Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.

История

  1. — Добавяне

Част пета
Бездомен

Биогенезата е на първо място психогенеза. Тази истина важи най-вече на Марс, където ноосферата се бе появила преди биосферата. Отначало слой мисъл обгръщаше планетата отдалеч, изпълвайки я с истории, планове и мечти до момента, в който Джон стъпи на повърхността и каза: „Ето ни и нас!“ Това бе мигът, в който пламна искрата. Оттогава насам зеленината започна да се разпространява из цялата планета като горски пожар, докато в края на краищата Марс не запулсира в ритъма на свещената зелена сила viriditas. Сякаш самата планета бе почувствала, че нещо й липсва. Разумът докосна скалата, ноосферата проникна в литосферата и липсващата биосфера изведнъж изскочи на празното място с изумителна неочакваност — така, както хартиеното цвете внезапно изскача от ръкава на фокусника.

Или поне така се струваше на Мишел Дювал, който страстно бе обрекъл живота си на търсене следи от живот сред ръждивокафявата пустош. Той бе прегърнал ареофанията на Хироко с плама на удавник, залавящ се за сламка. Тя го караше да вижда нещата по изцяло нов начин.

Работата на Мишел бе да сплита търпеливо зеления дух и ръждивата материя. Да открие марсиански Прованс. Един вид лишей например, караше покритите с него червени полета да изглеждат като облицовани с нефрит с ябълков цвят. Освен това сега, под бистрата светлина на индиговосините вечери (при старите розови нюанси на небето тревата изглеждаше кафява) всяко отделно късче трева излъчваше толкова чисто зелено, че малките ливади сякаш вибрираха. Налягането на този наситен цвят върху ретината бе… направо наслада.

Освен това бе величествено да наблюдаваш как тази примитивна биосфера пуска корени, цъфти, разпростира се навсякъде… Съществуваше вроден устрем към живот, зелена електрическа искра, прескачаща между полюсите на скалите и съзнанието. Неописуема мощ, която тук леко бе променила генетичните вериги, бе прибавила някой-друг цикъл, бе създала нови хибриди, бе им помогнала в разпространението по планетата и бе изменила околната среда, за да улесни растежа им. Природният ентусиазъм на живота за живот бе вроден за всички създания. Те се бореха за право да съществуват и нерядко успяваха. Но тук, на Марс, беше по-различно, защото имаше ръце, които да ги направляват и закрилят. Ноосферата се грижеше за тях от самото начало. Навсякъде, където се бяха допрели пръстите й, избликваше нова viriditas.

Така че хората наистина притежаваха свръхестествени способности. Те се разхождаха из този новороден свят като млади богове, владеещи невероятна алхимическа мощ. Затова Мишел се взираше любопитно във всеки човек, който срещаше на Марс. И докато гледаше на пръв поглед безобидните лица, той често се чудеше дали зад тях не стои нов Парацелс или Исак Холандски, които да могат да превърнат оловото в злато… или камъните в цветя.

 

 

Американецът, спасен от Мая и Койота, на пръв поглед с нищо не се отличаваше от останалите, с които Мишел се бе срещал на Марс. Навярно само малко по-досаден, по-любопитен, по-наивен, по-естествен… Огромен и тромав човек с мургаво лице и лукав поглед. Само че Мишел беше свикнал да гледа през, така да се каже, повърхността и да прониква в постоянно променящия се дух. Скоро той стигна до заключението, че са попаднали на доста загадъчен човек.

Името му беше Арт Рандълф, поне според него, и се занимаваше със събиране на полезни материали от падналия елеватор. „А, въглерод ли?“ — попита саркастично Мая, но Арт се направи, че не е забелязал насмешката и отговори: „Да, но освен това и…“ И последва цял огромен списък минерали. Мая го изгледа кръвнишки, но той с нищо не показа, че е усетил погледа й. Беше пълен с въпроси. Кои са те? Какво търсят на повърхността? Къде го водят? Какъв вид са тези коли? Наистина ли е невъзможно да бъдат открити от космоса? Как успяват да се отърват от излишната топлина? Защо им трябва да бъдат невидими от космоса? Дали съвсем случайно не са част от легендарните изгубени колонии? От подземния свят ли са? И в края на краищата, кои все пак са те?

