Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.

История

  1. — Добавяне

Част втора
Посланикът

Астероидите с елиптични орбити, които обикалят от вътрешната страна на орбитата на Марс, се наричат астероиди тип Амор. През 2088 година един астероид Амор, известен като астероид 2034 В, пресече пътя на Марс на около осемнадесет милиона километра зад планетата. Група от роботизирани спускаеми апарати, построени на Луната, се приземи на него малко след това. Астероидът 2034 В представляваше груба сфера с диаметър близо пет километра и тежеше около 15 милиарда тона. В момента, в който спускаемите апарати докоснаха повърхността му, астероидът се превърна в Ню Кларк.

Много години след това всичко вървеше леко. Главната фабрика на Ню Кларк извличаше въглерод от кондритите на астероида и плетеше кабел девет метра в диаметър с 400 метра в час, десет километра на ден — час след час, ден след ден, година след година…

Докато тази странна нишка от преплетен въглерод се развиваше в космоса, роботите в другата част на астероида конструираха реактивен двигател — машина, която щеше да използва деутерия от водата на Ню Кларк, за да изстреля от астероида натрошените скали със скорост от 200 км/сек. Освен това навсякъде из планетоида се произвеждаха и зареждаха с гориво по-малки машини и конвенционални ракети, които чакаха времето, когато щяха да ги изстрелят. Други фабрики строяха дълги апарати с колела, приспособени да се придвижват бързо назад-напред по кабела, и докато той все повече се удължаваше, към него бяха прикрепвани малки реактивни ракети и други машини. Огромният реактивен двигател бе задействан. Астероидът започна да се измества на друга орбита. Тогава ракетите бяха изстреляни по начин, който позволи на марсианската гравитация да го притегли към планетата. Един от най-мощните компютри, създавани някога, координираше данните и решаваше кои ракети да бъдат изстрелвани и накъде. Кабелът, който сега сочеше в противоположна на Марс посока, започна да се извива към планетата. Всичко това приличаше на въртене около оста на някакъв деликатен хронометър. Орбитата на астероида стана по-малка и по-правилна.

И дойде ден, когато върхът на кабела, бълвайки струи нажежен газ, за да се стабилизира въпреки силните ветрове, се провря в дупката на покрива на масивния бетонен бункер източно от Шефилд и се прикрепи за него като кучешка каишка за нашийник. Цялата система започна да се върти със скоростта на Марс, застанала над Павонис Монс. Кабелът все още продължаваше да е под контрола на компютъра на Ню Кларк.

Елеваторът бе построен наново. От едната страна на кабела бяха изпращани коли от Павонис, а от Ню Кларк тръгваха други, като по този начин обезпечаваха противодействието, а това силно намаляваше разходите на енергия, необходими за двете операции. На космодрума в Ню Кларк се приземяваха космически кораби, които при излитането си получаваха ускорение като изстреляни от прашка. Марсианската гравитация облекчаваше доста всичките тези процеси и правеше връзката на човечеството с Марс и останалата част от Слънчевата система много по-икономична. Изглеждаше така, сякаш някаква пъпна връв бе завързана отново.

 

 

Той бе изживял половината от напълно обикновения си живот, когато го избраха сред другите и го изпратиха на Марс.

Повиквателната дойде под формата на факс, получен в апартамента, който Арт Рандълф бе наел само преди месец, веднага след като се бе развел с жена си. Факсът беше кратък: „Уважаеми Артър Рандълф, Уилям Форт ви кани да се присъедините към частен семинар. Самолетът излита от Сан Франциско в 9:00 сутринта на 22 февруари 2101 година“.

Арт се втренчи изумено във факса. Уилям Форт бе основателят на „Праксис“, транснационална компания, която преди няколко години бе закупила фирмата на Арт. Форт бе много възрастен и сегашното му положение в „Праксис“ беше, така да се каже, оттеглил се на заслужен отдих полупенсионер. Но това не му пречеше да организира частни семинари, които бяха прочути и общоизвестни, понеже за тях се знаеха със сигурност твърде малко неща. Говореше се, че Форт кани хора от всички субсидирани от „Праксис“ компании; че всички се събират в Сан Франциско и оттам частен реактивен самолет ги отвежда до някакво тайно място. Никой не знаеше какво става след това. Хората, които бяха присъствали, обикновено не след дълго се преместваха нагоре по йерархическата стълбица, а дори и да не го направеха, явно бяха инструктирани да си държат езика зад зъбите. Така че всичко бе забулено в тайна.

Арт беше изненадан, че е поканен — разтревожен, но като цяло поласкан. Вече за четвърти път препрочиташе факса. Той бе едър човек, с голяма сила, но с тенденция да се прегърбва. Недодялан, го наричаше жена му, въпреки че Арт предпочиташе прозвището „мечкоподобен“, което му бе измислила секретарката на неговата фирма „Дъмпмайнс“. Спор нямаше — наистина походката му бе бавна и мудна, което го караше да прилича на мечка, но умееше да бъде и бърз, и силен. В отбора на университета във Вашингтон бе играл като краен защитник — бавен в краката, но бърз в решенията и много труден за пречупване. Наричаха го „човекът-мечка“. Заяждането с него никак не беше здравословно.

Бе завършил инженерство, след това бе работил в петролните полета на Иран и Грузия. Беше автор на десетки нововъведения за извличане на нефт от извънредно оскъдни находища. От Техеранския университет му дадоха докторска титла, след това той се пресели в Калифорния и се присъедини към един приятел, който бе, основал фирма за производство на оборудване за дълбоководно гмуркане, използвано при нефтени сондажи в морето — едно развлечение, пред което стояха доста блестящи перспективи, особено след като сегашните източници се изтощяха. И тук Арт бе разработвал нововъведения — както в оборудването за гмуркане, така и в областта на подводното сондиране. Обаче няколкото години, прекарани в декомпресивните камери и на континенталния шелф, му бяха предостатъчни. Той продаде своя дял на партньора си и отново се премести. Основа компания за производство на необходими за заселването на студени земи неща, която работеше под крилото на фирма за слънчеви батерии и строеше ракетни площадки. Всяка една от тези работи беше направо чудесна… но с времето Арт разбра, че това, което наистина го интересува, са не техническите, а човешките проблеми. Той все повече и повече се ангажираше с мениджмънта на проектите, после навлезе в арбитража. Харесваше му да се хвърля с главата напред в споровете и да ги разрешава така, че всички да са доволни. Това пак беше своего рода инженерство, само че много по-завладяващо и пълноценно от механическите проблеми. А и доста по-трудно. Няколко от компаниите, за които бе работил през всичките тези години, бяха част от транснационалните, така че той се бе оказвал замесен в спорове не само между неговите компании и други транснационални, но и в много по-отдалечени диспути, които изискваха разрешаването на спора да дойде от трета безпристрастна страна. Арт наричаше това „социално инженерство“ и го намираше за прекрасно. Дълбоко в себе си той беше дипломат.

