Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (29)

Глава 11

Нощта, в която всички праведни свещеници напуснаха Крин, остана в историята под името Съдбовната нощ. Къде точно отидоха те и каква бе после съдбата им, не уточняват дори и Хрониките на Астинус. Някои казват, че били видени през мрачните и жестоки дни на Войната на Копието, триста години по-късно. Много са елфите, които са готови да се закълнат във всичко най-свято, че Лоралон — най-великият и най-благочестивият сред елфическите свещеници — бродел опечален по изтерзаните земи на Силванести и благославял усилията на онези, които се опитвали да въздигнат страната отново.

Но за повечето хора на Крин заминаването на праведните свещеници остана незабелязано. Тъй или иначе тази нощ наистина се оказа съдбовна в много отношения.

Кризания побягна от залата за аудиенции объркана и уплашена. Объркването й беше лесно обяснимо. Тя бе видяла най-великия сред хората, Царя-жрец, върховния свещенослужител, почитан дори от свещениците на своето време, като уплашено човешко същество, което се боеше от сянката си, криеше се зад магически заклинания и оставяше други да управляват вместо него. Всичките й съмнения и опасения за правотата на Църквата и мисията й на Крин се върнаха.

А от какво точно се боеше, тя не можеше или не желаеше да определи.

Веднага щом излезе от залата, младата жрица се залута по коридорите като слепец без никаква идея къде точно отива или какво прави. Сетне се сви в един ъгъл, изплака сълзите си и намери сили да дойде на себе си. Засрамена от това, че за кратко е изгубила самообладание, тя веднага се досети какво е нужно да направи.

Трябваше да намери Денубис и това щеше да докаже, че Рейстлин греши.

Кризания тръгна по пустите коридори, огрени от бледото сияние на Солинари, към стаята на Денубис. Историята за изчезващите свещеници не можеше да бъде вярна. Всъщност жрицата никога не беше вярвала на старите легенди за Съдбовната нощ, гледайки на тях по-скоро като на приказки за деца. Отказваше да повярва и сега. Рейстлин… просто не беше прав.

Тя бързаше все нататък, без да се спира, защото знаеше пътя добре. Бе посещавала Денубис няколко пъти в покоите му, за да обсъждат въпроси от теологията и историята или просто да послуша разказите за родната му страна. Когато стигна, почука на вратата му.

Отговор не последва.

— Заспал е — каза си Кризания, подразнена от тръпките, които разтърсиха тялото й. — Разбира се, часът на Нощната стража вече е превалил. Ще дойда пак сутринта.

Тя почука отново и дори извика тихо:

— Денубис!

Отново нямаше отговор.

— Ще дойда пак. В края на краищата са изминали само няколко часа, откакто го видях за последно — продължи да говори тя на себе си, но в същото време ръката й леко натисна дръжката на вратата. — Денубис? — прошепна Кризания, а сърцето й сякаш туптеше в гърлото. Стаята беше тъмна, защото гледаше към вътрешния двор и не допускаше светлината на луната. За миг младата жрица изгуби непоколебимостта си. — Това е нелепо! — упрекна се тя, представяйки си смущението на Денубис, както и своето собствено, ако свещеникът се събудеше и я видеше да се промъква в килията му посред нощ.

Сетне Кризания отвори широко вратата, за да позволи на факлите в коридора да осветят малката стая. Тя изглеждаше точно така, както я беше оставила — спретната, подредена… и празна.

Е, може би не съвсем празна. Тук бяха книгите на Денубис, неговите пачи пера и дрехите му. Всичко си стоеше така, сякаш бе излязъл само за няколко минути с намерението скоро да се върне. Но духът на стаята си беше отишъл, оставяйки я студена и пуста като все още оправеното легло.

За миг светлината от коридора притъмня. Кризания почувства краката й да омекват и се облегна на вратата. И отново с усилие на волята се застави да се успокои и да мисли логично. Сетне затвори решително вратата и още по-решително тръгна по пустите коридори към стаята си.

