Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (35)

Глава 17

Взел твърдо решение как да действа на другия ден, Карамон се унесе в морен сън, който продължи няколко часа, донасяйки му благословена забрава. Събуди се рязко и видя, че Рааг се е навел над него, за да счупи оковите му.

— Ами това? — попита Карамон, вдигайки вързаните си китки.

Рааг поклати глава. Макар Арак да не смяташе, че Карамон може да е толкова глупав, че да се опита да надвие невъоръжен великана-човекоядец, джуджето бе забелязало лудостта в очите на грамадния мъж миналата вечер и не му се искаше да поема ненужни рискове.

Карамон въздъхна. Всъщност той бе обмислял тази възможност миналата нощ, както и много други, но я беше отхвърлил. Важното беше да остане жив. Или поне да не загива, преди да е сигурен, че Рейстлин е мъртъв. След това вече нямаше да има голямо значение…

Бедната Тика… Тя щеше да го чака ден след ден, докато накрая разбере, че той никога няма да се върне у дома.

— Мърдай! — изсумтя Рааг.

Карамон тръгна след великана-човекоядец по влажните, виещи се стълби, които извеждаха от складовите помещения нагоре към арената. Той тръсна глава, за да прогони оттам мислите за Тика. Те можеха да отслабят решителността му, а сега не можеше да си позволи това. Рейстлин трябваше да умре. Чувстваше се така, сякаш някаква светкавица от миналата нощ бе осветила част от ума му, която преди това е тънела в мрак в продължение на години. Най-накрая видя истинския размах на амбициите на брат си, на жаждата му за власт. Най-накрая престана да търси извинения за него. Макар огорчението му да беше огромно, трябваше да си признае, че дори онзи тъмен елф, Даламар, познаваше Рейстлин по-добре от него, неговия брат-близнак.

Обичта му го заслепяваше и очевидно бе заслепила и Кризания. Спомни си едни думи, казани някога от Танис: „Никога не ми се е случвало да видя нещо, направено от любов, да има лош резултат.“ Карамон изсумтя презрително. Е, винаги има първи път. Това пък беше любимата поговорка на Флинт. Първи път… и последен.

Но как точно щеше да убие брат си, Карамон не знаеше. И това не го тревожеше. Усещаше в себе си някакво странно чувство на покой. Разсъждаваше с учудваща яснота и логичност. Просто знаеше, че може да го направи. Нито пък Рейстлин щеше да успее да го спре, не и този път. Магическото заклинание за пътуване във времето щеше да изисква пълната концентрация на мага. Плановете му можеха да бъдат осуетени единствено от собствената му смърт.

„И следователно, каза си Карамон мрачно, трябва да живея.“

Той стоеше тихо и неподвижно, нито мускул не трепна по тялото му, не изрече нито дума, докато Арак и Рааг полагаха усилия да го облекат в доспехите му.

— Това не ми харесва — промърмори джуджето неведнъж, докато двамата с Рааг пристягаха каишките на Карамон. Спокойното и хладно изражение на исполина будеше у него тревога. Вместо това предпочиташе да го види как буйства като разярен бик. Единственият път, когато върху стоическото лице на Карамон проблесна искра на живот, бе моментът, в който Арак закопча късия меч на колана му. Грамадният мъж сведе поглед към безполезния реквизит и джуджето го видя да се усмихва горчиво.

— Дръж го под око — нареди Арак и Рааг кимна. — И нека да бъде далеч от другите, докато дойде време да излезе на арената.

Рааг кимна отново и поведе Карамон, чиито китки бяха все още вързани, надолу по коридорите към арената, където останалите очакваха реда си. Кийри и Ферагас хвърлиха кратки погледи към Карамон при появата му. Красивата жена-войн сви презрително устни и извърна хладно глава. Карамон срещна очите на Ферагас без да трепне. Собствените му очи нито умоляваха, нито търсеха оправдание. Ферагас очевидно не бе очаквал това. В началото чернокожият мъж изглеждаше объркан и след като размени шепнешком няколко думи с Кийри, той също му обърна гръб. Но Карамон забеляза, че раменете на мъжа са прегърбени и го видя да поклаща глава.

