Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (24)

Глава 6

Великанът-човекоядец въведе Карамон и Тас в една голяма зала. През ума на исполина прелетя трескавото осъзнаване, че тя всъщност е пълна с хора.

— Него нов човек — изсумтя Рааг и посочи с жълтия си, мръсен палец застаналия до него Карамон. Това беше въвеждането на грамадния мъж в „школата“. Изчервявайки се и потънал от неудобство заради железния нашийник около врата си, който го правеше нечия собственост, Карамон продължи да гледа надолу в посипания със слама дървен под. Думите на Рааг предизвикаха само неясно мърморене, което накара исполина да вдигне глава. Сега разбра, че се намира в столова. Между двадесет и тридесет мъже от различни раси и националности седяха по масите на малки групи и се хранеха.

Някои от тях гледаха Карамон с любопитство, но други изобщо не му обърнаха внимание. Неколцина кимнаха, но повечето просто продължиха да ядат. Грамадният мъж тъкмо се чудеше какво да направи по-нататък, но Рааг бързо реши проблема му. Слагайки ръка на рамото на Карамон, великанът-човекоядец го блъсна грубо към една от масите. Карамон се препъна и едва не падна, но успя да се задържи на крака, преди да се блъсне в нея. Сетне се завъртя бързо и погледна гневно великана. Рааг му се ухили насреща, помръдвайки леко ръце.

Карамон разбра, че това беше уловка, защото твърде често го бяха гледали с този поглед по кръчмите, опитвайки се да предизвикат едрия мъж към сбиване. Но в това сбиване той не можеше да излезе победител. Макар да беше два метра висок, Карамон не достигаше дори и до рамото на великана-човекоядец, а ръката на Рааг беше толкова огромна, че можеше да обхване целия му дебел врат. Той преглътна, разтри ударения си крак и седна на дългата дървена маса.

Рааг му се присмя и сетне обиколи с кривогледия си поглед всеки един от присъстващите в столовата. Свивайки рамене и промърморвайки нещо в знак на разочарование, хората се върнаха към обяда си. От една маса в ъгъла, на която седяха минотаври, се разнесе смях. Рааг им се ухили в отговор и излезе от стаята.

Усещайки, че се изчервява от смущение, Карамон се приведе над масата и се опита да изчезне. Срещу него имаше човек, но едрият войн не можеше да срещне погледа му. За разлика от него Тас нямаше такива проблеми. Той се покачи на пейката до него и се вторачи в съседа им с любопитство.

— Аз съм Тасълхоф Кракундел — каза кендерът и протегна малката си ръка към грамадния чернокож мъж срещу тях, който също носеше нашийник. — Аз също съм нов тук — продължи Тас, чувствайки се обиден от това, че не е бил представен.

Чернокожият вдигна глава от храната си, погледна Тас, без да поема ръката му и сетне отмести очи към Карамон.

— Вие двамата партньори ли сте?

— Да — отвърна Карамон, благодарен на другия, че не е отворил дума за случилото се с Рааг. Изведнъж той усети миризмата на храната, задуши въздуха лакомо и устата му се напълни със слюнка. Сетне погледна одобрително чинията на мъжа, която беше препълнена с печено сърнешко, картофи и филии хляб и въздъхна. — Поне ви хранят добре, както изглежда.

Карамон видя чернокожият мъж да хвърля бърз поглед към големия му корем и да се споглежда развеселен с една висока и изключително красива жена, която седна до него със също толкова пълна чиния. Когато я зърна, Карамон отвори широко очи. Сетне се изправи тромаво и се поклони.

— Ваш слуга, мадам… — поде той.

— Седни веднага, дебелако! — сряза го гневно жената и загорялата кожа на лицето й потъмня още повече. — Скоро всички ще ти се смеят на глас!

