Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (5)

Глава 3

— В името на боговете — повтори Танис горестно и се наведе над изпадналия в несвяст войн. — Карамон…

— Танис… — Гласът на Речен вятър накара полуелфа да се обърне бързо назад. Степният мъж държеше Тика в ръцете си и заедно с Дезра се опитваше да успокои смутената млада жена. Хората наоколо ги притискаха, задаваха въпроси на Речен вятър или молеха Кризания да ги благослови. Други искаха още бира или пък просто стояха наоколо и зяпаха.

Танис скочи бързо на крака.

— Странноприемницата вече затваря — извика той.

Сред тълпата се разнесе подигравателен смях, само някъде от дъното дойде нестройно ръкопляскане, където неколцина посетители бяха решили, че полуелфът черпи всички.

— Не, говоря сериозно — каза Танис решително и гласът му накара олелията да стихне. Тълпата се умълча. — Благодаря на всички за топлото посрещане. Трудно ми е да изразя колко много означава за мен да бъда отново в родината си. Но сега аз и приятелите ми бихме искали да останем насаме. Моля ви, вече е късно…

Хората заговориха съчувствено, чу се и добросърдечно ръкопляскане. Само неколцина се начумериха и промърмориха под нос, че колкото по-велик е рицарят, толкова по-ярко сияе бронята в собствените му очи (стара поговорка от времето, когато рицарите от Соламния бяха обект на присмех). Речен вятър остави Тика на грижите на Дезра и отиде да избута навън неколцината помайващи се гости, които бяха решили, че Танис е имал предвид всички, с изключение на тях. Полуелфът бдеше над Карамон, който хъркаше блажено на пода и гледаше хората да не стъпчат грамадния мъж. Той размени поглед с Речен вятър, когато степният вожд мина покрай него, но не беше време за приказки, преди всички да напуснат странноприемницата.

Отик Сандет стоеше на вратата, благодареше на всеки следващ за това, че се е отбил при тях и уверяваше хората, че утре вечер странноприемницата отново ще бъде отворена. Когато и последният гост си отиде, Танис пристъпи към него. Чувстваше се смутен и объркан. Но Отик го спря, преди да заговори.

Старият мъж улови ръката на Танис и му прошепна:

— Радвам се, че си тук. Заключи, когато свършите. — Той хвърли поглед на Тика и направи заговорнически знак на полуелфа. — Танис — каза той отново шепнешком, — ако се случи да видиш Тика да взима някаква сума от кутията с пари, просто не обръщай внимание. Някой ден тя ще ги върне. Аз просто се правя, че нищо не виждам. — Старецът отмести очи към Карамон и поклати тъжно глава. — Зная, че ти можеш да му помогнеш — промърмори той, кимна с глава и закуцука навън в нощта, облегнат на бастуна си.

„Да му помогна! — помисли си Танис гневно. — Ние дойдохме тук да търсим неговата помощ.“ В това време Карамон захърка особено силно, събуди се наполовина, блъвна около себе си опустошителните пари на джуджешката ракия и сетне отново заспа дълбоко. Танис погледна безрадостно към Речен вятър и сетне отчаяно поклати глава.

Кризания се взираше в изпружилия се на земята Карамон с някаква смесица от съчувствие и отвращение.

— Клетият човек — каза тя тихо. Медальонът на Паладин проблесна под светлината на свещниците. — Може би аз…

— Нищо не можеш да направиш за него — извика Тика горчиво. — Той не се нуждае от лечение. Просто е пиян, не виждаш ли сама? Мъртвопиян!

Кризания извърна учуден поглед към Тика, но преди жрицата да каже нещо, Танис се завтече обратно при Карамон.

— Помогни ми, Речен вятър — каза той и се наведе. — Хайде да го отнесем у до…

— О, я го оставете тук! — тросна се Тика, бършейки очи с края на престилката си. — И без това е прекарал доста нощи на пода. Една повече няма да му навреди. — Тя се извърна към Танис. — Исках да ти кажа. Наистина исках. Но си помислих… продължих да се надявам… Той много се развълнува, когато писмото ти пристигна. Беше… е, добре, дълго време не бях го виждала да прилича толкова на себе си. Помислих си, че това може да помогне. Че той може да се промени. Затова не ви спрях да дойдете. — Тя увеси глава. — Простете ми.