След това тълпата нададе рев и отмести поглед към онази част от арената, която се виждаше от неговото място. Беше почти пладне, Игрите бяха започнали точно по време на Високата стража. Слънцето сипеше лъчите си от небето, публиката — поспала няколко часа — беше многолюдна и в изключително добро настроение. По програма в началото имаше няколко предварителни боеве, които трябваше да събудят апетита на зрителите и да повишат градуса на напрежение. Но истинската атракция беше Финалният тур, който щеше да излъчи шампиона. Робът победител или щеше да спечели свободата си, или — в случая с Червения минотавър — щеше да се сдобие с несметни богатства, които да му стигнат до края на живота.

Съвсем разумно в началото Арак бе предвидил по-леки боеве, които дори изглеждаха комични. За целта си беше доставил няколко блатни джуджета. Той им даде истински оръжия, които те, разбира се, не знаеха как да използват, и ги изпрати на арената. Тълпата ревеше от възторг и се смееше до сълзи при вида на блатните джуджета, които се спъваха в собствените си мечове, мушкаха се ожесточено с дръжките на камите си или пък се обръщаха и побягваха с писък от арената. Естествено радостта на публиката не беше дори и наполовина толкова голяма, колкото тази на самите блатни джуджета, които накрая захвърлиха всички оръжия и се впуснаха в истински бой с кал. Накрая се наложи да ги изкарат от ринга насила.

Публиката ръкопляскаше, но мнозина започнаха да тропат с крака — добродушно, но и с известно нетърпение, — настоявайки да видят главната атракция. Арак остави това да продължи няколко секунди. Като истински професионалист по зрелищата, той знаеше, че това само ще усили възбудата им. И беше прав. Скоро цялата арена се тресеше от тропането, пляскането и скандирането на тълпата.

Именно затова никой сред публиката не почувства първия лек трус.

Карамон обаче го усети и стомахът му се сви, когато земята потръпна под краката му. Обзе го студен ужас. Това не беше страх от смъртта, а страх, че може да умре, преди да постигне целта си. Погледна с тревога към небето и се опита да си припомни всяка легенда, която бе чувал за Катаклизма. Доколкото си спомняше, катастрофата бе започнала няколко часа след пладне. Но над целия Крин бе имало земетресения, изригвания на вулкани и всевъзможни други природни бедствия, още преди огнената планина да се стовари върху Истар с такава сила, че след това да бъде залят от моретата.

Карамон видя в паметта си живо руините на този обречен град, които бе зърнал, когато корабът им бе грабнат от един водовъртеж в така нареченото Кърваво море на Истар. Тогава морските елфи ги бяха спасили, но за тези хора тук нямаше да има спасение. Сърцето му се сви от ужас и изведнъж потресен, той осъзна, че до този момент е пропъждал тази страховита гледка от ума си.

„В действителност аз никога не съм вярвал, че това ще се случи, разбра той, тръпнейки от страх, заедно със земята под краката си. Имам само още няколко часа, а може би и по-малко. Трябва да се махна оттук! Трябва да стигна до Рейстлин!“

След това се успокои. Рейстлин го очакваше. Рейстлин се нуждаеше от него — или поне се нуждаеше от „опитен боец“. Рейстлин щеше да му подсигури достатъчно време — време да победи и да се добере до него. Или време да загуби и да бъде заменен.

Но тъй или иначе Карамон изпита огромно облекчение, когато земята спря да трепери. След това чу гласа на Арак от центъра на арената, който оповестяваше началото на Финалния двубой.

