Ким Стенли Робинсън
Зеленият Марс (3)

Част трета
Дългото свличане

Ан Клейборн се спускаше с ровъра си по хребета Женева, като спираше от време на време, за да събере образци от пукнатините по шосето. Когато южната стена на Мелас Касма се бе отдръпнала назад вследствие на едно срутване и ерозията на вятъра, отдолу се показа твърдата скала на хребета. Женева, който даде на швейцарците съвършена рампа към стената на каньона, а сега помагаше и на Ан. Възможно беше хребетът и подобните му да са се образували при концентричното пропукване — резултат от издигането на Тарсис. Но може да бяха и по-стари, остатъци от периода, когато планетата все още се е разширявала под влиянието на собствената си топлина. Определянето на възрастта на базалта от дъното на насипа щеше да помогне да бъдат открити отговорите на всички тези въпроси.

Затова Ан бавно караше ровъра си надолу по заскрежения път. Движението на колата сигурно се забелязваше добре от космоса, но на нея не й пукаше. Бе преминала цялото южно полукълбо миналата година, без да вземе никакви предпазни мерки, освен когато наближи едно от скритите убежища на Койота, за да презареди колата си с гориво и припаси. Нищо не се бе случило.

Тя спря ровъра, излезе и започна да почуква с геоложкото си чукче по долната част на най-новата пукнатина в пътя. Цялото й внимание бе посветено на базалта. Хребетът се изправи пред нея като изгряващо слънце, една перфектна рампа към върха на каньона, който се простираше на три километра над нея и на петдесет километра на юг. От двете й страни необятният масив на Мелас Касма се извиваше назад — бледа точка в далечния хоризонт вляво и масивна скала на около шестдесет километра вдясно, което Ан наричаше Кейп Солис.

Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Тя се изправи рязко, за да го види. Носът на Кейп Солис липсваше. От основата му се издигаше на талази червен облак.

Свлачище! Ан незабавно включи хронометъра на китката си, след това с едно движение залепи бинокъла за стъклото на шлема си и нагласи фокуса, докато далечният масив не застана ясно и точно в полето й на видимост. Новата скала, която се бе показала след разрушаването, бе черна и изглеждаше почти вертикална; дефект в насипа, причинен от охлаждането, може би… ако това въобще беше насип. Приличаше на базалт. И изглеждаше така, сякаш разчупването се бе разтеглило по цялата височина на скалата — по всичките му четири километра.

Предната част на скалата изчезна в надигащия се облак прах, който се носеше на огромни талази. Сякаш беше избухнала бомба с колосална мощ. Отчетливият гърмеж, почти инфразвуков, бе последван от слаб тътен като от далечна буря. Ан хвърли поглед към китката си. Почти четири минути. Скоростта на звука на Марс беше 252 м/сек, така че разстоянието от 60 километра беше потвърдено. Бе видяла почти всичко от първия момент на срутването.

Кейп Солис бе пропаднал на четири километра надолу и се приближаваше през дъното на Мелас право към Ан. Ако се придвижеше само петнадесет пъти колкото вертикалното си пропадане, щеше да премине право през нея и да се вреже в хребета Женева.

Тя бавно фокусира бинокъла си върху предния ръб на свлачището. Виждаше го като тъмна кипяща маса под разбъркан облак прах. Усещаше, че ръцете й треперят, но освен това не чувстваше нищо: нито страх, нито съжаление… Нищо, с изключение може би на облекчение. Свърши се най-накрая. И то не по нейна вина. Никой не би могъл да я обвини в нищо. Винаги бе казвала, че тераформирането ще я убие. Ан се засмя късо и след това пак примигна, за да фокусира бинокъла си по-добре. Предният ръб на свлачището бързо се приближаваше. Шумът ставаше все по-висок, сякаш точно над главата й ревеше буря. Облакът прах се надигна и закри следобедното слънце.

Тя се обърна и погледна огромния глетчер зад себе си. Веднъж той едва не я уби, когато загина Франк Чалмърс и остана погребан някъде надолу по течението под снега. Смъртта му се дължеше на нейна грешка. Чувството за вина у нея никога не избледня. Бе въпрос само на секунда невнимание, но въпреки всичко беше грешка. А някои грешки никога не могат да се поправят.

