Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (30)

Глава 12

Промени времето! — каза си Тасълхоф разпалено, прехвърляйки се през градинската ограда, след което се озова на свещената земя на Храма сред цветните лехи. В парка се разхождаха свещеници, които разговаряха за радостта, която ще им донесат предстоящите годишни празници. Тас предпочете да не ги прекъсва и се просна по корем на земята, макар това да означаваше, че ще накаля сините си панталони.

Доста приятно беше да си лежи тук сред червените коледни рози, наречени така, защото цъфтяха само по Коледа. Времето беше топло и даже прекалено топло, както казваха повечето хора. Тас се ухили. Как да им имаш вяра на хората. Ако пък беше студено, както подобава на сезона на Коледните празници, щяха да се оплакват, че е твърде мразовито. На него му харесваше да е топло. Да, малко трудно се дишаше в този задушен въздух, но пък в края на краищата не може да се иска всичко наведнъж.

Кендерът подслушваше свещениците с интерес. Забавите по Коледните празници тук вероятно бяха прекрасни, реши той и дори за кратко обмисли възможността да вземе участие в някоя от тях. Първият от върволицата празници бе днес — Коледното приветствие. Обикновено той не продължаваше дълго, защото всички искаха да се наспят добре и да се подготвят за същинските Коледни тържества, които пък започнаха утре призори и щяха да траят няколко дни. Това бяха и последните тържества преди началото на истинската люта и тъмна зима.

„Може би ще се включа в утрешното празненство“, помисли си Тас. Той реши, че Коледното приветствие в Храма ще бъде твърде официално и помпозно и по тази причина глупаво и скучно, поне от гледната точка на един кендер. Но разбира се, свещениците, които подслушваше, говореха за него с трепет и вълнение.

Утре Карамон щеше да се бие. Игрите бяха един от върховите моменти на Коледните празници. Утрешните двубои щяха да решат кои отбори ще получат правото да се изправят един срещу друг на Последния тур — последните боеве през тази година, преди арената да бъде затворена до края на зимата. Победителите в тези финални игри щяха да спечелят свободата си. И разбира се, вече беше предрешено кой ще спечели утре — отборът на Карамон. По неизвестна причина тази новина дълбоко потисна исполина.

Тас поклати глава. „Никога няма да разбера този човек!“, помисли той. Цялото това чумерене и приказките за чест и доблест! В края на краищата това беше само игра. Във всеки случай за него самия щеше да е по-лесно. Тас нямаше да има никакъв проблем да се измъкне и да се позабавлява.

Не, въздъхна кендерът. Имаше по-сериозни неща, за които трябваше да се погрижи. Спирането на Катаклизма беше по-важно нещо от една или дори от няколко забави. Той щеше да пожертва собственото си забавление заради голямата кауза.

Почувствал се изведнъж благороден и праведен (и доста отегчен), Тас се вторачи ядосано в свещениците, пожелавайки си скоро да се разкарат. Най-накрая те се прибраха в Храма и градината опустя. Тас въздъхна с облекчение, стана на крака и отупа дрехите си от прахта. Сетне откъсна една коледна роза, пъхна я в косите си, нагласени в прическа в чест на празниците и се мушна в Храма.

Палатът на Царя-жрец също беше украсен в очакване на Коледните празници и дъхът на кендера спря при вида на цялата му красота и великолепие. Той се оглеждаше очарован и се дивеше на хилядите коледна рози от безчетните градини на Крин, които изпълваха коридорите със сладък аромат. Венци от вечно цъфтящи растения добавяха допълнително ухание, а слънчевите лъчи проблясваха върху островърхите им, лъскави листа, преплетени с панделки от червено кадифе и лебедови пера. По масите бяха сложени редки екзотични плодове — дарове, пристигнали от цял Крин, за да донесат радост на всички в Храма. Имаше и подноси с чудни торти, бонбони и захаросани ядки. Тас се сети за Карамон, натъпка добре кесиите си и с удоволствие си представи радостта на грамадния мъж. Той никога не бе виждал приятелят му да остава потиснат при вида на захаросан бадемов еклер.

