздей!

Мая се обърна и побягна.

Когато се опомни, откри, че се намира пред вратата на стаята си. Изобщо не знаеше как е преминала през целия Сабиши. Тя се хвърли в стаята като в майчина прегръдка и се опита да си припомни. Опита се с всички сили да си припомни Франк Чалмърс, наистина да си го припомни. Онази нощ в Никозия бе говорила с него — неочаквана среща, изпълнена със забележително напрежение и неловкост. Франк както винаги играеше ролята на оскърбен и отритнат… Бяха заедно в мига, когато Джон бе изпаднал в безсъзнание, а убийците му го бяха завлекли до фермата и го бяха оставили да умира. Франк не би могъл…

Но естествено съществуваха и заместници. Човек винаги можеше да плати на някого, за да изиграе ролята му пред другите. Не че арабите се интересуваха кой знае колко от парите. Но гордостта, честта… Ако им бе платено в чест — тази разменна монета, която Франк така добре използваше…

Само че Мая си спомняше толкова малко от онези години, толкова малко подробности. Всичко бе толкова мътно! „А-а-а-а!“ — изкрещя неволно тя. Изпитото допотопно лице в огледалото внезапно я накара да се отврати от чисто животинската болка, изписана по него. А някога беше красавица и се гордееше с лицето си; използваше го като скалпел. Сега… Косата й от снежнобяла бе станала мътносива с годините, доста променена от времето на последните геронтологични процедури. И на всичкото отгоре изтъняваше, за Бога, и то само на отделни места! Отвратително.

Мая се приближи до мивката и рязко отвори аптечката, която бе зад огледалото. Ножички за нокти на най-горната поличка. Тя ги взе, дръпна един кичур от косата си, докато чак я заболя, след което го отряза до кожа.

Първоначалното подстригване бе доста грубо и изискваше много допълнително оформяне. Дълга работа. Не успя да подравни както трябва косата си, затова най-накрая грабна бръснача и се обръсна до голо, като забърсваше порязаните места с тоалетна хартия. Не обръщаше внимание на старите белези и на противните буци и вдлъбнатини по голия си череп, който бе толкова близо под кожата. Трудно бе да върши всичко това, без дори да поглежда към чудовищното лице в средата му.

Когато всичко свърши, Мая се взря безмилостно в странната пародия в огледалото — безумно смразяващо подобие на мъж. Орелът се бе превърнал в лешояд — глава като на „скинхед“, набръчкан врат, дребни светещи очи, нос като кука и обърната надолу уста с невероятно тънки, почти невидими устни. Докато се вглеждаше в това отвратително лице, дълго, дълго време не можа да си спомни нищо за Мая Тойтовна. Тя стоеше застинала в настоящето. Бездомна във всяко едно отношение.

Внезапно почукване на вратата я накара да подскочи и я извади от вцепенението. Мая се поколеба и изведнъж се почувства засрамена, дори изплашена. Някаква безкрайно далечна част от нея изграчи:

— Влез.

Вратата се отвори. Беше Мишел. Когато я видя, замръзна на прага.

— Е? — каза тя, впила поглед в него. Чувстваше се гола.

Той преглътна и килна глава настрани.

— Прекрасна, както винаги. — Усмивката му бе жалка.

Мая трябваше да се засмее. Вместо това обаче седна на леглото и започна да плаче.

— Понякога — каза тя през сълзи, — понякога страшно ми се иска да престана да бъда Тойтовна. Писна ми от всичко, което съм правила някога.

Мишел седна на леглото до нея.

— Ние сме пленници на самите себе си до самия ни край. Такава е цената, която човек плаща за това, че е разумно същество.

Мая поклати глава.

— Бях долу в парка с Влад, Урсула, Марина и Сакс, който ме ненавижда, и докато ги гледах, да, наистина трябва да направим нещо, наистина трябва, но докато ги гледах всички тях… и се опитвах да си спомня… внезапно ми се стори, че сме страшно обрулени хора.

— Случиха се много неща — кимна Мишел и сложи ръка върху нейната.

— Имаш ли проблеми със спомените? — Мая потрепери и сграбчи ръката му като спасителен пояс. — Понякога се страхувам до смърт, че ще забравя всичко.

— Проблемите с паметта са нещо обичайно на нашата възраст — каза внимателно Мишел. — Особено що се отнася до по-отдалечените събития. Има определени упражнения, които помагат в това отношение. Самият акт на припомнянето усилва спомените.

— Но ако не можеш да се изправиш пред това, което ще си спомниш… О, Мишел… Марина каза, че Франк е убил Джон. Каза го на другите, когато си мислеше, че не чувам, каза го така, сякаш това е нещо общоизвестно! — Мая го сграбчи за рамото, като че ли можеше да изкопчи истината от него с хищно извитите си нокти. — Кажи ми истината, Мишел! Вярно ли е това? Всички ли мислите, че е било така?

Мишел поклати глава.

— Никой не знае какво е станало в действителност.

— Но аз бях там! Бях в Никозия същата нощ! Бях с Франк, когато се случи всичко! Дори не си е и помислял за това, кълна се!

— Добре, Мая, ще ти кажа всичко, което съм чувал някога. Имаше слухове — невероятно много и най-разнообразни! — за случилото се през онази нощ. Наистина някои твърдят, че Франк е бил… замесен. Или свързан с арабите, които убиха Джон. Че се е срещнал с онзи, който умря по-късно на следващия ден. И така нататък.

Мая започна да плаче още по-силно. Тя се преви надве и се облегна на рамото на Мишел. Дишаше тежко.

— Не издържам вече. Ако не знам какво се е случило… как мога да си спомня? Как мога дори да мисля за това?

Мишел я прегърна и я залюля, за да я успокои.

— Чудя се дали няма да се почувстваш по-добре, ако разучиш това-онова. Да прочетеш нещо за Джон и Франк. Сега вече има книги за тях. Освен това може да разпиташ други, които са били тогава в Никозия, в частност арабите, които са видели Селим ел-Хаил, преди да умре.

— Ами… — Мая подсмръкна и хвърли един поглед през стаята. От огледалото на отсрещната стена я гледаше освирепял сериен убиец. — О, Господи, толкова съм грозна — възкликна тя. Погнусата от собствения й вид едва не я накара да повърне. Разтърси глава. — Така. Значи казваш да разпитам. При сегашните обстоятелства определено предпочитам да действам. — Мая му разказа за новините от Юга и за собственото си предложение към другите. — Направо ме вбесяват. Всички чакат някакво бедствие, за да ударят отново. Всички, с изключение на Сакс, а той е бита карта със саботажите си, за които не се съветва с никого, освен с глупаците около него. Трябва да действаме координирано!

— Съгласен съм.

Тя впи поглед в него.

— Ще дойдеш ли с мен в басейна Хелас?

Мишел се усмихна — спонтанна усмивка, изразяваща искрено удоволствие. И наслада, че го е помолила! При вида на това сърцето й трепна.

— Да, разбира се — отвърна той. — Имам малко работа за довършване тук, но ще ми отнеме само една-две седмици. — Отново се усмихна. Мая разбра, че той я обича — не просто като приятел или терапевт, но е и влюбен в нея. Е, все още се държеше на разстояние, типично за него, нещо от рода на дистанцията на терапевта. Така, че да може да диша. Да бъде обичана, но да може и да диша.

— Значи все още ме понасяш, нищо, че изглеждам ужасно, така ли?

— О, Мая! — Мишел се засмя. — Да, ако искаш да знаеш, все още си прекрасна. А ти, слава Богу, все още искаш да знаеш. — Той я прегърна, след това я отдръпна от себе си и я разгледа. — Малко е пуританско, но е красиво.

Планините, които заобикаляха басейна Хелас, бяха най-широки в западната си част, наречена Планините Хелеспонт, и именно в тази си част напомняха най-много земните планини. На север, където линиите от Сабиши и Бъроуз се пресичаха, масивите бяха по-тесни и по-ниски и не предизвикваха представа за планински терен, а по-скоро за неравно издигане на дъното на басейна. Изглеждаше така, сякаш земята се разливаше на север на дълги концентрични вълни. Жп линията се точеше надолу по склона и често трябваше да преминава по дълги рампи, врязани в страните на каменните вълни, като всяка една бе по-ниска от предната. По време на завоите влакът забавяше значително ход, така че Мая наблюдаваше през прозореца голото базалтово рамо на вълната, по която слизаха в момента, или огромния масив на северозападната част на Хелас, който бе на три километра под тях: широко равно поле, което в основата си бе обагрено в смес от охра, маслиненозелено и каки, а под хоризонта приличаше на мръсна бяла каша, която блещукаше като натрошено огледало. Това беше ледникът над Лоу Пойнт, който все още бе замръзнал в по-голямата си част, но с всяка година се разтапяше все повече и повече. По повърхността му блестяха езерца от разтопена вода. В далечината искряха значително по-дълбоки улеи, изпълнени с вода, които гъмжаха от живот. Хората изпомпваха водния слой под планините и го насочваха към дъното на басейна. Дълбоката депресия в северозападната част, където бяха Лоу Пойнт и мохолът, бе центърът на това ново, дълго над 1000 километра море. На най-широкото си място, над Лоу Пойнт, то достигаше 300 километра. Море, разположено в най-ниската точка на Марс. Многообещаващо местоположение, както твърдеше Мая от първия миг, когато се приземиха.

Градът Одеса бе основан доста нагоре по северния склон на басейна, на височина един километър. На тази височина се планираше да бъде окончателното ниво на новото море. С други думи, това бе пристанищен град, който чакаше пристигането на водата. Строителите му бяха предвидили това и затова южният му край представляваше дълга крайбрежна панорамна улица, преминаваща под купола, който бе подсилен с висока дига. Видът на дигата оставяше у наблюдателите впечатлението, че това е половин град, чиято южна част е била отсечена и е изчезнала нанякъде.

Влакът забави ход и спря в гарата на града. Гледката изчезна. Мая взе чантата си и тръгна след Спенсър. Все още избягваха да се поглеждат един друг, но щом излязоха от гарата, се смесиха с някаква група, която чакаше на спирката на трамвая, и се качиха в един и същи трамвай, който потегли зад крайбрежния парк около дигата. Близо до западния край на града и двамата слязоха на една и съща спирка.

Там, над един открит базар в сянката на чинарите, имаше малък триетажен хотел, разположен в ограден със стени двор, по краищата на който растяха млади кипариси. Всеки етаж на сградата бе по-вдаден навътре от предишния, така че на втория и третия етаж имаше просторни веранди, които гледаха към дърветата и саксиите с цветя. Докато се изкачваха по стълбите, Мая откри, че тази архитектура по нещо й напомня за вкопаните аркади на Надя. Само че сега, под лъчите на късното следобедно слънце, които обливаха белите стени и сините щори на базара, гледката напомняше на пейзаж от Средиземно или Черно море — е, не съвсем като този, който се откриваше от прозорците на някой луксозен блок в земната Одеса. Когато стигна до портата на двора, Мая се обърна, за да хвърли последен поглед над чинарите до базара. Слънцето залязваше над Планините Хелеспонт на запад. Отблясъците му върху далечния лед пламтяха в жълто като парчета масло.

Тя последва Спенсър през двора и вътре в сградата поговори с администраторката малко след него, получи ключа си и се качи в апартамента си. Цялата сграда принадлежеше на „Праксис“ и някои стаи играеха ролята на убежища, като нейната и тази на Спенсър например. Качиха се заедно в асансьора и слязоха заедно на третия етаж, без да разменят нито дума. Стаята на Мая бе четири врати по-надолу от тази на Спенсър. Тя влезе вътре. Две просторни помещения, едното с кухничка, баня и празна веранда. От прозореца на кухнята се виждаше ледът в далечината.

Мая остави чантата си на леглото и излезе до пазара, за да си купи нещо за вечеря. Напазарува от амбулантните търговци, чиито колички и чадъри бяха разпръснати навсякъде, и седна на една пейка. Хапваше сувлакия и отпиваше от една малка бутилчица рецина, наблюдавайки тълпите хора, които бяха излезли на вечерна разходка по крайбрежната улица. Най-близкият ръб на леденото море бе на около 40 км оттук. Всичко, с изключение на най-източната част на леда, бе в сянката на Хелеспонт — мрачносини нюанси на изток от блестящото високопланинско розово.

Спенсър седна до нея на пейката.

— Приятна гледка — отбеляза той.

Тя кимна и продължи да яде. Предложи му бутилката.

— Не, благодаря — и й посочи полуизядено тамали. Мая кимна и преглътна.

— Над какво работиш сега? — попита тя, когато свърши с яденето.

— Правя някои неща за Сакс. Биокерамика, в частност.

— За „Биотика“?

— За дъщерна фирма. „Тя прави мидени черупки“.

— Моля???

— Това е името на компанията. Подразделение на „Праксис“.

— Като стана дума за „Праксис“… — Мая го погледна.

— Да. Сакс иска тези части, и то колкото се може по-скоро.

— За оръжия ли?

— Да.

Тя поклати глава.

— Не можеш ли да го позадържиш известно време?

— Мога поне да опитам.

Загледаха се в оттичащата се от небето слънчева светлина. Течеше на запад, сякаш бе жива. Зад тях в дърветата блеснаха лампи. Започна да застудява. Мая се чувстваше прекрасно. Бе много благодарна, че в момента до нея седеше един стар приятел. Тишината бе изключително приятна. Отношението на Спенсър към нея бе коренно противоположно на това на Сакс. Дружелюбието му сякаш се извиняваше вместо него за обвиненията към нея, отправени по пътя от Касей Валис, и й прощаваше за това, което бе направила с Филис. Тя го оцени по достойнство. А пък и така или иначе той бе част от тяхното голямо семейство. Приятно бе да чувстваш това по време на поредния ход. Ново начало, нов град, нов живот — колко нов беше сега?

— Познаваше ли Франк добре? — попита тя.

— Не много. Не колкото го познавахте ти и Джон.

— Мислиш ли… мислиш ли, че може да е бил замесен в убийството на Джон?

Спенсър продължи да гледа синия лед на мрачния хоризонт. Накрая взе бутилката от пейката и отпи. След това я погледна.

— Какво значение има вече?

Мая бе прекарала много от ранните си години в работа в басейна Хелас, убедена, че ниската му надморска височина е очевидно преимущество за построяване на селище. Сега цялата площ над 1-километровата граница бе застроена. Тя бе една от първите, които проучваха тези места. Пазеше старите си бележки в лектерна си и сега, вече в ролята на Людмила Новосибирская, щеше да ги използва.

