Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (13)

Глава 11

Отблъскващото привидение идваше все по-близо и по-близо до нея. Кризания бе завладяна от страх, какъвто не беше изпитвала никога преди и не си бе представяла, че е възможен. Отстъпвайки пред него, жрицата за първи път в живота си се замисли за смъртта — нейната собствена смърт. И тя не беше онзи тих преход към блажената страна, която винаги бе смятала, че я очаква. Тази смърт бе свирепа болка, виещ мрак, вечни дни и нощи, прекарани в завист към живите.

Тя се опита да извика за помощ, но гласът й изневери. Не можеше да се надява на помощ отникъде. Пияният войн лежеше в локва от собствената си кръв. Нейното лечебно изкуство го бе спасило, но той щеше да спи дълги часове. Кендерът също не можеше да й помогне. Нищо не можеше да я спаси от този…

Тъмната фигура се приближаваше все повече и повече. „Тичай!“ — изкрещя умът й. Но краката й не й се подчиниха. Кризания успя само да пропълзи назад, а тялото й сякаш се движеше по свое собствено желание и не се интересуваше от волята й. Тя не можеше дори да отмести погледа си от него. Оранжевите му, пламтящи очи я бяха сграбчили здраво.

Той вдигна едната си ръка, ръка на призрак. Кризания виждаше през нея тъмните нощни дървета.

Сребърната луна грееше на небето, но не нейната светлина проблясваше върху древната броня на отдавна мъртвия соламнийски рицар. Създанието излъчваше своя собствена светлина, подхранвана от нечестивото му разложение. Ръката му се издигаше все по-високо и по-високо и Кризания знаеше, че когато достигне нивото на сърцето й ще бъде мъртва.

През вцепенените си от страх устни тя замълви в молитва името на Паладин. Страхът не си отиде, все още не можеше да отскубне душата си от тези огнени очи. Ръката й се насочи към гърлото й. Улавяйки медальона, жрицата го отскубна от шията си. Чувствайки как силите й я напускат и съзнанието й гасне, Кризания вдигна ръка. Платиненият медальон улови светлината на Солинари и проблесна в синкавобяло. Ужасното привидение изрече една-единствена дума:

— Умри!

Кризания почувства, че пада. Тялото й срещна земята, но земята не я задържа. Тя продължи да пада все по-надолу и по-надолу. Затвори очи… унесе се в сън… засънува…

 

 

Беше в дъбова гора. Нечии бели ръце се впиваха в краката й, зинали уста се домогваха до кръвта й. Мракът беше безкраен, дърветата й се присмиваха, скърцането на клоните им приличаше на ужасен кикот.

— Кризания — каза един тих, шепнещ глас.

Кой беше произнесъл името й сред сенките на дъбовете? Тя го виждаше — там на поляната стоеше човек в черна мантия.

— Кризания — повтори гласът.

— Рейстлин! — изхлипа тя, изпълнена с благодарност.

Излезе залитайки от ужасяващата дъбова гора и се изплъзна от белите като кости ръце, които я теглеха към себе си, опитвайки се да я направят част от тяхното вечно страдание. Кризания почувства да я задържат нечии слаби длани. Тънките пръсти излъчваха странна топлина.

— Успокой се, Преподобна дъще — каза тихо гласът. — Треперейки в ръцете му, Кризания затвори очи. — Изпитанията ти свършиха. Ти вече премина през гората. Нямаше причина да се страхуваш, милейди. Моята магия бдеше над теб.

— Да — промълви Кризания. Ръката й докосна челото й на мястото, където бе почувствала устните му. След като разбра какво беше преживяла и осъзна, че е допуснала да изглежда слаба пред него, тя отблъсна ръцете на мага. Сетне отстъпи назад и се вгледа хладно в лицето му.

— Защо се обграждаш с такива отблъскващи неща? — попита го тя. — Защо са ти такива… такива пазители! — Гласът й неволно потрепна.

Рейстлин я погледна кротко. Златистите му очи грееха под светлината на жезъла му.

— А ти с какви пазители се обграждаш, Преподобна дъще? — пожела да научи той. — Какви мъчения ще трябва да понеса, ако кракът ми престъпи свещената земя на Храма?

Кризания отвори уста с намерение да го парира с рязък отговор, но думите замряха на устните й. Земята на Храма наистина беше осветена. И понеже беше свещена за Паладин, ако в пределите й навлезеше някой от поклонниците на Тъмната царица, гневът на бога скоро щеше да се стовари върху него. Тънките устни на Рейстлин се извиха в лека усмивка. Тя почувства по лицето й да избива руменина. Как можа да й причини това? Нито един човек не я беше унижавал така! Нито един човек не беше хвърлял ума й в такъв смут!