Е, Съдбовната нощ наистина бе дошла. Праведните свещеници бяха напуснали Истар. Коледните празници почти бяха дошли. Катаклизмът щеше да започне тринадесет дни след тях. Тази мисъл я накара да спре. Слаба и премаляла, тя се облегна на един прозорец и се загледа с невиждащи очи в една градинка, окъпана от лунното сияние. Значи това беше краят на нейните планове, намерения и мечти. Щеше да бъде принудена да се върне във времето си, за да съобщи мрачно за пълния си провал.

Сребърната градина заплува пред погледа й. Бе открила Църквата, затънала в поквара, и Царят-жрец — очевидно отговорен за ужасната разруха на света. Провалила се беше дори и в първоначалното си намерение да отклони Рейстлин от пътя на мрака. Той никога нямаше да я послуша. И може би точно в този момент й се присмиваше с онзи страшен, подигравателен кикот…

— Преподобна дъще? — достигна до нея нечий глас.

Кризания бързо изтри очите си и се обърна.

— Кой е там? — попита тя и се покашля, за да изчисти гърлото си. Младата жена мигаше бързо с очи, взираше се в мрака и сетне дъхът й спря, когато от сенките изплува една фигура с черна мантия. Гласът й изневери и не можа да каже нито дума.

— Прибирах се в стаята си, когато те видях да стоиш тук — каза гласът, без да звучи нито присмехулно, нито подигравателно. Беше хладен и с цинични нотки, но в него се прокрадна и някаква особена топлина, която я накара да потрепери.

— Надявам се, че не си болна — рече Рейстлин и се спря пред нея. Лицето му беше скрито в сенките на качулката, но тя виждаше ясните му студени очи да проблясват под лунното сияние.

— Не, не съм — прошепна Кризания смутена и се извърна, надявайки се искрено, че следите от сълзите й са изчезнали. Но от това нямаше голяма полза. Умората, напрежението и собствената й слабост надделяха. Макар отчаяно да се опитваше да се овладее, сълзите отново напълниха очите й и потекоха надолу.

— Моля те, върви си — каза тя и стисна очи, преглъщайки сълзите си като горчив лек.

Обгърна я топлина, а мекотата на черната му кадифена мантия докосна голата й ръка. Усети сладкия аромат на билки и розови цветове и леко натрапчивото ухание на разложение — прилепови криле и животински черепи — онези загадъчни неща, които магьосниците използваха в заклинанията си. И сетне почувства една ръка да докосва бузата й, тънки пръсти — силни и чувствителни — изгаряха плътта й със странната си топлина.

Така и не разбра дали те избърсаха сълзите й или ги накараха да изсъхнат с горещото си докосване. След това пръстите нежно повдигнаха брадичката й и отклониха погледа й от лунната светлина. Кризания не можеше да диша, ударите на сърцето й я задушаваха. Тя продължаваше да държи очите си затворени, страхувайки се от това, което ще види, когато ги отвори. Но чувстваше стройното тяло на Рейстлин, стегнато и силно под меките му одежди, да се притиска до нейното. Усещаше и ужасната топлина…

Изведнъж младата жена поиска мракът му да я обгърне, да се скрие в него и да се утеши. Закопня топлината му да разтопи студа в нея. Протегна ръце с копнеж… и в следващия миг той бе изчезнал. Чу само шумоленето на мантията му да се отдалечава по тихия коридор.

Сепната като от сън, Кризания отвори очи. Сетне отново зарида, притискайки буза в студеното стъкло. Но това бяха сълзи на радост.

— Благодаря ти, Паладин — прошепна. — Вече знам какъв е пътят ми. И няма да се проваля!

 

 

Една тъмна фигура крачеше по коридорите на Храма. Онези, които я срещнеха, отстъпваха настрани ужасени, отдръпвайки се от гнева му, който, макар да оставаше скрит под качулката, се чувстваше съвсем ясно. Най-накрая Рейстлин достигна своя пуст коридор, отвори вратата на стаята си с разтърсващ удар и накара пламъците в камината да лумнат нагоре само с бърз поглед. Огънят забумтя към комина, а магът продължи да крачи дълго, проклинайки се мислено, докато накрая се умори. Сетне седна на един стол и се загледа в огъня с трескав поглед.