 

 

Май по-голямата част от слуховете за семинарите на Форт щяха да се окажат верни. Това много учуди Арт. На международното летище на Сан Франциско той се качи на борда на голям мощен частен реактивен самолет заедно с още шестима мъже и жени. След излитането стъклата на самолета станаха абсолютно черни. Двама от спътниците на Арт си играеха на ориентиране. След като самолетът направи няколко леки завоя наляво и надясно, те стигнаха заедно до заключението, че се движат нанякъде между югозапад и север. Седмината обмениха информация помежду си; оказа се, че всички са технически ръководители или арбитри от обширната мрежа на компаниите, влизащи в състава на „Праксис“. Бяха пристигнали в Сан Франциско от всички краища на света.

Полетът им продължи шест часа. Тези, които си играеха на ориентиране, прекараха по-голямата част от спускането в очертаване границите на предполагаемото им положение. Получи се кръг, в който влизаха Хаваите, Мексико Сити и Детройт, въпреки че, както отбеляза Арт, този кръг би могъл да е и много по-обширен, ако летяха с един от новите самолети „земя-космос“. Можеше да са прелетели над половината Земя, дори и повече. Когато самолетът се приземи и спря, ги преведоха през пистата и ги качиха на огромна лимузина с тъмни стъкла и непрозрачна бариера между тях и шофьора. Вратите бяха заключени отвън.

Возиха се само половин час. След това лимузината спря и шофьорът им, възрастен човек, облечен с шорти и тениска с реклама на Бали, ги изведе навън.

Те присвиха очи от силната светлина. Не бяха на остров Бали. Намираха се на малък асфалтиран паркинг, обкръжен от евкалипти, в дъното на тясна крайбрежна долина. Океанът (или просто голямото езеро?) се виждаше на около миля на запад. Южните склонове покрай долината бяха покрити с изсъхнала трева, а северните — с кактуси. Горната им част бе от суха кафява скала.

— Байя? — започна да гадае един от специалистите по ориентиране. — Еквадор? Австралия?

— Сан Луис Обиспо? — помогна му Арт.

 

 

Шофьорът им ги поведе пеша надолу по тесния път към малка група двуетажни дървени постройки, сгушени сред борова горичка. Две от къщите бяха жилища и след като оставиха багажа си в означените стаи, шофьорът ги поведе към столовата, която се намираше в друга сграда. Там около половин дузина кухненски работници, всички в доста напреднала възраст, им поднесоха проста вечеря от салата и задушено месо. След това ги отведоха по стаите и ги оставиха сами.

Те се събраха в средната стая около печката с дърва. Навън бе топло и печката естествено не гореше.

— Форт е на 112 години — каза Сам, единият от специалистите по ориентиране. — Геронтологичната терапия не може да помогне на мозъка му.

— Той никога не се е подлагал на терапия — обади се другият специалист, Макс.

Известно време разговорът се въртеше около Форт. Той бе основал „Праксис“ на двадесет и четири годишна възраст, за да пусне на пазара няколко революционни нововъведения в областта на антивирусните лекарства. На 27 години вече бе мултимилиардер. След това беше станал неделима част от епохата си, като бе превърнал „Праксис“ в една от най-развитите транснационални компании.

— Надявам се, че не е станал прекалено ексцентричен — подхвърли Макс.

Другите присъстващи — Сали, Ейми, Елизабет и Джордж — бяха по-оптимистично настроени. Но всички бяха неспокойни заради любопитното посрещане, което им бяха устроили (или по-точно заради отсъствието на такова). Понеже до края на вечерта никой не дойде да ги посети, всички се оттеглиха в стаите си. Изглеждаха угрижени.

 

 

Арт спа добре както винаги и призори се събуди от басовото бухане на някакъв бухал. Той се облече и излезе. Не след дълго чу гласове. По пътеката от брега се приближаваше върволица мъже в черни неопренови костюми, които носеха сърфове. Щом минаха покрай него, разпозна лицата на вчерашните хора от кухнята. Шофьорът, който ги бе докарал дотук, също бе сред тях.

След известно време Арт тръгна обратно и откри в столовата възрастните работници, Които се бяха върнали в кухнята и в момента подхвърляха из въздуха палачинки. След като Арт и останалите закусиха, шофьорът им ги заведе в голяма зала на горния етаж. Те седнаха на подредените във формата на квадрат дивани. През големите панорамни прозорци на всичките четири стени навлизаше в изобилие сивата утринна светлина. Шофьорът им седна на един стол между два дивана.

— Аз съм Уилям Форт — каза той, — и много се радвам, че всички сте тук.

 

 

Разгледан отблизо, Форт бе един странно изглеждащ възрастен човек. Лицето му бе набръчкано сякаш от хилядолетна древност, но изражението му бе постоянно ведро и отсъстващо. Шимпанзе, помисли си Арт. Шимпанзе, което в миналото е било лабораторен експеримент, а сега се е посветило на изучаването на дзенбудизма. Или просто много стар, обрулен от времето сърфист, плешив, с кръгло лице и чип нос.

— Един от показателите — заговори той, — за измерване колко изпълнен е светът с хора и с техните дейности, е процентният сбор на мрежовия продукт на фотосинтезата.

Сам и Макс кимнаха, сякаш това начало на делова среща бе за тях нещо напълно обичайно.

— Мога ли да си водя бележки? — попита Арт.

— Заповядайте. — Форт посочи с жест масичката за кафе в средата на квадрата, образуван от четирите дивана, която бе отрупана с хартия и лектерни. После стана и започна да се разхожда в кръг около диваните, като сменяше посоката след всеки няколко изречения. — Сега използваме около 80% от първичния мрежов продукт на установената на сушата фотосинтеза — продължи той. — Вероятно едва ли ще бъде възможно да достигнем всичките 100%, а капацитетът ни на дългосрочно транспортиране е оценен на 30%, така че, както казват някои, доста сме надвишили лимита си. Ние ликвидираме природния си капитал така, сякаш е за еднократна употреба и се приближаваме все повече към изтощаването на обикновените единици капитал — нефт, дървен материал, почва, метали, прясна вода, риба, животни. Това затруднява продължителната икономическа експанзия.