— Преди те се биеха в един отбор, дами и господа, както всички вие знаете. И бяха най-добрият отбор, който сме виждали от години. Неведнъж сте наблюдавали как всеки един от тях рискува живота си, за да спаси своя съотборник. Те бяха като братя — Карамон трепна при тези думи, — но сега са непримирими врагове, дами и господа. Защото, когато залогът е свободата, богатството и спечелването на най-великите от всички Игри, обичта трябва да седне на последната скамейка. Знайте, че те ще дадат най-доброто от себе си, дами и господа. Това е бой на живот и смърт между Кийри Сирената, Ферагас от Ергот, Карамон Победителя и Червения минотавър. Те няма да напуснат тази арена, освен с краката напред.

Тълпата нададе поздравителни викове и зарева. Макар да знаеха, че всичко е наужким, те обичаха да се заблуждават, че не е така. Ревът стана още по-силен, когато на арената се появи Червеният минотавър с характерното надменно изражение на животинското си лице. Кийри и Ферагас насочиха очи към него, сетне към тризъбеца му и накрая пак се спогледаха. Жената-войн стисна дръжката на камата си.

Карамон отново почувства земята под него да трепери. След това Арат извика неговото име. Игрите трябваше да започнат.

Тасълхоф почувства първите трусове и за момент си помисли, че само му се е сторило и усещането е било породено от страховития гняв, който тътнеше над тях. След това видя завесите да се люлеят напред-назад и разбра, че това е…

„Активирай приспособлението!“, чу Тасълхоф един глас в ума си. Ръцете му трепереха. Той погледна надолу към магическия предмет и повтори указанията на Рейстлин.

„Твойто време си е твое. Да видим. Обръщам предмета с лице към мен. Ето така … макар да си го изоставил. Завъртам тази пластинка отдясно наляво. Въртящи се безспир — една задна пластинка пада надолу, за да образува два диска, свързани с лост… То работи!“ Силно развълнуван, Тас продължи нататък. „Просторите му виждаш, навивам горната част, която гледа към мен, в посока обратна на часовниковата стрелка от дъното нагоре. Не пречи на вечния им ход. Провери дали веригата на уреда не е заяла някъде. Ето, точно така. А сега дръж здраво началото и края. Прикрепяй дисковете в двата края. Един към друг ги огъни, ето така например и онова, което е свободно ще осигуриш. Веригата ще се навие към корпуса! Не е ли просто чудесно! Ето, точно това и прави! А сега… И нека твоята съдба се сбъдне. Задържам го над главата си и… Чакам! Нещо не е наред! Това май не трябваше да се случва…“

Един мъничък скъпоценен камък падна от приспособлението и удари Тас по носа. След това още един и още един, докато накрая смутеният кендер се озова под дъжд от малки безценни стъкълца.

— Какво става? — Тас се взираше като обезумял в приспособлението и продължаваше да го държи над главата си. Изгубил ума и дума, той завъртя краищата отново. Този път скъпоценният дъжд се превърна в истински порой и камъчетата забарабаниха по пода силно и звънко.

Тасълхоф не беше убеден, но все му струваше, че май не трябваше да става така. Но никой не знаеше със сигурност, особено пък когато ставаше дума за играчките на магьосниците! Кендерът наблюдаваше магическия предмет, затаил дъх и очаквайки светлината…

Земята изведнъж подскочи под краката му, той излетя през завесите и се просна на пода в краката на Царя-жрец. Но той изобщо не забеляза пребледнелия като мъртвец кендер. Върховният свещенослужител се оглеждаше с величествено равнодушие и наблюдаваше с леко любопитство вълните, които пробягваха по завесите и малките пукнатини, които се появиха върху мраморния олтар. Усмихвайки се на себе си, сякаш виждаше в ставащото съгласието на боговете, Царят-жрец обърна гръб на рушащия се олтар, тръгна по централната пътека покрай тръпнещите каменни пейки, излезе от залата и се отправи към главния кораб на Храма.