Кендерът бродеше щастливо по коридорите. Всъщност почти бе забравил за целта на идването си и трябваше непрекъснато да си напомня за важната мисия. Никой не му обръщаше никакво внимание. Мислите на хората, които срещаше, бяха погълнати от предстоящите празненства, държавните дела, църковните работи или от двете заедно. Малцина си правеха труда да го погледнат втори път. От време на време някой гвардеец го измерваше строго с поглед, но Тас само му се усмихваше жизнерадостно, махваше му с ръка и продължаваше по пътя си. Имаше една стара кендерска поговорка: „Не си сменяй цвета, заради цвета на стените. Дръж се естествено и стените ще си сменят цвета, за да бъдат в тон с теб.“

След многобройни завои и лъкатушения (и определен брой спирания за разглеждане на интересни предмети, някои, от които се озоваха в кесиите му), Тас попадна в един коридор, който не беше украсен, не гъмжеше от весели хора, улисани в приготовления за празненствата и не отекваше от гласовете на хоровете, репетиращи коледни химни. В този коридор завесите бяха дръпнати и не допускаха слънчевите лъчи. Това място беше студено и тъмно и будеше още по-силен страх заради контраста с останалата част от света.

Тас се прокрадваше надолу безшумно без някаква определена причина, с изключение на тази, че коридорът бе толкова тих и мрачен, че сякаш очакваше всеки, който тръгне по него да бъде също толкова тих и мрачен, а ако ли пък не беше, това страшно щеше да го оскърби. „Последното нещо, което искам, е да обидя един коридор“, мислеше си кендерът, вървейки колкото можеше по-незабележимо.

Мисълта, че може да му се удаде да се промъкне в стаята на Рейстлин, без магът да разбере това и да зърне провеждането на някакъв магически експеримент, определено никога не му беше идвала на ум.

Когато се приближи до вратата, чу гласа на Рейстлин и по тона му предположи, че той има посетител.

„Мътните да го вземат! — помисли си най-напред Тас. И сега, за да разговарям с него, ще трябва да чакам този вътре да си отиде. Въпросът обаче, е в това, че и аз имам важна мисия. Колко неучтиво от негова страна! Чудя се колко ли време още ще продължават да дрънкат.“

Кендерът доближи ухо до ключалката, за да разбере, ако може, колко време възнамерява да остане този вътре и с изненада чу как на мага отговаря женски глас.

— Този глас ми звучи познато — каза си кендерът, притискайки се още повече към вратата. — Разбира се! Кризания! Чудя се какво ли прави тя тук!

— Прав си, Рейстлин — чу я Тас да казва с въздишка, — твоето крило е много по-спокойно от онези натруфени коридори. Когато за първи път дойдох тук, бях уплашена. Усмихваш се, но наистина беше така. Признавам си, толкова пуст, безрадостен и студен ми се стори този коридор. Но сега навсякъде в Храма е толкова горещо, че не може да се диша. Дори и празничните украси ми изглеждат потискащи. Боли ме като виждам такова прахосничество и толкова много пропилени средства, с които може да се помогне на хората в нужда.

Тя спря да говори и Тас чу някакво шумолене. И тъй като мълчанието продължи, този път кендерът долепи до ключалката окото си. Стаята се виждаше съвсем ясно. Тежките завеси бяха дръпнати, но вътре горяха свещи с мека светлина. Кризания седеше на стол с лице към вратата. Шумоленето, което бе чул, очевидно идваше от нейната мантия и говореше за нейното нетърпение или неудовлетвореност. Младата жена оброни глава на ръката си и шпионинът на ключалката забеляза, че изражението й издаваше смущение и обърканост.

Но не това накара кендера да отвори широко очи. Кризания беше променена! Нямаше ги обикновените, аскетични одежди. Нямаше я и строгата прическа. Тя беше облечена както и другите жрици в бяла мантия, която обаче беше украсена с пищни бродерии. Ръцете й бяха голи, макар около една от тях да имаше тънка златна лента, която подчертаваше чистата белота на кожата й. Косите й падаха надолу като вълни и обгръщаха раменете й в пухкава мекота. По страните й имаше лека руменина, а очите й бяха топли и се взираха в черната фигура срещу нея, която беше с гръб към Тас.

— Хм — рече кендерът с интерес. — Тика беше права.

— Не зная защо дойдох тук — чу Тас да казва Кризания малко по-късно.

„Аз пък зная“, помисли си той развеселен, долепяйки ухо за ключалката, за да чува по-добре.

Младата жрица продължи:

— Винаги съм изпълнена с надежда, когато идвам при теб, но всеки път си тръгвам потисната и нещастна. Смятам да ти покажа пътя на правдата и на истината и да ти докажа, че само и единствено ако следваме този път, можем да се надяваме да донесем мир на света. Но ти винаги обръщаш думите ми наопаки.

— Ти сама си задаваш въпроси — дойде отговорът на Рейстлин и отвътре се чу шумолене, сякаш магът се приближи към жената. — Аз просто отварям сърцето ти, за да можеш да ги чуеш. Сигурен съм, че Елистан е противник на сляпата вяра…

Тас долови саркастичните нотки в гласа на мага, но те очевидно останаха незабелязани за Кризания, защото тя му отговори бързо и искрено.