От онази вечер, когато бе срещнала Рейстлин в дома на Астинус, Кризания не бе успяла да го прогони от мислите си. Тя бе очаквала с нетърпение да посети Кулата през тази нощ. С нетърпение и със страх. Жрицата разказа всичко на Елистан за разговора си с Рейстлин, всичко, с изключение на „магията“, която й беше дал. Някак си не намери смелост да сподели с него, че той я беше докоснал, че… Не, не можеше да спомене за това.

Елистан и без това беше достатъчно разстроен. Той познаваше Рейстлин. Беше срещнал този млад мъж преди много време. Магът беше сред онези, които бяха освободили свещеника от затвора Сгантилия в Пакс Таркас. Подобно на всички останали Елистан никога не бе харесвал Рейстлин, нито му имаше вяра. Затова и никак не се изненада, когато научи, че младият маг е облякъл черните одежди. Не се изненада и когато чу предупреждението на Кризания, изпратено й от Паладин. Изненада го обаче, реакцията на Кризания след срещата й с Рейстлин. Към изненадата му се прибави и тревога, когато разбра, че жрицата е поканена да посети Кулата — мястото, където сега биеше сърцето на злото в този свят. Елистан щеше да й забрани да отиде, ако не беше заветът на боговете за свободата на волята.

Той сподели с Кризания мислите си и тя го изслуша почтително. И все пак потегли към Кулата, подмамена от съблазън, която не разбираше, макар да бе казала на Елистан, че прави това, „за да спаси света“.

— Светът не е застрашен от нищо — беше й отвърнал той мрачно.

Но Кризания не го послуша.

 

 

— Заповядайте вътре — рече Рейстлин. — Една чаша вино ще ви помогне да прогоните лошите спомени за преживяното. — Той я изучаваше внимателно. — Вие сте много смела, Преподобна дъще — каза магът и тя не долови никакъв сарказъм в гласа му. — Малцина имат силата да надмогнат ужаса на тази гора.

След това той се отдръпна от нея и Кризания мислено му благодари за това. Почувства, че се изчервява при поканата му.

— Стойте близо до мен — предупреди я той, тръгвайки напред и тя чу лекото шумолене на черната мантия около глезените му. — Не се отдалечавайте от светлината на жезъла ми.

Кризания се подчини на заповедта му и докато вървеше близо до него, забеляза как белите й одежди греят със сиянието на сребърна луна под светлината на жезъла му в рязък контраст със странната топлина, която той сипеше върху черната мантия на Рейстлин, ушита от меко кадифе.

Магът я преведе през страховитата порта. Тя се взираше с любопитство, припомняйки си страшната история за злия магьосник, който се хвърлил върху нея, проклинайки я в предсмъртния си миг. Наоколо се носеше шепот и нестройно бърборене. Неведнъж тези звуци я накараха да се извърне. Студени пръсти докосваха шията й, ледени длани полягаха върху ръцете й. Неведнъж забеляза движение с крайчеца на окото си, но когато се обърнеше, там нямаше нищо. От земята се издигаше неприятна мъгла, пропита с отвратителна миризма на разложение, която извикваше болка в костите й. В един момент Кризания погледна бързо назад, треперейки неудържимо и когато видя в нея да се взират две безтелесни очи, избърза крачка напред и улови тънката ръка на Рейстлин.

Той я погледна с любопитство, примесено с лека насмешка и тя се изчерви отново.

— Не се страхувайте — каза магът просто. — Аз съм господарят тук. Няма да допусна да ви се случи нищо.

— Аз… не се страхувам — отвърна тя, макар да знаеше, че той усеща треперенето на тялото й. — Просто… внимавах да не се препъна, това е всичко.

— Извинете ме, Преподобна дъще — каза Рейстлин и този път тя не беше сигурна дали в гласа му има сарказъм или не. Сетне той спря. — Беше неучтиво от моя страна да ви оставя да вървите сама в това непознато място, без да ви предложа помощта си. По-лесно ли ви е сега?

— Да, много — отвърна Кризания и отново почувства по лицето й да избива силна руменина под погледа на тези странни очи.