Никой не бързаше да му отговаря. Най-накрая Мишел отвърна:

— Ние сме марсианци и живеем тук сами.

— Подземният свят. Невероятно. Да ви кажа правата, неведнъж съм заявявал, че вие, момчета, сте просто един мит. Това е направо велико!

Мая извъртя очи. Когато гостът им помоли да го оставят в Наблюдателницата, тя се усмихна зловещо и отсече:

— Я се дръж сериозно.

— Какво имате предвид?

Мишел му обясни, че понеже няма как да го пуснат, без това да издаде присъствието им, може и въобще да не го пуснат.

— О, не се безпокойте. Няма да кажа на никого.

Мая се засмя отново.

— Въпросът е там — обясни му Мишел, — че това е прекалено важно за нас, за да можем да се доверяваме на непознат. Пък и за теб може да се окаже невъзможно да пазиш тайна. Например, трудничко ще ти бъде да обясниш как си се озовал толкова далече от превозното си средство.

— Бихте могли да ме върнете при него.

— Не ни харесва мисълта да си губим времето с подобни глупости. Изобщо нямаше да се приближим, ако не бяхме видели, че си загазил.

— Е, оценявам жеста, но съм длъжен да кажа, че това не ми прилича много на спасяване.

— Поне е по-добре от другата алтернатива — подхвърли остро Мая.

— Съвсем правилно. Оценявам и това. Но ви обещавам, че няма да кажа на никого. А и вие трябва да знаете, че хората са наясно с факта, че сте тук. Земните телевизии непрестанно излъчват програми за вас.

Дори и Мая при тези думи си замълча. След като потеглиха, тя размени няколко кратки, подобни на излайвания реплики на руски с Койота, който пътуваше заедно с Касей и Ниргал в ровъра пред тях. Койота бе непреклонен — щом бяха спасили живота на човека, имаха и правото да го попроменят малко за известно време, докато не се окажат извън опасност. Мишел преразказа с една-две думи разговора на техния пленник.

Рандълф се намръщи, после сви рамене. Мишел никога не бе виждал по-бързо свикване с промяната на нечий живот. Явно този човек притежаваше завидно хладнокръвие. Мишел го наблюдаваше внимателно и същевременно поглеждаше на главния екран. А Рандълф вече бе започнал наново с въпросите си, които този път касаеха управлението на ровъра. Той спомена само още един път за положението си, след като хвърли кратък поглед върху радиото и интеркома:

— Надявам се, че ще ми разрешите да изпратя някакво съобщение до моята компания, за да знаят, че съм в безопасност. Работех за „Дъмпмайнс“, филиал на „Праксис“. Вие имате доста общи неща с „Праксис“, без майтап. И те много държат на секретността. Би трябвало да се свържете с тях. Това ще ви е от полза, кълна се! Сигурно имате някакви кодирани сигнали за връзка, нали?

Мая и Мишел запазиха мълчание. По-късно, когато Рандълф влезе в малката тоалетна на ровъра, Мая изсъска:

— Тоя очевидно е шпионин. Подхвърлили са ни го там нарочно, за да можем да го приберем.

Мая, какво да я правиш… Мишел дори не се опита да спори, само сви рамене:

— Е, поне се отнасяме с него като с такъв.

След това американецът се върна, въоръжен с нови и нови въпроси. Къде живееха? Къде се бяха крили толкова време? На Мишел дори започваше да му става забавно. Цялата история все повече заприличваше на театрално представление, а защо не и на тест. Рандълф бе напълно прям, открит и добродушен. Мургавото му лице имаше почти малоумно изражение… но въпреки това очите му ги наблюдаваха внимателно и след поредния останал без отговор въпрос той ставаше само по-любопитен и по-доволен, сякаш получаваше отговорите по телепатия. Всеки човек притежаваше огромна сила, всеки човек на Марс беше алхимик. И въпреки че Мишел от доста време не се бе занимавал с психиатрия, все още можеше да разпознае майсторския почерк. Той почти се засмя на нарастващата нужда, която чувстваше в себе си, да признае всичко на този тромав човек, още несвикнал с марсианската гравитация.

Радиото им изпищя. През говорителите им избръмча компресирано послание, което продължи не повече от две секунди.

— Ето, виждате ли — подхвърли услужливо Рандълф, — може да изпратите съобщение до „Праксис“ от този род.