— Разбира се. Той ни насърчава да поставяме нещата под съмнение и често ни дава примера със Златна луна… за това как нейните въпроси довели до завръщането на истинските богове. Но резултатът от въпросите трябва да бъде по-голяма яснота, а твоите въпроси само ме правят по-объркана и нещастна!

— Колко добре познавам това чувство — прошепна Рейстлин толкова тихо, че Тас почти не бе сигурен какво точно е казал. Кендерът обаче, чу Кризания да се размърдва на стола си и бързо надникна, рискувайки да пропусне отговора й. Сега магът беше съвсем близо до нея и бе хванал ръката й над лакътя. След тези думи на Рейстлин, жрицата се наведе към него и импулсивно сложи длан върху ръката му. Когато тя заговори, в гласа й имаше толкова много надежда, любов и радост, че на Тас му се стори, че топлината й го залива целия.

— Искрен ли си в това, което каза? — попита Кризания. — Докоснаха ли нещо в теб моите немощни слова? Не, не извръщай глава! Виждам по лицето ти, че си мислил и разсъждавал над тях. Ние с теб си приличаме. Разбрах това още първия път, когато те срещнах. А! Отново се усмихваш, подиграваш ми се. Добре, давай. Аз зная истината. Ти ми каза същото нещо, когато те посетих в Кулата. Каза, че съм амбициозна като теб. Мислех над това и смятам, че си прав. Амбициите ни приемат различни форми, но може би не са толкова различни, както си мислех някога. Ние и двамата водим самотен живот и сме отдадени на мисията си. Не откриваме сърцата си пред никого, дори и пред онези, които могат да ни бъдат най-близки. Ти се обграждаш с тъмнина, но, аз видях у теб нещо повече от нея, Рейстлин. Топлината, светлината…

Тас бързо доближи око до ключалката. „Сега той ще я целуне, помисли си кендерът полудял от вълнение. Това е прекрасно! Нямам търпение да разкажа на Карамон!“

— Хайде, глупако! — поучаваше той Рейстлин нетърпеливо, докато магът седеше там, държейки Кризания за ръцете. — Как успява въобще да устои? — мърмореше кендерът, виждайки леко разтворените устни и блестящите очи на младата жена.

Изведнъж Рейстлин пусна Кризания, извърна се и се изправи рязко.

— По-добре си върви — каза й той дрезгаво. Тас въздъхна и се дръпна възмутен от вратата. Сетне се облегна на стената и поклати глава.

От стаята на мага се чу кашлица, дълбока и раздираща, и след това нежният глас на Кризания, изпълнен със загриженост.

— Не е нищо сериозно — каза Рейстлин, отваряйки вратата. — Не се чувствам добре от няколко дни. Не можеш ли да се досетиш за причината? — попита той и задържа вратата наполовина отворена. Тас стоеше, опрял гръб в стената, за да не го видят и в същото време не желаеше да прекъсне или да изпусне нещо. — Не си ли го почувствала досега?

— Да, почувствах нещо — прошепна Кризания, притаила дъх. — Но какво имаш предвид?

— Гневът на боговете — отвърна Рейстлин и за Тас стана очевидно, че това не беше отговорът, който Кризания се бе надявала да чуе. Магът не забеляза това и продължи. — Яростта им пулсира върху мен, сякаш слънцето се приближава все по-близо и по-близо до тази окаяна планета. Може би затова се чувстваш потисната и нещастна.

— Може би — промълви Кризания.

— Утре е Коледа — каза Рейстлин тихо. — След тринадесет дни Царят-жрец ще се обърне със своята молба към боговете. Той и министрите му вече са планирали това. Това е известно и на боговете. Те му изпратиха предупреждение — изчезването на свещениците. Но това не привлече вниманието му. Всеки следващ ден от Коледа нататък предупрежденията ще стават по-категорични и ясни.

Чела ли си „Хроника на последните тринадесет дни“ на Астинус? Доста потискащо четиво, а още по-неприятно ще бъде човек да преживее тези дни.

Кризания го погледна с грейнало лице.

— Присъедини се към нас, преди Катастрофата да започне — каза тя пламенно. — Пар-Салиан е дал на Карамон магически предмет, който ще ни върне в нашето време. Кендерът ми каза…

— Какъв магически предмет? — попита изведнъж Рейстлин със странен глас, който предизвика тръпки по гърба на кендера и стресна Кризания. — Как изглежда той? Как работи? — Очите му трескаво горяха.