Той не каза нищо, а просто се усмихна. Тя наведе очи, неспособна да посрещне погледа му и после те тръгнаха отново. Кризания се упрекна за всичките си страхове по време на пътуването й към Кулата, но въпреки това не пусна ръката на мага. Нито един от тях не заговори отново, преди да стигнат вратата на самата Кула. Тя беше направена от обикновено дърво, а от външната й страна бяха гравирани руни. Рейстлин не продума нищо, нито пък Кризания забеляза да прави някакво движение, но когато я наближиха, портата бавно се отвори. Отвътре се разля светлина и тя толкова се зарадва на меката, гостоприемна топлина, че забеляза очерталия се там силует едва миг по-късно.

Когато видя тази фигура, жрицата спря и отстъпи уплашено назад.

Рейстлин докосна ръката й с тънките си горещи пръсти.

— Това е само моят чирак, Преподобна дъще — каза той. — Даламар е от плът и кръв и обитава света на живите — поне за момента.

Кризания не разбра последната забележка, нито й обърна много внимание, но долови прикрития смях в гласа на Рейстлин. Беше твърде озадачена от факта, че на това място живеят и живи същества. „Колко съм била глупава! — сгълча се тя мислено. Бях го нарисувала във въображението си като истинско чудовище! А той е просто човек, нищо повече. Човешко същество от плът и кръв.“ Тази мисъл й донесе облекчение и я накара да се отпусне. И когато премина през вратата, сякаш почти бе дошла на себе си. Тя протегна ръка към младия чирак, както би я подала на някой млад църковен служител.

— Моят чирак, Даламар — каза Рейстлин, махвайки към него с ръка. — Лейди Кризания, Преподобната дъщеря на Паладин.

— Лейди Кризания — каза чиракът с подобаваща официалност, поднасяйки ръката й към устните си с лек поклон. След това той вдигна глава и черната качулка, която забулваше лицето му, падна назад.

— Елф! — ахна Кризания. Ръката й остана в неговата. — Но това е невъзможно — поде тя объркано. — Не е възможно да служите на злото…

— Аз съм тъмен елф, Преподобна дъще — отбеляза чиракът и тя долови горчивина в гласа му. — Или поне така ме наричат хората от моя народ.

— Простете. Не исках да… — промълви Кризания смутено, но после се запъна. Беше навела очи и не знаеше накъде да погледне. Долавяше присмеха на Рейстлин почти осезателно. За пореден път бе изгубила равновесието си в негово присъствие. Жрицата гневно дръпна ръката си от хладната длан на чирака и пусна ръката на Рейстлин.

— Преподобната дъщеря е имала уморително пътуване, Даламар — каза Рейстлин. — Моля те да я съпроводиш до кабинета ми и да й предложиш чаша вино. — С ваше разрешение, лейди Кризания — магът й се поклони, — но има още някои неща, които изискват вниманието ми… Даламар, погрижи се дамата да получи всичко, от което има нужда.

— Разбира се, шалафи — отвърна почтително Даламар.

Кризания не каза нищо при излизането на Рейстлин. Изведнъж я бе обзело чувство на облекчение и вцепеняващо изтощение. „Сигурно така се чувства един войн, след като се е бил за живота си срещу опитен противник“, помисли си тя, докато следваше елфа по една тясна виеща се стълба.

Кабинетът на Рейстлин далеч не беше онова, което бе очаквала да види.

„А какво бях очаквала“, запита се тя. Определено не и такава приятна стая, препълнена с необикновени и пленяващи въображението книги. Мебелите бяха изискани и удобни. В огнището гореше огън, който изпълваше стаята с толкова приятна топлина след студа по време на пътуването й към Кулата! Виното, което й наля Даламар, беше превъзходно. Топлината на огъня сякаш се стичаше в кръвта й при всяка следваща глътка.

Чиракът донесе отнякъде малка масичка с красива дърворезба и я постави до дясната й ръка. На нея сложи купа с някакъв плод и един приятно ухаещ, все още топъл хляб.

— Какъв е този плод? — попита Кризания и взе едно парче от него, разглеждайки го учудено. — Никога не съм виждала такова нещо.

— Наистина, Преподобна дъще — отвърна Даламар усмихнато. Кризания забеляза, че за разлика от Рейстлин усмивката на младия чирак се отразяваше в очите му. — Този плод беше доставен на шалафи от остров Митас.

— Митас? — повтори Кризания смаяно. — Но това е на другия край на света! Там живеят минотаври. Те не допускат никого в царството си! Кой го е донесъл?