Танис стоеше неуверено край едрия войн.

— Не разбирам. Откога…

— Затова не можахме да дойдем на сватбата ти, Танис — рече Тика, докато връзваше престилката си на възли. — Толкова много исках! Но… — Тя заплака отново и Дезра нежно я прегърна.

— Седни, Тика — прошепна Дезра, насочвайки я към едно сковано от дърво сепаре с високи облегалки.

Тика се отпусна там, установявайки изведнъж, че краката вече не я държат и скри глава в ръцете си.

— Хайде всички да седнем — каза Танис отсечено — и да си съберем ума. Ей, ти там — полуелфът махна с ръка на блатното джудже, което надничаше изпод дървения бар. — Донеси ни няколко халби с бира, една кана вино за лейди Кризания, малко пикантни картофи…

— По-добре аз да донеса тези неща, Танис — усмихна се Дезра. — Ако Раф се заеме с това, възможно е да се появи тук с някоя кана с картофи.

— Мен помага! — възрази Раф с негодувание.

— Ти изхвърли боклука! — сряза го Дезра.

— Мен много помага… — мънкаше Раф неутешимо и се затътри навън, ритайки краката на масата, за да успокои наранените си чувства.

— Стаите ви са в новото крило на странноприемницата — смотолеви Тика. — Елате, ще ви ги покажа…

— По-късно ще ги видим — каза Речен вятър сурово, но когато погледна Тика, в очите му се появи нежно съчувствие. — Седни и поговори с Танис. Той скоро трябва да тръгва.

— По дяволите! Конят ми! — извика Танис, скачайки изведнъж на крака. — Казах на момчето да го докара отпред…

— Ще отида да им кажа да почакат — предложи Речен вятър.

— Не, аз ще отида. Няма да отнеме и минута…

— Приятелю — каза Речен вятър тихо, минавайки покрай него, — имам нужда да се поразходя навън! Ще се върна да ти помогна за… — той кимна с глава по посока на хъркащия Карамон.

Танис се облегна назад с облекчение. Мъжът от степите излезе. Кризания седна на масата срещу Танис, наблюдавайки Карамон с недоумение. Танис продължи да говори на Тика за дребни и незначителни неща, докато накрая тя изправи снага и дори се усмихна. Когато Дезра донесе напитките, Тика вече изглеждаше поуспокоена, макар лицето й да беше все още измъчено и напрегнато. Кризания, забеляза Танис, едва се докосна до виното. Тя просто седеше на местото си, от време на време хвърляше поглед на Карамон и между веждите й отново се появяваше тъмна бръчка. Танис знаеше, че й дължи обяснение за случващото се, но преди това искаше самият той да си го обясни.

— Кога… — поде Танис неуверено.

— Кога започна? — Тика въздъхна. — Преди около шест месеца, след като се върнахме тук. Погледът й се отмести към Карамон. — Той беше толкова щастлив в началото. В града цареше истински хаос, Танис. Оцелелите преживяха ужасна зима. Онези, чиито къщи бяха разрушени, живееха където намерят — пещери, навеси, коптори. Когато дойдохме тук, драконидите вече ги нямаше и хората бяха започнали да съзиждат отново домовете си. Те посрещнаха Карамон топло, като герой, а бардовете вече пееха песните си за победата над Царицата.

Очите на Тика проблясваха от сълзите и припомнената гордост.

— Той беше толкова щастлив, Танис, поне за известно време. Хората имаха нужда от него. Работеше денем и нощем — поваляше дървета, влачеше трупи от хълма, вдигаше къщи. Зае се дори с ковашка работа, след като Терос си отиде. Е, не го биваше толкова много в това. — Тика се усмихна тъжно. — Но беше щастлив и никой не му намираше кусури. Правеше пирони, подкови и колела на каруци. Първата година беше добра за нас, наистина добра. Ние бяхме женени и Карамон сякаш започна да забравя за… за…

Тика преглътна. Танис я потупа по ръката и след като мълчаливо хапна няколко залъка от храната и отпи от виното, Тика продължи:

— Пролетта на миналата година обаче, всичко се промени. Нещо се случи с Карамон. Не зная точно какво. Като че ли беше свързано с… — тя замълча и поклати глава. — Градът процъфтяваше. Един ковач, когото бяха държали пленник в Пакс Таркас, се засели тук и подхвана ковашките работи. О, да, хората се нуждаеха от нови домове, но те можеха и да почакат. Аз поех странноприемницата. — Тика сви рамене. — Предполагам, че изведнъж Карамон се е видял с твърде много свободно време.