След това Симон също бе умрял, погребан под лавина от собствените му бели кръвни телца. А сега бе дошъл и нейният ред. Облекчението, което я заля, беше толкова силно, че чак болеше. Погледна лавината. Ниският вал неумолимо напредваше като с магия. Земята под краката й вибрираше. Ан откри, че ръцете й са свити в юмруци. Мислеше си за Симон, който се бореше със смъртта последните мигове от живота си. Тя изсъска. Изглеждаше някак си неправилно да стои тук и да посреща края на живота си толкова щастливо. Знаеше, че Симон не би одобрил това. Като своеобразен жест към духа му тя слезе от ниския насип и коленичи зад него. Направила беше всичко, което бе по силите й. Никой не би могъл да я обвини. Макар че беше глупаво да мисли по този начин. Никой нямаше да знае какво е правила тук, дори и Симон. Той беше мъртъв. А онзи Симон, който бе вътре нея, нямаше да я остави на мира, каквото и да направеше. Така че вече беше време да си почине и да е благодарна за това. Облакът прах обгърна ниския насип. Вдигна се вятър…

 

 

Бум! Ан бе захвърлена на земята от силата на звука, после отново подхваната и повлечена по дъното на каньона, пращана и блъскана в скалите. Тъмният облак я беше обгърнал, тя бе застанала на четири крака, навсякъде около нея имаше прах, ревът на стенещите камъни изпълваше всичко, земята се тресеше под краката й като някакво диво животно…

Блъскането спря. Ан все още стоеше на четири крака и чувстваше студената скала през ръкавиците и наколенките си. Поривите на вятъра бавно прочистиха въздуха. Цялата беше покрита с прах и малки късчета камък.

Тя се изправи на крака, като се олюляваше. Дланите и коленете й я боляха, а капачката на едното й коляно бе изтръпнала от студа. Лявата й китка беше навехната. Качи се на ниския насип и се огледа наоколо. Свлачището бе спряло на тридесетина метра от нея. Ако беше останала права, силата на въздушната струя щеше да я събори на земята и да я убие.

— Проклет да си — каза тя на Симон.

Северният ръб на свлачището се бе врязал в глетчера Мелас и се бе смесил с леда в една изпускаща пара каша от лед и кал. Заради облака прах бе трудно да се види кой знае какво. Ан впи поглед в новата черна стена. Ушите й бучаха. „Не е честно — помисли си тя. — Не е честно.“

Тръгна обратно към хребета Женева. Беше й лошо и й се спеше. Ровърът все още стоеше на задънената магистрала, понапрашен, но невредим на пръв поглед. Ан откри, че й коства доста усилия да го докосне. Тя се обърна и се загледа в димящата маса на свлачището — черен глетчер, разположен до белия. Накрая отвори вратата на шлюза и влезе в колата. Нямаше друг избор.

 

 

Ан караше по малко всеки ден, слизаше и се разхождаше по планетата, вършейки си работата неотклонно като автомат. Щом стигна до тъмните дюни на Ваститас Бореалис, запасите й започнаха да привършват. Койота й бе дал карта на своите складове на север и сега се отправи към един от тях, изсечен в група скали с размерите на жилищни блокове. Тя зареди с гориво и храна и потегли, като остави на Койота бележка „Благодаря“. Последното обяснение, което той й бе дал, гласеше, че смята някой ден пак да се установи в тази област. Само че от него нямаше и следа. Да чака бе безполезно, така че Ан потегли отново.

 

 

Вървеше, караше, вървеше, караше… Споменът за свлачището й се явяваше постоянно, тревожеше я, а тя не можеше да направи нищо. Не я притесняваше това, че се бе намирала на косъм от смъртта — това й се бе случвало доста пъти преди и в повечето случаи тя дори не бе забелязвала. Тревожеше я колко случайно бе всичко. Нямаше нищо общо с логичния ход на нещата; беше си чиста проба случайност. Прекъснато равновесие, само че без равновесие. Следствията не произтичаха от причините, а и на човек не му се случваха само приятни неща. Ан бе тази, която прекарваше по-голямата част от времето си навън и получаваше по-голяма доза радиация, но в края на краищата не тя, а Симон умря. Тя бе тази, която заспа на кормилото, но не тя, а Франк умря. Всичко бе въпрос на късмет, на случайно оцеляване или заличаване.