Но когато компютърът дешифрира посланието, вече не им беше до шеги. Бяха арестували Сакс в Бъроуз.

 

 

Призори всички се събраха в колата на Койота и цял ден спориха какво да правят. Бяха насядали в кръг в жилищния отсек. Лицата им бяха набръчкани и белязани с тревога, с изключение на това на пленника им, който седна между Ниргал и Мая. Бяха си стиснали ръцете с Ниргал, който бе кимнал, сякаш бяха стари познати, въпреки че никой не бе проронил и дума. Само че езикът на приятелството не се състои от думи.

Новините за Сакс бяха дошли от Спенсър през Надя. Спенсър работеше в Касей Валис, който в същността си беше нещо като нов Корольов — охранителен град, усъвършенстван до крайност и в същото време скромен и непривличащ вниманието. Сакс бе отведен в един от кварталите там. Спенсър бе научил това и веднага се бе обадил на Надя.

— Трябва да го измъкнем — заяви Мая. — И то бързо. Държат го само от няколко дена.

— Сакс Ръсел?! — казваше в същото време Рандълф. — Не е за вярване. Кои сте все пак? Хей, вие да не би да сте Мая Тойтовна?

Мая, побесняла, му тегли една звучна руска псувня. Койота сякаш не забелязваше никого. Той не бе проронил и дума, откакто съобщението бе пристигнало. В момента гледаше замислено екрана на лектерна си, по който вървеше нещо подобно на метеорологични сателитни снимки.

 

 

Северният и западният склонове на Тарсис бяха ненаселени, както и източният, който се спускаше към Ноктис Лабиринтус. На него бяха разположени няколко ареотермални станции, но по-голямата част от региона през цялата година бе покрита със сняг, лед и млади глетчери. Южните ветрове се сблъскваха със северните, идващи покрай Олимпус Монс, и виелиците в резултат на това бяха невероятно свирепи. Протоледниковата зона се простираше на около шест-седем километра почти до основите на огромните вулкани. Мястото не бе удобно нито за строителство, нито за криене на ровъри. Те потеглиха на север по пътеките от лава, които служеха вместо пътища, покрай огромната грамада на Тарсис Толус — вулкан с размерите почти на Мауна Лоа, въпреки че в сравнение с Аскреъс изглеждаше като хълм от шлака. На следващата нощ се измъкнаха от снега и поеха на североизток покрай Екус Касма, където се подслониха под изумителната му източна стена. Само няколко километра по на юг беше новото жилище на Сакс — на върха на скалата. Койота започна да изучава прогнозите за времето. Мая нещо мърмореше за закъснението, но той само сви рамене.

— Не си мисли, че ще бъде много просто — сряза я неумолимо. — А ако не настъпят някои определени обстоятелства, дори ще е невъзможно. Ще се наложи да изчакаме малко подкрепления от страна на времето. Има едно нещо, което сме го измислили заедно със Сакс и Спенсър. Доста е хитро, но са необходими конкретни определени начални условия.

Преобладаващите ветрове в района обикновено бяха западни и когато се сблъскваха с Екус, възникваха насочени нагоре въздушни течения, които живеещите в Наблюдателницата Екус използваха за летене с глайдери и делтапланери. Но понякога от изток идваха циклони. Студеният въздух обираше снега от върховете и тогава ветровете заприличваха на лавини.

Койота известно време бе изучавал тези ветрове. Според изчисленията му, когато настъпеха определени първоначални условия — рязък температурен контраст и буреносно течение, което да премине през платото от изток на запад — някои леки намеси тук-там щяха да превърнат насочените надолу въздушни течения в мощни вертикални тайфуни с невероятна сила, помитащи всичко на север и на юг. Когато Спенсър им бе предал характеристиките на новото строителство в Касей Валис, Койота веднага беше решил да се опита да създаде средства за постигане на подобни интервенции.