И наистина няколко души вече се кискаха. Жената се извърна и ги стрелна с поглед, посягайки към камата, която висеше на колана й. При вида на проблясващите й зелени очи мъжете сподавиха смеха си и се върнаха към обяда си. Високата красавица изчака още малко, за да се убеди, че ги е сплашила достатъчно и сетне също започна да се храни, забивайки вилицата си в месото с бързи и нервни движения.

— И-извинявай — заекна Карамон и едрото му лице поруменя. — Не исках да…

— Забрави — отвърна жената дрезгаво. Акцентът й беше толкова особен, че Карамон не можа да определи произхода й. Тя приличаше на човек, с изключение на странния й говор (по-странен дори в сравнение с този на останалите тук) и крайно необикновения цвят на косите й, който представляваше някакъв убит, оловен нюанс на зеленото. Те бяха гъсти и прави, хванати на дълга плитка на гърба й. — Виждам, че си нов тук. Скоро ще разбереш, че не трябва да се държиш към мен по-различно, отколкото към другите. На арената или извън нея. Ясно ли е?

— На арената — каза Карамон още по-стъписан. — Ти… нима и ти си гладиатор?

— И при това един от най-добрите — каза чернокожият мъж срещу тях и се ухили. — Аз съм Ферагас от Северен Ергот, а това е Кийри Сирената…

— Сирена! От морските дълбини? — Тас ахна от вълнение. — Една от онези жени, които могат да се превръщат в други неща и…

Красавицата хвърли към кендера толкова яростен поглед, че Тас премигна и замлъкна. След това тя завъртя бързо глава към Карамон.

— Смешно ли ти се струва това, робе! — попита Кийри, впивайки очи в нашийника на едрия мъж.

Карамон го докосна с ръка и отново се изчерви. Кийри се изсмя кратко и злобно, но Ферагас го погледна със съчувствие.

— С времето ще свикнеш с него — каза той и сви рамене.

— Никога няма да свикна с това нещо! — извика Карамон и сви големите си юмруци.

Кийри отново насочи вниманието си към него.

— Ще ти се наложи, защото иначе сърцето ти ще се сломи и ще умреш — каза тя хладно.

Толкова красива беше тази жена и толкова гордо се държеше, че собственият й железен нашийник приличаше на колие от чисто злато, помисли си Карамон. Той понечи да й отговори, но беше прекъснат от един дебел мъж с бяла мазна престилка, който тръсна една чиния пред Тасълхоф.

— Благодаря — каза учтиво кендерът.

— Гледай да не свикнеш с обслужването — озъби му се готвачът. — Оттук нататък си взимаш чинията и се оправяш сам, като всички други. Ето — той подхвърли пред кендера един дървен диск, — това ти е купонът за храна. Ако не го покажеш, не получаваш храна. А ето и твоят — добави готвачът и метна същия кръгъл предмет към Карамон.

— А къде е храната ми? — попита едрият мъж и пъхна дървения диск в джоба си.

Мъжът с бялата престилка сложи грубо една купа пред исполина и понечи да си тръгне.

— Какво е това? — изръмжа Карамон, вторачен в чинията си.

Тас се надигна да погледне.

— Пилешки бульон — каза той услужливо.

— Зная, че е пилешки бульон — отвърна Карамон басово. — Питам дали това не е някаква шега? Защото на мен никак не ми е смешно — добави той и изгледа гневно Ферагас и Кийри, които му се хилеха. Едрият мъж се завъртя, както седеше на пейката, сграбчи готвача и го дръпна назад. — Разкарай оттук тази помия и ми донеси някаква истинска храна!

С изненадваща бързина и сръчност готвачът се отскубна от хватката на Карамон, изви ръката на исполина зад гърба му и тикна лицето му в купата със супа.

— Опитай я сега и гледай да ти хареса — изръмжа той и дръпна главата му от купата, държейки го за косата. — Защото в продължение на един месец няма да получиш друга храна, освен тази.