Ан видя на хоризонта да се извисява някаква кула. Тя спря ровъра и се вгледа в нея през телескопа на колата. Кулата бе обгърната от плътна мъгла. Сеизмографите й регистрираха трусове. Изглежда идваха от някъде малко по на север. Тя самата дори усети един от тях, който, ако се вземеше предвид, че носеше шумопоглъщащи слушалки, явно бе доста силничък. Сигурно имаше някаква връзка между трусовете и кулата.

Ан слезе от колата. Залезът точно започваше и насрещната светлина затрудняваше виждането й. Ан пропълзя между дюните, внимателно се промъкна до билото на една от тях и оттам погледна кулата, която сега беше само на около километър на изток.

Беше някаква сондажна операция и то доста мащабна. Масивната сонда бе закрепена върху гигантски гъсенични вериги, също като онези, които се използваха за транспортиране на големите ракети до космодрумите. Сондата се извисяваше на повече от 60 метра височина. В основата и долната част на кулата се помещаваха жилищата, оборудването и складовете на техниците.

Зад всичко това, малко по-надолу от леката извивка на север, се намираше ледено езеро. Ледът бе прозрачен и чист, попил лъчисто-пурпурния цвят на залезното небе. Толкова чист лед едва ли имаше някъде другаде по марсианската повърхност. Беше гладък, а не набразден и начупен като този на глетчерите. От него се издигаше лека пара, която вятърът веднага отнасяше на изток. А върху леда хора, които изглеждаха като мравки, облечени в скафандри и шлемове, се пързаляха с кънки.

 

 

Още в мига, в който видя леда, веднага й стана ясно. Преди доста време тя самата бе потвърдила хипотезата за големия удар, причинил разцепването на полукълбата на Марс. Съгласно тази хипотеза северното полукълбо — гладко и ниско — бе просто един суперогромен басейн, образувал се в резултат на удар на планетоид едва ли не с размерите на самия Марс. Онази част от планетоида, която не се изпарила, станала част от самия Марс. В литературата се срещаха твърдения, че неправилните движения в мантията, заради които възникнал и Тарсис Толус, били късни прояви на онова смущение, възникнало при удара. На Ан това й се струваше доста неправдоподобно. Но нямаше съмнение, че великият удар все някога се бе случил и бе отнесъл повърхността на цялото северно полукълбо, смъквайки средната му височина с около четири километра в сравнение с южното. Направо потресаващ удар. Удар с подобен магнитуд най-вероятно бе откъснал Луната от Земята в прастарите времена. Даже всъщност няколко противника на теорията на удара спореха, че ако Марс е понесъл толкова силен удар, то би трябвало да има и подобаващо голям спътник.

Но сега, докато гледаше гигантската сонда, Ан видя, че северното полукълбо е дори още по-ниско, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото дъното му, изградено от солидна скала, беше на зашеметяваща дълбочина — на около пет километра под нивото на дюните. Тази дълбочина се бе получила от удара, а сега вече почти бе запълнена — с остатъците от него, с донесени от вятъра пясък и други дребни частици, ерозионен материал и вода. Да, вода, намерила, както обикновено, най-ниската възможна точка. Водата, възникнала в резултат от топенето на полярната шапка, бе дотекла в тази дълбока зона и бе образувала огромен подземен резервоар, ледено-течен басейн, който се простираше около цялата планета, едва ли не под всичко на север от 60 градуса северна ширина, освен под скалния остров, върху който почиваше самата полярна шапка.