— Не! — простена Тас и раздруса приспособлението. В този момент тръбичките, които свързваха краищата на скиптъра се откъснаха в ръцете му. Веригата се плъзна между пръстите му. Треперейки леко, почти като пода, на който лежеше, Тасълхоф с усилие се изправи с крака. В ръката си държеше счупените части на уреда.

— Какво направих? — проплака Тас. — Следвах съвсем точно указанията на Рейстлин, сигурен съм в това! Аз…

И изведнъж Тас разбра. Очите му се напълниха със сълзи и блестящите, разнебитени парченца от магическия предмет потънаха в мъгла.

— Той беше толкова мил към мен — шепнеше си кендерът. — Накара ме да повтарям указанията му отново и отново. „Просто за да съм сигурен, че си ги запомнил правилно!“, каза той. — Тас стисна силно очи, молейки се, когато ги отвори отново, всичко да се окаже лош сън.

Но уви, не стана така.

— Направих всичко съвсем точно. Той просто е искал аз да го счупя! — Кендерът хленчеше и трепереше. — Защо? За да останем всички тук? И всички да загинем? Не! Той се нуждае от Кризания. Така казаха маговете от Кулата. Точно така! — Тас се извърна бързо. — Кризания!

Но жрицата нито го чу, нито го видя. Тя се взираше право напред, съвършено неподвижна, въпреки че земята под коленете й се тресеше, а сивите й очи излъчваха някаква тайнствена вътрешна светлина. Ръцете й, все още сключени като в молитва, бяха толкова здраво стиснати една в друга, че пръстите й бяха станали моравочервени, а кокалчетата й — бели.

Устните й се движеха. Молитва ли шепнеше тя?

Тас изтича обратно зад завесите, събра бързо скъпоценните камъни от магическия уред, без да пропусне нито един, взе и веригата, която без малко да падне в една пукнатина в каменния под, сетне натъпка всичко в една кесия и я стегна здраво. Хвърляйки последен поглед към рушащия се под, той пропълзя обратно в Свещената зала.

— Кризания? — рече Тас и застана точно пред нея, тъй като очевидно тя не забелязваше присъствието му.

Следейки устните й, той успя да прочете неизречените гласно думи.

„Аз зная, казваше тя, аз зная каква е неговата грешка! Може би боговете ще дадат на мен онова, което отказаха на него!“

Жрицата си пое дълбоко дъх и сведе глава.

— Благодаря ти, Паладин! Благодаря ти! — чу Тас трескавия й, напевен глас. След това тя бързо се изправи. Сетне огледа с известно учудване предметите в залата, които се движеха в зловещ танц, но така и не забеляза кендера, макар да беше пред нея.

— Кризания! — избърбори Тас и този път я дръпна за бялата мантия. — Кризания, аз го счупих. Единственото нещо, което можеше да ни върне! Веднъж счупих и една драконова орбита. Но това беше нарочно! Не исках да счупя жезъла! Бедният Карамон! Ти трябва да ми помогнеш! Ела с мен, говори с Рейстлин, накарай го да го поправи!

Жрицата се взираше в Тасълхоф безучастно, сякаш той беше някакъв непознат, случайно заговорил я на улицата.

— Рейстлин! — промълви тя и с кротко, но решително движение освободи мантията си от ръката на кендера. — Разбира се! Той се опита да ми каже, но аз не го послушах. И сега аз зная! Сега аз зная истинната!

Отблъсквайки Тас, Кризания прибра полите на бялата си мантия, втурна се към централната пътека между пейките и побягна надолу, без да поглежда назад. В това време Храмът в Истар се тресеше до самите си основи.

 

 

Едва когато стигнаха последното стълбище преди арената, Рааг най-накрая развърза китките на Карамон. Със сгърчено от болка лице исполинът раздвижи пръстите си и последва Кийри, Рааг и Червения минотавър към центъра на арената. Публиката нададе приветствени викове. Заставайки на обичайното си място между Кийри и Ферагас, Карамон погледна неспокойно към небето. Часът на Високата стража бе минал и слънцето бавно започваше да се спуска надолу.