Тас спря да се храни и наблюдаваше случващото се с грейнало лице. Кендерът забеляза също, че всички в залата бяха прекъснали обяда си, убедени, че този път ще има сбиване.

Лицето на Карамон, по което се стичаше супа, беше мъртвешки бледо. По бузите му бяха избили червени петна, а очите му святкаха заплашително.

Готвачът го гледаше самодоволно, сам свил юмруците си.

Тас нямаше търпение да види как човекът с бялата престилка ще бъде разкъсан на парчета. Карамон стисна огромните си пестници толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Той вдигна едната си голяма ръка и започна да бърше бавно супата от лицето си.

Готвачът изсумтя презрително, обърна се и се заклатушка към вратата.

Тас въздъхна. „Това определено не беше предишният Карамон“, помисли си той тъжно, спомняйки си с тъга как приятелят му беше убил с голи ръце двама дракониди, блъсвайки главите им една в друга. После пък остави натъркаляни на земята петнадесет главорези с различна степен на осакатяване, които бяха имали глупостта да се опитат да го ограбят. Поглеждайки към Карамон с крайчеца на окото си, Тас премълча острите думи, които бяха на езика му и продължи да се храни с прималяло от мъка сърце.

Грамадният мъж ядеше бавно, загребваше супата с лъжица и я преглъщаше, сякаш изобщо не усещаше вкуса й. Тас видя жената и чернокожият мъж отново да си разменят погледи и за миг се уплаши, че ще му се присмеят. Кийри даже отвори уста, но после видя нещо в предната част на залата, което я накара да замълчи и да се върне към обяда си. Тогава Тас забеляза Рааг отново да влиза в столовата, следван от двама широкоплещести мъже от човешката раса.

Те продължиха надолу и се спряха зад гърба на Карамон. Рааг смушка едрия войн с ръка.

Карамон се извърна бавно.

— Какво има? — попита той с унил глас, който беше почти неузнаваем.

— Ти идва с мен веднага — рече Рааг.

— Сега се храня… — поде грамадният войн, но двамата мъже го сграбчиха за ръцете и го измъкнаха от пейката, преди дори да успее да завърши изречението си. И тогава Тас видя един проблясък от стария дух на Карамон. Лицето му стана страшно и моравочервено. Сетне той замахна тромаво, опитвайки се да удари единия от двамата. Но мъжът се изсмя подигравателно и избегна юмрука му с лекота. Другият пък ритна жестоко Карамон в корема. Исполинът изпъшка и падна на четири крака на земята. Двамата слуги на Рааг го хванаха за краката и го повлякоха. Карамон овеси глава и отказа да се съпротивлява.

— Почакайте! Къде… — Тас стана на крака, но нечия силна ръка улови неговата и го задържа.

Кийри поклати глава предупредително и Тас седна обратно.

— Какво ще му направят? — попита той.

Жената сви рамене.

— Довърши си яденето — каза му тя строго.

Тас остави вилицата си.

— Не съм много гладен — измънка той, а мислите му се върнаха към онзи странен и жесток поглед на джуджето към Карамон, докато бяха пред арената.

Чернокожият мъж се усмихна на кендера, който седеше пред него.

— Хайде, ела — каза той, изправяйки се и сетне протегна приятелски ръка на Тас. — Ще ти покажа твоята стая.

Всички минаваме през това първия ден. След известно време приятелят ти ще се оправи.

— След известно време — изсумтя презрително Кийри и бутна чинията си.

 

 

Тас лежеше сам в стаята, която му бяха казали, че ще дели с Карамон. Не беше кой знае какво. Намираше се под арената и приличаше повече на затворническа килия, отколкото на стая. Но Кийри му каза, че всички гладиатори живеят в такива.

— Те са чисти и топли — каза му тя. — Не са много хората по света, които могат да кажат подобно нещо за мястото, където спят. Освен това, ако живеем в лукс, ще се изнежим.