„Трудно! — записа Арт. — Продължителна?“

— Трябва да продължим — каза Форт, като хвърли пронизващ поглед към Арт. Той дискретно закри лектерна с ръка. — Продължителната експанзия е една от фундаменталните догми на икономиката. Следователно е едно от фундаменталните неща в цялата вселена. Защото всичко е икономика. Физиката — това е космическа икономика, биологията — клетъчна икономика, хуманитарните науки са социална икономика, психологията е мозъчна икономика и така нататък.

Слушателите му кимнаха нещастно.

— Така че — не спираше Форт, — всичко се разширява. Само че това не може да се случи в разрез със закона за съхранението на първичната енергия. Колкото и ефективно да е производството ви, не можете да получите повече енергия, отколкото сте изразходвали.

Арт записа: „Разход по-малко от приход — всичко икономика — природен капитал — масов преразход“.

— Ето затова тук, в „Праксис“, група хора работи над нещо, което наричаме „икономика на пълния свят“. Сега капиталът, произведен от човека, и природният капитал не са взаимозаменяеми. По-просто казано, не можеш да замениш дъскорезниците с гори, така че да имаш повече от едните и по-малко от вторите. Ако строиш къща, можеш да направиш някоя шашарма с броя на дърводелците и дървосекачите, което значи, че те са взаимозаменяеми, но не можеш да я построиш с наполовина по-малко дървен материал, колкото и дървосекачи и дърводелци да имаш. Само опитай и ще имаш като резултат къща от въздух. Ето това е начинът, по който живеем днес.

Арт поклати глава и погледна към екрана на лектерна си, където бе записал: „Ресурси и капитал невзаимозаменяеми — дърводелци/дървосекачи — къща от въздух“.

— Простете — обади се Сам, — природен капитал ли казахте?

Форт се извърна рязко и го погледна.

— Да. И какво от това?

— Ами, мислех си, че капиталът по правило се произвежда от хората. Изработената същност на продукцията — така ни учеха да го определяме.

— Да, така е. Но в капиталистическия свят думата „капитал“ придобива все нови и нови значения. Например хората говорят за човешки капитал. Той представлява това, което работникът събира в себе си като опит по време на образованието си и след това — по време на работа. Човешкият капитал се различава от класическия тип капитал по това, че не може да бъде получен по наследство.

— Но щом всичко е един или друг вид капитал — обади се Ейми, — то тогава е ясно защо хората си мислят, че отделните видове са взаимозаменяеми. Ако усъвършенствате капитала, произведен от човека, за да използвате по-малко природен капитал, това не е ли замяна?

Форт поклати глава.

— Това е ефективност. Капиталът е количеството разход, а ефективността е съотношението приход/разход. Колкото и ефективен да е капиталът, все пак човек не може да произведе от нищо нещо.

— Новите енергийни източници… — предположи Макс.

— Това да, но не можем да произвеждаме почва от електричество. Ядрената енергия и самовъзпроизвеждащите се машини ни дадоха огромно количество енергия, но е необходимо да притежаваме основните единици капитал, за да приложим върху тях тази енергия. И точно тук се сблъскваме с един лимит, който не може да бъде преодолян посредством замени.

Форт се вгледа в тях, все още демонстрирайки онова спокойствие на примат, което Арт бе забелязал още в началото.

— За нещастие — каза Форт, — повечето икономисти все още работят с икономическия модел на „празния свят“.

— Моделът на „пълния свят“ изглежда очевиден — обади се Сали. — Защо му е на който и да е икономист да го игнорира?

Форт сви рамене.

— Ние разбираме света посредством парадигмите. Преходът от „икономика на празния свят“ към „икономика на пълния свят“ — това е глобална смяна на парадигмите. Макс Планк веднъж бе казал, че една нова парадигма се установява не тогава, когато това удовлетворява опонентите й, а тогава, когато опонентите й умрат.

— А сега никой не е тръгнал да умира — допълни Арт.

Форт кимна.

— Геронтологичната терапия съхранява хората. И доста от тях вече са назначени на постоянна длъжност.

Сали изглеждаше отвратена.

— Но тогава те само трябва да се научат как да променят мисленето си, нали?

Форт се взря в нея.

— Точно това ще опитаме сега. Поне на теория. Искам от вас да изобретите стратегии на „икономиката на пълния свят“. Това е една игра, която играя. Ако бъдете така добри да включите лектерните си в масата, ще ви дам началните данни.

Всички се наведоха напред и се включиха към масата.

 

 

Първата игра, която Форт искаше да изиграят, изискваше оценяването максимума на способното да оцелее човешко население.

— Не зависи ли това от начина на живот? — попита Сам.

— Ще направим всички възможни предположения.

И не се шегуваше. Сценариите, над които работеха, варираха от такива, в които всеки акър годен за използване терен на Земята бе заселен с максимум ефективност, до такива, включващи връщане към лова и земеделието; от универсално потребление до универсални диети.

Отне им доста време — преди обед и целия следобед. Вариантите доставяха удоволствие на Арт и те двамата с Ейми винаги приключваха доста преди останалите. Резултатите, които получаваха за максималното количество способно да оцелее население, варираха от сто милиона (моделът „безсмъртния тигър“, както го наричаше Форт) до тридесет милиарда (моделът „мравешка ферма“).

— Доста голям обхват — забеляза Сам.

Форт кимна и се взря в тях търпеливо.

— Но ако вземем предвид само моделите с най-реалистични условия — каза Арт, — обикновено се получават някъде между три и осем милиарда.

— А сега населението е около дванадесет милиарда. Така че няма да е пресилено, ако кажем, че сме си превишили лимита. И какво да правим тогава? Все пак и делата на компаниите ни трябва да вървят. Не можем просто да спрем бизнеса си заради това, че на Земята има прекалено много хора. „Икономиката на пълния свят“ не е краят на икономиката. Тя обикновено е край на стария вид бизнес. Искам „Праксис“ да поведе в променената ситуация. Така. Приливът е слаб и аз излизам отново. Вие сте добре дошли, ако пожелаете да се присъедините към мен. Утре ще играем една игра, наречена „Препълване“.

С тези думи той излезе и ги остави сами.

 

 

Следващите дни по нищо не се различаваха от първия. Сядаха в стаята за конференции, Форт обикаляше около тях и говореше цяла сутрин — понякога свързано, понякога — не. Веднъж им предложи игра, която решаваше проблема на „пълния свят“ посредством връщане към „празния свят“. Те трябваше да допуснат появата на епидемия, причиняваща смъртта на всички, които не са се подложили на геронтологична терапия.

Групата се втренчи в лектерните си. Бяха направо смаяни. Елизабет заяви, че няма да участва в подобна ужасна игра, основаваща се на толкова чудовищна идея.

