Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (17)

Глава 15

Тасълхоф Кракундел беше отегчен.

А както е известно на всички на Крин няма нищо по-опасно от отегчен кендер.

Тас, Бупу и Карамон приключиха вечерята си, която мина доста скучно. Потънал в мислите си, Карамон не проронваше нито дума, седеше в мрачно мълчание и поглъщаше разсеяно почти всичко, което попаднеше пред погледа му. Бупу дори не седна. Тя грабна една купа и започна да загребва съдържанието й, тъпчейки устата си с бързина, усвоена много отдавна по пировете на блатните джуджета. Приключвайки с нея, блатното джудже се зае с друг съд със сос от печено месо и преди Тас да осмисли мащаба на начинанието й, Бупу омете всичкото масло, захар и сметана, заедно с половин купа картофено пюре. В последния момент кендерът спаси солницата.

— Е, добре — каза Тас оживено. Бутвайки празната си чиния, той се опита да не обръща внимание на Бупу, която веднага я грабна и се захвана старателно да я облизва. — Сега се чувствам много по-добре. А ти, Карамон? Хайде да отидем да поразгледаме наоколо.

— Да поразгледаме! — В погледа на Карамон се четеше такъв ужас, че за момент Тас се почувства объркан. — Да не си полудял. Не бих прекрачил прага на тази врата за всичките богатства на Крин!

— Наистина ли? — разпали се още повече Тас. — А защо не? О, хайде, Карамон, кажи ми какво има навън!

— Не зная — едрият мъж потръпна. — Но каквото и да е то, със сигурност е ужасно.

— Не видях никакви стражи…

— Така е и за това има основателна причина — озъби се Карамон. — Тук не са необходими стражи. Виждам погледа в очите ти, Тасълхоф и побързай да забравиш това, което ти се върти в главата! Дори и да успееш да се измъкнеш оттук — Карамон погледна уплашено към вратата, — в което се съмнявам, вероятно веднага ще се натъкнеш в ръцете на някой зъл дух или на нещо по-лошо!

Тас отвори широко очи. Той обаче, успя да сподави навреме радостния си вик. Поглеждайки надолу към обувките си, кендерът промърмори под нос:

— Да, мисля, че си прав, Карамон. Просто забравих къде се намираме.

— Сигурно е така — отвърна Карамон строго. Грамадният мъж разтърка раменете си, които доста го наболяваха и изпъшка. — Страшно съм уморен. Трябва малко да поспя. Ти и блатното джудже… как й беше името… лягате да спите също. Разбрахме ли се?

— Разбира се, Карамон — отвърна Тасълхоф.

Бупу се оригна доволно. Тя вече се беше завила с някаква черга близо до огъня, използвайки остатъка от картофеното пюре вместо възглавница.

Карамон изгледа подозрително кендера. Тас придаде на лицето си най-невинното изражение, което беше по силите на един кендер, в резултат на което Карамон размаха строго пръст към него.

— Обещай, че няма да напускаш тази стая, Тасълхоф Кракундел. Обещай, както би обещал на… да речем на Танис, ако беше тук.

— Обещавам — каза Тас тържествено, — както бих обещал на Танис, ако беше тук.

— Добре. — Карамон въздъхна и се строполи на леглото, което изскърца в знак на протест, а пружините му рязко хлътнаха към пода под тежестта на грамадния мъж. — Предполагам, че някой ще ни събуди, когато решат какво да правят с нас.

— Наистина ли ще се върнеш в миналото, Карамон? — попита Тас замечтано и седна на леглото си, преструвайки се, че развързва връзките на обувките си.

— Да, разбира се. Не е бог знае какво — промърмори Карамон сънливо, — а сега лягай да спиш и… благодаря ти, Тас. Ти… ти… ти ми помогна много. — Думите му преминаха в хъркане.

Тас седеше съвършено неподвижно, докато дишането на Карамон стана равно и отмерено. Това не отне много време, защото исполинът беше емоционално и физически изтощен. Поглеждайки бледото, изтерзано и изцапано от сълзи лице на Карамон, кендерът за миг изпита угризение на съвестта. Но кендерите като раса са свикнали да се справят с пристъпите на гузна съвест, както хората са привикнали към ухапванията на комарите.

— Той няма да разбере, че съм излизал — каза си Тас, докато се промъкваше покрай леглото на Карамон. — И в действителност аз не съм обещавал на него, че няма да ходя никъде. Обещах на Танис. А Танис не е тук и следователно обещанието не важи. Освен това съм сигурен, че самият той би искал да поразгледа наоколо, ако не беше толкова уморен.