— Тези идиоти са построили затвора си в нещо подобно на аеродинамична тръба — промърмори той след малко в отговор на постоянните въпроси на Мая. — Именно затова ние пък построихме вентилатор. По-скоро бутон, който да включва този вентилатор. Заровихме на върха на скалата няколко огромни чудовищни маркуча, които да разпръскват във въздуха сребърен нитрат, както и няколко лазера, които да нагряват въздуха точно над зоната на въздушните течения. По този начин възниква насрещно налягане, което препречва пътя на обичайното течение навън, така че когато то най-накрая си пробие път, става доста по-силно. Инсталирали сме и експлозиви в долната част на скалата, за да примесят въздуха с прах и да го направят по-тежък. Защото, виждаш ли, ако въздухът не е пълен с прах или сняг, той обикновено се нагрява, докато пада надолу. Изкачвал съм тази скала пет пъти, докато наглася всичко това, може би си виждала. Естествено, мощността на всичките тези неща е нищожна, сравнена с общата сила на вятъра, но от съществено значение са и метеорологичните условия. Нашите компютърни тестове са определили точно в кой момент да се задвижи всичко, за да можем да очакваме желания от нас резултат. Или поне така се надяваме.

— Не сте ли го изпробвали? — поинтересува се Мая.

Койота я изгледа с немигащ поглед.

— Изпробвали сме го на компютъра и работи отлично. Ако циклонните ветрове над платото достигнат скорост от 150 км/ч, ще се убедиш и сама.

— В Касей със сигурност знаят за тези ветрове — отбеляза Рандълф.

— Знаят. Но това, което те приемат за много нищожна вероятност, ние можем да създадем… при определени обстоятелства.

— Партизанска климатология — каза Рандълф с очи, блеснали от задоволство. — Как му викате на това? Климатичен саботаж? Атакуваща метеорология?

Койота се престори, че не чува, но Мишел забеляза доволна усмивка сред космалаците на лицето му.

 

 

За огромната сила на вятъра, който беснееше в мрака, можеше да се съди по шума и неравномерното треперене на ровъра върху стегнатите амортисьори. Поривите на урагана шибаха колата с такава злоба, че понякога я натискаха надолу, докато не започнеше да им се струва, че ще се разпадне.

Камерите не показваха нищо, освен сляпата черна бъркотия, царяща отвън. Компютърът на ровъра ги водеше въз основа единствено на изчисления. Най-после стигнаха, оставиха колата и с помощта на Спенсър влязоха в марсианския град-затвор.

Под купола цареше хаос. Прахът превръщаше въздуха в черен гел, който се лееше по улиците като високопланински поток и ревеше толкова оглушително, че Мишел и Мая едва-едва успяваха да надвикат шума, дори и след като се свързаха с телефонен кабел. Двамата вървяха един до друг и внимателно опипваха с крак повърхността, преди да направят дори една крачка. Понякога, за да разберат къде са, се налагаше да шарят слепешката с ръце.

— Включи инфрачервения си визьор — предложи Мая.

Мишел опита. Гледката беше кошмарна. Разрушените сгради пламтяха като огромни зелени огньове.

Стигнаха до голямото здание в центъра на града, в което според Спенсър щеше да се намира Сакс, и видяха, че една от стените му е изцяло яркозелена. Дано около подземната клиника, където вероятно държаха Сакс, да имаше херметични прегради. Ако нямаше, то беше доста вероятно с опита си за спасение да са убили приятеля си.

Изведнъж една от вратите пред тях се отвори с трясък и оттам изскочиха няколко облечени със скафандри мъже, които хукнаха надолу по улицата и изчезнаха от очите им. Мишел и Мая се приближиха до вратата и влязоха, като откачиха кабела между тях и извадиха от джобовете си парализиращите пистолети, които Койота им бе дал. Мишел удари с юмрук таблото, което отваряше вътрешната врата. Тя се приплъзна със съскане настрани. Вътре ги посрещнаха трима очевидно уплашени мъже. Бяха облечени в скафандри, но без шлемове. Мишел и Мая стреляха по тях. Те се свлякоха на земята, потръпвайки. Двамата ги замъкнаха в съседната стая и се постараха да ги оставят извън строя за по-продължително време. Мишел се зачуди дали не са ги простреляли прекалено много пъти. Понякога такива случаи водеха до сърдечни аритмии. Тялото му сякаш се бе разширило и скафандърът му изглеждаше тесен. Чувстваше се разгорещен, дишаше тежко и бе ужасно неспокоен. Мая очевидно изпитваше същото. Тя тръгна надолу, като почти тичаше. Стигнаха до третата врата вдясно. Там, според Спенсър, трябваше да се намира Сакс. Заключено. Мая извади от джоба си малък експлозив и го прикрепи към дръжката на вратата, след което и двамата се отдалечиха на няколко метра. Когато тя възпламени експлозива, вратата се отвори навън, издухана от излизащия отвътре въздух. Те влязоха тичешком и видяха вътре двама мъже, които се опитваха да херметизират шлемовете към скафандрите си. Щом ги забелязаха, единият посегна към кобура си, а другият се хвърли към пулта на бюрото си. Но тъй като и двамата бяха прекалено заети с шлемовете си, нито един от тях не успя да свърши това, което възнамеряваше.