„Е, определено нямаше такава опасност“, помисли си кендерът, докато обхождаше с поглед голите каменни стени, покрития със слама под, масата с кана за вода и купа на нея и двата малки сандъка за личните им вещи. Един малък прозорец високо горе на тавана, на нивото на самата земя допускаше вътре сноп светлина. След като легна на коравото легло, Тас се зае да наблюдава как слънцето пътува из стаята му. Кендерът се замисли дали да не отиде да поразгледа наоколо, но имаше чувството, че това няма да му донесе удоволствие, преди да разбере какво са направили на Карамон.

Светлите слънчеви линии върху пода ставаха все по-дълги и по-дълги. По едно време вратата се отвори и Тас скочи трескаво на крака, но това беше само един друг роб, който хвърли на пода някакъв чувал и отново затвори вратата. Кендерът, разбира се, надникна да види какво има в чувала и сърцето му се сви. Вътре бяха нещата на Карамон. Всичко, което беше на него, включително и дрехите! Тас започна да ги разглежда тревожно, търсейки петна от кръв. Но по тях нямаше нищо такова. Всичко си им беше наред. По едно време ръцете му напипаха нещо в един таен вътрешен джоб.

Той бързо го извади оттам и дъхът му секна. Магическото устройство от Пар-Салиан! Как са пропуснали да го намерят, питаше се той, любувайки се на обсипаното със скъпоценни камъни изящно украшение, докато го въртеше в ръката си. Разбира се, то беше магическо, напомни си Тасълхоф. На вид това беше просто дрънкулка, но той бе видял как Пар-Салиан превръща един подобен на скиптър предмет точно в тази вещ в дланта му. Несъмнено тя притежаваше силата да остава скрита за случайни хора, ако не желаеше да бъде намерена.

Тас я държеше, премяташе я в ръката си, наблюдаваше как слънцето искри в блестящите й диаманти и въздишаше с копнеж. Това беше най-прелестното, дивно и фантастично нещо, което бе виждал в живота си. Той отчаяно желаеше да го притежава. Без да се замисля повече, кендерът надигна малкото си тяло от леглото и тъкмо се канеше да посегне към кесиите си, когато изведнъж се спря.

— Тасълхоф Кракундел — обади се един глас, който някак неприятно му напомни за този на Флинт, — забъркваш се в сериозна работа. Това нещо е Пътят към дома. Самият Пар-Салиан, Великият Пар-Салиан, го връчи тържествено на Карамон. То принадлежи на Карамон. Негово си е и ти нямаш никакво право да му го отнемаш!

Тас потръпна. Със сигурност никога през живота си не бе имал подобни мисли. Той погледна подозрително магическото устройство. Може би именно то изпращаше в главата му тези неловки хрумвания!

Кендерът реши, че не желае да има нищо общо с този предмет и бързо го пъхна в сандъка на Карамон. Като допълнителна предпазна мярка той заключи дървената кутия и пъхна ключа в дрехите на приятеля си. По-нещастен дори отпреди, Тас се върна в леглото.

Слънцето току-що се беше скрило и кендерът се тревожеше все повече и повече, когато отвън се чуха гласове. Вратата се отвори със силен ритник.

— Карамон! — извика Тас ужасен и скочи на крака.

Двамата широкоплещести мъже довлякоха големия мъж вътре и го хвърлиха на леглото му. Сетне се ухилиха и излязоха, затръшвайки вратата след себе си. От леглото дойде тих звук подобен на стон.

— Карамон! — прошепна Тас. После грабна каната, наля малко вода в купата и застана до леглото на грамадния войн. — Какво ти направиха? — попита той тихо и навлажни устните на приятеля си с вода.

Карамон изпъшка отново и поклати немощно глава. Тас огледа бързо тялото му. Нямаше никакви видими рани, кръв, подутини, морави отоци или следи от камшик. Но все пак очевидно го бяха измъчвали. Грамадният мъж беше в агония. Тялото му беше плувнало в пот. Очите му се въртяха с бялото навън като на умиращ. От време на време мускулите му потръпваха конвулсивно и от устните му се откъртваше мъчителен стон.