Изведнъж през ума й прелетя ужасяващото видение на слугата, призован тук да донесе тези деликатеси на господаря на Кулата. Сетне Кризания побърза да върне плода в купата.

— Опитайте го, лейди Кризания — рече Даламар без нотка на присмех в гласа си. — Ще се убедите колко е вкусен. Здравето на шалафи е доста крехко. Той не вкусва почти нищо друго, освен този плод, хляб и вино.

Кризания почувства страхът й да я напуска.

— Да — прошепна тя, поглеждайки неволно към вратата. — Той е ужасно слаб. И тази страшна кашлица… — Гласът й беше тих и изпълнен със съчувствие.

— Кашлица? О, да — каза Даламар спокойно, — неговата… кашлица.

Той не продължи и макар това да й се стори странно, тя скоро го забрави, докато разглеждаше стаята.

Чиракът остана в кабинета още малко, за да види дали тя се нуждае от нещо друго. Кризания обаче, не каза нищо и той й се поклони.

— Ако нямате нужда от нищо повече, милейди, аз ще се оттегля. Трябва да продължа моите занимания.

— Разбира се. Няма да имам нужда от нищо повече — рече Кризания сепнато и излезе от унеса си. — Значи той е ваш учител — каза тя, осъзнавайки изведнъж този факт. Сега беше неин ред да се вгледа внимателно в Даламар. — Добър ли е като такъв? Научавате ли много от него?

— Той е най-талантливият маг в нашия Орден, лейди Кризания — каза Даламар тихо. — Рейстлин е бляскав, вещ и овладян. Един-единствен човек е притежавал неговото могъщество — великият Фистандантилус. Но моят шалафи е млад, само на двайсет и осем години и ако живее достатъчно дълго, може да…

— Ако живее достатъчно дълго? — повтори Кризания и след това се ядоса на себе си, че неволно е позволила в гласа й да се прокрадне нотка на загриженост.

„Няма нищо лошо да изпитвам загриженост към някого, каза си тя. В края на краищата той е едно от божиите създания. Всеки живот е свещен.“

— Нашето Изкуство е пълно с опасности, милейди — казваше Даламар. — А сега, ако ми позволите…

— Разбира се — прошепна Кризания.

Покланяйки се отново, Даламар излезе с тихи стъпки от стаята и затвори вратата след себе си. Кризания държеше разсеяно чашата с вино в ръката си и се взираше в танцуващите пламъци, унесена в мислите си. Жрицата не чу никакъв шум, когато вратата се отвори. Но в един момент почувства нечии пръсти да докосват косите й. Потръпвайки, тя обърна глава и видя Рейстлин да сяда на дървения стол с висока облегалка зад писалището си.

— Да изпратя ли Даламар да ви донесе нещо друго? Чувствате ли се напълно комфортно? — попита той учтиво.

— Д-да — заекна Кризания и остави чашата с вино на масичката, за да не забележи той треперенето на ръката й. — Всичко е чудесно. Дори повече от чудесно. Вашият чирак… Даламар? Той е много очарователен.

— Да, наистина — каза Рейстлин сухо. Той събра върховете на пръстите на двете си ръце и ги опря в масата.

— Какви невероятни ръце имате! — забеляза Кризания, без да се замисли. — Пръстите ви са толкова тънки, гъвкави и изящни. — В следващия миг тя си даде сметка какво бе казала, изчерви се и заекна: — Н-но предполагам, че това е задължително изискване за вашето Изкуство…

— Да, така е — отвърна Рейстлин усмихнато и този път на Кризания й се стори, че вижда в усмивката му искрено задоволство. Той вдигна ръцете си към отблясъците на огъня. — Като момче можех да смая и да зарадвам моя брат с триковете, които владеех още тогава. — Рейстлин извади златна монета от един от скритите джобове на мантията си и я постави върху кокалчетата на ръката си. След това без никакво усилие я накара да затанцува и да се завърти върху опаката страна на дланта му. Монетата ту проблясваше, ту се губеше между пръстите му. Сетне подскочи във въздуха и изчезна, само за да се появи в другата му ръка. Кризания ахна от възторг. Рейстлин я погледна и тя забеляза как радостната му усмивка се изкривява в гримаса на остра болка.

— Да — каза магът, — някога това беше единственото ми умение, моят единствен талант. И той забавляваше искрено децата. Понякога дори ги спираше да ме наранят.

— Да ви наранят? — попита Кризания колебливо, жегната от болката в гласа му.