Истар нямаше да живее достатъчно дълго, за да види залеза.

Карамон си помисли, че и той никога повече няма да види пурпурните слънчеви лъчи да струят покрай някоя назъбена бойна кула, или как се разтапят в морската повърхност, или огряват върховете на валеновите дървета. Очите му се напълниха със сълзи. И той плачеше не толкова за себе си, колкото за онези до него, които трябваше да умрат днес и за всички невинни същества, които щяха да намерят смъртта си, без да знаят защо.

Плачеше и за брат си, когото бе обичал толкова силно, но сълзите му за Рейстлин сякаш бяха за някой, който отдавна е умрял.

— Кийри, Ферагас — заговори Карамон с приглушен глас, когато минотавърът излезе напред да се поклони, — не зная какво ви е казал магът, но аз никога не съм ви предавал.

Кийри отказа дори да го погледне. Той я видя да свива презрително устни. С крайчеца на окото си Ферагас зърна сълзите в очите на Карамон, поколеба се за миг и се намръщи, преди също да се извърне.

— Всъщност, няма значение — продължи Карамон, — дали ми вярвате или не. Можете да се избивате един друг за ключа, ако желаете, защото аз ще потърся свободата по свой начин.

Сега Кийри го погледна с широко отворени от изненада очи. Тълпата бе станала на крака и приветстваше минотавъра, който обикаляше арената и размахваше тризъбеца над главата си.

— Ти си луд! — прошепна тя, страхувайки се да говори високо. Погледът й се насочи многозначително към Рааг. Както винаги жълтеникавото тяло на великана-човекоядец запречваше единствения изход.

Невъзмутим, Карамон стрелна очи в същата посока, а лицето му остана все така безизразно.

— Нашите оръжия са истински, приятелю — каза дрезгаво Ферагас. — А твоите не!

Исполинът кимна, но не отговори.

— Не прави това! — Кийри се приведе към него. — Ще ти помогнем да импровизираш нещо на арената. М-мисля си, че никой от нас всъщност не е повярвал на Тъмния. Но трябва да признаеш, че опитът ти да ни накараш да напуснем града, изглеждаше доста странен. Ние си помислихме, както твърдеше и той, че искаш наградата и всички почести само за себе си. Виж, престори се, че си тежко ранен още в самото начало. Направи така, че да са принудени да те изнесат. Довечера ще ти помогнем да избягаш…

— Няма да има никакво довечера — каза Карамон тихо. — Нито за мен, нито за който и да е от нас. Не разполагам с много време. Не мога да ви обясня. Моля ви само за едно — не се опитвайте да ме спрете.

Ферагас си пое дъх да каже нещо, но думите замряха на устните му, защото в този момент земята бе разтърсена от един по-силен трус.

Този път всички го усетиха. Арената се люшна върху подпорите си, мостовете над Ямите на смъртта изскърцаха, земята се надигна и едва не събори Червения минотавър. Кийри се вкопчи в Карамон. Ферагас разтвори широко крака като моряк на борда на кораб в бурно море. Тълпата по скамейките изведнъж се смълча, чувствайки как всичко под нея се тресе. Някои чуха припукването на дървените летви и изпищяха от страх. Други станаха на крака. Но трусът спря така бързо, както и беше дошъл.

Всичко беше тихо, прекалено тихо. Карамон усети как настръхва, всяко косъмче по тила и по тялото му. Не се чуваше нито птича песен, нито кучешки лай. Тълпата бе притихнала и чакаше в ужас. „Трябва да се махна оттук!“, реши исполинът. Вече не се интересуваше от приятелите си. Нищо не го интересуваше вече. Имаше една-единствена цел — да спре Рейстлин.