Работеше в администрацията на хидрологическата компания, която изпълваше басейна с вода. Този екип бе част от конгломерат от компании, които се занимаваха с развитието на басейна. Сред тях бяха петролните компании на Черноморската икономическа групировка, една руска компания, която се опитваше да възкреси Каспийско море и Арал, както и компанията, в която Мая сега работеше — „Дийп Уотърс“^[1], собственост на „Праксис“. Работата на Мая бе да координира множеството хидрологически операции в региона, така че тя отново щеше да бъде в сърцето на проекта „Хелас“, също като едно време, когато бе движещата сила на всичко наоколо. Това бе задоволително в много отношения. Например, нейният град — Лоу Пойнт (разположението му бе погрешно, трябваше да признае!) — с всеки ден бе изложен все повече на опасността от наводняване. Това беше чудесно: наводни миналото, наводни миналото, наводни миналото…

С две думи работата й беше добра. Стаята й също не бе лоша. Мая я обзаведе с използвани мебели, кухненски прибори и саксии с цветя. Одеса изглеждаше много приятен град. Беше построен главно от жълт камък и кафяви керемиди върху част от склона, която бе по-извита от обичайното, така че всяка една точка от града изглеждаше разположена в средата на сухата брегова линия и от всяка една точка се откриваше разкошна гледка над басейна на юг. По-ниските области бяха застроени с магазини, бизнесофиси и паркове, а по-високите — с жилищни квартали и градини. Градът бе разположен малко над 30 градуса южна ширина, тоест, тя премина от есен към пролет. Голямо слънце обливаше с лъчите си стъпаловидните улици в горната част на града и разтапяше зимния сняг, покрил ръба на ледената маса и върховете на Планините Хелеспонт на западния хоризонт. Приятно малко градче.

Около месец след пристигането й от Сабиши дойде Мишел и се настани в съседна до нейната стая. По нейно предложение той съедини двата апартамента с врата, след което започнаха да се скитат из двете жилища, сякаш бяха едно, и да живеят в съпружеска домашна атмосфера. Мая никога не бе изпитвала нещо подобно преди и намираше всичко за много успокояващо и уютно. Тя не обичаше Мишел чак толкова страстно, но той бе добър приятел, добър любовник и добър терапевт. Да усещаш, че е наоколо, бе все едно да имаш вътре в себе си нещо като котва, която да те удържа да не отлетиш, понесена от оживлението на хидрологията или от революционния патос, както и да не потънеш прекалено дълбоко в ужасяващите бездни на политическото отчаяние или на отвращението към самата себе си. Издиганията и спадовете на нейното настроение я правеха безпомощна, затова оценяваше благотворното присъствие на Мишел.

Със Спенсър долу в залата сградата леко напомняше за Андърхил. Понякога от града пристигаха посетители, които използваха жилището им като безопасно убежище. Когато пристигнаха и останалите от Първата стотица, често всички заедно слизаха долу до безводната брегова линия. Наблюдаваха ледения хоризонт и обменяха новини и клюки помежду си като стари приятели. Първомарсианците, предвождани от Касей и Дао, ставаха все по-радикални. Питър работеше по елеватора. Явно го влечеше като пеперуда към пламък. Сакс за известно време бе спрял екосаботажите си, слава Богу, и се бе съсредоточил върху индустриалните си опити във Вишняк. Мая поклати глава, щом чу това. Не военната мощ щеше да им е необходима, по този въпрос тя, Надя, Ниргал и Арт бяха единодушни. Трябваше им нещо друго, нещо, което все още беше загадка. Тази пролука в мисленето й беше едно от нещата, които я караха да се плъзга надолу по синусоидата на настроенията си. Едно от нещата, които я вбесяваха.

Координирането на различните аспекти от програмата по наводняването на басейна започваше да става интересно. Мая всеки ден слизаше пеша или с трамвай до офиса си в центъра на града, където започваше усилено да сортира различните доклади, изпратени от множеството екипи. Всички отчети бяха пълни с бомбастични цифри — количеството вода, което бяха излели в басейна — и всички бяха затрупани от искания за още оборудване и още персонал, докато най-накрая ставаше ясно, че „Дийп Уотърс“ не може да удовлетвори всички молби. От офиса й беше трудно да прецени коя молба да удовлетвори и коя — не. Техническите й помощници обикновено само прибелваха очи и свиваха рамене. Един от тях веднъж й каза: „Това е все едно да си арбитър на дискусия между лъжци“.

Освен тези, пристигаха и доклади от новостроящите се селища. Нямаше съмнение, че хората, които ги строяха, бяха от Черноморската групировка или от метанационалните компании, свързани с нея. Много от селищата бяха просто неидентифицирани — един от екипите например бе отбелязал в отчета си наличието на град под купол, за чието съществуване нямаше официални данни… и толкова. А два от големите проекти в каньона, в Дао Валис и в системата Дао-Реул, определено бяха населени с много повече хора, отколкото бяха според официалната документация — хора, които следователно живееха под фалшива самоличност като нея или в противен случай живееха изцяло извън мрежата. Което бе доста интригуващо.

Железопътната линия около Хелас бе напълно завършена миналата година. Построяването й бе сложно, понеже ръбът на басейна бе набразден от множество пукнатини и ридове. Но сега линията бе готова и Мая реши да задоволи любопитството си и да предприеме една обиколка, за да инспектира лично всички проекти на „Дийп Уотърс“ и да хвърли по един поглед на новите селища.

Тя покани една млада ареоложка на име Диана да я придружи. Докладите на Диана бяха от източната част на басейна и бяха сбити и незабележителни. Но Мая бе научила от Мишел, че Диана е дъщеря на Пол — сина на Естер. Естер бе родила Пол много скоро след като бе напуснала Зигота и, доколкото Мая знаеше, не бе казала на никого кой е бащата на сина й. Това можеше да бъде съпругът й, Касей (в такъв случай Диана бе племенница на Джаки и пра-правнучка на Джон и Хироко), или, както предполагаха мнозина, можеше да е Питър (в такъв случай тя бе полуплеменница на Джаки и пра-правнучка на Ан и Симон). И в двата случая Мая бе доста заинтригувана. А така или иначе младата жена бе една от йонсеите — четвъртото поколение марсианци. В това отношение за Мая нямаше голямо значение кои са били прародителите й.

Оказа се, че и самата Диана е доста интересна. Мая се срещна с нея в офисите в Одеса няколко дена преди пътуването. Огромният й ръст (бе висока над два метра и въпреки това бе закръглена и мускулеста), невероятната й грация и скулестите й азиатски черти я правеха да изглежда като член на нова раса, която сега щеше да прави компания на Мая в това кътче на света.

Диана беше напълно завладяна от басейна Хелас и скритата в него вода. Тя говореше за това с часове, с толкова много подробности и толкова продължително, че Мая бе твърдо убедена, че е разгадала мистерията относно родителите й. Подобен Марс-маниак можеше да е свързан единствено с Ан Клейборн, с други думи, бащата на Пол бе Питър. Мая се отпусна в седалката до голямата млада жена, от време на време поглеждаше към нея или гледаше през прозореца към стръмния северен склон на басейна, задаваше въпроси и наблюдаваше как Диана с мъка се побира между седалките. Местата във влаковете не бяха достатъчно големи за местните жители.

Едно от нещата, очаровали Диана, бе това, че според проучванията басейнът Хелас бе обкръжен от повече подземна вода, отколкото предсказваха ареологическите модели. Това откритие, направено през последното десетилетие, бе положило основата на настоящия проект „Хелас“, като бе превърнало хипотетичното море от добра идея в конкретна възможност. Освен това бе принудило ареолозите да преразгледат наново моделите си за ранната история на Марс и бе накарало хората да започнат да се оглеждат около останалите големи басейни на планетата. На път бяха вече разузнавателни експедиции към планините Чарит и Нереида, които заобикаляха Аргире, и към хълмовете около южната част на Изидис.

Що се отнася до Хелас, почти бяха приключили с проучванията и вече бяха открити около 30 милиона куб. метра, въпреки че според някои всичките бяха вече изчерпани.

— Има ли начин да разберем кога ще свършат? — попита Мая, мислейки си за безбройните молби, които затрупваха офиса й.

Диана сви рамене.

— След известно време се оказва, че сме гледали навсякъде.

— Ами самото дъно на басейна? Може ли наводнението да ни попречи да изкараме оттам някой тон вода?

— Не.

Тя разказа на Мая, че под басейна има нищожно количество вода, понеже самото дъно е било пресушено в момента на удара и сега се състоеше от около еднокилометров пласт еолитен седимент, над който се простираше твърд блок пресована скала, образувана от краткия, но главозамайващ натиск по време на първоначалния удар. Същото това налягане освен това бе станало причина навсякъде по ръба на басейна да се образува мрежа от дълбоки пукнатини, през които от дълбините на планетата излизаха огромни количества газове. Летливите съединения се охлаждаха, втечняваха се и се просмукваха в многобройните зони с пермафрост.

— Силничък удар е бил — отбеляза Мая.

— Нормално силен.

Диана каза, че по правило размерите на метеоритите били една десета от размера на кратера или басейна, образувал се в резултат на удара им в повърхността. „Също като историческите личности“, помисли си Мая. Следователно планетоидът в този случай трябва да е бил с диаметър около 2 километра. Остатъчните следи показваха, че това по всяка вероятност е бил обикновен астероид, който в по-голямата си част се е състоял от въглероден хондрит, много вода и известно количество никел и желязо. Скоростта му в момента на удара е била около 72 000 километра в час, а ъгълът на падане е бил леко завъртян на изток, което пък обясняваше наличието на обширния опустошен регион на изток от Хелас, както и на високите, сравнително правилно разположени концентрични върхове на Планините Хелеспонт, на запад.

След това Диана описа още едно правило, което пак накара Мая да направи асоциация с човешката история — колкото по-голямо е тялото, толкова по-малка част от него оцелява след удара. Следователно почти всяка частица конкретно от това се бе изпарила в катаклизмичния удар, въпреки че под кратера Гледхил бяха открили малък гравитационен болид, който почти сигурно бе остатък от планетоида. Размерите му бяха около една хилядна от тези на оригиналния астероид, ако не и по-малко. Според някои останките от големия планетоид щяха да осигурят цялото количество никел и желязо, от които се нуждаеха. За целта само трябваше да се поразмърдат и да покопаят, за да ги открият.

— Осъществимо ли е това наистина? — попита Мая.

— Не съвсем. По-евтино ще бъде просто да се създадат мини по астероидите.

Което и правеха, помисли си Мая мрачно. Това бе новият смисъл, който последният режим на „Транзишънъл Оторити“ бе вложил в думата „затвор“: някоя и друга годинка в астероидния пояс, прекарани в опериране с точно определени миньорски кораби и роботи. Според „Транзишънъл Оторити“ това бе много ефективно. Затвори, които бяха хем далеч, хем доходоносни.

Но Диана все още си мислеше за страховитото раждане на басейна. Ударът бе отпреди 3,5 милиарда години, когато литосферата на планетата е била по-тънка, а вътрешността й — по-гореща. Енергията, освободена при удара, бе извън границите на човешкото въображение — цялата енергия, сътворена от човечеството през цялата му история, беше нищо в сравнение с нея. Следователно лесно можеше да се предвиди последвалата вулканична активност. Хелас бе обкръжен от множество древни вулкани, които бяха възникнали след удара, като Аустралис Толус на югозапад, Амфитритис Натера на юг, Хадриака Патера и Тирена Патера на североизток. В близост до всички тези вулканични области бяха открити водоносни слоеве.

Два от тези слоеве бяха избили на повърхността преди много години и бяха оставили на източния склон на басейна две много характерни синусоидални долини — Дао Валис, възникнала върху набръчканите склонове на Хадриака Патера, и малко по на юг две долини, свързани помежду си, известни като системата Хармакис-Реул, която се простираме на хиляди километри напред. Водоносните слоеве в основите на тези долини се бяха напълнили отново с течение на хилядолетията, изминали след избиването им. Големите строителни екипи бяха покрили Дао и работеха над Хармакис-Реул. Бяха пуснали водата от слоя да тече по дълги закрити каньони към отводнителни отвори на дъното на басейна. Мая силно се заинтересува от тези нови добавки към годната за обитаване повърхност. Диана, която ги познаваше всички, щеше да я заведе при някакви нейни приятели в Дао.

Влакчето им се приплъзваше по северния ръб на Хелас през целия пръв ден. Ледът по дъното на басейна не изчезваше нито за миг от погледа им. Преминаха покрай малък град, наречен Севастопол, чиито каменни стени блестяха яркожълти под лъчите на следобедното слънце, и след това стигнаха до Хелс Гейт^[2] — град в края на Дао Валис. Излязоха от жп станцията на Хелс Гейт късно следобед и погледнаха новия купол, построен под внушително голям окачен мост. Мостът поддържаше жп линията, която се точеше от Дао Валис до устието на каньона, затова кулите му бяха на разстояние над десет километра. От ръба на каньона до моста, където се намираше станцията, можеха да видят разширяващата се паст на каньона върху дъното на басейна, която се простираше под къдравата дантела на позлатените от слънцето облаци. Докато слизаха надолу по извитата стъпаловидна улица, водеща към града, новият купол над каньона се виждаше като бледа червена мъгла по вечерното небе — резултат от праха и другите частици, покрили материята му.

— Утре ще тръгнем по пътя по ръба и ще се огледаме наоколо — каза Диана. — След това ще слезем до дъното на каньона, така че ще можеш да видиш как е долу.

Те се спуснаха по улицата, която се състоеше от 700 номерирани стъпала. В долната част на Хеле Гейт се поразходиха, вечеряха и се качиха в офиса на „Дийп Уотърс“, който бе точно под моста. Прекараха нощта там, а на сутринта отидоха в гаража до жп станцията и взеха един малък ровър, собственост на компанията.

Диана пое кормилото и подкара на североизток по шосето, което беше успоредно на ръба на каньона до фундамента на купола. Въпреки че материята на купола бе невероятно прозрачна, ефирният покрив го караше да изглежда тежък като котва. Бетонната основа закриваше гледката към самия каньон, така че когато стигнаха до първата панорамна площадка, Мая не бе видяла нищо, откакто бяха потеглили от Хелс Гейт. Диана паркира ровъра направо върху фундамента. Те сложиха шлемовете си и излязоха от колата. Заизкачваха се по една дървена стълба, която сякаш се издигаше право към небето, въпреки че един по-внимателен поглед разкриваше най-напред един прозрачен лъч от аерогел, който я поддържаше, а след това и пластовете на купола, прострени от техния лъч до другите, които не се виждаха. На края на стълбището имаше малка панорамна площадка, от която се откриваше прекрасна гледка към каньона и в двете посоки.

По дъното на Дао Валис течеше малка река и около нея бе като напръскано със зеленина, или по-точно, с най-различни растения. Мая успя да различи тамариск, канадска топола, трепетлика, кипарис, чинар, дъб, бамбук…, а по-нататък по стръмния сипей и по склоновете на каньона най-разнообразни храсталаци и увивни растения и естествено острици, мъхове и лишеи. Като през цялата тази ботаническа градина течеше река.

Това не бе обичайният син поток с бели вълнички. Водата в по-бавните отсечки беше матова и с цвета на ръжда, а в по-бързите и при водопадите се пенеше с ярки нюанси на розовото. Класически марсиански цветове, причинени според Диана от дребни частички, които бяха довлечени от водата като своего рода глетчерен нанос, а освен това и от отражението на небето, което, днес бе мъгливо бледомораво и ставаше лавандулово около забуленото слънце, което пък беше жълто като зеницата на окото на тигър.

Но какъвто и да бе цветът на водата, това си беше течаща река, преминаваща през определено речна долина, пясъчни брегове, ронещи се островчета, дълбоки вирове, многобройни бързеи и доста нагоре по течението — няколко малки водопадчета. Под най-малкия от тях водата и пяната от розови ставаха почти бели. Течението отнасяше надолу парченца от тази бяла пяна и ги захвърляше върху скалите и зъберите, които стърчаха от бреговете.