Ан бе открила това подземно езеро преди много години. По нейна преценка между 60 и 70% от всичката вода на Марс бе събрана тук долу — един вечно замръзнал океан с известно количество течност някъде долу на най-голяма дълбочина. Заключен там завинаги или поне така си мислеше тя, защото колкото и тераформаторите да затопляха повърхността, океанът нямаше да започне да се топи по-бързо от метър за хилядолетие. А дори и да се разтопеше, пак щеше да си остане под земята — съгласно законите на гравитацията.

Но тази сонда пред нея… Хората търсеха вода. Ако тази сонда не беше единствена, можеха да изкарат зашеметяващи количества вода на повърхността. Дори евентуално можеха да създадат едно плитко море. То щеше да замръзне и да се превърне в море от лед, но не за дълго. След това атмосферното затопляне, слънчевата светлина, дейността на бактериите и засилващите се ветрове щяха да го разтопят наново. Тогава щеше да възникне океана Бореалис. А старият Ваститас Бореалис със своите опасващи света черни дюни щеше да стане морско дъно. Щеше да бъде наводнен.

 

 

Тя непохватно се върна в ровъра. С труд успя да задейства шлюзовете и да си свали шлема. Щом влезе в колата, седна до микровълновата печка и седя неподвижно повече от час, а в съзнанието й прелитаха най-различни картини. Мравки, които горят под фокусираните с лупа слънчеви лъчи, мравуняк, наводнен и погребан под язовир… Бе решила, че при това предпосмъртно съществуване, което тя наричаше неин живот, вече нищо не може да я засегне… но ръцете й трепереха. Не можеше да погледне сьомгата и ориза, които бавно изстиваха във фурната. Червеният Марс си беше отишъл. Стомахът й бе като малък камък вътре в тялото й. В безпорядъчното течение на вселенската непредвидимост нищо нямаше значение, а сега, а сега…

Ан подкара ровъра. Не можеше и да си представи да прави нещо друго. Обърна и потегли обратно на юг през ниските склонове, покрай Крайси и неговото ледено езеро, което евентуално можеше да се превърне в залив към някой океан… Тя се съсредоточи върху работата си (или поне се опита). Наложи си да не вижда нищо друго, освен скали и да мисли като камък.

 

 

Само че нищо не е вечно. Дори камъните. Дори отчаянието.

Ан шофираше по малко всеки ден и — без да възнамерява да направи това съзнателно — се върна в склада на Койота. Остана там за около седмица, разхождаше се сред дюните и се хранеше сякаш по навик.

И един ден чу:

— Ан, та-та-та?

Успя да разбере само думата „Ан“. Тя постави ръцете си на говорителя на радиото и се опита да заговори. От устата й излезе само някакъв кашлящ звук.

— Ан, та-та-та?

Това беше въпрос.

— Ан — повтори тя, сякаш повръщаше.

Десет минути по-късно той вече влизаше в ровъра и се повдигаше на пръсти, за да я прегърне.

— Отдавна ли си тук?

— Не… не много.

Седнаха. Ан подреди мислите си. Със сигурност още мислеше с думи.

Койота говореше, без да спира, може би само малко по-бавно от обикновено, като отблизо я изучаваше с поглед.

Тя го попита за сондата върху платформата на леда.

— Аха. Чудех се дали си минала покрай някоя от тях.

— Колко са общо?

— Петдесет.

Койота забеляза изражението й и кимна кратко. Ядеше хищно и на Ан й хрумна, че навярно е пристигнал тук прегладнял.

— Набутват сума ти и пари в тези големи проекти. Новият елеватор, тези ледени сонди, азот, докаран от Титан… онова голямо огледало между нас и Слънцето, за да съберат още малко светлина… Чувала ли си за това?

Ан направи опит да се съвземе. Петдесет. О, Боже…

Това я накара да побеснее. Беше същият едновремешен гняв заради тераформирането. Не го искаше, наистина не го искаше. Но, по дяволите, планетата се топеше под краката й. Разпадаше се. Превръщаше се в нещо като минна галерия на някой от земните картели.

Нещо трябваше да се направи.

А на Ан наистина й бе необходимо да направи нещо, ако ще и само да запълни онези часове, които трябваше да запълва дотогава, докато някакъв нещастен случай не се смилеше над нея. Нещо, за да запълни предпосмъртните часове. Отмъщението на зомбитата — е, защо пък не?