— Н-не зная — запъна се Кризания.

— О, аз ще ви обясня — предложи кендерът и се показа иззад вратата. — Боже мой, простете! Не исках да ви уплаша. Просто случайно дочух. И между другото, Весела Коледа и на двама ви — Тас протегна малката си ръка, която никой не пое.

На лицето и на Рейстлин, и на Кризания бе изписано едно и също изражение и по-точно изражението на човек, който неочаквано е открил, че в супата му е паднал паяк. Невъзмутим, Тас пъхна ръка в джоба си и забърбори жизнерадостно.

— Та за какво говорехме? А да, за магическия предмет. Да… — продължи кендерът, но забеляза, че очите на Рейстлин се присвиват тревожно, — когато бъде разгънат, той прилича на… на скиптър и има… топка в единия си край, цялата обсипана със скъпоценни камъни. Горе-долу е толкова голям. — Тас раздалечи длани на около една човешка ръка разстояние. — Но когато е разгънат. След това Пар-Салиан му направи нещо и той…

— … се сгъна навътре — довърши думите му Рейстлин, — така че човек да може да го носи в джоба си.

— Точно така! — извика развълнувано Тас. — Абсолютно правилно. Как разбра?

— Познавам този предмет — отвърна Рейстлин и Тас отново долови онези странни нотки в гласа му, някакво потрепване и напрегнатост. Но дали издаваха страх или ликуване, кендерът не можеше да каже.

— Какво е това нещо? — попита Кризания.

Магът не отговори веднага. Лицето му изведнъж бе заприличало на неразгадаема, безстрастна и студена маска.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той. — Не съм изучил достатъчно тази сфера. — Сетне той се обърна към кендера. — А ти какво искаш? Или просто подслушваш през ключалките?

— Определено не! — отвърна Тас обиден. — Дойдох да разговарям с теб… ако разбира се, си приключил с лейди Кризания — поправи се кендерът и хвърли бърз поглед към жрицата.

Тя му отговори с една доста недружелюбна гримаса — или поне така му се стори — и след това се извърна отново към Рейстлин.

— Ще те видя ли утре? — попита младата жена.

— По-скоро не — отговори той. — Разбира се, няма да взема участие в Коледното празненство.

— О, аз също не искам да ходя… — поде Кризания.

— Ще те очакват — каза рязко той. — Освен това, заради удоволствието от твоята компания аз доста занемарих проучванията си.

— Разбирам — рече Кризания. Нейният собствен глас сега беше хладен и отчужден и Тасълхоф можеше да се закълне, че в него има болка и разочарование.

— Сбогом, господа — добави тя миг по-късно, когато стана ясно, че Рейстлин няма какво повече да каже.

Жрицата се поклони леко и тръгна надолу по тъмния коридор, а бялата й мантия като че ли отнесе със себе си малкото светлина, която имаше там.

— Ще предам на Карамон, че му изпращате почитанията си — извика подир нея Тас, за да привлече вниманието й, но не се получи. Кендерът се обърна към Рейстлин с въздишка. — Боя се, че Карамон не е успял да я впечатли много. Но тогава той беше под влиянието на джуджешката ракия…

Рейстлин се покашля.

— Да обсъждаш поведението на брат ми ли си дошъл? — прекъсна го магът хладно. — Ако е така, можеш да си вървиш…

— О, не! — побърза да каже Тас и се усмихна. — Дойдох да спра Катаклизма!

За първи път през живота си и за огромно негово удовлетворение кендерът видя думите му тотално да смайват Рейстлин. Но радостта му от това постижение не продължи дълго. Лицето на мага стана бледо и сковано. Огледалните му очи сякаш се разцепиха и позволиха на Тас да надникне в тъмните им, огнени дълбини, които магът пазеше скрити. Силни ръце като ноктите на хищна птица се впиха в раменете на кендера до болка. Миг по-късно Тас почти влетя в стаята на Рейстлин и вратата се затвори зад него с оглушителен трясък.

— Кой ти даде тази идея? — попита Рейстлин.

Тас се дръпна уплашено назад и огледа неспокойно стаята, а кендерските му инстинкти му подсказваха, че ще е добре да намери място, където да се скрие.

— Ъъъ… всъщност ти ми я даде — заекна той. — Е, н-не точно. Но ти спомена нещо, че идването ми т-тук може да промени времето. И аз си п-помислих, че спирането на Катаклизма би било нещо добро…

— Как смяташ да го направиш? — попита Рейстлин, а очите му горяха с такъв силен огън, че Тас направо го избиваше пот, като ги погледнеше.