Магът не й отговори веднага. Очите му се взираха в златната монета, която все още беше в ръката му. След това той си пое дълбоко въздух.

— Мога да си представя какво е било детството ви — промърмори той. — Казвали са ми, че произлизате от заможно семейство. Вероятно сте била обичана, бранена и са задоволявали всяка ваша прищявка. Будела сте възхищение, търсели са компанията ви, била сте харесвана.

Кризания не можа да му отговори. Изведнъж я обзе чувство на вина.

— А колко различно бе моето детство. — И отново на лицето му се появи онази усмивка, говореща за дълбоко огорчение. — Прякорът ми беше Потайния. Бях болнав и слаб. И много умен. Те бяха такива глупаци! Амбициите им бяха толкова дребнави — също като на моят брат, който не виждаше по-далече от чинията си. Да, бях слаб. И те наистина ме защитаваха. Но аз се заклех пред себе си, че един ден няма да се нуждая от тяхната закрила! Щях сам да измина пътя до величието, използвайки моя дар — магията.

Ръката на Рейстлин се стегна в юмрук, златистата му кожа стана бледа. И изведнъж той се закашля. Това беше внезапна, унищожителна кашлица, която изкриви крехкото му тяло. Кризания скочи на крака, чувствайки как сърцето й се свива от болка. Но магът й даде знак да седне обратно на мястото си. Сетне извади кърпа и попи кръвта по устните си.

— А това е цената, която платих за моята магия — успя да каже накрая той. Гласът му беше не по-силен от шепот. — Те разбиха тялото ми и ми дадоха тези омразни очи, с които виждам как всичко умира. Но си струваше, не съжалявам за онова, което платих! Защото получих онова, към което се стремях — власт. И вече не се нуждая от тях. От който и да е било. Вече не!

— Но тази власт е власт на злото! — каза Кризания и се наведе напред, взирайки се настойчиво в мага.

— Така ли? — попита Рейстлин неочаквано. — Какво лошо има в амбицията? Или в стремежа да наложиш властта си над другите? Ако тези неща въплъщават злото, аз се опасявам, че и вие лейди Кризания, също трябва да замените белите си одежди с черни.

— Как смеете? — извика Кризания потресена. — Аз не…

— Но го правите — каза Рейстлин, свивайки рамене. — Не бихте положили толкова усилия да се издигнете до сегашното си положение в църквата, ако не споделяхте тази амбиция и желание за власт. — Сега беше негов ред да се наведе напред. — Не сте ли си казвали винаги: „Съдено ми е да направя нещо голямо. Животът ми ще бъде различен от живота на всички останали. Не ми е достатъчно просто да седя и да наблюдавам как светът се движи покрай мен. Искам да му придам определена форма, да го моделирам, да го контролирам!“

Уловена от изгарящия поглед на Рейстлин, Кризания не можеше нито да помръдне, нито да продума. „Откъде знае тези неща — питаше се тя ужасена. Може ли той да чете тайните на сърцето ми?“

— В това ли се въплъщава злото, лейди Кризания? — повтори той кротко и настойчиво.

Кризания бавно поклати глава. След това вдигна ръка към туптящите си слепоочия. Не, злото не беше в тези неща. Не и според неговото тълкувание, но имаше и нещо нередно. Тя не можеше да разсъждава. Беше объркана. В ума й имаше една-единствена мисъл: „Колко си приличаме двамата с него, той и аз!“

Рейстлин мълчеше, очаквайки отговора й. Налагаше й се да каже нещо. Тя отпи бързо една глътка от виното, за да събере разпилените си мисли.

— Може би и аз споделям тези желания — каза жрицата, опитвайки се да намери подходящите думи, — но дори и да е така, моята амбиция не е самоцелна. Аз използвам уменията и дарбите си в полза на другите. Поставям ги в услуга на моята църква…

— Вашата църква! — присмя й се Рейстлин.

Смущението на Кризания бе заменено от студен гняв.

— Да — отвърна тя, чувствайки, че най-сетне е стъпила на здрава и сигурна почва, защитена от крепостта на вярата си. — Именно силата на доброто и могъществото на Паладин прогониха злото от този свят. Това е силата, която търся аз. Това е могъществото, което…

— Прогонили са злото? — прекъсна я Рейстлин.

Кризания премигна. Мислите й продължиха да летят напред.

Тя дори не съзнаваше напълно какво казва.

— Да, разбира се…

— Но злото и страданието продължават да са част от този свят — настоя Рейстлин.