— Кой ги строи? — попита тя.

— Главно „Консолидейтид“. Има фабрики, които ги строят в Мареотис и Бредбъри Пойнт. — Койота яде настървено още известно време, след което вдигна очи към нея: — Май не ти харесва това.

— Никак.

— Искаш ли да ги спреш?

Ан не отговори. Койота изглежда разбра.

— Нямам предвид да спреш целия проект „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Но има някои неща, които просто трябва да бъдат направени. Като взривяване на фабриките например.

— Ще ги построят наново и толкова.

— Никога не можеш да бъдеш сигурна в това. А и така да е, поне ще ги забави. Или ще спечелим известно време, през което може да се случи нещо по-глобално.

— Имаш предвид червените?

— Да, мисля, че хората биха ги нарекли червените.

Ан поклати глава.

— Те не се нуждаят от мен.

— Да, но може би ти се нуждаеш от тях. А и ти си герой за тях, както предполагам, че знаеш. Може да означаваш малко повече, отколкото просто още един човек.

Съзнанието на Ан отново блокира. Червените… Никога не бе вярвала, че съществуват, никога не бе вярвала, че принципът на съпротивата би действал. Но сега… е, даже и да не действаше, все пак беше по-добре, отколкото да седят и да не правят нищо. Забий кол в окото им!

А пък ако действаше…

— Остави ме да помисля.

Те заговориха на други теми. Внезапно Ан бе разтърсена от вълна изтощение. Странно, като се имаше предвид, че от доста време не бе правила нищо. Но така си беше. Разговорите бяха доста изтощително нещо, особено ако не си свикнал с тях. А тя не беше. Пък и Койота бе труден събеседник.

— Трябва да си лягаш — каза той, като прекъсна изведнъж монолога си. — Изглеждаш уморена. Ръцете ти… — Той й помогна да стане. Ан легна в леглото с дрехите. Койота придърпа едно одеяло и я зави. — Уморена си. Чудя се, дали не ти е вече време за още една геронтологична терапия.

— Не искам повече от тях.

— Сериозно? Е, тук ме учуди. Но спи сега. Спи.

 

 

Двамата тръгнаха назад на юг. Вечерно време се хранеха заедно, а той й разказваше за червените. Това по-скоро бе разпусната групичка, а не някакво организирано движение. Също като самия подземен свят. Ан познаваше неколцина от основателите: Ивана, Джийн и Раул от селскостопанския екип, които не бяха съгласни с ареофанията на Хироко и с настояванията й за viriditas; Касей, Дао и още няколко от ектогените на Зигота; няколко от последователите на Аркадий, които бяха дошли от Фобос и след това се изпокараха с Аркадий относно ценностите на тераформирането. Доста от богдановистите, включително Стив и Мариан, бяха станали червени в годините след 2061 година, както бяха направили и последователите на биолога Шнелинг, някои от радикално настроените японски нисеи и сансеи от Сабиши, арабите, които искаха Марс да си остане арабски, избягалите затворници от Корольов и така нататък. Сбирщина радикали. Не бяха съвсем от нейната категория, мислеше си Ан, понеже тя чувстваше, че възраженията й срещу тераформирането са рационални и научно обосновани. Или най-малкото бяха от естетически и етически позиции. Но веднага след това гневът й отново припламна в моментен проблясък вътре в нея. Ан разтърси глава, отвратена от себе си. Коя бе тя, та да осъжда етиката на червените? Най-малкото те бяха изразили нейния гняв и бяха започнали да се държат агресивно. Може би се чувстваха добре, даже и да не бяха успели да довършат нито едно от започнатите си дела. А може би все пак бяха завършили нещо, поне през миналите години, преди тераформирането да навлезе в поредния си стадий на транснационален гигантизъм.

Койота твърдеше, че червените значително са забавили тераформирането. Някои от тях дори си водели архиви, за да се опитат да измерят въздействието, което бяха оказали. Според думите му, сред червените набирало сила някакво движение, което призовавало към проумяване на действителността и признаване на неизбежността на тераформирането, но разработвало най-различни начини за по-безвредно тераформиране.