— Реката Дао — каза Диана. — Хората, които живеят там долу, я наричат Рубинената река.

— Много хора ли има долу?

— Няколко хиляди. Повечето са се установили доста близко до Хелс Гейт. Но нагоре по реката има малки семейни парцелчета и други подобни.

Мая се взря в гледката, която определено й напомняше с нещо за младостта й, за някоя река… За горната част на Риони в Грузия? За Колорадо, която бе видяла по време на едно от посещенията й в Америка? Не можеше да си спомни. Целият й живот бе толкова смътен…

— Толкова е красиво. И толкова…

Тя поклати глава. В гледката имаше нещо, което не можеше да си спомни да е виждала преди — сякаш не беше на място, сякаш не й бе дошло времето, сякаш представляваше пророческо надникване в далечното бъдеще.

— Хайде да се качим още малко нагоре и да видим Хадриака.

Мая кимна. Върнаха се в колата. Веднъж или два пъти, докато продължаваха нагоре по хълма, пътят се издигна достатъчно над фундамента, за да могат да видят още малко от дъното на каньона. Мая забеляза, че реката продължава да си проправя път сред скали и зеленина. Но Диана не спря втори път и Мая не успя да види следи от селища.

В горния край на покрития с купол каньон се издигаше огромна бетонена фабрика, в която се намираха машините за преработка на въздуха и помпената станция. На склона северно от тази станция се извисяваше цяла гора от вятърни мелници, чиито внушителни крила гледаха на запад и бавно се въртяха. Над всичко това се възвисяваше ниският конус на Хадриака Патера — вулкан, чиито страни бяха необичайно набраздени от сложно преплетена мрежа от лавови канали, като по-новите прорязваха стените на по-старите. Зимният сняг ги беше изпълнил, без да покрива голата черна скала между тях и тя бе излъскана до блясък от ураганните ветрове, съпътстващи снежните бури. Резултатът бе огромен черен конус, забит в покритото с белези небе, изпъстрен със стотици преплетени бели резки.

— Много е красиво — каза Мая. — Може ли да се види от дъното на каньона?

— Не. Но много от хората работят на ръба или в електроцентралата. Така че го виждат всеки ден.

— Тези заселници… кои са те?

— Като слезем долу, ще те запозная с тях и ще видиш сама.

Мая кимна, наслаждавайки се на стила на Диана, който все още й напомняше по нещо на този на Ан. Всички сансеи и йонсеи бяха много странни според Мая. Но Диана бе изключение — може би беше малко особнячка, но сравнена с по-екзотичните й съвременници и с децата от Зигота, беше обикновена. А това бе добре дошло за Мая.

Докато Мая я наблюдаваше и обмисляше всичко това, Диана подкара колата надолу към каньона по един стръмен път, който се спускаше по гигантски древен сипей. Точно тук бе избликнал първият водоносен слой, но въпреки това теренът не бе много разбъркан — единствено титанични сипеи, легнали по ъгъла на естествения наклон.

Самото дъно на каньона бе предимно равно и неначупено. Не след дълго Диана подкара ровъра по него, по една писта в реголита, напръскана с фиксаж. След около час шофиране те преминаха през зелена ливада, сгушена в мързеливата извивка на широк меандър на реката. В центъра на ливадата сред пинии и трепетлики се бяха скупчили няколко къщички с дървени покриви. От самотен комин се издигаше тънък пушек.

Мая се взря в селището (кошара, пасище, кошери, обор, зеленчукова градина). Беше очарована от красотата му, от архаичната му цялост, от това, че изглеждаше откъснато от пустинното червено плато над каньона — откъснато от действителността, от историята, дори и от времето. Мезокосмос. За какво ли мислеха в малките си къщички на Марс и на Земята? За какво ли ги беше грижа?

Диана спря колата. Няколко души излязоха, за да видят кой идва. Налягането на въздуха беше около 500 милибара и то удържаше теглото на купола, понеже атмосферата навън бе около 250 милибара средно. Затова Мая отвори шлюза и излезе навън без шлем, чувствайки се гола. Беше й неудобно.

Заселниците бяха млади местни жители. Повечето от тях бяха дошли през последните няколко години от Бъроуз и Елизиум. В долината живееха и няколко земни жители, както им казаха впоследствие — не много, но съществуваше програма на „Праксис“, която докарваше хора от по-малките държави на Земята. Така че тук сега живееха няколко швейцарци, гърци и навахи. Освен това близо до Хелс Гейт имаше малко руско селище. Поради това в долината хората говореха на най-различни езици, но английският бе основен, а освен това и първият, който младите туземци научаваха. Всички те имаха акценти, които Мая не бе чувала преди, и правеха странни граматически грешки или поне на нея й се струваше така. Например всеки глагол след първия бе в сегашно време.

— Ние слязохме надолу по течението и виждаме няколко швейцарци, които работят върху реката. Укрепват бреговете на някои места с растения или скали. Те казват, че след няколко години коритото е изчистено достатъчно, за да се изчисти и водата.

— Водата ще продължи да отразява цвета на скалите и небето — отбеляза Мая.

— Да, разбира се. Но чистата вода изглежда по-добре, отколкото водата с тиня, някак си.

— Откъде знаете? — изстреля Мая.

Те трепнаха и се намръщиха. Помислиха малко.

— Просто изглежда по-различно, когато е в ръката ти, нали?

Мая се усмихна.

— Чудесно е, че разполагате с толкова много пространство. Невероятно е колко големи пространства покриват с куполи в наши дни, нали?

Те свиха рамене. Явно не бяха мислили по този въпрос. Един от тях каза:

— Ние гледаме напред към деня, в който няма да има нужда от куполи. Липсват ни дъжда и вятъра.

— Откъде знаете?

Знаеха.

Двете с Диана продължиха напред. В малките селища хората търгуваха с хранителни продукти и инструменти на открити пазари, където обсъждаха и събитията през деня. Изобщо не следяха новините от Земята и толкова упорито ги пренебрегваха, че Мая се удиви. Всички, с изключение на една малка руска общност. Хората там говореха не съвсем чист руски, но въпреки това очите на Мая се насълзиха. Казаха й, че нещата на Земята не вървят на добре. Както обикновено. Бяха щастливи, че са тук.

В едно от тези селца Мая забеляза Ниргал, който стоеше сред някаква невероятна навалица в средата на открития пазар, дъвчеше ябълка и кимаше усърдно на някой, който очевидно му говореше нещо. Когато видя Диана и Мая, които точно излизаха от колата, той се втурна към тях, прегърна Мая и я вдигна във въздуха.

— Мая, какво правиш тук?

— Тръгнала съм на обиколка от Одеса. Това е Диана, дъщерята на Пол. А ти?

— О, просто посещавам долината. Тук имат проблеми с почвата и съм дошъл, за да им помогна.

— Разкажи ми.

Ниргал бе еко-инженер и явно бе наследил известна част от таланта на Хироко. Мезокосмосът на долината бе сравнително нов, хората все още засаждаха растения навсякъде из нея и затова почвата се бе изтощила. Недостигът на азот и поташ бе станал причина да не израснат много растения. Докато се разхождаха из пазара, Ниргал обсъждаше с Мая това, сочеше й местни култури и вносни стоки и й обясняваше икономиката на долината.

— Значи не могат да разчитат само на собственото си производство? — попита Мая.

— Не, не. Изобщо не могат. Но въпреки това отглеждат голяма част от собствената си храна, търгуват с най-различни неща или просто ги раздават.

Явно, освен с всичко друго, Ниргал се занимаваше и с еко-икономика. А изглежда вече бе успял да се сприятели с много от живеещите тук. Към него постоянно се приближаваха най-различни хора, прегръщаха го, а понеже едната му ръка бе преметната през раменете на Мая, то тя волю-неволю беше въвлечена в тези прегръдки. В края на краищата около тях се струпа цяла тълпа и всички седнаха за малко около дългите борови маси на една кръчма. През останалата част от следобеда Ниргал и Мая бяха навсякъде заедно. Тя гледаше спокойните и щастливи млади лица и не преставаше да се учудва колко много Ниргал прилича на Джон, как хората се отнасят радушно с него, а след това и един с друг. Всяко събитие се превръщаше в празник, докоснат от грацията му. Наляха си питиета един на друг, нахраниха Мая обилно („Всичко е местно, всичко е местно!“), говореха помежду си на странния си бърз марсиански английски, разнищваха клюките и тълкуваха сънищата си. О, Ниргал бе много специален, леко побъркан като Хироко и въпреки това напълно нормален — и двете едновременно. Диана просто се бе залепила от другата му страна, а ако се съдеше по израженията на повечето млади жени, те не биха имали нищо против да са на нейното място или на това на Мая. Да, определено имаше някакъв магнетизъм в него: жилеста челюст, подвижна шеговита уста, раздалечени кафяви леко азиатски очи, дебели вежди, непокорна черна коса и дълго грациозно тяло, въпреки че той не бе висок колкото останалите местни жители. Нищо изключително. До голяма степен зависеше от поведението му — дружелюбно, любопитно и предразполагащо към веселие.

— Как стои въпросът с политиката? — попита го тя късно през нощта, докато вървяха от селцето към потока. — Какво им говориш?

— Използвам документа от Дорса Бревиа. Според мен трябва да го ратифицираме незабавно. Както виждаш, повечето хора тук са напуснали мрежата и живеят в една алтернативна икономика.

— Забелязах. Именно това ме докара тук.

— Мда, е, виждаш какво става. На сансеите и йонсеите това им харесва. Наричат го „домашно отгледана система“.

— Въпросът е какво мисли „Транзишънъл Оторити“.

— Какво биха могли да направят? От това, което виждам, мога да кажа, че въобще не им пука. — Той пътуваше постоянно, хрумна й изведнъж, и бе видял много повече от Марс, отколкото тя някога бе виждала. — Не се набиваме на очи и не ги предизвикваме. Затова не си губят времето с нас. Предполагам, че дори не знаят колко сме и къде сме се установили.

Мая поклати глава несигурно. Бяха застанали на брега на потока, който шумно бучеше в плитчините пред тях. Нощно-пурпурната повърхност едва-едва отразяваше светлината.

— Как се наричате? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие сте нещо от рода на политическа партия, Ниргал. Или някакъв вид социално движение. Трябва да се наричате някак си.

— О, това ли… Е, според някои ние сме бууновисти или нещо като крило на първомарсианците. Но това не е вярно според мен. Лично аз не го наричам никак. Може би Ка. Или „Свободен Марс“^[3]. Ние произнасяме това като приветствие. Глагол, съществително, каквото искаш. „Свободен Марс“.

— Хм… — изсумтя Мая. Една такава алтернативна икономика, която функционира без закони, бе интригуващо, но опасно нещо. Много лесно можеше да се превърне в черна икономика, управлявана от гангстери, с които подобно идеалистично настроено селце едва ли щеше да успее да се справи. С други думи, прецени тя, като алтернатива на реда на „Транзишънъл Оторити“ това нямаше реална стойност.

— Не мисля за това като за последна фаза на развитие. Но според мен ще ни е от помощ. Пък и едва ли можем да направим нещо друго. А по-нататък, като му дойде времето…

Мая кимна мрачно. Внезапно си помисли, че това беше просто вариант на Яслите Кресънт от Зигота. Двамата се върнаха в селцето, където празненството продължаваше. Там най-малко пет жени се сборичкаха коя да се лепне за Ниргал в края на партито. Със смях, който бе само леко напрегнат (ако беше малко по-млада, нямаше да им остави и най-малката възможност!), Мая го предостави в ръцете им и си легна.

След двудневно шофиране те стигнаха до една извивка на каньона и можеха да видят цялата му дължина чак до кулите на висящия мост. Като нещо от абсолютно друг свят, помисли си Мая, продукт на изцяло различна технология. Кулите бяха високи 600 метра и се издигаха на десет километра една от друга — колосален мост, който караше Хелс Гейт да изглежда като джудже. Самият град около час не се показваше на хоризонта и изведнъж след това изникваше иззад ръба му. Сградите му бяха разпилени из стръмните стени на каньона, подобно на тези на крайморско градче в Испания или Португалия — и всичко това в сянката на един гигантски висящ мост. Да, гигантски — но въпреки всичко имаше мостове, които бяха почти два пъти колкото него, като този в Крайси например. Постоянното подобряване качествата на материалите едва ли щеше да има край. Новият материал, от който бе изграден кабелът на елеватора, притежаваше издръжливост на опън, която бе прекалено голяма дори за нуждите на самия кабел. С него, в качеството на строителен материал, човек можеше да построи какъвто пожелае мост. Хората започваха да говорят за мост над Маринерис. Чуваха се шеговити подмятания за прекарване на лифт над вулканите на Тарсис, за да се спести необходимостта да се изминават 15-километровите спускания между трите хълма.

Когато се върнаха в Хелс Гейт, Диана и Мая прибраха ровъра в гаража и отидоха да вечерят в един ресторант близо до стената на долината, точно под моста. След това Диана искаше да се види с някои свои приятели, затова Мая се извини и отиде в офисите на „Дийп Уотърс“. Но зад стъклената врата, над малкото балконче на стаята й, на фона на звездите се издигаше колосалната арка на моста, което пък й напомни за каньона Дао и за обитателите му, за огромния черен конус на Хадриака, изпъстрен с многобройните си тунели, покрити с бял сняг. Това моментално я разсъни. Тя излезе на балкончето, увита в одеяло, седна на един стол и по-голямата част от нощта просто гледа черната грамада на моста, замислена за Ниргал, младите местни жители и за онова, което искаха да кажат.

На следващата сутрин Мая заразпитва Диана за всички — за Пол, Естер, Касей, Ниргал, Рейчъл, Емили, Реул и за останалите от домочадието на Хироко, за децата им и за децата на техните деца. Какво правеха сега? Какво щяха да правят? Имаше ли Ниргал много последователи?

— О, да, разбира се. Ти самата видя. Той пътува постоянно и в северните градове има цяла мрежа от хора, които се грижат за него. Приятели, приятели на приятелите и така нататък.

— Мислиш ли, че те ще подкрепят…

— Друга революция ли?

— Исках да кажа „движение за независимост“!

— Наричай го както искаш. Да, ще го подкрепят. По-точно, ще подкрепят Ниргал. За тях Земята е някакъв кошмар — кошмар, който се опитва да ги въвлече в състава си. А те не желаят това.

— Те? — попита усмихнато Мая.

— О, и аз. — Диана се усмихна в отговор. — Ние.

Докато продължаваха да обикалят около Хелас по часовниковата стрелка, Мая си припомни още веднъж този разговор. Един консорциум от Елизиум, който нямаше видими връзки с никоя от метанационалните компании или поне Мая не успя да открие такива, току-що бе завършил покриването на долината Хармакис-Реул, използвайки същия метод, който бе използван и при покриването на Дао. Сега в двата свързани каньона живееха стотици хора, които строяха установки за въздуха, подобряваха състава на почвите и засяваха и отглеждаха нова биосфера. Оранжериите им и фабриките им произвеждаха голяма част от онова, от което се нуждаеха при работата си. В пустеещите земи на изток от Хесперия добиваха метали и газове, които после бяха прехвърляни в едно градче точно до Хармакис Валис, наречено Сухуми. Тези хора имаха начални програми и семена, явно не бяха вложили прекалено много акции в „Транзишънъл Оторити“, не бяха молили за разрешение да се заемат с проекта си и определено не харесваха официалните екипи на Черноморската групировка, които по правило бяха официални представители на земните метанационали.