Мая се върна, за да затвори вратата, през която току-що бяха дошли, и след това двамата нахлуха в последната зала. Някаква фигура със скафандър и шлем стоеше до една носилка и бърникаше нещо из главата на простряното върху нея тяло. Мая изстреля няколко заряда в изправената фигура. Тя се строполи на земята като ударена с юмрук и се загърчи в мускулни спазми.

Двамата се спуснаха към тялото в носилката. Беше Сакс, въпреки че Мишел го позна по фигурата, а не по лицето, което представляваше страховита маска на привидение или на мъртвец — две очи с тъмни кръгове около тях и стърчащ помежду им нос. В най-добрия случай беше в безсъзнание. Започнаха да го развързват. Върху избръснатата му глава бяха прикрепени електроди. Мишел потръпна, когато Мая просто ги изтръгна със замах. Той извади от джоба си тънък резервен скафандър и започна да облича безжизнения Сакс. В бързината действаше доста грубо, но Сакс дори не простена. Мая извади резервния си шлем и малък балон с кислород и ги включи. Ръката й стискаше толкова здраво китката на Мишел, че той вече започваше да се притеснява дали костите му ще издържат. Тя отново присъедини телефонния кабел и попита:

— Жив ли е?

— Май че да. Дай първо да го измъкнем оттук, пък после ще проверяваме.

— Виж само какво са направили с лицето му тези убийци. Фашисти!

Фигурата на пода — оказа се, че бе жена — започваше да се размърдва. Мая я изрита здравата в стомаха, наведе се, погледна я в лицето и изпсува учудено.

— Това е Филис.

Мишел хвана Сакс под мишниците и го повлече навън. Мая тръгна след тях. На пътя им внезапно изникна човешки силует. Мая вече насочваше пистолета си, но Мишел бутна ръката й встрани. Това бе Спенсър Джаксън — позна го по очите. Спенсър заговори нещо, но заради шлемовете си не успяха да го чуят. Той очевидно разбра, понеже повиши глас:

— Слава Богу, че дойдохте! Почти го бяха довършили. Щяха да го убият!

Мая каза нещо на руски, влезе тичешком в стаята и не след дълго се върна при тях. Звучна експлозия разтърси всичко. От вратата, през която току-що бяха излезли, изригнаха дим и отломки, които направиха на парчета отсрещната стена.

— Не! — извика Спенсър. — Това беше Филис!

— Знам! — изкрещя злобно Мая, но Спенсър не можа да я чуе.

— Хайде по-живо — настоя Мишел и подхвана Сакс отново. Той посочи с жест на Спенсър да си сложи шлема. — Да се измъкваме, докато все още можем. — Никой не показа с нещо, че го е чул, но все пак Спенсър нахлузи шлема си и му помогна да пренесат Сакс през коридора, по стълбите, до приземния етаж.

Отвън беше шумно като в ада и също толкова черно. По повърхността и из въздуха се носеха всякакви предмети. Нещо удари Мишел по стъклото на шлема му с такава сила, че го събори на земята. След това събитие всичките му спомени бяха доста относителни. Действаше като автомат. Мая присъедини телефонния кабел към компютъризираната гривна на Спенсър и изсъска някакви заповеди, които явно се отнасяха и за двама им. Гласът й бе твърд и премерен. Прехвърлиха неподвижното тяло на Сакс през стената на купола и запълзяха към шлюза, в който бяха оставили ровъра. Щом стигнаха, затвориха външната врата и започнаха да напомпват въздух в камерата. Подът на шлюза бе дебело покрит с пясък. Понесените от вентилатора частички замъгляваха въздуха, който сега им изглеждаше свръхпрозрачен. Примигвайки, Мишел се взря в лицето на Сакс през шлема. Все едно гледаше през маска за гмуркане. Никакви признаци на живот.