— Заради такива като вас! — извика Кризания разпалено.

— О, не, Преподобна дъще — каза Рейстлин. — Моите дела нямат нищо общо с това. Вижте… — Той й даде знак да се приближи и с другата ръка бръкна в един от джобовете на мантията си.

Кризания изведнъж стана предпазлива и подозрителна, взирайки в предмета, който той извади оттам. Това беше малък овален кристал, чиито цветове бързо се меняха подобно на детско стъклено топче. Рейстлин придърпа една сребърна поставка от ъгъла на масата и сложи кристала на нея. Малкото сияещо нещо изглеждаше нелепо върху богато украсена поставка. И след това Кризания ахна. Кристалното топче започна да нараства. Или може би самата тя се смаляваше! Не знаеше със сигурност. Но стъкленото кълбо достигна необходимата големина, за да изглежда съвсем съразмерно със сребърната поставка.

— Надникнете вътре — каза Рейстлин тихо.

— Не! — Кризания се отдръпна назад, гледайки уплашено кълбото. — Какво е това?

— Драконова сфера — отвърна Рейстлин, налагайки й волята си с поглед. — Единствената, която е останала на Крин. Тя се подчинява на моите заповеди. Няма да допусна да ви се случи нищо. Надникнете в това кълбо, лейди Кризания… освен ако не се боите от истината.

— Откъде да зная, че тя ще ми покаже истината? — попита Кризания с треперещ глас. — Откъде да зная, че няма да ми покаже точно онова, което вие й наредите?

— Ако познавахте историята на драконовите сфери — каза Рейстлин, — щяхте да знаете, че те са били създадени някога, много отдавна от магьосници с трите цвята мантии — Белите, Черните и Червените. Те не са инструменти на злото, нито пък на доброто. Те са всичко и нищо. Вие носите медальона на Паладин — сарказмът се беше върнал в гласа му — и вярата ви е силна. Как бих могъл да ви накарам да видите нещо, което не желаете да видите?

— А какво ще видя все пак? — прошепна Кризания и се приближи към писалището, подтиквана едновременно от любопитство и от странното обаяние на предмета.

— Единствено онова, което вече сте виждали, но сте отказали да му обърнете внимание.

Рейстлин положи тънките си пръсти върху стъкленото кълбо и запя монотонно някакви заповедни думи. Кризания се наведе колебливо напред над писалището и се вгледа в драконовата сфера. В началото не видя нищо, освен някаква зелена мъгла, която се въртеше бързо в кълбото. Сетне мъглата се отдръпна назад. В кристалната топка изплуваха някакви ръце! Ръце, които се протягаха навън…

— Не се страхувайте — прошепна Рейстлин. — Ръцете търсят мен.

И още докато магът говореше, Кризания видя ръцете да се простират навън и да докосват тези на Рейстлин. Образът изчезна. За кратко сферата се изпълни с безумни, трепкащи цветове, които се въртяха вътре като понесени от вихрушка. Техният блясък и сияние я замаяха. После и те се изгубиха и жрицата видя…

— Палантас — каза тя смаяно.

Понесена от сутрешните мъгли, Кризания виждаше целия град, прострян като на длан, блещукащ като прелестна перла. И сетне градът започна да се издига към нея или може би тя падаше надолу към него. Миг по-късно пред нея се възправи храмът на Паладин. Красивият му двор и свещената земя около него се къпеха мирно и кротко във ведрата утринна светлина на слънцето. После се озова зад храма и надничаше над високите му стени.

Кризания затаи дъх.

— Какво е това? — попита тя.

— Никога ли не сте го виждала? — попита Рейстлин. — Тази алея е толкова близо до свещената земя.

Кризания поклати глава.

— Н-не — отвърна тя неуверено. — И все пак трябва да съм я виждала някога. Живяла съм в Палантас през целия си живот. Аз зная всички…

— Не, милейди — прекъсна я Рейстлин, галейки с пръсти кристалната повърхност на драконовата сфера. — Вие знаете много малко.

Кризания не намери смелост да му отвърне. Очевидно той говореше истината, защото тя действително не познаваше тази част на града. Обсипана със смет, улицата беше тъмна и неприветлива. Сутрешното слънце не можеше да се провре между нейните сгради, а самите те изглеждаха така, сякаш нямаха вече сили да стоят изправени. Едва сега Кризания разпозна тези постройки. Беше ги виждала откъм лицевата им страна. Използваха се като складове за съхраняване на всякакви стоки — от жито до бъчви с вино и бира. Но колко различно изглеждаше всичко оттук! И какви бяха тези хора, тези окаяни същества?