— Да, идеята е чудовищна — съгласи се Форт. — Но това съвсем не я прави невъзможна. Виждате ли, подочул съм това-онова. Разговори на съответните нива. Между ръководствата на големите транснационални компании, например, се водят дискусии. Спорове. Човек може да чуе какви ли не идеи, и то поднесени доста сериозно, включително и тази. Обикновено всички ги заклеймяват, след това сменят темата. Само дето никой не отрича, че са технически осъществими. И май някои хора започват да си мислят, че това е начин за разрешаване на иначе неразрешими проблеми.

Групата невесело се замисли над това. Форт разсеяно гледаше океана.

— Ето къде е фундаменталният проблем на рязкото спадане — каза той замислено. — Веднъж започнеш ли, трудно ти е да набележиш точка, в която всичко ще спре. Нека продължим обаче.

Което и направиха, само че с малко намалено темпо. Играха на „Намаляване на населението“. Всеки изчакваше реда си, ставаше „Император на света“ (предложение на Форт) и накратко набелязваше своята програма.

Когато дойде редът на Арт, той заяви:

— Бих дал на всеки жив човек рождено право да бъде родител на 3/4 дете.

Всички, включително и Форт, се засмяха. Но Арт настоя. Той обясни, че така всяка родителска двойка ще има право да роди дете и половина. След като родят едно, ще могат да избират — или да продадат правата върху половинката на някое друго семейство, или да купят от друга двойка това право и да си родят второ дете. Социалните последствия биха били изцяло положителни — хората, които искат да имат дете „извън нормата“, щяха да бъдат принуждавани да направят известна жертва за него, а тези, които не желаят, биха получили приход, за да се грижат добре за първото. Щом населението намалее достатъчно, Императорът на света би могъл да реши да промени рожденото право на едно дете на семейство, което би довело до по-устойчиво демографско положение. Лимитът от 3/4 би могъл да бъде ефективен доста време при наличието на геронтологична терапия.

Арт приключи с набелязването на основните идеи от плана си и погледна останалите. Всички го наблюдаваха втренчено.

— Три четвърти дете — каза Форт с усмивка. Всички се засмяха. — Всъщност това ми харесва. — Смехът спря. — Би утвърдило стойността на човешкия живот на открития пазар. Да видим сега ще можем ли да изчислим каква би трябвало да бъде цената на 3/4 дете. Сигурен съм, че веднага биха се появили спекуланти, борсови посредници и целият останал пазарен апарат.

Така че до края на деня си играха на „3/4 дете“, разглеждайки всички варианти чак до стоковите борси и сюжетите за сапунени опери. Когато свършиха, Форт ги покани на барбекю на плажа.

 

 

Ядоха хот-дог и пиха бира. Бе паднал сивкав здрач и вечерният бриз беше студен и солен. Големият оранжев пламък танцуваше по вятъра и светлините и сенките примигваха и танцуваха около маймуноподобния образ на Форт.

Той седна сред седмината си гости, взря се във въглените и отново заговори.

— Не можете да накарате хората насила да вършат нещо. Това е въпрос на промяна в самите нас и от самите нас. Тогава се научаваме да виждаме и да избираме. В екологията има „принцип на основаването“. Населението на един остров води началото си от малка група заселници, затова фракцията гени на родителската популация е ограничена. Това е първа стъпка към развиването на нови видове. А сега по мое мнение се нуждаем изключително от нови човешки видове — в икономически смисъл, разбира се. „Праксис“ в същността си е един малък остров. Начинът, по който сме я структурирали, е своего рода генно инженерство, с помощта на което ние развиваме наличните ни гени. Не сме длъжни да се съобразяваме съвсем точно с правилата, каквито са те сега. Можем да създадем нови човешки видове. Само че не феодални. Имаме обща собственост, възможност да вземаме решения, политика на конструктивни действия и така нататък. Ние работим, за да създадем една обща държава, подобна на онази в Болоня. Това е своего рода демократичен комунистически остров, който игнорира капитализма около себе си и изгражда един по-добър начин на живот. Мислите ли, че такъв тип демокрация е възможен? Трябва да поиграем на това някой от следобедите.

— Както заповядате — отбеляза Сам. Форт му хвърли остър поглед.

 

 

На следващата сутрин Форт по обичайния си начин обикаляше около тях в залата за конференции.

— Новите възможности за растеж вече не са в растежа.

Сам и Макс си размениха по един кратък поглед.

— Ето към какво води този начин на мислене на „пълния свят“. Така че ние трябва да открием новите не-растящи пазари на растежа и да се влеем в тях. Сигурно си спомняте, че природният капитал се дели на продаваем и непродаваем. Непродаваемият капитал е субстратът, от който произлиза всичкият продаваем капитал. Ако вземем предвид неговата рядкост и всички изгоди, които предлага, то би могло да се получи нещо в съответствие със стандартната теория на търсенето и предлагането и цената му да се определи като безкрайна. А аз се интересувам от всичко, което на теория има безкрайна цена. Това си е очевидна инвестиция. В същността си това е инфраструктурна инвестиция, но на почти първично биофизично ниво. Инфра-инфраструктура, така да се каже. Или био-инфраструктура. Искам „Праксис“ да започне именно оттам. Да получим и да изградим наново био-инфраструктури, изтощени до крайност. Инвестицията е дългосрочна, но печалбите ще бъдат фантастични.

— Повечето био-инфраструктури не са ли обществена собственост? — попита Арт.

— Да. Това означава, че е необходимо по-тясно сътрудничество с правителството. Брутният национален продукт (БНП) на „Праксис“ е много по-голям от този на повечето държави. Всичко, от което се нуждаем, е да открием страни с малък БНП и лош ИБД.

— ИБД ли? — попита Арт.

— Индекс на бъдещето на държавата. Алтернативата на БНП като единица за измерване, вземащ предвид дългът на държавата, политическата стабилност, околната среда, здравето и всичко от този род. Много полезен начин за проверка на стойностите на БНП. Помага да се маркират държавите, които биха могли да използват помощта ни. Щом разберем, отиваме и им предлагаме солидни инвестиции, плюс политически съвети, охрана, сигурност — каквото пожелаят. В замяна ние поемаме грижата за тяхната био-инфраструктура. Също така получаваме достъп до труда им. Това е очевидно партньорство. Мисля, че там е нашето бъдеще.

— А ние за какво сме? — попита Сам, като посочи групата.

Форт ги огледа един по един.

— На всеки от вас ще възложа различна задача. Ще ви помоля да бъдете дискретни. При всички положения ще си тръгнете оттук поединично и ще отидете на различни места. Ще вършите дипломатическа работа като свръзки на „Праксис“, а освен това и по някаква друга специфична работа, свързана с инвестирането в био-инфраструктурите. Ще ви обясня подробностите на четири очи. А сега нека да обядваме, въпреки че е още малко рано, и след това ще се срещна с вас един по един.