И трябваше да действа веднага, преди следващия трус и преди хората да са се опомнили от този. Карамон се огледа бързо и видя Рааг да стои до изхода. Жълтеникавото петнисто лице на великана-човекоядец беше изкривено от недоумение, бавният му мозък се опитваше да разбере какво се е случило. Изведнъж до него се озова Арак и обходи с очи арената, може би се молеше да не се налага да връща парите на клиентите си. Хората по трибуните започнаха да сядат по местата си, но не бяха малко и онези, които продължаваха да се оглеждат неспокойно.

Карамон си пое дълбоко въздух, сетне сграбчи Кийри, повдигна я във въздуха и запрати уплашената жена право към Ферагас, при което и двамата се търкулнаха на земята.

Когато ги видя да падат, Карамон се завъртя, изстреля могъщото си тяло към Рааг и го блъсна с рамото си в корема, влагайки цялата си сила, която бе натрупал при многобройните си тренировки. Това беше удар, който би убил човек, но в случая успя само да изкара въздуха на великана-човекоядец. Инерцията от устрема на Карамон запрати и двамата в каменната стена.

Докато Рааг се опитваше да си поеме въздух, исполинът се вкопчи отчаяно в голямата му тояга и му трябваше още само миг, за да я измъкне от ръцете му, но огромното чудовище успя все пак да я задържи. Рааг изрева побеснял и стовари двете си масивни ръце под брадичката на Карамон, запращайки го с удара си чак в средата на арената.

Исполинът се строполи тежко там и известно време не виждаше нищо друго, освен небето и арената, които се въртяха непрестанно около него. Замаян от удара, войнът се довери на бойния си инстинкт. Зървайки някакво движение отляво, Карамон се претърколи настрани точно в мига, в който тризъбеца на минотавъра се заби там, където секунда по-рано беше дясната му ръка. Той чу червеният звяр да изръмжава в животинска ярост.

Карамон се изправи с усилие на крака, тръсна глава, за да прогони замайването, но знаеше, че не може да се надява да избегне втория удар на противника си. В следващия миг между него и Червения минотавър изникна едно черно тяло. Проблесна стоманено острие и Ферагас блокира удара на тризъбеца, който щеше да довърши Карамон. Карамон отстъпи, залитайки назад, за да си поеме въздух и почувства хладните ръце на Кийри да го подкрепят.

— Добре ли си? — промърмори тя.

— Оръжие! — изпъшка той. Главата му все още бучеше от удара на великана-човекоядец.

— Вземи моето — рече Кийри и пъхна късия си меч в ръката му. — И си поеми отново дъх. Аз ще се заема с Рааг.

Великанът-човекоядец, побеснял и увлечен от битката, крачеше бързо към тях, отворил широко разлигавената си уста.

— Не! Той ще ти трябва… — възрази Карамон, но Кийри само му се усмихна.

— Гледай сега! — каза тя безгрижно и след това изрече някакви странни думи, които смътно напомниха на Карамон езика на магията. В тях обаче се долавяше и някакъв лек, почти елфически акцент.

И изведнъж Кийри изчезна. На нейно място на арената стоеше огромна женска мечка. Карамон ахна и в първия момент дори не разбра какво се беше случило. После си спомни — Кийри беше сирена и притежаваше умението да се превръща в други неща!

Изправена на задните си крака, мечката беше по-висока дори от огромния великан-човекоядец. Рааг се спря и се вторачи уплашен в звяра пред себе си. Кийри изрева в пристъп на ярост и показа острите си зъби. Ноктите на едната й гигантска лапа проблеснаха под слънцето, когато тя замахна и перна Рааг през петнистото лице.

Великанът-човекоядец изви от болка, от белезите върху лицето му започна да се процежда жълтеникава кръв, а едното му око изчезна под маса от кървяща пихтия. Мечката скочи върху Рааг. Карамон наблюдаваше схватката със страхопочитание, но не виждаше нищо друго, освен жълтеникава кожа, кръв и кафява козина.