Въпреки всичко обаче там имаше глад за работна ръка, затова хората с радост приемаха техници и ръководители от „Дийп Уотърс“, а също и каквото и да е оборудване. Практически всяка една група от тези, с които Мая се срещна в Хармакис-Реул, помоли за подкрепа. Повечето се състояха от млади местни жители, които мислеха, че имат точно толкова шансове да получат оборудване от „Дийп Уотърс“, колкото и останалите, независимо, че не бяха свързани с компанията по никакъв начин.

Навсякъде на юг в Хармакис-Реул имаше екипи, които търсеха водни слоеве. Също както и в покритите каньони, по-голямата част от тези групи бе родена на Марс — повечето след 2061. Бяха много по-различни, абсолютно различни от останалите поколения. Интересите им и ентусиазмът им нямаха нищо общо с тези на старата генерация, сякаш генетическите изменения или естественият подбор бяха създали някакво двойно разделение, така че старият вид Хомо Сапиенс съжителстваше на планетата с новия — Хомо Арес, високи, стройни и грациозни създания, които определено се чувстваха у дома си и бърбореха помежду си толкова вглъбени всеки в себе си, докато работеха върху проекта, който щеше да превърне басейна Хелас в море.

И целият този титаничен проект за тях бе нещо съвсем обикновено. Мая и Диана веднъж спряха, излязоха от ровъра и отидоха с няколко приятеля на Диана до един от ридовете на Зеа Дорса, който се простираше в югоизточната част на дъното на басейна. Сега по-голямата част от терена представляваше полуострови, които се подаваха изпод ледената покривка. Мая погледна надолу към разкъсаните от пукнатини глетчери и се опита да си представи времето, когато повърхността на морето ще се издигне на стотици метри нагоре, така че всичките тези нагънати стари базалтови ридове няма да бъдат нищо друго, освен бибипкания на екрана на корабните ехолоти, както и дом за морски звезди, скариди и най-различни изкуствено създадени бактерии. И това време не бе чак толкова далеч, въпреки че бе трудно човек да си го представи. Но Диана и нейните приятели — тези тук определено имаха гръцка или турска кръв — изобщо не се притесняваха нито от виденията за близкото бъдеще, нито от огромните размери на проекта. Това беше работата им, животът им… За тях всичко бе съвсем обичайно. Повечето човешки дейности на Марс се състояха от подобни фараонски проекти: създаване на океани, строеж на мостове, в сравнение с които Голдън Гейт изглеждаше детска играчка и така нататък. Те дори не гледаха към рида, на който не му оставаше чак толкова време живот — говореха си за други работи, като например за общи приятели в Сухуми и въобще неща от този род.

— Та това е изумителен проект! — каза им Мая рязко. — Хората преди дори не са си и помисляли да създадат нещо с подобна величина! Това море ще е голямо колкото Карибско море! Подобен проект не е съществувал на Земята — никога! Нито дори нещо близо до него!

Някаква приятна девойка с овално лице и прекрасна кожа се засмя.

— Хич не ми пука за проклетата Земя — заяви тя.

— Нещата се променят — каза Мая на Спенсър и Мишел. — Не мисля, че вече сме в състояние да ги разберем.

Тя се потопи в живота си в Одеса. Беше щастлива, че се е върнала, но и малко объркана и любопитна. Виждаше всичко наоколо по нов начин. На стената срещу бюрото си бе закачила една рисунка на Спенсър — алхимик, който запраща огромен том в развълнувано море. В долния край Спенсър бе написал „Ще удавя книгата си“.

Всяка сутрин излизаше рано от апартамента си и отиваше пеша до крайбрежната улица, където в близост до сухата брегова линия се намираха офисите на „Дийп Уотърс“. В съседство до тях беше още един от филиалите на „Праксис“ — фирма, наречена „Сепарасион де Л’Атмосфер“. Там Мая ръководеше екипа по синтез, координираше полевите единици, а освен това в последно време се бе съсредоточила върху действията на колите с апаратура, които се придвижваха по дъното на басейна, извършвайки последни минерални проучвания и прегрупиране на леда. От време на време работеше и върху дизайна на новите подвижни селища. Беше доволна, че се връща в дебрите на ергономиката — най-старото й увлечение, без да се брои астронавтиката. Често работеше напълно отвлечено и спираше някъде между 4 и 7, уморена, но щастлива. След това се прибираше вкъщи под характерната вечерна светлина на Одеса: целият град в сянката на Хелеспонт, небето окъпано в ярки цветове, осветените от слънчевите лъчи облаци, подобни на диаманти, величествено плуващи на изток над ледената маса, всичко под тях блестящо с отразена светлина, обагрена в безкрайните нюанси между синьо и червено, които се променяха с всеки ден, с всеки час.

Тя мързеливо се разхождаше под листата на дърветата в парка, преминаваше през заключената порта, влизаше в сградата на „Праксис“ и отиваше до стаята си, където вечеряха с Мишел. Той по всяка вероятност щеше да е прекарал тежък ден в лекуване на носталгията на новопристигналите земяни или на най-разнообразните оплаквания на ветераните.

От друга страна обаче все по-малко сансеи, нисеи и йонсеи го посещаваха. Което доста го изненадваше.

— Без съмнение това е добър знак за заселването на Марс в по-дългосрочен план — бе казал Мишел веднъж, след като се бе прибрал в апартамента след един спокоен ден в офиса си.

Мая сви рамене.

— Те може да са луди и да не го осъзнават. Поне на мен ми се струваше така, когато обикалях басейна.

— „Луди“ ли имаш предвид или просто „различни“? — погледна я Мишел.

— Не знам. Като че ли не осъзнават какво точно правят.

— Всяко поколение създава свое собствено тайно общество. А тяхното е поколение на това, което би могло да се нарече „марсопориви“. Те са предопределени да управляват планетата, трябва да им го признаеш.

Обикновено, когато Мая се прибереше вкъщи, апартаментът бе изпълнен с благоуханията на експериментите на Мишел в областта на провансалското готвене и на масата имаше отворена бутилка червено вино. През по-голямата част от годината вечеряха на верандата. Понякога, когато беше в града и бе в настроение, към тях се присъединяваше Спенсър или някой от останалите им чести посетители. Докато вечеряха, разговаряха за работата си през деня, за събитията на Марс и на Земята.

С други думи, тя живееше напълно нормален живот и Мишел споделяше тези абсолютно обикновени дни с лукава усмивка — плешив мъж с елегантно галско лице, ироничен, с добро чувство за хумор и безпристрастен. Светлините на вечерта се събираха в небето над черните нагънати върхове на Хелеспонт, розови, сребристи и виолетови нюанси, които блестяха като диаманти в сенките на тъмноиндиговите и раираночерните хълмове. Гласовете им обикновено се смекчаваха в тази последна част на здрача, след това събираха празните чинии, влизаха вътре и почистваха кухнята — напълно обикновени и познати действия, дълбоко запечатани в тази част на съзнанието, която самоопределя човека и го прави щастлив.

Понякога Спенсър пристигаше вечерта и я канеше да посети някакво събиране, най-често в общностите в горната част на града, които слабо бяха свързани с първомарсианците. Но хората, които присъстваха на тези събирания, нямаха почти нищо общо с онези радикално настроени първомарсианци, предвождани от Касей на конгреса в Дорса Бревиа. Повече приличаха на приятелите на Ниргал в Дао — млади, по-малко влияещи се от догми, по-самовглъбени, по-щастливи от живота. Мая се объркваше, когато ги срещаше, затова прекарваше деня преди събирането в непрекъснато и напрегнато очакване. След вечеря обикновено към тях се присъединяваше малка група от приятели на Спенсър, която я придружаваше през града, обикновено до горните части на Одеса, където се намираха повечето от по-населените апартаменти.

В тази част на града сградите се превръщаха в нещо като крепости, чиито обитатели си плащаха наема и си намираха някаква работа в долните квартали, като по този начин се откъсваха от официалната икономика. Те се заемаха с отглеждане на растения в оранжерии по покриви и тераси, започваха производство на малки инструменти и селскостопански сечива, за да ги продават и раздават. Събиранията им обикновено се провеждаха или в общи стаи, или навън, под дърветата в малките паркове и градини в горната част на града. Понякога към тях се присъединяваха групи червени от други градове.

В началото Мая винаги караше хората да се представят и научаваше доста неща: че по-голямата част от тях са на възраст от 20 до 40 години, родени в Бъроуз, Елизиум, Тарсис, лагерите на Ейсидалия или Големия насип. Освен това имаше и малък процент от стари ветерани и известно количество нови емигранти, често от Русия, което пък бе много приятно за Мая. По професия бяха агрономи, еко-инженери, строителни работници, техници, технократи, оператори на градове, обслужващ персонал и така нататък. Голяма част от работата им се извършваше като дял от алтернативната им икономика. Всички се бяха подложили на лечебните процедури и го намираха за съвсем нормално. Бяха шокирани, когато разбраха, че на Земята това се използва като средство за контрол, и веднага прибавиха този факт към дългия списък на земните злини. Всички бяха в цветущо здраве и знаеха много малко неща за болестите или за препълнените болници и клиники. За всички неразположения имаха едно и също народно лекарство — излизаха навън със скафандър и вдишваха глътка от околния въздух. Поверието гласеше, че така се унищожават всички болести и бацили, които може да си прихванал. Всички бяха големи и силни. В очите на всички играеше някакво странно пламъче, което Мая една нощ разпозна — това беше блясъкът в погледа на младия Франк от една снимка, която бе видяла в лектерна си, онзи идеализъм, онзи остър гняв, онази увереност, че всичко е погрешно, онази убеденост, че те биха могли да поправят грешките. Младите, помисли си тя. Естествените поддръжници на революцията.

И те наистина бяха тук, събрани в малките си стаи. Срещаха се, за да поспорят за това или онова, уморени, но щастливи. Мая често отиваше до средата на стаята, сядаше, ако е възможно, върху масата и казваше: „Аз съм Тойтовна. Тук съм от самото начало“.

Понякога говореше за живота в Андърхил, опитвайки се усилено да си припомни събитията, докато това не се превърнеше за нея в предмет от първостепенна важност, както и самата История с главна буква, която се опитваше да обясни защо нещата на Марс са такива, каквито са.

— Вижте — казваше им често тя, — не можете да се върнете назад.

Физиологическите промени бяха затворили за тях Земята завинаги, както за емигрантите, така и за местните жители, но най-вече за вторите. Те сега бяха марсианци, без значение как. Трябваше да създадат една независима държава, може би суверенна или поне полуавтономна. Може би полуавтономията щеше да е достатъчна, като се вземеха предвид реалностите на двата свята. Полуавтономията щеше да оправдае използването на термина „свободен Марс“. Но при сегашното положение на нещата те бяха чисто и просто собственост и нямаха реална власт над живота си. Решенията се взимаха от разстояние 100 милиона километра. Домът им бе разбит на малки метални парчета и разграбен. Това беше отпадък, от който никой нямаше нужда, с изключение на малка част от елита на метанационалните компании, които управляваха двата свята като свои собствени феодални владения. Не, наистина се нуждаеха от свобода — не за да се отделят от ужасяващата ситуация на Земята, не — по-скоро, за да имат някакво реално влияние върху онова, което ставаше там. В противен случай щяха да се озоват в ролята на безпомощни свидетели на катастрофата. А след това щяха да бъдат въвлечени във водовъртежа след първите жертви. Това беше нетърпимо. Трябваше да направят нещо.

Тези групи, също както по-традиционните първомарсианци, урбанистично настроените богдановисти и дори някои от червените, с радост приемаха това становище. На всяко събиране Мая наблягаше върху огромната необходимост от координирани действия.

— Революцията не е място за анархия! Ако се опитвахме да запълним Хелас, като действаме всеки за себе си, просто щяхме да си пречим. Може би даже щяхме да подминем границата от един километър и да разрушим всичко, над което се мъчим сега. С революцията нещата стоят по същия начин. Трябва да действаме заедно. През шейсет и първа бяхме разединени, ето защо всичко отиде по дяволите. Беше глупаво от наша страна. Сега трябва да работим съвместно.

— Това го кажи на червените — често възразяваха богдановистите.

Мая им хвърляше кръвнишки поглед и казваше:

— Точно сега говоря на вас. Предполагам, че не искате да чуете как говоря с тях.

Това обикновено ги разсмиваше, понеже си представяха как тя бичува с острия си език някой друг. Мая беше известна сред тях като Черната вдовица — злата вещица, която можеше и да ги напсува, или Медея, която можеше да ги унищожи. Това не бе маловажна част от влиянието й върху тях, затова от време на време тя профилактично обръщаше дебелия край. Задаваше им трудни въпроси и въпреки че бяха безнадеждно наивни, понякога отговорите им бяха направо впечатляващи, особено когато говореха за Марс като цяло. Някои от тях бяха събрали огромни количества информация — списъци на метанационалната хералдика, системите на летищата, планове на комуникационните центрове, списъци с местонахожденията на сателити и космически кораби, компютърни мрежи, бази данни и прочие. Понякога, когато ги слушаше, й се струваше, че на този свят няма нищо невъзможно. Те бяха млади, разбира се, и удивително необразовани в много отношения, затова бе много лесно да чувства превъзходството си над тях. Но пък бяха животински жизнени, здрави и енергични. А и в края на краищата все пак бяха възрастни и когато ги гледаше, Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези. Младите съзнания в сравнение със старите бяха същото, което бяха и младите тела, сравнени със старите — по-здрави, по-жизнени, по-малко засегнати от външни влияния.

Затова тя имаше едно наум, дори когато ги обучаваше, и то така строго, както бе правила и с децата на Зигота. След края на лекцията обикновено се смесваше с тях, говореше, хапваше с различни групички и изслушваше историите им. След около час Спенсър обявяваше, че Мая трябва да си тръгва. Действията му загатваха, деликатно или не съвсем, че идва от друг град, въпреки че бе виждала някои от тях по улиците на Одеса и следователно те със сигурност също я бяха виждали и най-малкото знаеха, че е прекарала доста време в града. После Спенсър и приятелите му я караха да мине през обичайните процедури, за да се убедят, че никой не ги преследва. По-голямата част от групата изчезваше из стъпаловидните алеи в горните квартали на града, преди да стигнат до западния му край, където се намираше зданието на „Праксис“. След това се промъкваха през портата, която обикновено се затваряше с дрънчене, което й напомняше, че в слънчевия двоен апартамент, който споделяше с Мишел, може да се чувства в безопасност.

Един ден, докато беше в офиса си, Мая получи новини от Хелеспонт. Бяха открили нов водоносен слой, извънредно дълбок в сравнение с останалите, много далеч от басейна и много голям. Диана изказа предположение, че ранните ледникови епохи са излезли извън региона около Хелеспонт и са дошли да си починат тук, под земята. Капацитетът на новооткрития слой бе около 20 милиона куб. метра — много повече от който и да било друг. Благодарение на него количеството на откритата вода се покачваше от 80 на 120 процента от необходимото количество за запълването на басейн.