Докато се прокрадваше покрай малкото изпоцапано телце на Бупу, Тас вече бе успял да се убеди, че Карамон му е наредил да огледа наоколо, преди да си легне. Той натисна дръжката на вратата с известно опасение, припомняйки си предупреждението му. Но тя се отвори съвсем лесно. Това означаваше, че бяха гости, а не затворници. Освен ако отвън не стоеше на стража някой зъл дух. Кендерът подаде глава и погледна първо надясно, а после наляво. Нищо. Не се виждаше никакъв дух. Въздъхвайки с известно разочарование, Тас се измъкна през вратата и я затвори тихо след себе си.

Вляво и вдясно коридорът се губеше в сенките. Той беше гол, студен и пуст. Виждаха се още няколко врати — всички до една тъмни и затворени. Отсъстваше каквато и да е било украса, по стените не висяха гоблени, каменният под не беше застлан с килими. Нямаше и никакво осветление — нито факли, нито свещи. Очевидно се очакваше маговете сами да осветяват пътя си, ако им се наложеше да отидат някъде, след като се мръкне.

Единствено сребристото сияние на Солинари се процеждаше през един прозорец в дъното, но това беше всичко. Останалата част от коридора тънеше в пълен мрак. Тас се замисли дали да не се върне в стаята за свещ, но беше твърде късно. Не. Ако Карамон се събудеше, може би нямаше да си спомни, че му е казал да отиде да поразгледа наоколо.

— Само ще надникна в една от тези стаи, за да взема назаем някоя свещ — каза си Тас. — И нещо повече — това е добър начин да се запозная с нови хора.

Шмугвайки се по коридора по-тихо от лунните лъчи, които танцуваха по пода, той достигна до следващата врата.

— Няма да чукам, в случай че някой спи вътре — разсъждаваше кендерът на глас. Сетне завъртя валчестата дръжка. — Хм, заключена е! — каза той, чувствайки се невероятно ободрен.

Сега вече имаше на какво да посвети следващите няколко минути. Тас извади инструментите си за отваряне на ключалки и ги вдигна към лунната светлина, за да избере правилния размер за конкретния случай.

— Надявам се, че не е заключена с магия — каза си той под нос и в следващия момент тази мисъл го накара да изтръпне. Знаеше, че магьосниците понякога прибягват именно до това средство, което кендерът намираше за изключително неетично. Но може би тук в Кулата на върховното чародейство, където имаше толкова магове, то се смяташе за ненужно. — Искам да кажа, че всеки би могъл да дойде и да отвори вратата, без най-малко усилие — продължи да разсъждава Тас.

И наистина ключалката се отвори съвсем лесно. С туптящо от вълнение сърце той бутна тихо вратата и надникна вътре. Стаята беше осветена от мъждукащите пламъци на догарящ огън. Кендерът наостри уши. Не се чуваше нито хъркане, нито нечие дишане и затова той пристъпи безшумно напред. Острите му очи съгледаха легло. Беше празно. Тук нямаше никой.

— В такъв случай няма да имат нищо против да взема свещта им назаем — каза си Тас щастливо. Малко по-късно намери някакъв свещник и запали фитилчето с един все още горящ въглен. След това с радост затършува из вещите на обитателя на стаята, забелязвайки, че който и да е той, със сигурност не беше много подреден човек.

Два часа по-късно, оставил множество „огледани“ стаи зад гърба си, Тас се прибра предпазливо в собствената си стая с кесии, издути от най-възхитителни неща. Кендерът, разбира се, беше твърдо решен да върне всичко на собствениците им още на сутринта. Повечето от тях беше взел от разни маси, очевидно захвърлени там от нехайни ръце. Много от въпросните предмети се търкаляха на пода (несъмнено изгубени), а други бяха спасени от джобовете на мантии, на които им предстоеше да бъдат изпрани и следователно просто не бяха на правилното място.

Тас обаче, бе крайно изненадан, когато погледна надолу по коридора и видя изпод тяхната врата да струи светлина!

— Карамон! — каза той и преглътна, но на часа се сети за поне сто правдоподобни обяснения защо е излязъл от стаята. А може би Карамон дори още не беше забелязал отсъствието му. Може пък да се беше посветил отново на джуджешката ракия. Докато обмисляше тези възможности, Тас се приближи на пръсти, притисна ухо до вратата и се ослуша.

Чу гласове. Единият от тях позна веднага — Бупу. Другият… Кендерът се намръщи. Стори му се познат… Къде го беше чувал?

— Да, ще те изпратя обратно при върховния пулп, ако искаш това. Но преди това трябва да ми кажеш къде е върховният пулп.

В гласа се долавяха нотки на леко раздразнение. Очевидно разговорът продължаваше в този дух от известно време. Тас доближи око до ключалката. Успя да види Бупу с коса, изцапана с картофено пюре, вторачена подозрително във фигура с червена мантия. Сега кендерът си спомни къде беше чувал гласа — това беше мъжът от Съвета на маговете, който непрестанно задаваше въпроси на Пар-Салиан!