— Никой не се е нуждаел от него — отбеляза Танис мрачно.

— Дори и самата аз… — Тика преглътна отново и избърса очите си. — Може би аз съм виновна.

— Не — рече Танис, отнесъл се някъде далече в мислите и спомените си. — Не си виновна ти, Тика. Май знаем кой е виновен.

— Както и да е — пое си дълбоко въздух Тика, — опитах се да му помогна, но бях толкова заета тук! Предложих му да прави какво ли не и той опита… наистина опита. Помагаше на местния стражар и преследваше дракониди-отстъпници. Известно време работеше като телохранител и придружаваше пътници до Хейвън. Но никой не го наемаше втори път. — Гласът й заглъхна. — И веднъж миналата зима самите хора от кервана, който трябваше да брани, го докараха тук, проснат на една шейна. Мъртво пиян. Беше станало така, че те го бяха бранили. Оттогава насетне той не прави нищо друго, освен да спи, да яде и да виси с някакви бивши наемни войници в „Коритото“, онова отвратително място в другия край на града.

Мислейки си, че би било добре Лорана да е тук, докато говорят за тези неща, Танис подхвърли:

— Може би… ъ-ъ… едно бебе?

— Миналото лято бях бременна — каза Тика глухо, облягайки чело на ръката си. — Но не за дълго. Изгубих детето. Карамон така и не научи. А след това — тя заби поглед в дървената маса, — е, ние вече не спим в една стая.

Танис се изчерви смутено, помилва я по ръката и побърза да смени темата.

— Преди малко спомена, че това е било свързано с нещо. Какво точно имаше предвид?

Тика потръпна и отпи отново от виното.

— Тогава тръгнаха едни слухове, Танис — каза тя с тих приглушен глас. — Мрачни слухове. Можеш да предположиш за кого се отнасяха.

Танис кимна.

— Карамон му писа, Танис. Аз видях писмото. То беше… сърцето ми се скъса от мъка, когато то прочетох. Там нямаше нито думичка на обвинение или укор. Беше изпълнено с любов. Той молеше брат си да се върне и да дойде да живее при нас. Умоляваше го да обърне гръб на мрака.

— И какво стана? — попита Танис, макар че се досещаше за отговора.

— То се върна обратно — прошепна Тика. — Неотворено. Дори печатът си стоеше там. А на плика беше написано: „Аз нямам брат. Не познавам човек на име Карамон.“ И отдолу имаше подпис Рейстлин!

— Рейстлин! — Кризания погледна Тика, сякаш я виждаше за първи път. В широко отворените й очи се четеше почуда. Тя отмести поглед от младата червенокоса жена към Танис и към огромния войн на пода, който се оригваше доволно в пиянския си сън. — Карамон… Това е Карамон Маджере? Това е неговият брат. Близнакът, за който ми говореше. Човекът, който можел да ме придружи в моето пътуване.

— Простете ми, ваша милост — отвърна Танис и се изчерви. — Аз нямах никаква представа, че той…

— Но Рейстлин е толкова… умен, толкова могъщ. Мислех си, че неговият близнак ще бъде също като него. Рейстлин е прецизен и има изключителна власт над себе си и над онези, които му служат. Той е перфекционист, докато този тук… — Кризания махна с ръка по посока на Карамон, — този жалък окаяник, макар да заслужава съчувствието и молитвите ни, е…

— Вашият „прецизен и умен перфекционист“ има определена заслуга този човек да се превърне в „жалкия окаяник“, когото виждате, преподобна дъще на Паладин — каза Танис язвително, сдържайки предпазливо гнева си.

— А може да се е случило точно обратното — отвърна Кризания и погледна Танис студено. — Може би именно поради липса на любов Рейстлин се е отвърнал от светлината и е поел към тъмнината.

Тика вдигна учудено очи към Кризания.

— Липса на любов? — повтори тя тихо.

Карамон изстена в съня си и се замята на пода. Тика скочи бързо на крака.

— По-добре да го пренесем у дома. — Тя зърна високата фигура на Речен вятър на вратата и се извърна към Танис. — Нали ще те видя утре сутринта? Няма ли да останеш… поне за една нощ?

