Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (11)

Глава 9

Даламар седеше в кабинета на мага на същия стол, на който бе седяла Китиара по време на посещението си. Но тъмният елф далеч не се чувстваше толкова комфортно и не беше така самоуверен като предишната гостенка. И въпреки това, страхът му беше добре прикрит. Външно той изглеждаше спокоен и сдържан. Малко по-силната руменина върху бледото му елфическо лице можеше да бъде обяснена с вълнението от това, че е получил доверието на господаря си.

Даламар бе идвал в кабинета често, но никога и в присъствието на своя повелител. Рейстлин прекарваше вечерите си тук сам, отдаден на четенето и проучването на наредените по стените томове. Никой не смееше да го безпокои през това време. Даламар влизаше в кабинета само денем и само когато Рейстлин бе зает другаде. В тези часове тъмният елф имаше право — или по-скоро от него се изискваше — сам да изучава заклинателните книги, или поне някои от тях. Беше му забранено да докосва онези с тъмносиня подвързия.

Разбира се, Даламар бе нарушил тази забрана веднъж. Подвързията бе много студена, толкова студена, че изгори кожата му. Пренебрегвайки болката, той успя да отвори корицата, но още след първия поглед побърза да я затвори. Думите вътре звучаха безсмислено и той не разбра нищо от тях. Долови също и защитното заклинание, което тегнеше върху им. Случеше ли се някой да се загледа достатъчно дълго в тези слова, щеше да полудее, ако не разполагаше с верния ключ за превода им.

Рейстлин забеляза наранената ръка на Даламар и го попита какво се е случило. Тъмният елф отвърна хладнокръвно, че е разлял някаква киселина при приготвянето на заклинателна смес. Архимагът се усмихна и не каза нищо. Не беше и нужно. И двамата разбираха за какво става дума.

Но сега той беше в кабинета по покана на Рейстлин и седеше срещу него, в известен смисъл като равен с равен. И Даламар почувства стария си страх, преплетен с опияняващо вълнение още веднъж.

Рейстлин седеше пред него на гравираната си дървена маса, сложил ръка върху тъмносинята подвързия на една дебела заклинателна книга. Пръстите на архимага разсеяно галеха книгата, докосвайки леко сребърните руни върху корицата. Очите му бяха приковани в Даламар. Тъмният елф нито помръдна, нито шавна, усещайки върху себе си този настойчив пронизващ поглед.

— Бил си много млад, когато си се подложил на Изпитанието — заговори изведнъж Рейстлин с тихия си глас.

Даламар трепна. Не това беше очаквал.

— Не и толкова млад колкото вас, шалафи — отвърна той. — Прехвърлил съм деветдесетте, което отговаря приблизително на двадесет и пет човешки години. А вие сте бил само на двадесет и една, когато сте издържал Изпитанието.

— Да — прошепна Рейстлин и над златистото му лице падна някаква сянка. — Бях… на двадесет и една.

Даламар забеляза ръката върху заклинателната книга да се свива изведнъж в пристъп на внезапна болка. Видя също златистите очи да припламват. Този израз на вълнение не изненада младия чирак. Всеки маг, който искаше да навлезе във висшето изкуство на магията, трябваше да се подложи на Изпитанието. То се провеждаше в Кулата на върховното чародейство в Уейрит под ръководството на представители на трите цвята мантии. Преди много, много време магьосниците на Крин бяха разбрали нещо, което бе убягнало на свещениците — за да се запази равновесието в света, махалото трябваше да се люлее свободно между доброто, злото и неутралността. Ако някоя от трите страни станеше твърде могъща — която и да бе тя — светът би поел към собствената си разруха. Висшата магия, откъдето идваше истинската власт, не беше място за непохватни некадърници. Задачата на теста бе да отсее именно тях — и при това трайно. Смъртта беше наказанието за провала. Даламар все още имаше кошмари от собствения си изпит и затова добре разбираше реакцията на Рейстлин.

— Аз издържах Изпитанието — прошепна архимагът, взирайки се назад във времето. — Но когато излязох от онова ужасно място, изглеждах така, както ме виждаш сега… кожата ми беше придобила златист оттенък, косата ми беше бяла, а очите ми… — Той се върна в настоящето и заби поглед в Даламар. — Знаеш ли какво виждам с тези очи, които приличат на пясъчни часовници?