— Върховен булп! — повтори Бупу с негодувание. — Не върховен пулп! И върховен булп у дома. Ти изпрати мен у дома.

— Да, разбира се. Но кажи ми сега къде е домът ти?

— Където е върховен булп.

— А къде е върховният булп? — попита червеният маг, а в гласа му вече се прокрадваше отчаяние.

— У дома — дойде краткият и ясен отговор на Бупу. — Аз казала теб и преди. Ти има уши под качулка? Може би ти глух. — Блатното джудже се изгуби за миг от погледа на Тас, тършувайки нещо в торбата си. Когато се появи отново, тя държеше в ръката си умрял гущер, около чиято опашка бе вързан кожен ремък. — Мен излекува тебе. Ти трябва пъхне опашка в ухо и…

— Благодаря ти — побърза да каже магът, — нощувам много добре, уверявам те в това. Ъъъ, а как наричаш ти своя дом? Как му е името?

— Нарича го Ямаа. Пише се с две „а“. Хубаво име, нали? — каза Бупу гордо. — То идея на върховен булп. Той изял веднъж една книга. Научил много. Всичко дошло тук. — Тя се потупа по стомаха.

Тас сложи ръка върху устата си, за да не се изкикоти. Червеният маг срещаше подобни проблеми. Кендерът видя раменете под мантията му леко да се тресат и му трябваше известно време, преди да успее да й отговори. Когато най-сетне успя, гласът му леко потрепваше.

— Почакай малко… как й викат хората на твоята… ъъъ… Ямаа?

Тас видя Бупу да се мръщи.

— Глупаво име. Звучи сякаш някой се изплюл. Скрот.

— Скрот — повтори червеният маг озадачен. — Скрот… — промърмори той под нос. След това щракна с пръсти. — Сега си спомних! Кендерът го спомена пред Съвета. Не е ли Ксак Тсарот?

— Мен казала вече веднъж. Ти сигурен, че не иска гущеров лек за уши? Пъхаш опашка в ухо…

Въздъхвайки с облекчение, червеният маг сложи ръка върху главата на Бупу. Сетне разпръсна нещо, което приличаше на прах над нея и Бупу силно кихна. Тас чу магът да напява някакви странни думи.

— Мен отива вкъщи сега? — попита Бупу с надежда.

Магът не й отговори и продължи да повтаря думите монотонно.

— Него не добър — промърмори си тя и кихна отново, докато прахът бавно покриваше косата и тялото й. — Нито един от тях не добър. Нито един от тях като мой хубав мъж. — Бупу избърса носа си и подсмръкна. — Той никога не смее се на мен… той нарича мен „малко човече“.

Прахът върху блатното джудже започна да излъчва някакво бледожълтеникаво сияние. Тас ахна тихо. Сиянието ставаше все по-ярко и по-ярко, цветът му започна да се променя в жълтеникавозелен, после в зелен, в зеленикавосин и след това изведнъж…

— Бупу! — прошепна Тас.

Блатното джудже беше изчезнало!

— Аз съм следващият! — осъзна Тас с ужас. И наистина червеният маг закуцука към леглото му, където изобретателният кендер беше направил нещо като спящо чучело, така че Карамон да не се безпокои, ако се събуди.

— Тасълхоф Кракундел! — повика го тихо магът с червената мантия. Той се беше изгубил от погледа на Тас. Кендерът стоеше като замръзнал, очаквайки магът да открие липсата му. Не че се боеше, че ще го хванат. Беше свикнал да го хващат и изобщо не се съмняваше, че ще намери начин да се измъкне от затрудненото положение. Но се страхуваше, че могат да го пратят у дома! Надяваше се, че изобщо не им е минало през ума да изпратят Карамон някъде без него.

— Карамон се нуждае от мен! — прошепна си Тас внезапно. — Те не знаят колко тежко е състоянието му. Какво ще стане, ако не съм до него да го измъквам от кръчмите?

— Тасълхоф — повтори червеният маг. Навярно беше стигнал до самото му легло.

Тас бързо пъхна ръка в една от кесиите си. Той загреба шепа предмети със слабата надежда да попадне на нещо полезно. Сетне отвори малката си длан и я вдигна към светлината на свещта. Там имаше пръстен, гроздово зърно и буца восък. Восъкът и гроздовото зърно очевидно нямаше да му свършат никаква работа.

— Карамон! — чу Тас строгия глас на червения маг. Сетне до слуха му достигна сумтенето и пъшкането на грамадния мъж и мислено си представи как магът го раздрусва. — Карамон, събуди се. Къде е кендерът?