Тълпата, която първоначално бе крещяла от възторг, изведнъж разбра, че тази битка не беше театър. Сега всичко беше истинско. Щеше да има загинали. Настъпи момент на тишина и потрес и после тук-там отново се чуха викове. Скоро аплодисментите и ревът на публиката стана оглушителен.

Видял своя шанс, Карамон бързо забрави хората по трибуните. Изходът сега запречваше единствено джуджето и макар лицето на Арак да бе изкривено от гняв, то издаваше и страх. Исполинът можеше лесно да мине покрай него…

В този момент той чу минотавърът да изсумтява от удоволствие. Карамон се извърна и видя Ферагас да се свлича от болка, получил удар с дръжката на тризъбеца в слънчевия си сплит. Минотавърът понечи да нанесе нов, смъртоносен удар, но исполинът изкрещя силно, отвличайки вниманието на звяра за достатъчно дълго време, така че да осуети намерението му.

Червеният минотавър се извърна с лице към това ново предизвикателство и на покритото му с червена козина лице се появи усмивка. Той забеляза, че Карамон е въоръжен само с къс меч и се ухили още по-широко. Минотавърът се хвърли устремно към грамадния войн, търсейки бърза развръзка. Но Карамон ловко се дръпна настрани. Сетне изрита силно врага си през коленете. Това беше болезнен, осакатяващ удар, който накара минотавъра да се препъне и да се сгромоляса на земята.

Знаейки, че противникът му е извън строя поне за няколко секунди, Карамон се притече на помощ на Ферагас. Чернокожият мъж продължаваше да стои все така превит, притискайки ръка към стомаха си.

— Хайде — изсумтя исполинът и го подкрепи с ръка. — Виждал съм те здравата да хапваш в столовата след такъв удар. Какво има?

Но отговор не последва. Карамон почувства, че тялото на приятеля му потръпва конвулсивно и видя, че черната му кожа блести от пот. Сетне забеляза и трите кървящи ивици, оставени от тризъбеца върху ръката на чернокожия войн…

Ферагас вдигна очи към приятеля си. Ужасеното лице на Карамон му подсказа, че той знае какво се е случило. Треперейки в агония от отровата, която течеше във вените му, Ферагас падна на колене. Големите ръце на исполина го обгърнаха.

— Вземи… вземи меча ми — каза задавено Ферагас. — Бързо, глупако!

По шума зад гърба си Карамон разбра, че минотавърът отново се изправя на крака, и сетне, без да се колебае повече, грабна големия меч на Ферагас в треперещата си ръка.

Чернокожият гладиатор падна тежко на земята, гърчейки се от болка.

Заслепен от сълзите си, исполинът се изправи и се завъртя точно навреме, за да посрещне внезапната атака на минотавъра. Макар и да куцукаше с единия си крак, силата на чудовището беше толкова голяма, че с лекота компенсираше болезненото нараняване. Освен това то също бе разбрало, че е достатъчно да направи само драскотина на жертвата си. В същото време Карамон трябваше да влезе в обхвата на тризъбеца му, ако искаше да използва меча си.

Двамата се дебнеха един друг и се обикаляха в кръг. Исполинът вече не чуваше тълпата, която тропаше с крака, свиркаше и крещеше диво при гледката на истинска кръв. Вече не мислеше за бягство, дори нямаше представа къде се намира. Войнските му инстинкти бяха взели връх. Знаеше едно-единствено нещо. Трябваше да убие врага си.

И чакаше търпеливо. Ферагас му беше казал за основния недостатък на минотаврите. Те се смятаха за по-висши от другите раси и затова обикновено подценяваха противниците си. Червеният минотавър не правеше изключение. Карамон долови мислите на минотавъра, в които се смесваха болка, гняв, ярост, обида и изгарящо желание да унищожи тъпото, хилаво човече.