— С… с дибата ли те измъчваха? — попита Тас и преглътна. — Или може би с колелото? Или пък са ти мачкали палците с онези винтове? — Нито едно от тези неща не оставяше следи по тялото или поне така беше чувал.

Карамон измънка някаква дума.

— Какво? — Тас се наведе над него, миейки лицето му с вода. — Какво каза? Гим… гим… и после не чух. — Кендерът свъси вежди. — Никога не съм чувал за мъчения, което да започва с „гим“ — мърмореше си той. — Чудя се за какво ли става дума.

Карамон запелтечи отново, пъшкайки.

— Гим… гим… гимнастика! — каза накрая Тас тържествуващо и остави каната на пода. — Гимнастика? Ама това не е мъчение!

Карамон отново простена.

— Това са само упражнения, лигльо такъв! — извика Тас. — Да не искаш да кажеш, че аз съм чакал тук, изгубил ума и дума от тревога, представяйки си всевъзможни страхотии, докато ти си правил упражнения?!

Карамон едва намери сили да се понадигне малко от леглото. Протягайки голямата си лапа, той улови Тас за яката на ризата и го дръпна към себе си, за да го погледне очите.

— Веднъж бях пленен от таласъми — прошепна Карамон дрезгаво, — които ме вързаха за едно дърво и цяла нощ ме измъчваха. После бях ранен от дракониди в Ксак Тсарот. Малки дракончета са дъвкали краката ми в занданите на Тъмната царица. И ти се кълна, че никога през живота си не съм изпитвал по-голяма болка от сега! Махни се оттук и ме остави да умра спокойно.

След това грамадният войн изпъшка отново, отпусна немощно ръката си и затвори очи. Тас скри усмивката си и пропълзя обратно в леглото си.

— Мисли си, че сега много го боли — каза си кендерът. — Да почака само и да види как ще се чувства на сутринта!

 

 

Лятото в Истар свърши. И дойде есен, толкова красива, каквато малцина си спомняха някога да е имало. Тренировките на Карамон започнаха и войнът ги преживя, макар на моменти да си мислеше, че предпочита да умре. Самият Тас неведнъж бе силно изкушен да избави големия, разглезен лигльо от нещастието му. При един от тези случаи кендерът се събуди през нощта от сърцераздирателно ридание.

— Карамон? — каза Тас сънливо и се надигна в леглото си.

Не последва отговор, вместо това се чу още едно изхлипване.

— Какво има? — попита Тас, обзет от внезапна тревога. Сетне стана от леглото и припна бос по студения каменен под. — Някакъв сън ли сънува?

На лунната светлина видя как Карамон кимна.

— Нещо за Тика? — попита милозливият кендер и почувства как сълзите му напират при вида на мъката на грамадния мъж. — Или за Рейстлин? Или ти е мъчно за теб? Страхуваш ли се…

— Една кифла! — изстена Карамон.

— Какво? — попита Тас безучастно.

— Една кифла! — прохленчи исполинът. — О, Тас! Толкова съм гладен. Сънувах една кифла като онези, които ми печеше Тика, залята с гъст мед и посипана с малки хрупкави лешници…

Тас взе от пода една обувка и го замери с нея, а после си легна отново, кипнал от възмущение.

Но веднъж, след два месеца усилени тренировки, той се вгледа в Карамон по-внимателно и трябваше да признае, че големият мъж е имал нужда точно от това. Увисналите тлъстини на кръста му вече ги нямаше, отпуснатите му бедра отново бяха твърди като камък, а мускулите на ръцете, гърдите и гърба му се вълнуваха както едно време. Очите му бяха ясни и бдителни. Бездушният и празен поглед се беше изгубил. Джуджешката ракия беше изцедена от тялото му с много хвърлена пот, носът му вече не се червенееше като камба, а лицето му не беше подпухнало и отекло. Беше придобил силен бронзов загар от тренировките на открито. Джуджето пък се разпореди кестенявите коси на война да бъдат оставени да растат на воля, каквато беше модата в Истар и сега те се спускаха покрай лицето му и падаха на вълни върху гърба му.