„Дипломатическа работа!“ — записа Арт в лектерна си.

 

 

Той прекара следобеда в скитане из градините и разглеждане на шпалирите от ябълкови дървета.

Слънцето почти беше залязло и вече бе готов да се връща в стаята си, когато по централната алея се появи Форт.

— А, ето ви и вас — каза той. — Нека да слезем долу при дъба.

Седнаха до набраздения ствол на огромното дърво. Слънцето прорязваше ниските облаци и обагряше всичко с цвят на рози.

— Живеете на чудесно място — подхвърли Арт.

Форт с нищо не показа, че го е чул. Той гледаше нагоре към осветените облаци, които горяха над главите им. След няколкоминутно съзерцание каза:

— Искам от вас да спечелите Марс.

— Да спечеля Марс — повтори Арт.

— Да. В смисъла, за който говорих тази сутрин. Бъдещето принадлежи на партньорството между нациите и транснационалните компании. Днес трябва да имаме по-голям контрол върху инвестициите си. Така направихме в Шри Ланка и постигнахме толкова голям успех, че сега всички останали започнаха да ни копират и да „набират“ държави с проблеми.

— Само че Марс не е държава.

— Да, но е с проблеми. Когато се повреди първият елеватор, икономиката му бе сериозно разклатена. Доста неща ще се случат там. А аз искам „Праксис“ да бъде на гребена на вълната. Естествено, останалите големи инвеститори също си търсят удобни местенца. Тръгне ли новият елеватор, битката ще стане още по-оспорвана.

— Кой е собственикът на елеватора?

— Консорциум, оглавяван от „Субараши“.

— А това не е ли проблем?

— Е, в известен смисъл — да. Ала те не разбират какво богатство е Марс. Мислят за него само като за нов източник на метали и изобщо не виждат какви възможности крие.

— Възможности за…

— За развитие! Марс не е само един празен свят, Рандълф. От икономическа гледна точка той е несъществуващ свят. Разбираш ли, неговата био-инфраструктура трябва тепърва да бъде изградена. Искам да кажа, че човек просто може да извлече металите от Марс и да си обере крушите — всъщност, „Субараши“ и останалите изглежда възнамеряват да направят именно това. Да се отнесат с него като с един голям астероид. Което е глупаво, понеже стойността му като евентуално място за операции — като планета, така да се каже — далеч надминава стойността на металите, съдържащи се в него. Всичките му метали струват към двадесет трилиона долара, но стойността на един тераформиран Марс е някъде към двеста трилиона долара. Това е около една трета от Брутната световна стойност и дори не се приближава до реалността. Не, Марс е био-инфраструктурна инвестиция, точно както казах. И то точно от този вид, който „Праксис“ търси.

— Но „да спечеля Марс“… За какво всъщност говорим?

— За подземния свят.

— Подземният свят!

Форт го остави да обмисли казаното. Телевизията, таблоидите и мрежите бяха пълни с приказки за оцелелите от 2061 година, които живеели в подземни убежища в дивото южно полукълбо, водени от Джон Буун и Хироко Ай. Според слуховете, техните тунели се простирали навсякъде, а те самите контактували с извънземни, мъртви знаменитости и с всички сегашни световни лидери. Арт впи поглед в Уилям Форт, световен лидер bona fide[1], шокиран от усещането, че във всички онези фантасмагории май все пак е имало частица истина.

— Съществува ли наистина?

Форт кимна.

— Съществува. Не контактувам пряко с тях, както сам разбирате, и знам колко неприятно е това. Но съм сигурен, че няколко души от Първата стотица са все още живи. Нали сте запознат с теориите на Танеев/Токарьова? Е, тези двамата, плюс Урсула Кол и целият биомедицински екип живеели в Ахерон Фин, северната част на Олимпус Монс. По време на войната цялото оборудване било унищожено, но не открили нито едно тяло. И така преди около шест години организирах един екип на „Праксис“, който трябваше да възстанови апаратурата и всичко останало. Щом приключихме с работата, нарекохме мястото Институт „Ахерон“ и го оставихме празно. Всичко там е наред и е напълно готово, но на практика нищо не се случва, с изключение на някоя малка годишна конференции по еко-икономика. Миналата година, когато конференцията свършила, един от чистачите намерил няколко листа хартия, останали в касетата на факса. Коментари на един от представените доклади. Без подпис, без цитиран източник. Но имаше едно-две места, които ме карат да бъда сигурен, че това е било написано от Танеев, Токарьова или някой, който е много добре запознат с работата им. Мисля, че беше нещо от рода на „здрасти“ от тяхна страна.

„Доста малко здрасти“, помисли си Арт. Но Форт сякаш прочете мислите му.

— Току-що получих и друго, още по-голямо „здрасти“. Не знам от кого. Те са много предпазливи. Но съществуват.

Арт преглътна. Новините — ако бяха истина — бяха направо зашеметяващи.

— И значи вие искате…

— Искам от вас да отидете на Марс. Имаме един проект, който ще ви послужи за прикритие: разработване на полезните остатъци от една секция на падналия кабел на елеватора. Но докато вършите това, аз ще направя всичко възможно да ви срещна с човека, който се свърза с мен. Няма да ви се налага да предприемате нищо. Те ще са тези, които ще направят първия ход и ще ви поемат. Но по-добре в началото не им позволявайте да разберат какво точно се опитвате да направите. Искам да отидете там и да им въздействате. Открийте кои са, колко мащабно действат и какво искат. И как бихме могли да се споразумеем.

— Значи ще бъда един вид…

— Един вид дипломат.

— Щях да кажа един вид шпионин.

Форт сви рамене.

— Този проект трябва да остане в тайна. Контактувам с повече от шефовете на транснационалните компании. Те са доста изплашени. Ако възприемат нещо като заплаха за сегашното статукво, често го атакуват и то доста брутално. Дори някои от тях вече смятат „Праксис“ за такава заплаха. Така че засега това е нашето скрито оръжие и тази инвестиция на Марс трябва да бъде част от него. Присъедините ли се към нас, вие се присъединявате към скритите резерви на „Праксис“. Мислите ли, че ще се справите?

— Не знам.

Форт се засмя.

— Ето затова ви избрах за тази мисия, Рандълф. Изглеждате обикновен.

„Аз съм си обикновен“, за малко да изтърси Арт, но си прехапа езика навреме. Вместо това попита:

— Защо точно аз?

Форт го погледна внимателно.

— Когато купуваме нова компания, изчитаме досиетата на служителите й. Четох твоето. Мисля, че имаш качества на дипломат.