Опитвайки се да не обръща внимание на случващото се в стаята, Тас се зае да изучава съсредоточено пръстена. По всяка вероятност беше магически. Беше го взел от третата стая вляво. Или може би от четвъртата? А магическите пръстени обикновено работеха, когато ги сложеха на пръста. Тас беше специалист в тази област. Веднъж той случайно нахлузи един магически пръстен, който го телепортира направо в замъка на един зъл магьосник. Твърде възможно беше този да действа по същия начин. Кендерът не знаеше как да постъпи.

Може би някакъв знак върху пръстена загатваше за магията, заключена в него?

Тас го завъртя в ръката си и едва не го изпусна. Слава богу, че Карамон се събуждаше толкова трудно!

Това беше обикновен пръстен, направен от слонова кост, с два малки розови камъка. Върху него бяха гравирани някакви руни. Тас си спомни с тъга за магическите си очила за Виждане, но те бяха изгубени в Нерака, освен ако не ги носеше някой драконид.

— Какво… какво… — бръщолевеше Карамон. — Кендер? Аз му казах… казах му да не излиза навън… че има зли духове…

— По дяволите! — изкрещя червеният маг по посока на вратата.

„Моля те, Физбан! — замоли се кендерът — Ако си спомняш за мен, което е малко вероятно, макар да е възможно — аз бях онзи, които непрекъснато ти намираше шапката. Моля те, Физбан! Не позволявай да изпратят Карамон без мен. Нека този пръстен ме направи невидим или да ме превърне в нещо, които няма да могат да хванат!“

Стисвайки здраво очи, за да не види страховитото нещо, което може да призове по погрешка, Тас пъхна палеца си в пръстена. В последния момент обаче, ги отвори отново, за да не пропусне да види страховитото нещо, което можеше да се яви.

В началото не стана нищо особено. Той чу червеният маг да забавя крачка, приближавайки се към вратата.

После се случи нещо, макар не и онова, което бе очаквал. Коридорът нарастваше! Чу се свистене, стените полетяха покрай него, а таванът се заиздига нагоре. С отворена уста кендерът наблюдаваше как вратата става все по-голяма и по-голяма, придобивайки накрая огромни размери.

„Какво сторих? — питаше се Тас разтревожен. Нима направих така, че Кулата да се уголеми?“ Дали някой щеше да забележи? И ако забележеха, дали щяха да се огорчат много?

Гигантската врата се отвори от порива на силен вятър, който едва не просна кендера на пода. Сетне там се появи исполинска червена фигура, която изпълни рамката на вратата.

„Великан! — ахна Тас. — Значи не съм уголемил само Кулата! Уголемил съм също и маговете! О, Боже! Предполагам, че ще забележат това! Ще го открият още първия път, когато се опитат да си обуят обувките! И съм сигурен, че ще се огорчат. И аз бих се огорчил, ако изведнъж стана десет метра висок и не успея да облека нито една от дрехите си.“

Но за голяма изненада на Тас, червеният маг като че ли изобщо не беше обезпокоен от внезапното увеличаване на ръст си. Той просто гледаше ту надолу, ту нагоре по коридора и подвикваше: „Тасълхоф Кракундел!“

Магьосникът дори погледна точно към мястото, където стоеше Тас и не го видя!

— О, благодаря ти, Физбан! — изписука кендерът. И сетне се покашля. Гласът му определено звучеше странно. За опит Тас извика отново: — Физбан! — И отново чу изписукване.

В този момент магът с червената мантия погледна надолу.

— Аха! И от коя стая си избягал, малки приятелю? — попита той.

Тасълхоф се взираше насреща му със страхопочитание, докато една гигантска ръка се протягаше надолу. Всъщност тя се протягаше към него! Пръстите се приближаваха все повече и повече! Тас беше толкова слисан, че не можеше нито да бяга, нито да направи нещо друго, освен да изчака огромната ръка да го сграбчи. Тогава всичко щеше да свърши! Щяха веднага да го изпратят у дома, а можеха дори да го накажат и по-сурово за това, че е уголемил Кулата им при положение, че изобщо не знаеше дали я искат в този вид.

Ръката надвисна над него и след това го вдигна за опашката.

„Моята опашка! — извика мислено Тас като обезумял, гърчейки се във въздуха, докато го издигаха над пода. — Аз нямам опашка! А би трябвало да имам. Тази ръка все ме държи за нещо!“

Завъртайки глава назад, Тас видя, че наистина има опашка! И не само опашка, но и четири розови крачета! Четири! И вместо светлосините гамаши имаше бяла козина!

— И така — прогърмя един строг глас точно до едното му ухо, — отговори ми, малък гризачо! Чий питомец си ти?