— Те живеят тук — отговори Рейстлин на неизречения й въпрос.

— Къде? — попита Кризания ужасена. — Там? Но защо?

— Живеят, където могат. Заровени като личинки в сърцето на града, те се хранят от гниещите му отпадъци. А що се отнася до въпроса ви „защо“ — тук Рейстлин сви рамене, — просто няма къде другаде да отидат.

— Но това е ужасно! Ще разкажа на Елистан. Ние ще им помогнем, ще им дадем пари…

— Елистан знае — каза Рейстлин тихо.

— Не, не би могъл да знае! Това е невъзможно!

— Вие също знаехте. Ако не точно за тази улица, за други такива места във вашия красив град, които не са толкова красиви.

— Не е вярно… — заговори Кризания гневно, но се спря. Спомените заприиждаха на вълни. Спомни си как майка й бе извръщала лицето й, докато пътуваха със семейната карета в някои части на града, баща й пък бързо спускаше перденцата на прозорците или пък се навеждаше към кочияша, за да му каже да мине по друг път.

Цветовете се завъртяха, сцената трепна и се стопи, за да бъде заменена от друга. Кризания наблюдаваше откриващите се картини в агония, докато магът разкъсваше перленобялата фасада на града, за да й открие чернотата и покварата, които се криеха отдолу. Кръчми, бордеи, бърлоги за залагания, кейове и докове… всички места, в които царстваха сметта и мизерията, се откриваха пред потресения поглед на Кризания. Тя вече не можеше да завърти глава, нямаше го и баща й да спусне пердетата на каретата. Рейстлин я въведе безпощадно в света на безнадеждните, унилите, гладуващите и забравените.

— Не — каза тя умоляващо, клатейки глава и опитвайки се да се отдалечи от писалището. — Моля ви, не ми показвайте повече.

Но Рейстлин беше безмилостен. Цветовете отново се завъртяха и те напуснаха Палантас. Драконовата сфера ги понесе по целия свят и накъдето и да погледнеше Кризания, пред очите й се откриваха нови ужаси. Отхвърлени от себеподобните си блатни джуджета, живеещи в нищета в нежеланите от никого земи на Крин. Човешки същества, водещи жалко съществуване сред пустинни земи, където не бе валяло от векове. Бродещите елфи, поробени от собствения си народ. Свещеници, които използваха властта си, за да трупат несметни богатства за сметка на онези, които им вярваха.

Това беше твърде много. С безумен вик Кризания закри лицето си с ръце. Подът под краката й се залюля. Жрицата залитна и сигурно щеше да падне, ако в този момент ръцете на Рейстлин не я бяха обгърнали. Тя почувства странната, изгаряща топлина на тялото му и лекото докосване на черното кадифе. До обонянието й достигна ухание на билки, розови цветове и други загадъчни миризми. Чуваше дори хрипливия дъх в гърдите му.

Рейстлин я поведе внимателно обратно към стола й. Тя се отпусна на него и побърза да се освободи от докосването му. Близостта на мага едновременно я отблъскваше и привличаше, подсилвайки чувството й за смут и объркване. Кризания отчаяно копнееше Елистан да бъде до нея. Той щеше да знае отговора, той би разбрал. Защото обяснение неизбежно трябваше да има. Такова ужасяващо страдание, такова зло не трябваше да бъде допускано. С усещане за празнота и опустошение тя се взираше в огъня.

„Ние не сме толкова различни, гласът на Рейстлин сякаш идваше от пламъците. Аз живея в моята Кула, отдаден на проучванията си. Вие живеете във вашата Кула, отдадена на вярата си, и светът се върти около нас.“

— И това е истинското зло — каза Кризания на пламъците. — Да седиш и да не предприемаш нищо.

— Сега вие разбирате — отвърна Рейстлин. — На мен вече не ми е достатъчно да седя и да наблюдавам какво се случва. Посветих на учението дълги години с една-единствена цел. И сега мога да я осъществя. Аз ще променя нещата, Кризания. Ще направя света по-различен. Това е моят план.

Кризания бързо вдигна глава. Вярата й беше разклатена, но ядрото й оставаше силно.