— Не, шалафи.

— Виждам как времето въздейства върху нещата — отвърна Рейстлин. — Човешката плът се сбръчква пред тези очи, цветята повяхват и умират, самите скали рухват, докато ги наблюдавам. Около мен витае винаги зима. Дори ти, Даламар — архимагът втренчи ужасяващия си поглед в чирака, — дори елфическата плът, която старее толкова бавно, е като кратък пролетен миг. Дори върху младото ти лице, Даламар, аз виждам отпечатъка на смъртта!

Тъмният елф потръпна и този път не може да прикрие чувствата си. Той неволно се притисна назад към меката облегалка на стола. През ума му неволно прелетя защитно заклинание и след това — макар и против волята му — се яви и друго, чието предназначение беше да наранява, а не да отбранява. „Глупак, присмя се миг по-късно на себе си Даламар, възвръщайки бързо самообладанието си. Нима бих могъл да го убия с някое от моите хилави заклинания?“

— Точно така — промълви Рейстлин в отговор на мислите на Даламар, както често се случваше. — На Крин няма създание, което може да ми навреди. Със сигурност това не е и в твоите възможности, чирако. Но ти си смел и имаш кураж. Често си стоял до мен в лабораторията, заставайки лице в лице с онези, които издърпвах от други паралелни плоскости на битието. Ти знаеше, че дори само да си поемех въздух в неподходящ момент, те можеха да изтръгнат сърцата от телата ни и да ги погълнат, докато се гърчим пред тях в ужасни страдания.

— За мен това беше привилегия — прошепна Даламар.

— Да — отвърна Рейстлин разсеяно, защото мислите му бяха полетели в друга посока. След това той повдигна вежди. — И предполагам, си знаел, че ако се случеше подобно нещо, щях да спася себе си, а не теб?

— Разбира се, шалафи — отвърна Даламар непоколебимо. — Наясно съм и поемам риска. — Очите на тъмния елф просветнаха. За момент той забрави страховете си и се наведе разпалено напред. — Не, шалафи, аз приканвам опасностите! Готов съм да пожертвам всичко заради…

— Магията — завърши вместо него Рейстлин.

— Да! Заради магията! — извика Даламар.

— И силата, която тя дава — кимна Рейстлин. — Ти си амбициозен. Но се питам докъде се простират амбициите ти? Дали искаш да застанеш начело на своя народ? Или пък мечтаеш да сложиш ръка върху някое царство и да държиш владетеля му в подчинение, наслаждавайки се на благата на земите му? А може би се стремиш към съюз с някой тъмен властелин, както беше през дните на драконите? Моята сестра Китиара, например, ми довери, че те намира за много привлекателен. Тя би се радвала на компанията ти. Особено ако владееш магическите изкуства, които се практикуват в спалнята…

— Шалафи, аз никога не бих осквернил…

Рейстлин махна с ръка.

— Шегувам се, чирако. Но ти разбираш какво имам предвид. Дали бляновете ти са насочени към някое от нещата, които изброих?

— Да, разбира се, шалафи — Даламар се чувстваше разколебан и объркан. Накъде водеше всичко това? Несъмнено трябваше да сподели нещо с господаря си, но доколко можеше да се разкрие? — Аз…

Рейстлин го прекъсна.

— Да, виждам, че съм попаднал близко до целта. Открих предела на твоите амбиции. А ти никога ли не си догаждал моите?

Даламар почувства през тялото му да преминава вълна на трепетна радост. Именно това беше изпратен да открие. Младият маг заговори бавно:

— Често съм се питал, шалафи. Вие сте толкова могъщ… — Даламар махна към прозореца, където светлините на Палантас сияеха в нощта, — този град, цялата Соламния, целият континент Ансалон могат да бъдат ваши.

— Целият свят може да бъде мой — усмихна се Рейстлин, отваряйки съвсем леко тънките си устни. — Ние с теб сме зървали отвъдморските земи, нали така, чирако. Когато надникнем в горящата вода, ние виждаме онези, които ги обитават. Би било изключително просто да сложа ръка върху тях…

Рейстлин се изправи. Сетне се приближи до прозореца и се загледа в простряния пред него град с блещукащите му светлинки. Чувствайки вълнението на господаря си, Даламар също стана и го последва.