Арт се замисли. Естествено, трябваше да се ходи до Марс, а след това и в някакъв невидим свят, за който никой не знаеше нищо. А това може би беше по-добре. Някои хора не биха сметнали подобна оферта за привлекателна. Но някои по-незаети, които може би си търсеха нова работа и може би имаха дипломатически заложби…

А това наистина бе нещо от рода на интервю за работа. И то за работа, която той дори не знаеше, че съществува. Усвоител на Марс. Шеф на усвояването. Къртица на повърхността на Марс. Шпионин в дома на Арес. Посланик в подземния марсиански свят. Посланик на Марс. О, Боже, помисли си той…

— Е, какво ще кажеш?

— Приемам — каза Арт.

 

 

Корабът, на който се намираше Арт — „Ганеш“ — беше доста бедняшки, а и изглеждаше много по-малък, отколкото човек си представяше, гледайки историческите програми за „Арес“. Но Първата стотица бяха живели в пространство, приблизително пет пъти по-голямо от това на гравитационния пръстен на „Ганеш“, а „Ганеш“ превозваше 500 пътници.

Продължителността на полета обаче беше само три месеца. Така че Арт се настани удобно и гледаше постоянно телевизия, като обръщаше главно внимание на документалните филми за Марс. Изгледа и прочутите видеозаписи на дебатите Ръсел-Клейборн, а през нощта сънува, че безуспешно спори с Ан Клейборн, която, също като по филмите, приличаше на жената на фермера в „Американска готика“, само че по-сурова и изпита.

Форт му бе връчил кодова система и го бе инструктирал да изпраща доклади редовно, но по време на пътуването нямаше нищо за съобщаване. Той съвестно изпращаше месечния си отчет, който винаги бе един и същ: „Вървим по пътя си. Всичко е наред“. Нито веднъж не получи отговор.

Накрая Марс заблестя като портокал, запратен по екрана на телевизора. След около седмица в орбита, все още въртейки се, те акостираха на Ню Кларк. Арт трябваше да изчака два дни, докато му дойде редът за ползване на елеватора.

Кабинките на елеватора бяха нещо от рода на малки и удобни хотелчета. Те пренасяха здраво опакования си човешки товар до планетата за пет дена, като гравитацията започваше да се усеща все по-силно и по-силно през последните дни, докато най-накрая кабинката забавеше ход и влезеше леко в приемното устройство, наречено „Муфата“, на запад от Шефилд в Павонис Монс. Бяха изминали четири месеца от датата, когато Арт бе получил факса от Уилям Форт.

 

 

Пътуването от „Муфата“ до Шефилд ставаше с метро, но Арт се чувстваше прекалено ужасно, за да забележи каквото и да е навън, дори и да имаше какво да се види. След като слязоха, той се заклатушка нестабилно зад някой от „Праксис“ и благодарно се строполи върху леглото в малката стаичка. Марсианското притегляне беше благословено стабилно. Не след дълго Арт заспа.

Когато се събуди, не можа да си спомни къде е. Огледа се наоколо напълно объркан, след това се опомни. Беше на Марс.

Той изстена и седна в леглото си. Стената срещу вратата бе покрита с пердета. Арт стана, отиде до тях и с едно движение ги отметна.

— Хей! — извика и се отдръпна назад. Мигновено се събуди за втори път или поне така се почувства.

Сякаш гледаше през илюминатора на самолет. Безкрайно открито пространство, обагрено с най-различни цветове небе, слънце, подобно на къс лава… Далече долу се простираше равно скалисто плато — гладко и заоблено, като че ли се намираше на дъното на неестествено кръгла клисура… всъщност, извънредно кръгла, направо забележително кръгла, прекалено кръгла, за да е дело на природата. Трудно бе да се прецени на какво разстояние е далечната страна на клисурата — нещо, което приличаше на обсерватория, не изглеждаше по-голямо от главичка на топлийка.

Това, както предположи той, беше калдерът[2] на Павонис Монс. Бяха се приземили в Шефилд, така че нямаше никакво съмнение. Следователно имаше около 30 километра до онази обсерватория, припомни си видеофилмите Арт, и пет километра до дъното. Всичко бе напълно пусто, скалисто, недокоснато, първично — просто къс вулканична скала, гола, сякаш е изстинала и се е втвърдила само преди седмица, с нищо човешко по нея, без следи от тераформиране. Сигурно точно така е изглеждал Марс по времето на Джон Буун преди един век.

Арт дръпна пердетата и започна бавно да се облича.

 

 

Дружелюбната им водачка от „Праксис“ на име Адриен бе достатъчно висока, за да бъде местен жител, но говореше със силен австралийски акцент. Тя ги събра и заедно с още пет-шест новопристигнали ги поведе на разходка из града. Оказа се, че стаите им са в най-ниското ниво на града, въпреки че едва ли щеше да остане най-ниско за дълго. Тези дни Шефилд бе в процес на копаене надолу, за да осигури на колкото бе възможно повече стаи онзи изглед към калдера, който толкова бе объркал Арт.

Те се изкачиха с асансьор почти петдесет етажа и се озоваха във фоайето на нова блестяща сграда. Излязоха на широк затревен булевард и тръгнаха надолу по него покрай ниски тумбести сгради от полиран камък с големи прозорци, разделени от тесни тревисти алеи и огромно количество строителни площадки. Много от сградите все още бяха в различни стадии на строителство. Щеше да стане приятен град. Повечето къщи бяха три-четириетажни и ставаха все по-ниски на юг, в посока, противоположна на ръба на калдера. Зелените улици бяха препълнени с хора. По релсите в тревата от време на време преминаваше малко трамвайче. Във въздуха се долавяше общото настроение — оживено и възбудено, причинено без съмнение от пристигането на новата партида с елеватора.

След като разгледаха града, Адриен ги заведе в едно кафене в търговския център, където обядваха. Намираха се в невероятно блестящ модерен квартал, който би могъл да бъде в който и да е град — Хюстън, Тбилиси или Отава — където шумното производство бе белег за просперитет. Всичко бе напълно познато — до такава степен, че за Арт отново бе шок да влезе в стаята си, да погледне през прозореца и да види потискащата гледка на калдера — голата същност, на Марс, невъобразимо огромен, каменен, — който сякаш щеше да го издърпа през прозореца като някаква гигантска вакуумпомпа. И в действителност, ако стъклото се счупеше, разликата в наляганията щеше незабавно да го изтегли навън. Незначителна вероятност, наистина, но гледката все още го караше да настръхва неприятно. Той дръпна завесите.