— Вашият план! Именно за този план Паладин ме предупреди в съня ми. Този ваш план да промените света ще доведе до неговото унищожение! — Тя стисна ръце в скута си. — Вие не трябва да го осъществявате! Паладин… — Рейстлин направи жест на нетърпение с ръката си. Златистите му очи просветнаха и Кризания се отдръпна назад. За миг й се стори, че зърва в тях отблясъците на догарящи огньове.

— Паладин няма да ме спре — каза Рейстлин, — защото аз искам да лиша от власт най-големия му противник.

Кризания погледна мага с неразбиращ поглед. Кой може да бъде този враг? Какъв враг би могъл да има Паладин на този свят? След това тя осъзна какво е имал предвид Рейстлин. Почувства кръвта да се отцежда от лицето й, а обзелият я студен ужас я накара да потръпне конвулсивно. Неспособна да говори, жрицата само поклати глава. Огромният размах на амбициите и копнежите му беше толкова страховит, че човек дори не можеше да разсъждава над него.

— Чуйте ме — каза той тихо. — Ще изясня всичко…

И той й разказа за плановете си. Докато седяха край огъня, на нея й се стори, че минаха часове. Тя беше прикована от странните му, златисти очи, омагьосана от тихия му глас, а той й разказваше за чудесата на магическото си изкуство, за изгубената част от него и за невероятните магически открития на Фистандантилус.

Когато гласът на Рейстлин утихна, Кризания остана мълчалива дълго време, изгубена и залутана в неподозирани до този момент от нея далечни светове. Огънят догаряше в дрезгавия час преди зазоряване. В стаята стана по-светло. Изведнъж Кризания почувства хлад и потръпна.

Рейстлин се закашля и тя го погледна сепнато. Беше пребледнял от изтощение, очите му изглеждаха трескави, а ръцете му трепереха. Кризания скочи на крака.

— Простете ми — каза тя тихо. — Отнех ви цялата нощ, а вие не сте добре. Трябва да вървя.

Рейстлин също се изправи.

— Не се тревожете за здравето ми, Преподобна дъще — рече той с крива усмивка. — Огънят, който гори в мен е достатъчен, за да стопли това разнебитено тяло. Даламар ще ви придружи през Шойканската гора, ако желаете.

— Да, благодаря ви — прошепна Кризания. Беше забравила, че трябва да мине още веднъж през това зловещо място. Поемайки си дълбоко дъх, тя подаде ръка на Рейстлин. — Благодаря ви, че ме приехте — поде тя официално. — Надявам се, че…

Рейстлин взе ръката й в своята. Гладката му плът я изгаряше. Кризания се вгледа в очите му и видя отразена в тях самата себе си — бледа жена, облечена в бяло, с лице, обрамчено от тъмните й абаносови коси.

— Вие не можете да направите това — прошепна Кризания. — То е грешно и вие трябва да бъдете спрян. — Тя стисна ръката му силно.

— Докажете ми, че е грешно — отвърна Рейстлин и я притегли към себе си. — Докажете ми, че в него е въплътено зло. Убедете ме, че доброто е начинът светът да бъде спасен.

— А дали ще ме чуете? — попита тя тъжно. — Вие сте обкръжен от мрак. Как бих могла да ви достигна?

— Да, мракът се отвори — отвърна Рейстлин. — Мракът се отвори и вие влязохте вътре.

— Да… — Изведнъж Кризания почувства докосването на ръката му и топлината на тялото му. Изчерви се неловко и се отдръпна от него. Освобождавайки ръката си, тя разсеяно я разтри, сякаш я болеше.

— Сбогом, Рейстлин Маджере — каза жрицата, без да го погледне в очите.

— Сбогом, Преподобна дъще на Паладин — отвърна той.

Вратата се отвори и там стоеше Даламар, макар Кризания да не бе чула Рейстлин да вика младия си чирак. Дръпвайки бялата качулка над главата си, тя обърна гръб на мага и прекрачи прага. Докато вървеше през сивокаменния коридор, тя почувства златистите му очи да прогарят мантията й. Когато стигна до водещата надолу тясна, вита стълба, до нея долетя гласът му.

— Може би Паладин не ви е изпратил тук да ме спрете, лейди Кризания. Може би сте тук, за да ми помогнете.

Кризания спря и се извърна назад. Рейстлин бе изчезнал и сивият коридор беше съвършено пуст. Даламар стоеше до нея в мълчаливо очакване да продължат.

Улавяйки полека полите на бялата си мантия, за да не се препъне, Кризания заслиза по стълбата.

И продължи да се спуска надолу… надолу… надолу… надолу… в един безкраен сън.