— Има някои доста подробни предложения за атмосфера, състояща се от по-голям процент CO₂, топла, но бедна на водни пари, която ще подпомага развитието на растенията. Е, хората ще трябва да носят кислородни маски, но поне Марс няма да стане копие на Земята.

Ан се съмняваше, че мнозинството от тези предложения са приемливи и че ще постигнат предвидения в тях ефект. Но въпреки всичко думите на Койота я заинтригуваха. Очевидно той бе ревностен поддръжник на идеите на червените. Да, Койота беше червен. Или поне бе техен симпатизант.

— Всъщност аз не съм никакъв — поклати глава той. — Един стар анархист. Предполагам, че би могла да ме наречеш бууновист и може би ще бъдеш права — дотолкова, доколкото аз вярвам в съединението на всичко и всички, които биха допринесли с нещо за освобождаването на Марс. Понякога си мисля, че идеята за повърхност, годна за обитаване от хора, наистина помага на революцията. Друг път си мисля точно обратното. Обаче червените са направо партизански отряд. Аз приемам мнението им, че ние не сме тук, нали знаеш, за да възпроизведем Канада, за Бога! Така че им помагам. Добър съм, що се отнася до криенето, и ми харесва.

Ан кимна.

— Е, искаш ли да се присъединиш към тях? — вгледа се в очите й Койота. — Или поне да се срещнеш с тях?

— Ще си помисля.

И един ден, след като дълго бяха пътували из променящия се от тераформирането терен, Ан каза на Койота:

— Може би ще поговоря с тях.

 

 

Но първо се върнаха в Зигота (или Гамета), където Койота имаше малко работа. Ан отседна в стаята на Питър, понеже той бе напуснал. Стаята, която бяха делили със Симон, сега се използваше за други цели. Пък и тя не би останала в нея за нищо на света.

Една вечер Койота изникна на вратата.

— Знаеш ли, че Питър също е червен?

— Какво!?

— Така е. Но той работи сам и то най-вече в космоса. Мисля, че онова падане с елеватора му хареса и Питър се запали.

— О, Боже! — възкликна Ан отвратено. Това бе още една случайност. Питър би трябвало да умре, когато елеваторът падна. Каква бе вероятността наоколо да се върти космически кораб, който да го забележи — самичък, плаващ в ареосинхронна орбита? Не, това беше нелепо. Не съществуваше нищо друго, освен случайност.

Тя продължаваше да бъде бясна. Облече се и излезе от стаята на Питър, след което тръгна към малкия мезокосмос под купола, с бялото си езеро и ниските дюни. Хироко бе странен гений — бе избрала подобно място и бе убедила толкова много хора да я последват. Да създаде толкова много деца, без разрешението на бащите им, без контрол върху генетичните манипулации… Това наистина беше някаква своеобразна лудост, без значение божествена или не.