След това продължи да държи завесите дръпнати и да стои настрана от прозореца. Сутрин се обличаше, бързо излизаше от стаята и посещаваше уроците по ориентиране на Адриен, които скоро станаха обект на интерес от страна на повечето новопристигнали. След като обядваше с някои от тях, Арт прекарваше следобедите си в разходки из града, като усърдно тренираше пешеходните си умения. Една нощ той изпрати кодиран доклад до Форт: „На Марс съм, адаптирам се, Шефилд е хубав град, стаята ми има добър изглед“. Отговор нямаше.

Предмет на субсидираната от „Праксис“ програма „Енергия отгоре“ бяха локалните енергийни ресурси и именно върху това се работеше усилено на заден план. Местният филиал на тази програма се наричаше „Ауроборъс“ и бе марсианският вариант на „Дъмпмайнс“. В действителност, както хората от „Ауроборъс“ казаха на Арт, когато се срещнаха една сутрин, от Марс не се изхвърляше почти никакъв боклук — почти всичко се рециклираше или се използваше при създаването на обработваема почва. Затова „Ауроборъс“ бе основала бизнеса си върху откриването и събирането на боклук или отпадъци, които по някакъв начин бяха негодни за рециклиране — токсични, непотърсени или просто неудобни — и след това намираше начини да ги превърне в използваеми.

Екипът на „Ауроборъс“ бе заел един етаж от небостъргача на „Праксис“ в долната част на града. Мъж на име Зафир оглавяваше проекта за оползотворяване на останките от стария кабел. Той и Адриен придружиха Арт до жп станцията, където се качиха на един малък влак и направиха кратко пътуване из града до източния му край, където се намираше редицата куполи на предградията. Единият от куполите служеше за склад на „Ауроборъс“ и вътре в него, освен многобройните апарати, се намираше и истинска подвижна фабрика, наречена „Звярът“. Това по-скоро беше постройка, а не превозно средство, и то изцяло роботизирана. Друг „Звяр“ почти приключваше преработването на кабела в Западен Тарсис. Арт реши да отиде дотам и да направи една проверка на място.

След последната им лекция по ориентиране, на приема в сградата на „Праксис“ той пи повече, отколкото имаше навик, и вдъхна няколко пъти от високия контейнер азотен оксид. Вдишването на ободряващи наркотици бе местен обичай, доста разпространен сред марсианските строители, както му бяха казали. Дори в някои обществени мъжки тоалетни се продаваха подобни контейнери. Азотът придаваше пикантен вкус на шампанското и го правеше още по-газирано. Приятна комбинация — също като фъстъци и бира или сладолед и ябълков пай.

След това Арт тръгна, олюлявайки се, по улиците на Шефилд, като усещаше как азотното шампанско оказва нещо като антигравитационен ефект върху него. Чувстваше се невероятно лек. Технически тежеше около 40 килограма, но докато вървеше, бе убеден, че не тежи повече от пет. Доста странно. Дори неприятно. Като разходка по хлъзгаво стъкло.

Той почти се сблъска с един младеж, доста по-висок от него, с черна коса, строен като птица и почти толкова грациозен. Момчето бързо се отдръпна и след това го задържа за рамото, за да не загуби равновесие — и всичко това само с едно леко и плавно движение.

— Вие ли сте Артър Рандълф? — погледна го младежът в очите.

— Да — изненадано отвърна Арт. — Аз съм. А вие сте…

— Аз съм човекът, свързал се с Уилям Форт отвърна младежът.

Арт се спря рязко, като се бореше да остане изправен. Младежът му помогна с лек натиск. Горещата му ръка леко придържаше Арт под лакътя. Младият човек наблюдаваше земянина с прям поглед и се усмихваше дружелюбно. На около двадесет и пет е, прецени Арт, може би дори още по-млад — приятен младеж с мургава кожа, гъсти черни вежди и леко раздалечени азиатски очи над изразителни скули. Интелигентен поглед, пълен с любопитство и такъв тип магнетично излъчване, което не може да бъде подминато.

Арт се почувства привлечен от него, без да може да обясни защо. Бе просто чувство.

— Наричай ме Арт — каза той.

— А аз съм Ниргал — отговори младежът. — Хайде да слезем до парк „Панорама“.

Тръгнаха надолу по тревния булевард към парка, разположен на ръба, и поеха по пътечката покрай стената. Ниргал помагаше на Арт при неговите пиянски залитания, придържаше го внимателно и го направляваше. Хватката му проникваше в Арт като електричество и наистина беше гореща, сякаш младежът имаше треска, въпреки че в тъмните му очи нямаше и сянка от болест.

— Защо си тук? — попита Ниргал. Интонацията му и изразът на лицето му накараха въпроса да прозвучи различно от обичайния официален интерес.

Арт внимателно обмисли отговора си.

— За да ви помогна — каза най-накрая той.

— Значи ще се присъединиш към нас?

И отново въпросът му прозвуча особено, и отново стана ясно, че младежът има нещо различно предвид. Нещо фундаментално.

— Да — отговори Арт. — Както кажете.

Ниргал се засмя — бърза удовлетворена усмивка, която той почти успя да овладее, преди да продължи:

— Добре. Много добре. Но виж, правя всичко това сам. Разбра ли? Има хора, които не биха одобрили действията ми. Затова искам да те вкарам сред нас уж случайно. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — смутено отвърна Арт. — И аз мислех да постъпя така.

Ниргал спря до площадката за наблюдения, хвана ръката на Арт и я стисна. Погледът му бе открит и нетрепващ — контакт от друг, особен вид.

— Добре. Благодаря ти. Следователно просто действай така, както си действал досега. Продължавай с работата си върху проекта. Ще се срещнем, след като бъдеш доведен при нас.

Той тръгна през парка към спирката на влака с дълги грациозни подскоци, присъщи, както изглеждаше, на всички млади туземци. Арт гледаше след него втренчено, опитваше се да си припомни всичко от тази неочаквана среща и се мъчеше да проумее защо тя бе толкова напрегната. Просто видът на младежа, реши той — не само несъзнателното напрежение, което човек понякога забелязва по лицата на младежите, а нещо повече — някаква шеговита мощ. Арт си спомни внезапната усмивка на Ниргал, когато му каза, че ще се присъедини към тях, и се усмихна вътрешно на свой ред.

Когато се върна в стаята си, отиде право до прозореца и разтвори пердетата. След това седна зад масата до леглото си, включи лектерна си и потърси „Ниргал“. Нямаше човек с такова име. Имаше долина Ниргал — един от най-добрите примери за издълбан от водата канал, се казваше в статията, дълъг и синусоидален. „Ниргал“ било вавилонското име на Марс.