— Ами… възнамерявах първо да го обсъдя с теб, разбира се — рече кендерът, надявайки се, че ласкателството му ще има някакъв ефект върху Рейстлин. — И след това си мислех — ако получа одобрението ти — просто да отида при Царя-жрец и да му кажа, че прави много голяма грешка. Една от най-големите грешки на всички времена, така да се каже. И съм сигурен, че като му обясня, той ще се вслуша…

— Сигурен си, казваш — прекъсна го Рейстлин. Гласът му беше хладен и овладян, но Тас с изненада долови в него нотки на огромно облекчение. — И така — магът се извърна настрани, — ти смяташ да разговаряш с Царя-жрец. А ако той откаже да те изслуша? Тогава какво?

Кендерът понечи да отговори, но остана с отворена уста.

— Май не съм мислил над тази възможност — отвърна Тас малко по-късно, сетне въздъхна и сви рамене. — Тогава просто си отиваме вкъщи.

— Има още един начин — каза Рейстлин тихо и седна на стола си, взирайки се в кендера с огледалните си очи. — Добър начин! Начин, по който Катаклизмът може да бъде спрян с абсолютна сигурност.

— Има друг начин? — извика разпалено Тас. — Какъв е той?

— Магическото приспособление — отговори Рейстлин и разпери тънките си ръце. — Неговата мощ е огромна, много по-голяма, отколкото Пар-Салиан е казал на моя брат-идиот. Ако бъде активирано в Деня на Катаклизма магията му ще унищожи огнената планина над света и никой няма да пострада.

— Наистина ли? — ахна Тас. — Това е прекрасно. — След това обаче се намръщи. — Но мога ли да бъда сигурен. Ами ако просто не се получи…

— Какво имаш да губиш? — попита Рейстлин. — Не губиш нищо дори и да не проработи по някаква причина, в което много се съмнявам. — Магът се усмихна на наивността на кендера. — В края на краищата това нещо е било създадено от магьосници от най-висок ранг…

— Като драконовите сфери? — вметна Тас.

— Като драконовите сфери — отсече Рейстлин, подразнен от прекъсването. — Но дори и да не проработи, ти винаги можеш да го използваш, за да избягаш в последния момент.

— С Карамон и Кризания — добави Тас.

Рейстлин не отговори, но във вълнението си кендерът не забеляза това. След това се сети за нещо друго.

— А, ако Карамон реши да тръгне преди това? — попита Тас.

— Няма да го направи — отвърна тихо Рейстлин. — Довери ми се — допълни той, забелязвайки, че Тас е готов да спори.

Кендерът отново се отдаде на размисъл и въздъхна.

— Тъкмо си мислех за нещо. Не смятам, че Карамон ще ми даде да ползвам приспособлението. Пар-Салиан му каза да го пази с цената на живота си. Той никога не го изпуска от очи, а когато излиза навън, го заключва в един сандък. И съм сигурен, че няма да ми повярва, ако тръгна да му кажа за какво ми трябва.

— Не му казвай. Денят на Катаклизма е денят на последния тур — каза Рейстлин и сви рамене. Ако предметът изчезне за кратко, той никога няма да забележи липсата му.

— Но това би означавало да го открадна! — рече Тас потресен.

Рейстлин сви устни.

— Да го наречем вземане назаем — поправи го магът, за да го утеши. — И при това за една достойна кауза! Карамон няма да се разсърди. Аз познавам брат си. Помисли си само колко горд ще бъде той с теб.

— Прав си — каза Тас и грейна от щастие. — Аз ще бъда истински герой, по-велик дори от самия Кронин Тисълнот. А как да разбера как работи приспособлението?

— Аз ще ти дам указания — каза Рейстлин и се изправи. Сетне се разкашля отново. — Ела при мен пак… след три дни. А сега… трябва да почивам.

— Разбира се — каза Тас бодро и също стана на крака. — Надявам се скоро да се почувстваш по-добре. — Кендерът тръгна към вратата. Когато стигна до нея обаче, той се поколеба. — О, нямам подарък за теб. Извинявай…

— Ти вече ми направи такъв — рече Рейстлин. — Подарък с неоценима стойност. Благодаря ти.

— Така ли! — каза Тас смаян. — А, говориш за спирането на Катаклизма! Няма защо. Аз…

В следващия миг той се озова в средата на градината, зяпайки розовите храсти, а недалече от него имаше един безкрайно учуден свещеник, който очевидно бе видял кендерът да се материализира от нищото посред пътеката.

— Слава на брадата на Реоркс! Ще ми се и аз да го мога това нещо — каза Тасълхоф с копнеж.