По заледения бряг на малкото им езеро се приближаваше група от люпилото на Хироко. Повече не можеха да бъдат наричани деца — най-малкото бе на 15 или 16 години, а най-голямото… е, най-големите се бяха пръснали из целия свят. Касей сега вероятно бе на около 50 години, а дъщеря му Джаки — на около двадесет и пет. Тя бе завършила новия университет в Сабиши и бе станала активист в политиката на полусветовете. Една групичка ектогени се бе върнала, за да посети Гамета — също като Ан. Именно те се приближаваха сега по плажа. Джаки водеше групата — висока, грациозна, чернокоса млада жена, красива и властна, която без съмнение бе лидерът на тяхното поколение. Веселият Ниргал или замисленият Дао също биха могли да станат водачи, но именно Джаки бе тази, която ги водеше. Дао вървеше след нея с кучешка преданост. Дори и Ниргал й хвърляше по някой и друг поглед. Симон и Питър много обичаха Ниргал. Сега Ан можеше да разбере защо — той бе единственият от групата на Хироко, който не я отблъскваше. Останалите лудуваха самовглъбено, крале и кралици на своя малък свят, но Ниргал бе напуснал Зигота скоро след като Симон бе починал и рядко се завръщаше тук. Бе учил в Сабиши (именно това подсказа идеята на Джаки, че и тя може същото) и прекарваше по-голямата част от времето си там или в пътешествия с Койота и Питър, или пък посещаваше градовете на север. И той ли беше червен? Невъзможно бе да се каже. Ниргал се интересуваше от всичко, бе предпазлив към всичко, обикаляше навсякъде… Той бе мъжкият вариант на Хироко (ако такова създание въобще беше възможно!), но бе много по-малко странен от нея, по-зает с останалите, в по-голяма степен човек. Ан никога през живота си не бе успяла да проведе нормален разговор с Хироко. Съзнанието й бе напълно чуждо, със съвсем различен смисъл, влаган в думите, и въпреки че бе създала брилянтен дизайн на тяхната екосистема, изобщо не бе учен, а по-скоро своеобразен пророк. Ниргал, от друга страна, сякаш интуитивно улучваше точно в десятката това, което бе най-важно за човека, с когото говори, и се съсредоточаваше върху него, задаваше му въпрос след въпрос — любознателен, възприемчив, симпатичен. Докато го наблюдаваше как следва Джаки надолу по брега, Ан си спомни колко бавно и внимателно бе вървял той до Симон, колко уплашен бе изглеждал онази нощ, когато Хироко го доведе по обичайния си странен начин да си вземе сбогом.

Ан се взря в пясъка пред краката си, докато ектогените минаваха покрай нея. Срамно беше, че Ниргал е толкова привързан към Джаки, а на нея не й пука за него. Джаки бе забележителна жена по свой начин, но прекалено много приличаше на Мая — човек на настроенията, лесна за манипулиране и нежелаеща да се обвързва с никого, освен може би с Питър, който, за щастие (въпреки че едно време не изглеждаше така) преди бе имал връзка с майката на Джаки и не се интересуваше от самата Джаки. Объркана работа… Питър и Касей все още бяха отчуждени заради това, а Естер никога не се върна.

Ектогените бяха заминали по другата страна на езерото. Ан бе съвсем сама на плажа. Симон бе някъде дълбоко под нея. Тя потъна в мрачните си мисли.

 

 

Същата нощ след вечеря Ан успя да хване Койота насаме в голямата зала за срещи и го попита:

— Кога ще излизаш пак?

— След няколко дена.

— Все още ли искаш да ме представиш на онези хора, за които говорихме?

— Да, разбира се. — Той я погледна. Главата му бе наклонена на една страна. — Там ти е мястото.

Тя само кимна и се огледа наоколо, мислейки си: „Довиждане. Довиждане. Прав ви път“.

 

 

След една седмица летяха заедно с Койота в един от свръхлеките му самолети. Пътуваха на север, през нощта, над екваториалната област, след това напред към Големия насип, към Деутеронилус Менсае северно от Ксанти — див и неравен терен. Деутеронилус се открояваше на фона на пясъчното море като архипелаг от малки островчета.

Койота приземи самолета на малко късче от прашния бряг и бавно го насочи към изсечения в едно от платата хангар. След като слязоха на земята, бяха приветствани от Стив, Ивана и още няколко души. Един асансьор ги закара на етажа, който се намираше точно под върха на платото. Северният край на това плато достигаше до висока и стръмна скала. Високо в нея бе изсечена огромна триъгълна зала за събирания. Щом влезе вътре, Ан застина от изумление. Залата бе претъпкана с хора — минимум няколко хиляди — седнали зад дълги маси, готови да започнат да се хранят, наведени, за да си налеят един на друг вода. Хората зад най-близката маса я забелязаха и спряха, тези от съседната забелязаха това, огледаха се и също спряха — и така нататък, и така нататък; ефектът се разпространи из цялата зала, докато най-накрая всички застанаха неподвижно. После един от тях стана, след него друг, трети, докато всички се изправиха несигурно на крака. Няколко секунди стояха като замръзнали по местата си, сетне започнаха да ръкопляскат. Ръцете им се удряха диво една в друга, а лицата им блестяха. След това взеха да я приветстват.