Това бяха зашеметяващи новини. Всички се струпаха в офиса на Мая, за да обсъдят находката и да я отбележат на картата. Ареографите вече чертаеха схеми на тръбопроводи през планините и спореха за относителните преимущества на различните видове тръбопровод. Най-накрая излязоха навън, за да отпразнуват събитието с щедър обяд. Беше почти шокиращо да видят, че дъното на басейна е все още празно. Но днес настоящето нямаше да ги спре. На обяда се изпи много водка, затова следобед си дадоха почивка.

Така че Мая не беше съвсем във форма, когато се върна в апартамента си и завари в дневната Касей, Джаки, Антар, Арт, Дао, Рейчъл, Емил и, Франц и някои техни приятели. Те минаваха оттук на път за Сабиши, където мислеха да се срещнат със свои приятели от Дорса Бревиа, да отидат след това до Бъроуз и да поработят няколко месеца там. Поздравленията им за откритието на нов водоносен слой бяха чисто повърхностни (с изключение на това на Арт). И наистина не се заинтересуваха чак толкова. Това, както и фактът, че намери апартамента си претъпкан, накара Мая да се вкисне. Не й помогна, че все още бе под влиянието на водката, нито пък, че Джаки направо кипеше от енергия и бе положила ръце едновременно върху гордия Антар (непобедим рицар от предислямския епос, както й бе обяснил веднъж) и върху мрачния Дао. И двамата се разтапяха от докосванията й, без видимо да протестират, когато тя изведнъж се заемаше с другия или започваше да кокетира с Франц. Мая махна с ръка на всичко. Един Господ знаеше на какви перверзии са способни ектогените, както бяха родени наведнъж, като едно котило.

Сега те бяха скитници, цигани, радикали, революционери и какво ли не още — като Ниргал… всъщност не, понеже той имаше професия и план, докато цялата останала сган… е… С усилие на волята Мая си наложи да не ги съди чак толкова строго. Но съмненията й си останаха.

Тя заговори Касей — обикновено по-сериозен от младите — сивокос зрял мъж, който напомняше на Мая за Джон по черти, но не и по изражение на лицето. Каменният му кучешки зъб се подаваше от устата му като зъб на хищник, докато наблюдаваше поведението на дъщеря си. За съжаление този път той бе пълен с планове за това, как да се отърват от отрядите за сигурност в Касей Валис. Очевидно приемаше преместването на Корольов от долината, наречена с неговото име, като лична обида и разрушенията, причинени на комплекса при спасяването на Сакс, му се струваха незадоволителни. Вероятно само го бяха амбицирали за по-нататъшни действия. Мрачен човек беше Касей. Нравът му по всяка вероятност идваше от Джон, въпреки че не приличаше чак толкова нито на Джон, нито на Хироко, което според Мая бе много добре. Но планът му да унищожи Касей Валис беше огромна грешка. Очевидно двамата с Койота бяха разработили декодираща програма, която бе разшифровала кодовете на всички шлюзове в Касей Валис и сега планираха да нападнат часовите, да застрелят всички обитатели на комплекса и след това да взривят цялата долина.

Можеше да свърши работа, но можеше и да не свърши. И в двата случая това беше равносилно на обявяването на война — доста сериозен пробив в стратегията, която бяха възприели от момента, в който Спенсър бе успял да възпре Сакс от откачените му опити да прочисти небето. Тази стратегия се състоеше в обикновено изчезване от лицето на Марс — никакви репресии, никакви саботажи, тактиката „няма никой вкъщи“, приложена към онези убежища, попаднали неочаквано в полезрението на полицията… Дори Ан сякаш поне малко се съобразяваше с този план. Мая напомни това на Касей, докато възхваляваше усърдно идеята му и го насърчаваше да я приложи на практика, когато му дойде времето.

— Но тогава няма да можем да разгадаем кодовете им — оплака се той. — Това ще е еднократна възможност. Пък и те вече знаят, че сме тук, след това, което Сакс и Питър направиха с Деймос и с въздушната леща. Вероятно си мислят, че сме много повече, отколкото сме в действителност!

— Нека си го мислят. Ние искаме да поддържаме това чувство на загадъчност и невидимост. Невидимостта е неуязвимост, както казва Хироко. Но помисли си колко много са увеличили силите си за сигурност, след като Сакс се развихри. А ако загубят Касей Валис, могат да създадат нови сили за сигурност на мястото на загубените. Това само ще ни затрудни накрая.

Касей упорито поклати глава. Джаки се намеси от противоположната страна на стаята:

— Не се тревожи, Мая, знаем какво вършим.

— Нещо, с което можете да се гордеете! Въпросът е дали с това можем да се гордеем ние! Или ти сега си принцесата на Марс?

— Надя е принцесата на Марс — каза Джаки и отиде до кухнята. Мая се намръщи и забеляза, че Арт я наблюдава с любопитство. Когато се втренчи в него, той дори не потрепна. Тя отиде до стаята си, за да се преоблече. Мишел точно се бе заел да почиства и да разтребва, понеже някои щяха да спят на пода. Очертаваше се много дразнеща вечер.

На следващата сутрин, когато Мая се събуди и отиде до банята, Арт вече бе станал. Тя чувстваше как главата й тежи. Явно беше обикновен махмурлук. Арт прошепна над спящите тела:

— Искаш ли да закусим някъде навън?

Мая кимна. Когато се облече, двамата слязоха заедно през парка и тръгнаха по крайбрежната алея, окъпана от лъчите на изгряващото слънце. Спряха в едно кафене, чиято част от тротоара бе току-що измита. На позлатената от зората стена беше написано едно изречение. Явно този, който го бе написал, беше използвал шаблон, така че то беше малко, четливо и яркочервено:

НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ

— О, Господи! — възкликна Мая.

— Какво?

Тя посочи надписа.

— А, това ли? — каза Арт. — Изрисувано е из цял Шефилд и Бъроуз. Много съдържателно и сбито, нали?

— Аха…

Седнаха на една малка кръгла масичка сред студения въздух, хапнаха сладки и пиха турско кафе. Ледът на хоризонта блестеше като диаманти, разсипани под лъчите на слънцето. Изглеждаше така, сякаш се движеше.

— Прекрасна гледка — въздъхна Арт.

Мая погледна отблизо тромавия земянин, поласкана от отклика му на настроението й. Той, също като Мишел, беше оптимист, но малко по-прозорлив и по-естествен. При Мишел това беше политика, а при Арт — темперамент. Още от първия момент, когато го бяха спасили от прекалено удобната му катастрофа, го бе заподозряла, че е шпионин — шпионин на Уилям Форт, на „Праксис“, може би на „Транзишънъл Оторити“, може би на други транснационални компании. Но сега той бе прекарал с тях доста време — близък приятел на Ниргал, на Джаки, на Надя… а те в момента фактически работеха за „Праксис“, зависеха от субсидиите, закрилата и информацията за Земята, които им осигуряваше „Праксис“. Затова Мая вече не беше сигурна — не само дали Арт е шпионин, но и какво представляваше шпионинът в този случай.

— Трябва да ги спреш и да не им позволиш да атакуват Касей Валис — каза тя.

— Не мисля, че ще чакат моето разрешение.

— Знаеш какво имам предвид. Поговори с тях за това.

Арт изглеждаше изненадан.

— Ако думите ми имаха чак толкова голяма сила, вече щяхме да сме свободни.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ами… Според мен те се страхуват, че повече няма да им се удаде възможност да преодолеят кодовете. Но Койота изглежда е убеден, че е успял да хване същността. И Сакс е бил този, който му е помогнал.

— Кажи им това тогава.

— Дали ще си струва? Те слушат повече теб, а не мен.

— Не е лъжа.

— Може да обявим състезание „Кого Джаки слуша най-малко?“

Мая се засмя на глас.

— Тогава всички ще спечелят.

Арт се ухили.

— Трябва да заложиш на лектерна. Накарай го да имитира гласа на Джон.

Мая се засмя отново.

— Чудесна идея!

Поговориха си малко за проекта „Хелас“. Тя му разказа за важността на новото откритие западно от Хелеспонт. Арт пък се бе свързал с Форт и описа последното, доста комплицирано решение на Международния трибунал, за което Мая не бе чула. „Праксис“ бе завела дело срещу „Консолидейтид“, заради решението им да започнат строителство по новия земен космически елеватор в Колумбия. А това беше толкова близо до мястото в Еквадор, което „Праксис“ бе избрала за подобно строителство, че и двете страни щяха да бъдат застрашени. Трибуналът бе отсъдил в полза на „Праксис“, но „Консолидейтид“ бе пренебрегнала решението му и бе продължила строителството в държавата, която бе новият им клиент, и вече бе готова да разположи кабела на мястото му. Останалите метанационални компании бяха много доволни, че някой се е опълчил срещу Трибунала и естествено поддържаха „Консолидейтид“. А това създаваше многобройни проблеми за „Праксис“.

— Но метанационалните компании се чепкат постоянно — каза Мая.

— Така е.

— Значи трябва да се помъчим да накараме някои от тях да се спречкат по-здраво.

Веждите на Арт подскочиха нагоре.

— Доста опасен план!

— Опасен за кого?

— За Земята.

— Хич не ми пука за проклетата Земя — заяви Мая и усети как думите приятно се плъзнаха по езика й.

— Където народът, там и аз — заключи Арт мрачно. Мая се засмя отново.

За щастие компанията на Джаки скоро тръгна за Сабиши. Мая реши да разгледа мястото, където бяха открили новия водоносен слой. Тя се качи на един влак, който вървеше около басейна обратно на часовниковата стрелка над глетчера Нистен, на юг надолу по величествения западен скат покрай планинския град Монтепулчиано до една миниатюрна гаричка, наречена Яонисплац. Оттам нае кола и потегли към долината през страховитите ридове на Планините Хелеспонт.

Пред нея теренът се спускаше надолу към осеяната с кратери долина Ноакис, където група миньори се бяха установили на лагер. Ровърите им бяха спрени в кръг, подобен на влакче. Мая натисна здраво педала на газта и стигна до лагера късно следобед. Там я посрещнаха нейни стари приятели — бедуини, плюс Надя, която бе дошла, за да участва в консултациите относно сондирането на новооткрития слой. Всички бяха силно впечатлени от него.

— Той се простира покрай кратера Проктър и вероятно достига чак до Кайзер — каза Надя. — Изглежда продължава доста далеч на юг и съществува вероятност да е свързан с друг водоносен слой в Аустралис Толус.

Вечеряха рано и говореха само за това, като единствено спираха от време на време, за да обменят други новини и клюки. След вечерята седнаха в ровъра на Зейк и Назик. Хапваха шербета, който Зейк щедро раздаде наоколо и гледаха въглените в малкия мангал, в който домакинът им преди бе опекъл шишкебап. Беше много отпускащо. Но в края на краищата разговорът неминуемо се завъртя пак около сегашното положение на нещата. Мая отново каза това, което преди бе споделила и с Арт — че трябва да се опитат да раздухат враждите между метанационалните компании на Земята.

— Това ще означава избухването на нова световна война — каза рязко Надя. — И ако се спази закономерността от предишните, със сигурност ще бъде най-лошата досега. — Тя поклати глава. — Трябва да има по-добър начин.

— Едва ли ще чакат ние да я разпалим — обади се Зейк. — Те вече са започнали да се плъзгат надолу.

— Мислиш ли? — попита Надя. — Е, ако все пак се случи… тогава предполагам, че ще имаме възможност да организираме преврат и тук.

Зейк поклати глава.

— Ние сме техният авариен изход. Доста ще се озорим, докато ги накараме да се откажат от място като това.

— Все пак има най-различни начини — каза Надя. — На планета с мъртва повърхност бихме могли да открием някои, които не изискват непременно убийства. Трябва да има изцяло нови начини за водене на война. Говорихме със Сакс за това и той се съгласи.

Мая изсумтя. Зейк се ухили:

— Неговите „нови начини“ доста напомнят на старите, поне според мен! Да вдигнеш във въздуха онази леща — направо чудесно! Също както и изместването на Деймос от орбита. Но мога да проумея гледната му точка в перспектива. Когато са на ход ракетите…

— Трябва да се уверим, че дотам няма да се стигне — заяви Надя с онова упорито изражение, което надяваше, когато виждаше, че идеите й стигат до задънена улица. Мая я зяпна с изненада. Надя, революционният стратег… Направо да не повярваш! Е, най-вероятно мислеше как да опази собствените си строителни проекти. Или самия строителен Проект, другояче казано.

— Не е зле да говориш с общностите в Одеса — предложи й Мая. — Те са главно последователи на Ниргал.

Надя кимна одобрително и се наведе напред, за да разръчка с миниатюрния ръжен въглените в мангала. Всички се загледаха в огъня — доста рядко срещана гледка на Марс, но Зейк толкова обичаше огньовете, че бе готов да поеме риска. Фина сива пепел покриваше нажежените въглени с чисто марсиански оранжев цвят. Зейк и Назик говореха с приглушени гласове, докато описваха ситуацията при арабите. Радикалите сред тях бяха почти всичките в керваните, които проучваха планетата и търсеха метали, вода и ареотермални извори. Изглеждаха безвредни и никога с нищо не издаваха, че не са част от метанационалния ред. Но всъщност бяха там, изчакващи и готови да действат.

Надя се изправи и отиде да си легне. Когато останаха сами, Мая каза колебливо:

— Разкажи ми за Чалмърс.

Зейк впи спокоен и безучастен поглед в нея.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам как е бил замесен в убийството на Джон Буун.

Зейк трепна. Очевидно се чувстваше неудобно.

— Онази нощ в Никозия беше доста оплетена. Арабите могат да говорят за нея почти безкрайно. Много е досадно и уморително.

— Е, и какво точно казват?

Зейк стрелна Назик с очи и тя отвърна:

— Цялата работа е там, че всички говорят различни неща. Никой не знае какво се е случило в действителност.

— Но вие сте били там. Видели сте нещо със собствените си очи. Разкажете ми.

Зейк я погледна втренчено. След това кимна.

— Добре… — Той въздъхна и подреди мислите си, после тържествено, сякаш даваше свидетелски показания, започна: — След вашите речи всички се бяхме струпали в Хаир ел-кра Месхаб. Хората бяха много ядосани на Буун, понеже се носеше слух, че именно той е спрял строителстото на джамията на Фобос. Речта му изобщо не помогна. Така че ние се бяхме събрали там и мърморехме, когато дойде Франк. Трябва да кажа, че беше доста окуражаващо да го видим точно в този момент. Струваше ни се, че единствено той може да се противопостави на Буун. Ние вперихме очи в него и Франк започна да ни подстрекава. В действителност даже малко се раздразних, че напомпва младите допълнително. Направо не бяха на себе си от бяс — не само срещу Буун, но и срещу крилото Фетах. Виждате ли, Ахад и Фетах имаха доста разногласия помежду си — пан-арабски настроените срещу националистите. Между тези две поколения в Братството лежеше огромна пропаст. Ел-Хаил бе водач на Ахад-консерваторите. Той бе в кервана, с който Франк бе пътувал онази година. Често говореха помежду си и Франк му задаваше стотици въпроси, направо се вкопчваше в него като кърлеж по обичайния си начин — докато най-накрая не придобиваше усещането, че разбира както теб, така и партията ти.