— Бих могъл да ти дам това царство, Даламар — каза Рейстлин тихо. Ръката му дръпна завесите и погледът му се задържа върху светлите точици долу, които проблясваха някак по-топло от звездите по небосвода. — Мога да ти дам не само някакво жалко царство, а и власт над всички елфи на Крин. — Рейстлин сви рамене. — Бих могъл да ти дам сестра си.

Архимагът се извърна от прозореца и застана с лице срещу Даламар, който го наблюдаваше с пламнал поглед.

— Но аз не давам пукната пара за всичко това — Рейстлин махна с ръка към Палантас и пусна завесата да падне. — Пукната пара. Амбициите ми отиват по-далеч.

— Но, шалафи, какво друго ви остава, ако се откажете от този свят? — Даламар се запъна в недоумението си. — Освен ако не сте виждал други отвъдни светове, които са скрити за моя взор…

— Други отвъдни светове? — Рейстлин се замисли. — Интересно. Може би някой ден трябва да се замисля над тази възможност. Но не това имах предвид. — Магът замълча за кратко и след това даде знак на Даламар да се приближи. — Нали си виждал голямата врата в дъното на лабораторията? Обкована с метал и с гравирани в нея сребърни и златни руни? Вратата, която няма ключалка?

— Да, шалафи — отговори елфът и почувства в тялото му да пролазва студ въпреки близостта на странната топлина, която излъчваше тялото на Рейстлин.

— Знаеш ли накъде води тя?

— Да… шалафи. — Шепот.

— И знаеш защо не е отворена?

— Вие не можете да я отворите, шалафи. Единствено човек с могъща магия и истински божествени способности може да я отвори заедно с… — изведнъж Даламар замълча. Страх стегна гърлото му и започна да го задушава.

— Да — прошепна Рейстлин, — сега разбираш. — „Човек с истински божествени способности.“ Сега знаеш вече защо имам нужда от нея! Сега вече имаш представа до какви висоти… и дълбини достигат амбициите ми.

— Това е лудост! — каза Даламар задъхано и след това засрамен понижи глас. — Простете ми, шалафи. Не исках думите ми да прозвучат непочтително.

— Зная. И освен това си прав. Наистина е лудост, имайки предвид моите ограничени възможности. — В гласа на мага се прокраднаха нотки на горчивина. — Именно затова възнамерявам да предприема това пътуване.

— Пътуване? — Даламар вдигна глава. — Накъде?

— Не накъде, а кога — поправи го Рейстлин. — Чувал си ме да споменавам името Фистандантилус?

— Много пъти, шалафи — каза Даламар почти с благоговение. — Най-великият маг в нашия Орден. Всички тези книги със сините подвързии са негови.

— Знанието в тях е недостатъчно — промърмори Рейстлин, махвайки пренебрежително с ръка към цялата библиотека. — Чел съм ги много пъти през последните няколко години, откакто получих ключа към тайните им от самата Царица на мрака. Но те ми носят само неудовлетворение! — Рейстлин стисна в юмрук тънката си ръка. Прочетох тези заклинателни книги и открих големи празноти… липсват цели томове! Може би са били унищожени при Катаклизма или по-късно по време на войните за Прохода на джуджетата, които белязали края на Фистандантилус. Тези липсващи томове, това липсващо знание ще ми дадат властта, от която се нуждая!

— Значи вашето пътуване ще ви отведе… — Даламар замълча, не можейки да побере това в ума си.

— Обратно във времето — завърши Рейстлин хладно. — Ще се върна в дните преди Катаклизма, когато Фистандантилус е бил на върха на могъществото си.

Даламар почувства, че му се вие свят. Мислите му летяха объркано. Какво щяха да кажат те? Колкото и да се мъчеха, не биха могли да предвидят това!

— Успокой се, чирако. — Тихият глас на Рейстлин сякаш идваше някъде много отдалече. — Ти изгуби самоконтрола си. Малко вино?

Магът тръгна към масата. Взе оттам една гарафа и напълни от нея неголяма чаша с кървавочервена течност, която след това подаде на тъмния елф. Даламар я пое с благодарност и с изненада откри, че ръката му трепери. Рейстлин сипа вино в още една малка чаша за себе си.

— Не пия често от това силно вино, но изглежда днес трябва да си устроим малко тържество. И да вдигнем тост за… как точно го каза?… За истинските божествени сили. И така, за здравето на лейди Кризания!