Освен това Карамон вече беше превъзходно обучен боец. Макар да имаше опит и отпреди, подготовката му не бе цялостна и методична, а техниките, които владееше, беше заимствал главно от своята полусестра Китиара. Но Арак имаше инструктори по бойни изкуства от цял свят и сега Карамон се учеше от най-добрите.

Освен това исполинът беше принуден да пази достойнството си във всекидневните сблъсъци със самите гладиатори. Някога горд с уменията си на борец, Карамон дълбоко се засрами, когато още след втория рунд бе тръшнат по гръб не от друг, а от Кийри. Чернокожият Ферагас пък още с първия удар изпрати меча му във въздуха и го фрасна по главата със собствения му щит.

Но Карамон беше способен и старателен ученик. Естествената му дарба му позволяваше да усвоява техниките бързо. Не мина много време и Арак вече наблюдаваше с радост как грамадният мъж запраща Кийри с лек удар на земята или хладнокръвно оплита Ферагас с мрежата му и приковава чернокожия на арената със собствения му тризъбец.

Самият Карамон отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Той все така ненавиждаше железния нашийник и рядко минаваше ден, без да поиска да го разбие и да избяга, но силата на тези чувства отслабна, когато интересът му към тренировките се пробуди. Исполинът винаги бе имал слабост към военния живот. Обичаше да има някой, който да му казва какво да прави и кога да го направи. Единственият истински проблем беше с актьорските му способности.

Винаги открит и честен, дори в прекалена степен, най-тежката част от обучението му дойде, когато трябваше да се преструва, че губи. От него се очакваше да имитира силен вик на болка, когато Ролф скачаше с крака върху гърба му. Налагаше му се да се сгромолясва смъртно ранен в мига, в който Варваринът го намушкваше с фалшивия си, сгъващ се меч.

— Не! Не! Не! Грамадно чучело такова! — крещеше побеснял Арак. Един ден джуджето изруга Карамон, приближи се до него и го удари силно право в лицето.

— Оу! — извика Карамон с истинска болка, но не посмя да отвърне, виждайки, че Рааг наблюдава сцената с радостно оживление.

— Ето, това е — рече Арак, отстъпвайки тържествуващо крачка назад, стиснал все още юмруци, по чиито кокалчета имаше следи от кръв. — Запомни този вик. Именно той се харесва на баламите.

Тъй или иначе, като актьор Карамон се оказа безнадежден. Дори когато крещеше, човек оставаше с впечатлението, че са ощипали някаква повлекана и по никакъв начин не можеше да си представи, че това е предсмъртен вик, както бе споделил веднъж Арак с Кийри. И накрая един ден на джуджето му хрумна идея.

Тя му дойде наум по време на следобедните тренировки, наблюдавани от неголяма публика. Арак понякога допускаше външни лица, защото беше забелязал, че това е добре за бизнеса. Този път той забавляваше един благородник, който беше дошъл със семейството си от Соламния. Благородникът имаше две млади и много очарователни дъщери. От момента, в който седнаха на скамейките, те така и не откъснаха погледи от Карамон.

— Защо не го видяхме да се бие онази вечер? — попита едната баща си.

Благородникът погледна въпросително джуджето.

— Нов е — отвърна Арак дрезгаво. — Все още се обучава. Но пък от друга страна е почти готов. Даже си мислех дали да не го включа… кога казахте, че ще дойдете на Игрите?