Мая кимна. Бе познала описанието.

— Така че Франк го познаваше. Онази нощ ел-Хаил тъкмо щеше да заговори, когато Франк го погледна и почти веднага излезе. Ел-Хаил излезе след него. Видях го с очите си.

Зейк спря, за да отпие от кафето си и да помисли.

— Това беше последният път за следващите няколко часа, когато видях някой от тях. Точно преди да убият Буун стана отвратително. Някой започна да скандира лозунги под прозорците, хората от Ахад си помислиха, че това са Фетах и нападнаха една група Фетах. След това тръгнахме из града, като се биехме помежду си, както и с някаква група американски строители. Нещо се бе случило. Наоколо се виждаха и други боеве. Сякаш изведнъж всички бяха откачили.

Мая кимна.

— Това си го спомням особено добре.

— Е, и така, чухме, че Буун е изчезнал. Спуснахме се надолу до Сирийската порта и проверихме кодовете на шлюзовете, за да видим дали не се е измъкнал оттам. Видяхме, че някой е излязъл и не се е върнал. Втурнахме се навън и тогава научихме новината за него. Не можахме да повярваме. Върнахме се в града, където се бяха струпали множество хора. Казаха ни, че било истина. След около едночасово провиране през тълпата стигнах до болницата. Видях го. И ти беше там.

— Не си спомням.

— Е, ти беше там, а Франк вече си бе заминал. Видях Буун и излязох, за да кажа на останалите, че наистина е убит. Дори и тези от Ахад бяха потресени, сигурен съм в това — Насър, Агейл, Абдулла…

— Вярно е — каза Назик.

— Но ел-Хаил, Рашид Абу и Буланд Весейсо ги нямаше там. Когато се върнахме в сградата до Хаир ел-кра Месхаб, някой задумка с юмрук по вратата. Отворихме и в стаята се строполи ел-Хаил. Вече беше много зле, потеше се и му се повръщаше. Кожата му бе зачервена и на петна. Гърлото му беше подуто и не можеше да говори. Помогнахме му да отиде в банята и видяхме как повръща. Извикахме Юсуф и се опитахме да закараме Селим в болницата, когато той ни спря с думите „Те ме убиха“. Попитахме го какво иска да каже. Ел-Хаил прошепна: „Чалмърс“.

— Наистина ли го каза? — настоя Мая.

— Попитах го: „Кой направи това?“ и той отвърна: „Чалмърс“.

Сякаш от огромно разстояние Мая чу Назик да добавя:

— Но това не е всичко.

Зейк кимна.

— Попитах: „Какво искаш да кажеш?“ Той отговори: „Чалмърс ме уби. Чалмърс и Буун.“ С голям труд изговаряше думите. „Опитахме се да убием Буун“. Назик и аз изстенахме, когато чухме това. Селим ме сграбчи за ръката. — Зейк изпъна напред ръце и сграбчи въображаемата ръка. — „Той щеше да ни изрита от Марс.“ Каза това по такъв начин… Никога няма да го забравя. Наистина вярваше в това, което казваше. Онзи Буун наистина по някакъв начин е планирал да ни изрита от Марс! — Зейк поклати глава. Явно все още не можеше да повярва.

— А после?

— Той… — Зейк отпусна ръце. — Получи пристъп. Отначало се схвана гърлото му, после всичките му мускули… — Сви отново юмруци. — Парализира се и спря да диша. Опитахме се да го накараме да диша, но той никога повече не си пое въздух. Какво ли можехме да направим? Трахеотомия? Изкуствено дишане? Антихистамини? — Той сви рамене. — Селим умря в ръцете ми.

Настъпи дълго мълчание, докато Зейк си припомняше миналото. От онази нощ в Никозия бе изминал половин век, а Зейк беше доста възрастен.

— Направо съм изумена колко много спомени имаш — поклати глава Мая. — Собствените ми спомени, дори и за подобна нощ…

— Спомням си всичко — каза унило Зейк.

— При него проблемът е точно обратният — поясни Назик, впила поглед в съпруга си. — Той помни прекалено много. Затова не спи добре.

— Хм-м. — Мая обмисли това. — Ами останалите двама?

Зейк присви устни.

— Не мога да кажа със сигурност. Назик и аз прекарахме остатъка от нощта до тялото на Селим. Възникна спор какво да правим с него — дали да го скрием или да повикаме компетентните власти.

„Или да отидете при властите с действал сам мъртъв убиец“, помисли си Мая, гледайки предпазливото изражение върху лицето на Зейк. Вероятно и този вариант е бил обсъден. Той явно криеше нещо.

— Не знам какво се е случило с тях в действителност. Никога не успях да разбера. Много хора от Ахад и Фетах бяха в града през онази нощ, а Юсуф чу какво бе казал Селим. Може да са били техни врагове или техни приятели, или да са се самоубили. Умряха малко по-късно същата нощ. Коагуланти.

Отново всички потънаха в мълчание. Зейк въздъхна и доля чашата си. Назик и Мая отказаха.

Има неща, които човек просто трябва да забрави.

Когато се върна в Одеса, Мая направи единственото нещо, което можеше — потопи се в работата си над проекта „Хелас“ и забрави всичко, което беше научила. Чувстваше се доста странно. Вече не бе сигурна какво точно иска да се случи с Хелас, с Марс и със самата нея. Месеци след посещението при Зейк и Назик (въпреки че тя не правеше връзка между двете неща) амплитудата на настроенията й бе много рязка, от отчаяние към въодушевление с равновесно положение, при което знаеше, че вероятността да започне да се изкачва или да слиза надолу е 50 на 50.

През тези месеци често Мая бе доста груба с Мишел, дразнеше се от хладнокръвието му, от това, че винаги беше толкова спокоен. Сякаш годините, прекарани с Хироко, бяха отговори на всичките му въпроси.

— Аз ги убих! — избухваше тя. — И двамата! Аз ги насъсках един срещу друг, за да увелича собствената си власт! А от теб нямаше никаква полза! Това е и твоя грешка!

— Ти си ги обичала и двамата — казваше той, — само че по различни начини. Но е имало също така и неща, които не си харесвала в тях. Само че каквото и да си направила, не можеш да поемаш отговорността за действията им. Те сами са избрали какво да правят. А ти си била само един от многото фактори.

Тези думи обикновено много й помагаха. Даваха й сили да продължи да се бори. Понякога всичко тръгваше нормално — Мая започваше да се чувства по-добре, поне за няколко дена или за няколко седмици. Но така или иначе миналото бе като проядено от молци — парцалива колекция от спомени, които със сигурност можеха да бъдат забравени. Лошото бе, че онези спомени, които се държаха най-здраво, бяха залепени с лепилото на болката и разкаянието. Вероятно щеше да й отнеме известно време да ги забрави, въпреки че бяха толкова разяждащи, толкова болезнени, толкова безполезни. Безполезни! Безполезни. По-добре да се съсредоточи върху настоящето.

На Земята бунтовете, палежите и саботажите се превръщаха в обичайно оръжие на хората, неподложени на геронтологичните процедури — „смъртните“, както се наричаха самите те. Около всички по-големи градове бяха разпръснати обкръжени със стени квартали-крепости, където хората, подложени на лечението, живееха целия си живот, затворени вътре. Използваха телевизионни връзки, телеоператори, портативни генератори, дори храна от оранжерии и система за пречистване на въздуха; като градовете-куполи на Марс, всъщност.

Една вечер, след като й беше писнало от Мишел и Спенсър, Мая отиде да вечеря сама. Все по-често чувстваше необходимостта да бъде сама. Тя се спусна до едно кафене на тротоара с изглед към крайбрежната алея, поръча си спагети и разсеяно ги изяде, докато отпиваше от една малка гарафа кианти^[4] и слушаше свиренето на група музиканти. Опитваше се да мисли колкото е възможно по-малко. За известно време успя и се потопи щастливо в някаква друга Одеса, някаква Европа на съзнанието й, сладка и тъжна като дуета на цигулката и акордеона. Но след това хората на съседната маса започнаха да спорят какъв процент от населението на Земята се е подложило на лечението. Един казваше 10, друг — 40, което пък бе сигурен белег за информационна война или просто за нивото на царящия там хаос. Когато се обърна на другата страна, Мая забеляза заглавието на телевизионния вестник над бара и започна да чете прелитащите пред очите й изречения. Международният трибунал бе прекратил действията си, за да се премести от Хага в Берн; „Консолидейтид“, щастлива от възможността за малка почивка, предприела криминално превземане на структурите на „Праксис“ в Кашмир, а това в действителност означаваше започването на голям преврат или на малка война срещу правителството на Кашмир от базата на „Консолидейтид“ в Пакистан. Което със сигурност щеше да въвлече и Индия. А Индия бе в много добри отношения с „Праксис“. Индия срещу Пакистан, „Праксис“ срещу „Консолидейтид“… по-голямата част от населението на света, неподложено на лечението и отчаяно…

Когато Мая се прибра вкъщи, Мишел каза, че тази атака бележи ново равнище на уважение към Международния трибунал, понеже „Консолидейтид“ бе съобразила времето на действията си с почивката на трибунала. Но предвид опустошението в Кашмир и влошаването на положението в „Праксис“, Мая изобщо не бе настроена да го слуша. Мишел бе упорит оптимист, което понякога го караше да изглежда глупаво или поне да бъдеш около него бе болезнено. Човек трябваше да признае, че живееха в мрачно време. Цикълът на земната лудост отново настъпваше, уловен при движението си надолу в неумолимата си синусоида — синусоида, която бе още по-ужасна от тази на настроенията на Мая. Скоро щяха да се озоват в средата на една от онези неконтролируеми кризи, борейки се отчаяно да избягнат унищожението. Чувстваше го — пак пропадаха надолу.

Тя започна редовно да се храни в кафенето на ъгъла, да слуша групата и да се наслаждава на самотата. Винаги сядаше с гръб към бара, но да не мисли за всичко това бе невъзможно. Земята — тяхното проклятие, техният първороден грях… Опитваше се да разбере положението, опитваше се да види нещата така, както Франк би ги видял, опитваше се да чуе гласа му, който да анализира събитията безпристрастно. Групата на Единадесетте (старата Г-7, плюс Корея, Азания, Мексико и Русия) все още държеше в ръцете си по-голямата част от властта на Земята заради военната си сила и заради финансовата си мощ. Единствените реални конкуренти на този древен динозавър бяха големите метанационални компании, създадени от сливането на транснационалните. Метанационалите — а в икономиката на двата свята по правило имаше място само за около дузина от тях — напълно естествено бяха заинтересувани да поемат контрол върху страните от Г-11, както бяха направили с по-малките държави. Компанията, която успееше да направи това, щеше вероятно да спечели борбата за надмощие между метанационалите. Затова някои от тях се опитваха да насъскат страните от Г-11 една срещу друга по стария като света принцип „разделяй и владей“, дори подкупваха някои, за да напуснат Групата. И всичко това ставаше едновременно с невероятната конкуренция между самите тях, така че докато някои се съюзяваха с държави от Г-11, за да ги включат в състава си, други съсредоточаваха усилията си върху по-бедните държави, така наречените „малки тигърчета“, за да увеличат силата им. Следователно в момента в света съществуваше невероятно сложно равновесно положение на силите — могъщите стари нации срещу новите метанационални компании и Ислямската лига, Индия, Китай и по-малките метанационали, останали като независими сили. Сили, които бяха напълно непредсказуеми… Това равновесие бе доста крехко, понеже половината от населението на Земята живееше в Индия и Китай — факт, който Мая никога не бе могла да осъзнае или да проумее, историята бе толкова странно нещо — и никой не знаеше на чия страна може да застане тази половина.

Естествено всичко това водеше до логичния въпрос защо съществуваше този обширен начален конфликт. „Защо, Франк?“ — мислеше си тя, докато слушаше сърцераздирателните танга. Какви бяха мотивите на метанационалните управници? Но тутакси пред нея се изправяше циничната му усмивка от годините, когато се познаваха. „Империите имат дълги полуживоти — й бе казал той веднъж, — а самата идея за съществуването на империя — най-дългия от всичките.“ Затова светът бе пълен с хора, които се правеха на Чингиз хан и искаха да властват над Земята, без значение с какви средства — изпълнителните власти в метанационалите, лидерите на Г-11, генералите в армиите…

„Или пък — предположи Франк в съзнанието й, спокойно и брутално, — Земята притежава някакъв капацитет. Хората са го надхвърлили. Много от тях следователно ще умрат. Това е всеизвестно. Съответно битката за ресурсите е яростна и свирепа. Воюващите — напълно рационални. Но отчаяни.“

Музикантите продължаваха да свирят. Тяхната натруфена носталгичност с времето ставаше още по-горчива и мъчителна. Настъпи дългата зима. Те продължаваха да свирят през снежния сумрак, обгърнал целия свят. Понякога мелодиите на бандонеона сякаш се надсмиваха над всичко. Нормалният живот се бе вкопчил здраво в парчето светлина под голите клони на дърветата…

Това мрачно предчувствие й беше твърде познато. Така се бе чувствала в годините преди 2061. Въпреки че не си спомняше нито една от всичките индивидуални кризи и инциденти, които бяха изградили периода преди войната, Мая все още помнеше общото чувство, което сега бавно-бавно се завръщаше — как всичко изглеждаше безсмислено, как дори и най-добрите дни бяха сиви и пропити със студ под напластените на запад огромни черни облаци… Как удоволствията на градския живот бяха придобили античен и отчаян характер, всички седнали с гръб към бара, в опит да направят каквото зависи от тях, за да се преборят с чувството на безпомощност.

Така че, когато пътуваха из Хелас и се срещаха с групите на „Свободен Марс“, Мая бе щастлива, че вижда хората, които пристигаха, които се опитваха да повярват, че заедно могат да направят нещо по-различно, независимо от гигантските водовъртежи, бушуващи около тях. Мая научи от тях, че където и да ходел, Ниргал очевидно наблягал пред младите местни жители, че ситуацията на Земята е от голямо значение за техните собствени съдби, въпреки огромното разстояние. И това очевидно действаше! Сега хората, които идваха на събиранията, бяха пълни с новини за „Еймекс“, „Консолидейтид“ и „Субараши“, за последните набези на полицията на „Транзишънъл Оторити“ към южните високи земи, които бяха станали причина за изоставянето на Оувърхенгс и много други скрити убежища. Югът бе опустял, а хората масово се изселваха в Хираниагарба, Сабиши, Одеса и в източните каньони на Хелас.

Някои от младежите, с които Мая се срещна, бяха на мнение, че нашествието на „Транзишънъл Оторити“ на юг в общи линии не е чак толкова лошо нещо, понеже с него бе започнало предстартовото броене, отчитащо началото на действията. Мая обаче веднага ги опровергаваше.

— Не те са хората, които ще определят кога ще започне всичко — казваше им тя. — Ние трябва да изберем и да изчакаме удобния момент, а след това да действаме — всички заедно. Ако не разбирате това…

Значи сте идиоти!