Танис се вгледа в умоляващите й очи и му се прииска да си отхапе езика, вместо да й отговори. Ала нямаше какво да стори.

— Съжалявам, Тика — каза той и взе ръцете й в своите. — Бих искал да мога, но трябва да вървя. Има още много път до Квалиност, а не мога да дръзна да закъснея. Навярно съдбата на две царства зависи от това да бъда там навреме.

— Разбирам — каза Тика тихо. — Така или иначе това не е твой проблем. Ще се справя някак.

От безсилие на Танис му се прииска да си отскубне брадата. Повече от всичко желаеше да остане и да помогне, стига да му бе по силите. Поне би могъл да поговори с Карамон и да се опита да налее малко разум в дебелата му глава. Но ако не отидеше на погребението, Портиос можеше да го приеме като обида, а това щеше да се отрази неблагоприятно не само на личните му отношения с брата на Лорана, но и на съюзническия договор, който се подготвяше между Квалинести и Соламния.

Малко по-късно Танис отмести поглед към Кризания и си спомни, че има още един проблем. Той сподави стона си на безсилие. Не можеше да я вземе със себе си в Квалиност. Портиос нямаше нужда от духовни лица от човешката раса.

После изведнъж му хрумна нещо.

— Вижте — каза Танис, — ще се върна след погребението. — Очите на Тика засияха радостно. Той се обърна към лейди Кризания: — Ще ви оставя тук, преподобна дъще на Паладин. Тук в странноприемницата и в този град ще бъдете в безопасност. Вашето пътуване се провали, но когато се върна, ще мога да ви придружа до Палантас.

— Пътуването ми не се е провалило — каза Кризания решително. — Аз ще продължа нататък и възнамерявам да стигна до Кулата на върховното чародейство в Уейрит, за да получа там съвет от Пар-Салиан от Ордена на Белите мантии.

Танис поклати глава.

— Не мога да ви заведа сега — каза той, — а очевидно и Карамон не е в състояние. Затова ви предлагам…

— Да — прекъсна го Кризания безучастно. — Няма съмнение, че Карамон е негоден да се справи с това. — Затова ще изчакам вашия приятел кендер да ми доведе лицето, което беше изпратен да намери, и след това ще продължа сама.

— В никакъв случай! — извика Танис. Речен вятър повдигна вежди, за да му напомни с кого разговаря. С известно усилие полуелфът се овладя. — Милейди, вие нямате никаква представа за опасностите, които ви грозят! Освен онези тъмни създания, които ни преследваха — мисля, че всички знаем кой ги е изпратил — съм чувал Карамон да разказва разни истории за Уейритската гора. Там все още цари тъмнина! Ще се върнем в Палантас и ще събера неколцина рицари.

За първи път Танис зърна лек цвят върху мраморните страни на Кризания. Тъмните й вежди се сключиха в размисъл. Сетне лицето й се проясни. Тя вдигна очи към Танис и се усмихна.

— Няма никаква опасност — каза жрицата. — Аз съм в ръцете на Паладин. Може Рейстлин наистина да е изпратил тези тъмни създания, но те не могат да ми сторят нищо! Те по-скоро укрепиха моята решителност. — Тя видя върху лицето на Танис да пада още по-тъмна сянка и въздъхна. — Добре, обещавам поне да помисля върху това. Навярно сте прав и пътуването наистина е много опасно…

— И е загуба на време! — промърмори Танис. Мъката и изтощението го караха да говори без заобикалки за онова, което мислеше за налудничавия план на тази жена. — Ако Пар-Салиан можеше да унищожи Рейстлин, той щеше да го е направил много отдавна.

— Да го унищожи! — Кризания изгледа Танис с уплаха в студените си сиви очи. — Аз не търся неговото унищожение.

Изненадан, полуелфът се втренчи в нея.

— Искам да го върна в правилния път — продължи Кризания. — А сега бих желала да се оттегля в покоите си, ако някой бъде така любезен да ме отведе дотам.

Дезра побърза да се отзове. Кризания пожела хладно лека нощ на всички и я последва към стаята си. Танис я изпрати с поглед, онемял от почуда. Той чу Речен вятър да промърморва нещо на ке-шу. След това Карамон простена отново. Речен вятър смушка Танис с лакът. Двамата се приведоха над спящия войн и с известно усилие изправиха огромния мъж на крака.