Когато вътрешната врата се отвори, те свалиха шлемовете и скафандрите си, с накуцване влязоха в колата и затвориха вратата заради праха. Лицето на Мишел бе влажно. Когато прекара ръка по него, установи, че това се дължи на кръвта, която изглеждаше яркочервена на силната светлина в ровъра. Течеше му кръв от носа. С периферното си зрение виждаше малко неясно. Цялата кола му изглеждаше тиха и замряла. Едното бедро на Мая бе доста зле разсечено, а плътта около това място бе измръзнала и побеляла. Спенсър изглеждаше невредим, но изтощен и много бесен. Той издърпа шлема на Сакс, като мърмореше:

— Не е трябвало просто така да издърпвате тези електроди. Можело е да направите нещо на човека! Трябваше да ме изчакате да дойда! Не сте знаели с какво се захващате!

— Ние не знаехме дали изобщо ще дойдеш — репликира го Мая. — Ти закъсня.

— Да, но не чак толкова много! Не е трябвало да се паникьосвате чак така!

— Не сме се паникьосвали!

— Тогава защо сте му махнали електродите толкова грубо? И защо уби Филис?

— Тя беше мъчителка и убийца!

Спенсър разтърси яростно глава.

— Тя беше пленник също като него!

— Глупости на търкалета!

— Ти пък откъде можеш да знаеш как е стоял въпросът? Не, ти просто я уби, понеже така ти изглеждаха нещата! Ти… ти не си по-различна от тях!

— Нещастник! Те са тези, които ни измъчват! Ти не можа да ги спреш, ето затова трябваше ние да се заемем с това!

Псувайки на руски, Мая се тръсна в едно от шофьорските места и подкара ровъра.

— Изпрати съобщение на Койота — излая тя на Мишел.

Мишел с мъка си припомни как се борави с радиото. Ръката му сякаш самостоятелно изчука компресирано послание, в което се казваше, че акцията им е завършила успешно. След това се върна при Сакс, който лежеше на кушетката и дишаше тежко. Явно беше в шок. Части от скалпа му бяха обръснати. И от неговия нос течеше кръв. Спенсър внимателно я изтри, като клатеше тъжно глава.

— Те използват фокусиран ултразвук и сума ти други дяволии… — каза той мрачно. — Подобно ровичкане из мозъка на човек може да… — Разтърси глава, сякаш за да прогони мисълта.

Пулсът на Сакс бе слаб и неритмичен. Мишел се зае да смъква скафандъра от него, наблюдавайки как ръцете му се движат като носени от течението морски звезди. Те сякаш не зависеха от волята му, все едно се опитваше да борави с повреден телеоператор. „Зашеметен съм — помисли си той. — Може да имам и мозъчно сътресение.“ Чувстваше как му се гади. Зад него Спенсър и Мая си крещяха един на друг и побесняваха все повече и повече с всеки изминал момент. Не можеше да разбере защо.

— Тя беше просто една кучка!

— Ако убивахме хората за това, че са кучки, ти вероятно изобщо нямаше да стигнеш до борда на „Арес“!

— Престанете — обади се Мишел с изтощен глас. — И двамата.

Не му беше съвсем ясно за какво точно си говореха, но по всичко личеше, че водят словесен двубой, а на него му бе необходимо спокойствие. Мая бе нажежена до бяло — от гняв и от болка. Тя едновременно плачеше и крещеше. Спенсър на свой ред също крещеше. Цялото му тяло се тресеше. Сакс все още беше в кома. „Май ще трябва пак да се заема с психотерапия“, помисли си Мишел и се изкиска. Той с мъка изчисли курса си към шофьорското място и се помъчи да разчете показанията на циферблатите, примигващи замъглено под черния прах, който прелиташе навън пред стъклото.

— Карай — обърна се отчаяно към Мая. Тя седна в седалката до него, като плачеше от ярост, и стисна здраво кормилото. Мишел сложи ръка на рамото й, но Мая бясно я отблъсна. Ръката му отлетя встрани, сякаш се държеше на конци. Мишел едва не падна от седалката. — Разговорите после — каза той. — Станалото станало, нека сега да си отидем у дома.

— Ние нямаме дом — изръмжа Мая.