Франк винаги се нахвърляше остро върху слушателите си. Тези хора се нуждаеха от нещо повече — или, ако трябваше да бъдем по-точни, те заслужаваха нещо повече. Нещо положително, нещо, което да ги завладее и да ги увлече. Франк неведнъж й бе казвал това, само че много рядко го правеше. Те трябваше да бъдат прелъстени, също като нощните танцьорки по крайбрежната ивица. Вероятно хората се намираха постоянно на собствената си брегова линия. Политиците трябваше да канализират поне една част от тази еротична енергия, в противен случай всичко бе въпрос на и на контрол върху щетите.

Затова Мая ги прелъстяваше. Правеше го дори, когато бе угрижена, изплашена или в лошо настроение. Заставаше пред тях, мислейки си за секс с високите гъвкави младежи, а след това сядаше в средата им и започваше да им задава въпроси. Посрещаше погледите им един по един. Бяха толкова високи, че когато тя бе седнала на масата, а те на столовете, очите им бяха на едно ниво с нейните. Мъчеше се да ги увлича в разговори, възможно най-проникновени и приятни. Какво желаеха те от собствения си живот, от Марс? Често се смееше с глас на отговорите им, удивена от невинността им или от чувството им за хумор. Те си мечтаеха за един Марс, който бе по-радикален и от най-смелите й представи, Марс, който беше абсолютно независим, егалитарен, справедлив и жизнерадостен. Някои от тях по различни начини вече бяха осъществили част от тези мечти. Много от младежите бяха създали собствени минидържави в комуналните си жилища, които действаха в системата на алтернативна икономика, все по-малко свързана с „Транзишънъл Оторити“ или с метанационалните компании; икономика, ръководена от екоикономиката на Марина и ареофанията на Хироко, от Ниргал и неговото пътуващо циганско правителство от млади хора. Държаха се така, сякаш щяха да живеят вечно, чувстваха, че живеят в един приказно красив свят, приемаха затворничеството си под куполите като нещо нормално, но временно, като междинен етап — пленничество в топлата утроба на затвореното пространство, което неминуемо щеше да бъде последвано от излизането им на открито — от раждането им, да! Те бяха ембрионални „марсопориви“, ако използваше термина на Мишел — млади богове, които управляваха своя свят, хора, които знаеха, че един ден ще бъдат свободни и съзнаваха, че това време скоро ще настъпи. Когато от Земята пристигнеха лоши новини, на събиранията започваха да идват повече хора и общото чувство на тези събирания бе непоколебимост, а не страх. Борбата между бившите съюзници „Армскор“ и „Субараши“ за контрол върху Нигерия бе довела до използването на биологично оръжие (и двете страни бяха отрекли) и в резултат на това хора, животни и растения в Лагос и околностите бяха измрели от гротескни болести. На събиранията този месец младите марсианци говореха с повече гняв, очите им блестяха с омраза към царящото беззаконие на Земята. Глобалният метанационален ред бе прекалено опасен, за да бъде допуснат до управлението на Марс!

Една вечер, късно през лятото на четиридесет и деветата марсианска година, Мая и Мишел слязоха заедно със Спенсър до кафенето и седнаха в продължителния здрач, за да погледат тъмните бакърени облаци, които бавно плуваха над далечния лед през пурпурното небе. Преобладаващите западни ветрове придвижваха въздушните маси над Планините Хелеспонт, така че драматичните облачни фронтове над леда бяха част от ежедневието им. Някои облаци обаче бяха по-различни — плътни сякаш метални форми, като мраморни статуи, които никога няма да бъдат отнесени от вятъра. От черните им тела към леда под тях често се проточваха ярки светкавици.

Докато наблюдаваха тази величествена гледка, над земята се разнесе нисък мощен тътен. Подът под краката им леко потрепери и сребърните прибори на масата задрънчаха. Те сграбчиха очилата си и се изправиха, както и останалите посетители на кафенето. В последвалото шокирано мълчание Мая видя как всички автоматично погледнаха на юг, към леда. От парка започнаха да се изсипват хора, които заставаха мълчаливо до стената на купола и се заглеждаха напред. В постепенно избледняващия индиговосин залез движението бе очевидно — трептящо черно и бяло по ръба на черно-бялата грамада.

— Вода — каза някой от съседната маса.

Всички тръгнаха, сякаш несъзнателно, с очила в ръка. Изправиха се до парапета на ръба на бреговата линия и застанаха рамо до рамо зад високата до гърдите им стена. За момент Мая си припомни за наводнението в Маринерис и потръпна. Тя се насили да върне спомена назад като стомашна каша през хранопровода си, преглътна с усилие, полузадавена от киселия вкус и с всички сили се помъчи да унищожи тази част от съзнанието си. Към нея се приближаваше не нещо друго, а морето Хелас — нейното море, нейната идея, нейното творение, което сега заливаше склоновете на басейна. Езерото разтопена вода при Лоу Пойнт ставаше все по-голямо и се свързваше с останалите течни езера, разтопявайки прогнилия лед между и около тях, затоплен от проточилото се лято, бактериите и парата, избликнала от многобройните експлозии наоколо… Една от северните ледени стени сигурно бе разрушена и сега наводнението заливаше равнината на юг от Одеса. Най-близкият край бе на не повече от 15 километра. Сега по-голямата видима част от басейна представляваше бъркотия с цвета на размесени сол и пипер, като преобладаващият на преден план пипер пред очите им постепенно намаляваше и мястото му се заемаше от все повече и повече сол. Земята изсветляваше едновременно с помръкването на небето и това както винаги накара нещата да изглеждат странно неестествени. От водата се издигаше поток бушуваща заскрежена пара, пламнала с блясък, който по всяка вероятност бе отразената светлина от самата Одеса.

Измина около половин час, а хората продължаваха да стоят на крайбрежната улица и мълчаливо да гледат. Всеобщото мълчание взе да се пропуква, едва когато наводнението започна да замръзва и здрачът свърши. Изведнъж гласовете на хората бликнаха отново. От кафенето под тях долетя внезапна електрическа музика. Взрив от смях. Мая отиде до бара и поръча шампанско за цялата маса, като чувстваше как настроението й се покачва. Искаше й се да отпразнуват чудатата фантастична гледка на собствените им сили, отприщени и пуснати на воля. Тя се изправи и вдигна наздравица към цялото кафене:

— За морето Хелас и за всички моряци, които някога ще го преплуват, надхитряйки бурите и айсбергите, и ще достигнат отсрещния бряг!

Всички чаши иззвъняха. Хората, насъбрали се по цялата крайбрежна улица, се приближиха и вдигнаха наздравица с тях. Невероятен див миг. Циганите от състава засвириха моряшка песен с аранжимент на танго. Мая почувства как лека усмивка надига съсухрената кожа на бузите й през останалата част на вечерта. Дори и продължителната дискусия относно възможността друго наводнение да залее Одеса, въпреки дигата, не можа да помрачи приповдигнатото й настроение. Когато се върнаха в офиса, изчислиха много прецизно вероятността за подобно събитие. „Преливането“, както го наричаха помежду си, бе много малко вероятно или дори невъзможно. Одеса щеше да е в безопасност.

Но новините, които прииждаха от всички краища на света, заплашваха да ги залеят по свой собствен начин. На Земята войните в Нигерия и Азания бяха причинили доста неприятен световен икономически конфликт между „Армскор“ и „Субараши“. Християни, мюсюлмани и индийски фундаменталисти се бяха помирили по необходимост и бяха декларирали, че геронтологичните процедури са дело на Сатаната; огромно количество „смъртни“ се бяха присъединили към това движение, поемаха местното управление и организираха преки атаки срещу метанационалните компании в региона. Междувременно метанационалите се опитваха да възкресят ООН и да направят от нея алтернатива на Международния трибунал. Много от техните клиенти, включително и Г-11, бяха съгласни с това. Според Мишел, отново успех, понеже личал явен страх от решенията на Трибунала. А и всяко укрепване на каквото и да е интернационално образувание като ООН, според него беше по-добре от нищо. Само че сега на международната сцена се бяха изправили едновременно две арбитражни организации, едната от които бе под контрола на метанационалите. Следователно на тях щеше да им е много лесно да избягнат онази, която не харесваха.

И на Марс нещата не стояха много по-добре. Полицията на „Транзишънъл Оторити“ обикаляше Юга, непритеснявана от никого, с изключение на случайни необясними експлозии сред роботизираните им превозни средства. Прометеус бе последното скрито убежище, открито и разформировано. От всички големи убежища единствено Вишняк бе останал неразкрит и обитателите му правеха всичко възможно да си остане така. Южната полярна област вече не бе част от подземния свят.

При това положение изобщо не беше чудно, че хората, които идваха на събиранията, понякога бяха изплашени. Необходима бе известна смелост, за да се присъединиш към подземния свят, който видимо потъваше. Мая предположи, че хората са подтиквани от гняв, негодувание и надежда. Но въпреки всичко се страхуваха. Изобщо не бе сигурно, че това движение ще промени нещо за добро.

А и между новопристигналите беше много лесно да бъде внедрен шпионин. Мая понякога откриваше, че им се доверява доста трудно. Всички ли бяха тези, за които се представяха? Невъзможно беше да се каже, наистина невъзможно. Една нощ на събиране с много новодошли тя видя един младеж, в чийто поглед нещо не й хареса. След събирането, което беше доста монотонно, Мая се върна направо в апартамента и разказа на Мишел за това.

— Не се притеснявай — бе единственият му отговор.

— Какво искаш да кажеш с това „не се притеснявай“?

Той сви рамене.

— Нормално е да се следят едни други. Опитват се да се убедят, че всички се познават помежду си. А хората на Спенсър са въоръжени.

— Никога не си ми казвал това.

— Мислех, че знаеш.

— Я стига! Не се дръж с мен като с глупачка!

— Не те баламосвам, Мая. Както и да е, това е единственото, което можем да направим, докато се крием.

— Не ти предлагам да се крием! Да не съм някоя слугиня!

По лицето му премина мрачна сянка и Мишел каза нещо на френски, след което си пое дълбоко въздух и изля върху нея поток от крясъци — едни от любимите му френски ругатни. Но тя видя, че постъпката му е напълно обмислена. Явно той бе решил, че двубоите между тях са полезни за нея и пречистващи за него, следователно при необходимост можеха да бъдат приложени като някакъв вид терапевтично средство. А това беше нечестно. Той си играеше с нея, манипулираше я… Без много-много да мисли, Мая влезе в кухнята, взе една бакърена тенджера и го замери с нея. Мишел беше толкова учуден, че даже не успя да се отмести.

— Какво правиш?! — изрева той. — Но защо? Защо?

— Няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с дете — съобщи му тя, доволна от факта, че сега бе неподправено бесен. Но въпреки всичко мислите й продължаваха да кипят. — Проклет мозъчен касапин такъв, ако не бе толкова калпав що се отнася до работата ти, цялата Първа стотица нямаше да откачи и целият този свят нямаше да е толкова объркан. Грешката е изцяло твоя.

Мая трясна вратата и слезе долу в кафенето, за да размисли по въпроса колко гадно бе да имаш психиатър за партньор и колко противно бе собственото й поведение, което се променяше постоянно. Този път Мишел не слезе при нея, въпреки че тя стоя в кафенето, докато затвориха.

Същата вечер, малко след като Мая се бе прибрала и бе задрямала на дивана, на вратата се почука — бързо и лекичко, по начин, който веднага я накара да се изплаши. Мишел притича до вратата, хвърли бегло поглед през шпионката и отвори.

Беше Марина. Тя влезе и се отпусна безсилно на дивана до Мая.

— Превзели са Сабиши — каза тя. Ръцете й трепереха. — Отряди за сигурност. Хироко, заедно с всичките си близки е била там на посещение, както и южняците, пристигнали след набезите, и Койота също.

— Не са ли успели да се измъкнат? — попита Мая.

— Опитали са се. Убили са няколко от онези на жп станцията. Това ги е забавило малко и може би някои са успели да се измъкнат през лабиринта. Но цялата област е била обкръжена. Проникнали са през стените на купола. Било е като в Кайро през ’61, кълна се.

Изведнъж тя се разплака. Това бе толкова нехарактерно за суровата Марина, която познаваха, че осъзнаха внезапно до каква степен думите й са истина.

Тя се изправи и изтри очи. Мишел й подаде кърпичка. Когато се поуспокои, продължи:

— Страхувам се, че повечето от тях са мъртви. Когато стана всичко това, бяхме излезли с Влад и Урсула до една от онези скални килии. Останахме там три дена, след което слязохме до един от скритите ни гаражи и взехме три ровъра. Влад отиде до Бъроуз, Урсула до Елизиум. Опитваме се да разкажем какво се е случило на колкото се може повече хора от Първата стотица. И по-специално на Сакс и Надя.

Мая стана и се облече, след това извади един халат и наметна Мишел, проклинайки се за неудачното време, което бе избрала, за да се нахвърли върху него.

После нямаше какво друго да прави, освен да седи там през цялата нощ, да се опитва да възприеме новините и да издържи на натиска им. Затова просто седяха, разговаряха, слушаха Марина, която разказваше случката във все по-дребни подробности. Обаждаха се по линиите за връзка на „Праксис“, опитвайки се да научат повече. Седяха, притихнали и прегърбени, потънали в размишления, затворили се в собствените си вселени. Минутите им се струваха като часове, а часовете — като години. Това бе един от най-пъклените човешки ритуали, среднощното бдение, обичай от древността, с който хората се опитваха да се преборят (без голям успех) с болката от всяка една катастрофа.

Когато най-накрая се зазори, утрото бе мрачно и куполът бе покрит с дъждовни капки. Няколко болезнено бавни часа по-късно Спенсър започна да се свързва с всички останали групи в Одеса. Междувременно разпространяваха новината, върху която „Мангалавид“ и останалите телевизионни мрежи бяха наложили информационно затъмнение. Но на всички им бе станало ясно, че нещо се е случило, заради абсолютното отсъствие на Сабиши от новините, дори и от обичайните бизнесвести. Навсякъде полетяха слухове и в един момент се оказа, че достоверни новини просто няма. Слуховете бяха най-разнообразни и варираха от това, че Сабиши е получил независимост, до това, че всички обитатели са били избити. Но по време на напрегнатите събирания през следващата седмица Мая и Спенсър разказаха на всички каква бе истината, след което прекараха десетки часове в дискусии какво да правят. Мая с всички сили се мъчеше да убеди хората, че не трябва да се впускат в безразсъдни действия, преди да са готови. Само че това се оказа много трудна задача: всички бяха бесни и изплашени. През тази седмица градът, регионът около Хелас и цялата планета всъщност бяха залети от вълна от демонстрации, дребни саботажи, атаки срещу силите за сигурност, забавяния на работата, аварии сред компютрите. „Трябва да им покажем, че няма да се отърват толкова лесно!“ — бе заявила Джаки, която сякаш беше навсякъде. Дори Арт се съгласи с нея: „Според мен гражданските протести от колкото се може по-голяма част от населението биха могли да ги възпрат. Нека да накараме тези копелдаци да мислят два пъти, преди да направят още нещо от този род!“

Въпреки това ситуацията малко по малко се стабилизира. Сабиши се върна в мрежата, влаковите връзки се нормализираха и животът там постепенно навлезе в нормалните си граници, въпреки че не беше както преди. Градът бе окупиран от полицейски отряди, които наблюдаваха портите и жп станцията и се опитваха да открият всички входове в подземния лабиринт. Междувременно Мая проведе десетки разговори с Надя, която работеше в Саут Фоса, с Ниргал и Арт, дори и с Ан, която се обади от едно от убежищата си в Ауреъм. Всички бяха съгласни, че каквото и да се е случило в Сабиши, за момента трябва да се въздържат от действия. Сакс дори се обади на Спенсър, за да му каже, че „му трябвало време“. Мая намери това за много задоволително, понеже и вътрешното й чувство й подсказваше, че е още рано и че някой се опитва да ги провокира да започнат бунта преждевременно. Ан, Касей, Джаки и останалите радикали — Дао, Антар, дори Зейк — бяха нещастни от това, че им се налага да чакат и бяха песимистично настроени към ползата от подобно забавяне.