— В името на Бездната, колко е тежък! — изпъшка Танис, залитайки под тежестта на отпуснатото тяло, когато ръцете на Карамон провиснаха лениво около раменете му. От вонята на вкисната джуджешка ракия му се догади.

— Как може да пие тази гадост? — попита Танис Речен вятър, докато двамата влачеха пияния мъж към вратата, следвани от притеснената Тика.

— Преди време видях как един войн стана жертва на това проклятие — промърмори Речен вятър. — Той падна от една скала и загина, преследван от създания, които бяха само в неговата глава.

— Трябваше да остана… — прошепна Танис.

— Не можеш да водиш чужда битка, приятелю — отсече Речен вятър. — Особено, когато тя е между един човек и собствената му душа.

Беше минало полунощ, когато Танис и Речен вятър домъкнаха Карамон до дома му, хвърляйки го безцеремонно в леглото. Танис никога не се беше чувствал толкова уморен през живота си. Раменете го боляха от мъкненето на отпуснатото тяло на грамадния войн. Беше изтощен и изчерпан, а приятните спомени от миналото сега бяха като стари рани — отворени и кървящи. На това отгоре до зазоряване му предстоеше да язди още часове наред.

— Бих искал да мога да остана — каза той отново на Тика, докато стояха с Речен вятър пред вратата й, загледани в мирно спящия град Утеха. — Чувствам се отговорен…

— Не, Танис — отвърна Тика тихо. — Речен вятър е прав. Не можеш да водиш тази война. Сега си имаш свой собствен живот. Освен това не можеш да сториш нищо. Дори е възможно положението да стане още по-лошо, ако се намесиш.

— Предполагам, че е така — намръщи се Танис. — Тъй или иначе ще бъда тук след една седмица. Тогава ще поговоря с Карамон.

— Много мило от твоя страна — въздъхна Тика и след кратко мълчание смени темата на разговора. — Между другото, какво имаше предвид лейди Кризания, когато спомена за някакъв кендер, който щял да дойде тук? За Тасълхоф ли става дума?

— Да — отвърна Танис, почесвайки се по брадата. — Идването му по някакъв начин е свързано с Рейстлин, макар да не знам точно как. Натъкнахме се на Тасълхоф в Палантас. Той поде дългите си истории и аз я предупредих, че само половината от казаното от него е истина и тази половина вероятно е някаква безсмислица. Кендерът обаче, навярно е успял да я придума да го изпрати да търси някого, който според нея можел да й помогне да върне Рейстлин в правия път!

— Тази жена може и да е свята жрица на Паладин — поде Речен вятър строго, — и дано боговете ми простят, че говоря така за един от техните избраници, но си мисля, че е луда. — След като изказа това мнение, той преметна лъка си през рамо и се приготви да тръгва.

Танис поклати глава. Сетне прегърна Тика и я целуна.

— Боя се, че Речен вятър е прав — каза й той тихо. — Дръж под око лейди Кризания, докато е тук. Ще поговоря с Елистан за нея, когато се върна. Питам се, доколко той е бил наясно с нейния налудничав план. А, и ако Тасълхоф се появи тук, гледай да не го изпускаш от поглед. Не искам изведнъж да изскочи изневиделица в Квалиност! Така и така ще си имам достатъчно грижи с Портиос и елфите!

— Разбира се, Танис — промълви Тика. За момент тя се сгуши в него, търсейки утеха в силата и състраданието, което усещаше в гласа и докосването му.

Танис се поколеба, но не я освободи от прегръдката си. Не му се искаше да я пуска. Надниквайки в малката къщичка, той чу Карамон да подвиква нещо насън.

— Тика… — заговори той.

Но тя се отдръпна от него.

— Тръгвай, Танис — каза младата жена решително. — Чака те дълъг път.

— Тика, бих искал… — Каквото и да кажеше, щеше да бъде безполезно и двамата знаеха това.

Обръщайки се бавно, Танис последва Речен вятър с тежки стъпки.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, на устните на Тика трепна усмивка.

— Ти си много мъдър, Танис Полуелф — каза си тя, докато стоеше на верандата. — Но този път грешиш. Лейди Кризания не е луда. Тя е влюбена.