Двамата се приближаваха все повече към мястото, където Кийри все още водеше люта битка с Рааг, което ставаше ясно от ръмженето и крясъците на великана-човекоядец. Този бой обаче отвлече вниманието на Карамон и изведнъж той се подхлъзна в локва жълта, лепкава кръв. Червеният минотавър нададе победоносен вик и се хвърли напред, за да забие тризъбеца си в тялото на човека.

Но подхлъзването бе само уловка. Мечът на Карамон проблесна под слънцето. Минотавърът разбра, че е бил надхитрен и се опита да спре устрема си, но бе забравил за раненото си коляно, което не може да издържи тежестта му и червеникавото чудовище се строполи на арената, а мечът на Карамон се заби право в животинската му глава.

Когато изваждаше меча си, исполинът чу зад гърба си страховито ръмжене и се извърна тъкмо навреме, за да види как грамадната мечка захапва широкия врат на Рааг. Кийри разтърси глава, челюстите й потънаха още по-дълбоко и достигнаха до яремната вена. Устата на великана-човекоядец зина във вик, който никой нямаше да чуе.

Карамон тръгна към тях, но изведнъж долови някакво движение от дясната си страна. Той бързо се обърна, заставайки целия нащрек и видя Арак да се стрелва покрай него с лице, изкривено в грозна маска на мъка и ярост. Исполинът зърна в ръката на джуджето да проблясва кама и се втурна към него, но беше твърде късно. Той не можа да спре острието, което потъна в гърдите на мечката. Ръката на Арак веднага се обля в топла, червена кръв. Огромната мечка изрева от болка и гняв и замахна с голямата си лапа. В последно конвулсивно усилие Кийри докопа Арак, вдигна го във въздуха и го запрати надалеч към другия край на арената. Тялото на джуджето се блъсна в Острието на свободата, където висеше златния ключ, и се наниза на един от многобройните стърчащи орнаменти. Джуджето нададе страшен вик и след това целият шпил се сгромоляса в една от ямите, от чието дъно се издигаха пламъци.

Кийри се строполи на земята. От раната на гърдите й шуртеше кръв. Подивялата тълпа крещеше и скандираше името на Карамон. Но исполинът не чуваше виковете. Той се наведе и я пое в ръцете си. Магията бе развалена, мечката я нямаше и сега до гърдите му беше красивата жена-войн.

— Ти победи, Кийри — прошепна Карамон. — И сега си свободна.

Кийри вдига очи към него и се усмихна. След това очите й се разшириха и животът ги напусна. Погледът й остана прикован в небето, някак в очакване. „Сякаш в последния си миг тя разбра какво предстои да се случи!“, помисли си Карамон.

Исполинът положи нежно тялото й на прогизналата от кръв арена и се изправи. Той видя тялото на Ферагас, вцепенено в последната му битка със смъртта. Видя невиждащите и зареяни в небето очи на Кийри.

— Ти ще отговаряш за това, братко мой — прошепна Карамон.

Зад него се чу някакъв шум, подобен на сърдитото бучене на морето преди буря. Исполинът стисна мрачно меча си, готов да се опълчи срещу поредния си враг, който и да е той. Но там нямаше врагове. Това бяха само другите гладиатори. При вида на мокрото му от сълзи и изцапано с кръв лице те един по един отстъпваха настрани, правейки му път да мине.

Когато ги погледна, Карамон разбра, че най-накрая е свободен. Свободен беше да намери брат си и да сложи завинаги край на неговото зло. Почувства душата му да се въздига, смъртта нямаше вече почти никакво значение и не будеше у него страх. Все още усещаше миризмата на кръв и беше замаян от сладката лудост на битката.

Изпълнен с жажда за мъст, Карамон се затича към края на арената и тъкмо тръгна по стълбите, които водеха надолу към тунелите, когато първото земетресение разтърси обречения град Истар.