— Нищо не разбирате — повтаряше им постоянно Мая. — В момента тук израства цял един нов свят. Колкото повече чакаме, толкова повече ще укрепне. Само изчакайте.

Около месец след затварянето на Сабиши получиха кратко известие от Койота. Лицето му, което се появи по компютрите на китките им, бе необичайно сериозно. Той им каза, че е успял да се измъкне през лабиринта и в момента бил в едно от собствените си тайни убежища на юг.

— А Хироко? — веднага попита Мишел. — Какво стана с Хироко и останалите?

Но Койота вече бе прекъснал връзката.

— Не мисля, че са я хванали — каза Мишел, разхождайки се нервно из стаята, без дори да забелязва, че се движи. — Нито Хироко, нито който и да било от останалите! Ако ги бяха пленили, със сигурност щяха да го разтръбят наляво и надясно. Хващам се на бас, че Хироко отново е оглавила подземния свят. Събитията от конгреса в Дорса Бревиа насам не им бяха по душа. Те не са толкова добри в правенето на компромиси, ето защо бяха едни от първите, които си тръгнаха. Всичко, което се случи оттогава, само е затвърдило убеждението им, че не могат да ни се доверят и че ние не можем да изградим такъв свят, какъвто те искат. Затова са се възползвали от тази възможност и са изчезнали отново. Вероятно атаката срещу Сабиши ги е принудила да го направят, без да ни предупредят.

— Може и така да е — произнесе Мая внимателно. Искаше да прозвучи, сякаш му вярваше. Ала това беше доста неубедително.

Изминаха седмици, после месеци. Като че ли бяха успели да преодолеят кризата. Но на Земята нещата все още вървяха стремително надолу, а Сабиши — техният университетски град, перлата на „полусвета“ — функционираше в условията на нещо от рода на военното положение. На всичко отгоре Хироко я нямаше. Хироко, която беше тяхната душа. Дори Мая, която в известен смисъл се радваше, че са се отървали от нея, започваше да се чувства все по-потисната от отсъствието й. В края на краищата концепцията на „Свободен Марс“ бе част от ареофанията, а перспективата да бъде сведена до гола политика и до принципите на естествения подбор — „оцеляват най-силните“ — бе, меко казано, непривлекателна.

Сякаш духът бе изчезнал от всичко. С отминаването на зимата, когато от Земята започнаха да пристигат все повече новини за зараждащи се конфликти, Мая забеляза, че хората стават все по-отчаяни и като че ли по-безумни. Купоните бяха все по-диви и по-шумни. Крайбрежната алея бе постоянно място за нощни празненства, а през по-специалните нощи, като Бъдни вечер или Нова година, на нея се събираше почти целия град. Всички пиеха, танцуваха и пееха под ситните червени надписи по околните стени. „НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ. СВОБОДЕН МАРС.“ Последното можеше да се прочете и като „Освободете Марс“. Добре, но как? Как?

— Може би все пак е дошло време да изчезнем отново — каза тя един ден на Спенсър и Мишел. — Ако затворят всички градове и жп линии, какво друго ни остава?

Никой от двамата не пророни и дума. И те също като нея не знаеха какво да правят. Изведнъж целият проект за независимост започна да изглежда като безпочвена фантазия, мечта, която сега бе толкова невъзможна за осъществяване, колкото и по времето, когато Аркадий бе прегърнал идеята за нея. Никога нямаше да се освободят от хватката на Земята. Бяха безпомощни пред нея.

— Искам да говоря първо със Сакс — обади се Спенсър.

— И с Койота — допълни Мишел. — Трябва да го разпитам за онова, което стана в Сабиши.

— И с Надя — каза Мая и гърлото й се сви. Надя бе единственият човек на цялата планета, в чието мнение Мая все още вярваше.

— Нещо странно става с атмосферата — оплака се Спенсър на Мишел, докато сменяха трамваите. — Много ми се иска да чуя какво ще каже Сакс по въпроса. Нивото на кислорода се покачва по-бързо, отколкото съм очаквал, особено към северен Тарсис. Изглежда така, сякаш наоколо са били разпръснати някакви невероятно сполучливи бактерии, без самоубийствени гени в тях. Сакс в общи линии събра наново стария си екип от Наблюдателницата Екус — всички все още са живи — и в момента работят в Ахерон и Да Винчи над някакви тайнствени проекти. Затова ми се иска да поговоря с него. Трябва да се съберем заедно или иначе…

— Иначе ще се получи същото като през 61-а! — настоя Мая.

— Знам, знам. Права си, Мая, искам да кажа, съгласен съм с теб. Надявам се, че и останалите ще разберат.

— Ще ни е необходимо доста повече от надежда.

Което означаваше, че щеше да й се наложи да свърши всичко със собствените си ръце. Да тръгне от град на град, от убежище на убежище, така, както Ниргал правеше от години насам, без работа, без дом, да се среща с възможно най-много революционни клетки и да се опитва да ги държи в готовност. Едва ли щеше да може да работи върху проекта „Хелас“ отсега нататък.

Тоест, с този живот беше свършено. Тя слезе от трамвая, погледна бегло към крайбрежната алея и парка, след това се обърна и се прибра вкъщи. Чувстваше се натежала, стара и много, много уморена. Започна да се оглежда наоколо, сякаш за да съхрани всичко в паметта си.

— Носталгия в аванс — обади се зад гърба й Мишел с галско свиване на раменете и с бледо подобие на усмивка. Със сигурност и той чувстваше същото, разбираше я, следователно този път това не беше само нейно настроение, а самата действителност.

Мая събра сили и се усмихна в отговор, приближи се до него и го улови за ръката.

— Ако всичко мине добре — каза тя, — някой ден ще се върнем.

Една сутрин през пролетта на М-52 (земна година 2127) Мая се събуди по-свежа от обикновено. Понеже Мишел все още спеше, тя се облече и излезе на разходка сама. Тръгна по огромната крайбрежна улица, покрай кафенетата до канала. Ето това бе чудесното на Бъроуз — въпреки подсилената охрана на портите и жп гарите човек все още можеше да се разхожда свободно из града през определени часове. А вероятността да бъде забелязан сред навалицата бе направо нищожна. Мая седна, поръча си кафе и сладки и се взря в ниските сиви облаци над главата си, които плуваха по склона на Сиртис към дигата на изток. Циркулацията на въздуха под купола бе доста силна и придаваше значителна кинетична енергия на гледката отгоре. Доста странно как не усещаше силата на вятъра… Стройната извивка на моста от Елис Бът до платото Хънт гъмжеше от дребните, приличащи на мравки фигури на хората, които забързано отиваха на работа. Живееха нормален живот… Тя стана рязко, плати и тръгна на дълга и самотна разходка.

Накрая обърна назад заедно с облаците през тесните улички, оградени от жилищни блокове и градини, към платото Хънт и към своя пореден временен дом. Мишел и Спенсър бяха излезли. Мая дълго стоя до прозореца и наблюдаваше облаците, които се гонеха по небето, опитвайки се да свърши работата на Мишел вместо него. Полагаше отчаяни усилия да улови настроенията си и да ги прибере в нещо като непроницаема килия. В този момент някой рязко почука. Тя тръгна да отвори.

Бяха Джаки, Антар, Арт, Ниргал, Рейчъл, Франц и останалите от ектогените на Зигота. Те се изсипаха наведнъж в стаята й и заговориха със свръхзвукова скорост, така че Мая почти нищо не разбра. Поздрави ги толкова сърдечно, колкото можеше, като се имаше предвид присъствието на Джаки сред тях, след което се взе в ръце, изгони ненавистта от очите си и започна да говори с всички (дори и с Джаки) за това, какво смятаха да правят отсега нататък. Бяха дошли в Бъроуз, за да организират демонстрация в парка край канала. Из целия подземен свят бяха разпратени съобщения, така че се надяваха да дойде значителна част от неутралното население.

— Надявам се, че това няма да доведе до някакви прибързани и необмислени решения — каза Мая.

Джаки се усмихна триумфално.

— Помни, че няма път назад — отвърна й тя.

Мая подбели очи и отиде да сложи чайника на котлона, като се опитваше да потисне надигналата се в нея горчивина. Те щяха да се срещнат с всички лидери на подземните „клетки“ в града, Джаки естествено щеше да поеме контрола върху събирането и щеше да ги насъска да започнат незабавно въстание. И то без какъвто и да било смисъл или стратегия. А Мая не можеше да направи нищо.

Така че тя тръгна наоколо, поемаше палтата на хората, раздаваше им банани, сритваше онези, които си бяха качили краката на дивана. Чувстваше се като динозавър сред млекопитаещи, динозавър в един изцяло нов климат, сред бързи топлокръвни създания, които презираха радостната й суетня наоколо, избягваха бавните й удари и тичаха жизнерадостно около опашката й.

Арт дойде, за да й помогне за чашите, мърляв и отпуснат както винаги. Мая го попита има ли някакви новини около Форт и той й даде дневния доклад от Земята. „Субараши“ и „Консолидейтид“ бяха атакувани от фундаменталистки армии. Това много приличаше на нещо от рода на фундаменталистки съюз, въпреки че не бе вярно — християните и мюсюлманите се мразеха взаимно и заедно ненавиждаха индусите-фундаменталисти. Големите метанационални компании бяха използвали новата ООН, за да предупредят, че ще защитават интересите си с подходящи средства. „Праксис“ и „Еймекс“, както и Швейцария, бяха наблегнали на необходимостта от използването на услугите на Международния трибунал. Индия се бе присъединила към тях… и никой друг. Мишел каза: „Е, поне все още се страхуват от Трибунала“, но на Мая й се струваше, че „метаубийството“ щеше да прерасне във война между „смъртните“ и „благоденстващите“.

Тя обсъди с Арт ситуацията, докато сервираха чай на хората в апартамента. Шпионин или не, но Арт познаваше Земята и притежаваше проницателно политическо мислене, което й беше доста от помощ. Той беше като един малко по-улегнал Франк.

Все повече и повече хора се натрупваха в апартамента й — посетители, дошли от други градове и водачите на подземните „клетки“. Мая седна най-отзад и се заслуша в това, което им говореше Джаки. Помисли си, че всеки в съпротивата е въвлечен по някакъв начин от нея. Джаки използваше дядо си като символ, развяваше го над себе си като знаме, за да поведе в бой отрядите си. Това беше отвратително. Не Джон, а издутата й бяла блуза ги караше да се присъединяват към нея. Кучката мръсна! Не беше чудно, че Ниргал се бе отдръпнал от Джаки…

В момента тя пълнеше главите им с обичайните си послания, които призоваваха към незабавен бунт, без значение каква щеше да бъде стратегията им. А за тези така наречени „бууновисти“ Мая не бе нищо повече от бившата любовница на един велик човек както може би и причината, за да бъде гореспоменатият човек убит. Изкопаема одалиска, историческа недомислица, предмет на мъжките желания, както Фауст бе нарекъл Хубавата Елена, нереална и злобна. Ах, това беше влудяващо! Но тя продължи да ги гледа спокойно, стана и се заразхожда напред-назад из кухнята с обърната настрани глава. Правеше това, което правят любовниците — поддържаше ги задоволени и ги караше да се чувстват удобно. Поне в сегашния момент не можеше да направи нищо друго.

Мая се спря в средата на кухнята и се взря в покривите на къщите през прозореца. Беше загубила влиянието си върху съпротивата. Положението ставаше неконтролируемо и вероятно щеше да избухне преди Сакс или някой от останалите, които отброяваха секундите до началото на акциите, да успее да довърши приготовленията. В дневната Джаки говореше с надути и бомбастични фрази и организираше една демонстрация, на която щяха да дойдат около десетина хиляди души, а може би и петдесет — кой би могъл да каже със сигурност? А ако полицията отвърнеше със сълзотворен газ, стоп-патрони и палки, някои от хората щяха да бъдат ранени, а други — убити. Убити без каквато и да било стратегическа цел. Хора, които иначе биха могли да доживеят и до хиляда години. А Джаки продължаваше да говори, грейнала от радост, ентусиазирана, горейки като пламък. Над главите им слънцето блестеше през една пролука в облаците, яркосребристо и невъобразимо голямо. Арт дойде от кухнята, седна до нея, включи компютъра на китката си и заби нос в екрана.

— Имам съобщение от „Праксис“ от Земята. — Той прочете написаното. Носът му буквално опираше в екрана.

— Да не си късоглед? — попита раздразнено Мая.

— Май не… о, Боже. Бум. Спенсър там ли е? Я ми го доведи.

Мая отиде до вратата и махна на Спенсър. Той стана и отиде при тях. Джаки не им обърна никакво внимание и продължи да говори. Спенсър седна до Арт, който се бе облегнал назад с широко отворени очи и уста. Спенсър прочете съобщението за пет-шест секунди и се отдръпна, като погледна Мая с много странен израз.

— Ето това е!

— Какво имаш предвид?

— Спусъкът. Катализаторът.

Мая се приближи до тях и зачете през рамото на Спенсър.

След това се облегна на него, почувствала се като в безтегловност. Край на опитите да задържи лавината. Беше си свършила работата. Едва бе успяла да се справи с нея и точно в момента на провала съдбата се бе обърнала на 360 градуса.

Ниргал дойде от кухнята, за да ги попита какво става, привлечен от тихите гласове, с които разговаряха помежду си. Арт му каза. Очите на младежа светнаха, неспособни да прикрият възбудата му. Той се обърна към Мая и попита:

— Вярно ли е?

За малко да го разцелува. Вместо това тя кимна. Не се доверяваше на способността си да говори. После тръгна към дневната, където Джаки вече беше в стихията си. За Мая бе огромно удоволствие да я прекъсне:

— Демонстрацията се отменя.

— Това пък защо? — попита изненадано и раздразнено Джаки.

— Защото вместо нея ще си имаме революция.

Бележки

[1] Дълбоки води (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Хелс Гейт (англ.) — портата на ада. — Б.пр. ↑

[3] „Фрий Марс“ на английски може да означава също така „Освободете Марс“. — Б.пр. ↑

[4] Сухо италианско червено вино. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Зеленият Марс (9)

Метаданни

Данни

Зеленият Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част деветаИмпровизацията

Ким Стенли Робинсън
Зеленият Марс (9)

Част девета
Импровизацията