— Не сме казвали… — поде благородникът, но в този момент и двете му дъщери нададоха вик, дълбоко разстроени, че могат да пропуснат събитието. — Е — поправи се той, — може би, ако си намерим билети.

Двете момичета запляскаха щастливо с ръце и завъртяха отново глави към Карамон, който в това време се дуелираше с Ферагас. Тялото на младия мъж блестеше от пот, косите му падаха около лицето му на влажни къдри, а самият той се движеше с изяществото на опитен атлет. Виждайки възхитените погледи на момичетата, джуджето изведнъж проумя колко забележително красив е младият Карамон.

— Той трябва да победи — въздъхна една от девойките. — Не мога да понеса да видя как губи!

— И наистина ще победи — рече другата. — Просто е обречен да победи. И дори изглежда като победител.

— Разбира се! Това решава всичките ми проблеми! — каза изведнъж джуджето, при което цялото семейство на благородника го изгледа озадачено. — Победителят! Несъкрушимият боец. Човекът, който не знае как да загуби! Врекъл се да отнеме собствения си живот, ако някой го победи!

— О, не! — извикаха ужасени и двете момичета. — Не говорете такива неща!

— Но това е самата истина — отвърна джуджето, потривайки доволно ръце.

— Тези хора ще пропътуват дълъг път — каза той на Рааг същата вечер — с надеждата да бъдат тук, когато той загуби. И разбира се, той няма да загуби… или поне много дълго време. А междувременно ще покорява нежните сърца. Сега това вече ми стана ясно. И имам точно подходящия костюм за него…

А по същото време Тасълхоф намираше живота си на арената за много интересен. В началото, когато му казаха, че не става за гладиатор, дълбоко се натъжи, защото си беше внушил, че му е писано да стане новият Кронин Тисълнот — героят на Кендерия и няколко дни се мота насам-натам, смачкан от скука. Това свърши с инцидент, при който едва не беше убит от един разярен минотавър, който хвана кендера да минава безгрижно през стаята му.

Минотаврите страшно се разгневиха. Те се биеха на арената единствено за удоволствие и понеже се смятаха за по-висша раса, живееха и се хранеха отделно от другите. Затова пазеха тяхното крило от сградата неприкосновено и неосквернено.

Потърпевшият минотавър довлече кендера при Арак с искане да му бъде разрешено да го съсече и да изпие кръвта му.

Джуджето може би щеше да се съгласи, защото нямаше бог знае каква нужда от кендери, но си спомни за разговора, който бе имало с Кварат скоро, след като купи двамата роби. По някаква причина най-висшият църковен служител в страната желаеше да не им се случи нищо лошо. Затова се наложи да отхвърли молбата на минотавъра, но за да го поуспокои му даде един шопар, който можеше да заколи за развлечение. След това Арак отведе Тас настрани, удари му няколко плесници и най-накрая му разреши да напуска арената и да обикаля града, ако обещае да се прибира всяка вечер.

Тас, който тъй или иначе вече на няколко пъти се беше измъквал от арената, страшно се развълнува и се отплати на джуджето, като му носеше всякакви малки дрънкулки, каквито сметнеше, че могат да се понравят на господаря му. Арак оценяваше това внимание и биеше кендера само с пръчка, вместо с камшик, когато Тас се опитваше да носи тайно сладки на Карамон.

Така Тасълхоф Кракундел обикаляше из Истар, когато си поиска и бързо се научи да отбягва срещите с градските стражи, които таяха една съвсем необяснима неприязън към кендерите. Оказа се даже, че Тас може да прониква дори в самия Храм.

Въпреки тежките тренировки, въздържанието от храна и другите проблеми, Карамон нито за момент не забравяше истинската си цел. Той беше получил едно кратко и хладно известие от лейди Кризания и знаеше, че тя е добре. Но това беше всичко. От Рейстлин нямаше ни вест, ни кост.