Арт отиде до прозореца, опря нос в стъклото и погледна надолу — право в гърлото на нещото. Точно в скалистото сърце на самото чудовище. Хоризонтално обединение на извити стени, широко равно място далеч-далеч отдолу, с остър ръб там, където се срещаше с кръгообразната стена — безкрайни нюанси кестеняво, ръждивокафяво, черно, бронзовокафяво, оранжево, жълто, червено — навсякъде само червено и червено, всички възможни оттенъци на червеното… Той попи с поглед всичко това, като за пръв път не изпитваше страх. И щом погледна надолу в тази ненормално голяма пробойна в планетата, в него се зароди ново чувство, което замени страха. Арт потрепера и заподскача на място, сякаш танцуваше. Можеше да се справи с вида на това. Можеше да се справи с гравитацията. Бе видял марсианец, жител на подземния свят, младеж със странно и неустоимо обаяние, и щеше да го види отново, както и други от неговия свят… Той беше на Марс.

 

 

Няколко дена по-късно караше малък ровър по западния склон на Павонис Монс по тесния път, успореден на група разбъркани вулканични скали с нещо, което приличаше на жп линия под него. Бе изпратил последното кодирано съобщение до Форт, в което го информираше, че потегля, и бе получил единствения отговор за цялото си пътешествие: „На добър път“.

На втория ден от пътешествието си Арт слезе от необятния конус на Павонис и тръгна по издутите възвишения на Тарсис. Тук долу всичко бе покрито с килим от сняг и пясък, смесени в еднакви количества. Това бе фирновият склон на Тарсис — област, в която бурите, идващи от запад, често довяваха цели тонове сняг, който, вместо да се топи, се натрупваше година след година. Така че този пласт се състоеше единствено от слой натрошен и пресован сняг, наречен фирн. Ако с годините този процес продължеше, след известно време най-долните пластове щяха да се превърнат в лед, а склоновете — в глетчери.

Арт все още беше доста далеч, когато забеляза „Звяра“, който извличаше полезните материали от кабела. Върхът му се появи на западния хоризонт и през следващия час постоянно се увеличаваше. Върху огромния пуст склон той изглеждаше така, сякаш бе доста по-малък от своя брат-близнак в Източен Шефилд, поне докато Арт не се приближи до него. Тогава още веднъж стана ясно, че е голям колкото малък жилищен блок. Дори в долната част на едната му страна имаше квадратна дупка, която всеки нормален човек би оприличил на гараж. Арт приближи ровъра към дупката („Звярът“ се движеше с три километра на ден, така че нямаше опасност да го удари), вкара колата вътре и потегли нагоре по една извита рампа из някакъв къс тунел, който водеше към шлюза. Там се свърза с изкуствения интелект на „Звяра“. Вратите зад него се плъзнаха и се затвориха. След около минута Арт можеше да излезе от ровъра, да отиде до вратата на асансьора и да се изкачи до пулта за управление.

 

 

Не му трябваше много време да разбере, че да живееш във вътрешността на „Звяра“ далеч не е повод за изпадане във възторг. След като се свърза с офиса в Шефилд и хвърли един поглед към йонния хроматограф долу в лабораторията, Арт се върна в ровъра, за да поразгледа наоколо. Когато работиш със „Звяра“, това е положението, убеждаваше го Зафир. Ровърите били като рибки-пилоти, плуващи пред огромния кит. Въпреки че гледката, откриваща се от пулта, била много добра, повечето хора прекарвали голяма част от времето си в шофиране насам-натам.

Арт започна да прави точно това. След като огледаше терена за деня, тръгваше да изследва кратерите и големите изолирани скали със своята „рибка-пилот“ — ровъра. А ако трябва да бъдем честни, всъщност търсеше Ниргал, по-точно го чакаше да се появи. След няколко дена прибави и един нов навик към всичко това. Всеки следобед обличаше скафандъра си и излизаше на разходка покрай кабела или се скиташе из околните пространства.

Ден след ден вършеше едно и също. Един следобед, докато караше „рибката-пилот“ далеч на север от „Звяра“, Арт спря и слезе, за да потърси и събере образци. Когато се върна, откри, че вратата на шлюза не може да се отвори.

— Какво, по дяволите… — каза той на глас.

Бе изминало толкова много време, че съвсем бе забравил, че нещо може и да се случи. Сега очевидно „случката“ бе някаква електронна повреда. Предполагаше се, че е станало именно това, а не… нещо друго. Арт се опита да се обади по интеркома, после пробва всички кодове, които знаеше, като ги набра на клавиатурата до вратата. Нищо. А докато не влезеше обратно вътре, не можеше да включи аварийните системи. Интеркомът на шлема му имаше доста ограничен обхват, а „Звярът“ бе порядъчно далеч. Въпреки че беше вероятно да успее да стигне пеша до него, щеше да има един етап от пътуването, когато и „Звярът“, и „рибката-пилот“ щяха да се озоват едновременно зад хоризонта. Сам човек в скафандър, с ограничен запас от въздух…

Внезапно целият пейзаж придоби чужд, зловещ, заплашителен вид, независимо от ярката слънчева светлина.

— Добре де, дявол да го вземе — промърмори Арт, мислейки усилено. В края на краищата той бе тук, за да бъде отведен в подземния свят. Ниргал бе казал, че ще изглежда като случайност. Естествено, не бе задължително да е точно тази случайност, но дори и да не беше, паниката нямаше да му помогне с нищо. Най-добре бе да направи работно предположение, че проблемът е естествено възникнал, и да тръгне от тази точка. Можеше да се опита да стигне пеша до „Звяра“ или да се помъчи да влезе в ровъра.

Все още обмисляше нещата и продължаваше да набира код след код на ключалката като някакъв шампион по машинопис, когато някой го потупа доста яко по рамото.

— А-а-а-а! — изкрещя Арт, докато се обръщаше рязко.

Бяха двама, със скафандри и изподраскани стари шлемове. През визьорите можеше да види лицата им: жена с черти на сокол, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще го ухапе, и нисък мургав мъж със слабо лице.

Явно мъжът бе този, който го бе потупал по рамото. Сега той вдигна три пръста и посочи модула на китката си. Арт реши, че това без съмнение е каналът на интеркома, който използват, и превключи на него.

— Хей! — извика той, като се чувстваше малко по-обнадежден, отколкото трябваше да бъде. Реши, че всичко вероятно е било нагласено от Ниргал и следователно е бил в безопасност през цялото време. — Хей, май че колата ми се е заключила! Ще ме закарате ли донякъде?

Те се взряха в него.

Усмивката на мъжа бе плашеща.

— Добре дошъл на Марс — каза той.

Бележки

[1] Истински, неподправен, с добри намерения (лат.). — Б.пр.

[2] Калдер (геол.) — голям кратер, който се е образувал след пропадането на централната част на вулкан. — Б.пр.