Рейстлин отпиваше от виното си на малки глътки, но Даламар го изгълта наведнъж и огнената течност опари гърлото му. Той се закашля.

— Шалафи, ако Живите са предали правилно станалото, лорд Сот се е опитал да умъртви лейди Кризания със заклинание, но въпреки това тя е жива. Вие ли възвърнахте живота й?

Рейстлин поклати глава.

— Не, аз просто извиках у нея признаци на живот, за да не бъде погребана от скъпия ми брат. Не съм сигурен какво точно се е случило, но не е трудно да се досетя. Виждайки мъртвия рицар пред себе си и знаейки какво ще я сполети, Преподобната дъщеря е отблъснала заклинанието с единственото си налично оръжие — свещения медальон на Паладин, доста могъщо средство на практика. Богът я е защитил, пренасяйки душата й в обитаваните от боговете селения и е изоставил тялото й като безжизнена черупка на земята. Никой не е в състояние — дори и аз — да обедини душата и тялото й отново. Това е по силите само на висш жрец на Паладин.

— Елистан?

— Ами! Та той е болен и на смъртен одър…

— В такъв случай тя е загубена за вас!

— Не — отвърна Рейстлин кротко. — Не си се ориентирал правилно в нещата, чирако. Поради невниманието си аз изгубих за кратко контрол. Но след това бързо си го възстанових. Освен това ще обърна всичко в моя полза. Дори и в този момент те напредват към Кулата на върховното чародейство. Кризания е предприела това пътуване, за да потърси помощта на маговете. Когато пристигне там, тя ще я получи, а също и брат ми.

— Вие искате те да й помогнат? — попипа Даламар смутено. — Но тя крои планове за унищожението ви.

Рейстлин отпи спокойно от виното си, наблюдавайки внимателно своя ученик.

— Помисли, Даламар — каза той тихо, — помисли и ще разбереш. Но… — в този момент магът остави празната си чаша на масата, — задържам те вече доста дълго.

Даламар погледна през прозореца. Червената луна Лунитари тъкмо се спускаше зад нащърбеното очертание на планините. Наближаваше полунощ.

— Трябва да се приготвиш за твоето пътуване и да се върнеш, преди да поема на път сутринта — продължи Рейстлин. — Освен многото неща, които ще оставя на твоите грижи, несъмнено ще получиш и някои указания в последната минута. И разбира се, докато ме няма, за всичко тук ще отговаряш ти.

Даламар кимна и се намръщи.

— Вие споменахте за „моето пътуване“, шалафи. Аз не съм планирал никакво пътуване… — Тъмният елф замълча и му се стори, че се задушава, когато си спомни, че наистина му предстоеше да тръгне на път и да докладва за наученото.

Рейстлин се взираше мълчаливо в него, а ужасът на осъзнаването върху лицето на Даламар се отразяваше в очите на мага като в огледало. След това Рейстлин тръгна бавно към чирака си и стъпките му бяха придружени от шумоленето на мантията около глезените му. Скован от страх, Даламар не бе способен да помръдне. Дори не беше в състояние да изрече защитно заклинание. Умът му не можеше да мисли, не виждаше нищо друго, освен двете безстрастни, студени златисти очи.

Архимагът бавно вдигна ръка и я положи леко върху гърдите на елфа, докосвайки черната му мантия с върховете на пръстите си.

Болката беше унищожителна. Лицето на Даламар стана бяло, очите му се разшириха, дишаше с мъка. Но тъмният елф не можеше да се отскубне от ужасното докосване. Уловен от втренчения поглед на Рейстлин, той не можеше дори да изкрещи.

— Предай им съвсем точно какво съм ти казал — прошепна Рейстлин, — а също и какво предполагаш ти. И предай почитанията ми на великия Пар-Салиан… чирако!

Магът отдръпна ръката си.

Даламар рухна на пода, вкопчил ръце в гърдите си, стенейки. Рейстлин го заобиколи, без дори да го погледне. Тъмният елф чу стъпките му, докато прекосяваше стаята, тихото шумолене на черните му одежди, отварянето и затварянето на вратата.

Полудял от болка, Даламар разкъса мантията си. В плътта му бяха прогорени пет тъмни отвора и от тях по гърдите му се стичаха пет червени блестящи струйки кръв, които се просмукваха в черния плат.