В началото Карамон се отчая, че никога няма да намери нито брат си, нито Фистандантилус, защото никога не му позволяваха да напуска арената. Но скоро разбра, че Тас може да посещава места и да вижда неща много по-лесно от него, дори и да беше свободен. Хората бяха склонни да се отнасят към кендерите като към деца — все едно че не съществуват. А Тас беше дори по-вещ от обикновените кендери в умението си да се стопява сред сенките, да се мушва под завесите и да се прокрадва тихо по коридорите.

От друга страна Храмът беше толкова огромен и така претъпкан с поклонници, които идваха и си отиваха по всяко време на деня, че Тас лесно оставаше незабелязан или в най-лошия случай му подвикваха ядосано да се разкара. Допълнително предимство беше и фактът, че в кухните работеха няколко кендери-роби и дори неколцина кендери-свещеници посещаваха и напускаха Храма съвсем свободно.

На Тас страшно му се искаше да се сприятели с тях и да ги разпита за родината и най-вече кендерите-свещеници, защото никога не бе чувал, че е имало такива. Но не смееше. Карамон го беше предупредил да не приказва твърде много и поне в този случай Тас беше взел думите му на сериозно. Решавайки, че ще бъде твърде мъчително постоянно да е нащрек да не изпусне нещо за дракони, катаклизми или други смущаващи хората от това време работи, той сметна, че ще бъде по-добре да се въздържа от изкушението да отваря дума за каквото и да е било. И така, оставаше му удоволствието да си вре носа из храма и да събира информация.

— Видях Кризания — докладва той една вечер на Карамон, след като исполинът се беше борил с Ферагас. Тас легна на леглото си, докато Карамон тренираше с боздуган и верига в средата на стаята, понеже Арак искаше от него да владее и други оръжия, освен меча. Забелязвайки, че приятелят му се нуждае от още много тренировки, кендерът се изтегли в далечния край на леглото, колкото може по-далече от необузданите замахвания на война.

— Как е тя? — попита Карамон, поглеждайки към него с интерес.

Тас поклати глава.

— Не зная. Като че ли е добре. Или поне не изглежда болна. Но не ми се стори и много щастлива. Лицето й беше бледо и когато се опитах да я заговоря, просто не ми обърна внимание. Мисля, че изобщо не ме позна.

Карамон се намръщи.

— Опитай се да разбереш какво става около нея — каза той. — Не забравяй, че тя също търси Рейстлин. Може да е нещо свързано с него.

— Добре — отвърна кендерът и се наведе рязко надолу, за да избегне боздугана, който профуча над главата му. — А ти внимавай малко повече. И защо не вземеш да се дръпнеш малко назад? — Тас докосна тревожно главата си, за да види дали всичката му коса е там.

— И като стана дума за Рейстлин — каза Карамон с приглушен глас. — Сигурно не си открил нищо за него и днес.

Тас поклати глава.

— Разпитвах къде ли не. Понякога при Фистандантилус идват негови чираци. Но нито един от тях не отговаря на описанието на Рейстлин. А нали разбираш, един човек със златиста кожа и очи като пясъчни часовници лесно би се откроил сред тълпата. Но може би скоро ще открия нещо — добави кендерът видимо оживен. — Чух, че Фистандантилус се е върнал.

— Така ли? — Карамон спря да върти боздугана и се извърна с лице към Тас.

— Да. Самият аз още не съм го видял, но чух свещениците да приказват за това. Сигурно е изплувал във въздуха направо в Залата за аудиенции на Царя-жрец. Ето така — бам! И готово. Много драматично.

— Да — изсумтя Карамон. Сетне завъртя боздугана замислено и се умълча толкова дълго, че накрая Тас се прозя и започна да се унася в сън. Затова, когато исполинът заговори, гласът му силно го сепна.

— Тас — рече Карамон, — това е нашият шанс.

— Нашият шанс за какво? — Кендерът се прозя отново.

— Да убием Фистандантилус — каза войнът тихо.