— Глупак — повтаряше си той. — Трябваше да предвидя това! — Ръката му бе стисната в юмрук. — Трябваше да се досетя. Това тяло, въпреки всичката си сила, познава онази обща за човешкия род слабост. И независимо от това колко си разумен, дисциплиниран и овладян в емоциите си, тя те очаква в сенките като някакъв огромен звяр, готов да скочи и да те разкъса. — Магът изръмжа от ярост и заби до кръв нокти в дланта си. — Все още я виждам! Виждам бялата й като слонова кост кожа, бледите й меки устни. Усещам уханието на косата й и плавните извивки на тялото й до моето!

— Не! — почти изкрещя Рейстлин. — Не мога да допусна това! Не трябва да го допускам! Или може би… — В този момент мисълта му направи завой. — Ами ако я съблазня? Няма ли да увелича така влиянието си над нея. — Това хрумване беше повече от изкусително и младият мъж бе завладян от толкова силно желание, че цялото му тяло се разтрепери.

Но хладната, пресметлива и логична половина от ума на Рейстлин взе надмощие.

— Какво знаеш ти за любовта? — присмя се той сам на себе си. — Или за съблазняването? В това отношение си като дете и отстъпваш дори на недодялания си грамаден брат.

В паметта му се върнаха спомени от неговото юношество. Слаб и болнав, известен със злъчния си сарказъм и потайния си характер, Рейстлин със сигурност никога не беше привличал вниманието на жените. Не и като своя красив брат. Погълнат и отдаден на изучаването на магическото изкуство, той никога не се беше чувствал ощетен от това… или поне не много. О, да… веднъж бе направил опит. Една от приятелките на Карамон, отегчена от лесното си завоевание, бе решила, че братът-близнак на едрия младеж може да се окаже по-интересна птица. Подтикнат от подигравките на брат си и приятелите си, Рейстлин откликна на грубия флирт на момичето. Преживяването бе разочароващо и за двамата. Девойката беше щастлива да се завърне в обятията на Карамон. А Рейстлин намери доказателство за нещо, което отдавна бе подозирал — можеше да открие истински екстаз единствено в магията.

Но това ново тяло — по-младо, по-силно и до голяма степен като това на брат му — кипеше от непозната за него страст. И въпреки това, не можеше да й даде воля. „Така ще се унищожа, разсъждаваше той с хладна яснота. Това не само няма да помогне за осъществяването на целта ми, но може и да ме доведе до пълен провал. Тя е девица, чиста телом и духом. Тази чистота е нейната сила. Аз ще хвърля върху нея сянка, но все пак ще я запазя непокътната.“

Взел окончателно решение и опирайки се на опита в овладяването на чувствата си, младият маг накрая се успокои, отпусна се на стола си и зачака съня. Огънят в камината отслабна и той затвори очи. Почивката скоро щеше да възстанови отпадащите му сили.

Но преди да се унесе на стола си, в ума му с необикновена яснота неволно изплува една-единствена сълза, проблясваща под лунното сияние.

Съдбовната нощ продължаваше. Един млад дякон бе събуден от дълбокия си сън и му беше наредено да докладва на Кварат. Младежът намери свещеника-елф да седи в стаята си.

— Изпратихте ли някой да ме повика, господарю? — попита дяконът, опитвайки се да скрие прозявката си. Той изглеждаше сънлив и неспретнат. В бързината бе сложил мантията си наопаки в желанието си да се отзове колкото може по-скоро на този среднощен призив.

— Какво значи този доклад? — попита Кварат и потупа един лист хартия върху писалището си.

Дяконът разтърка очи, за да прогони съня и да вникне в значението на текста.

— О, този ли! — рече той малко по-късно. — Точно каквото е написано, господарю.

— Тук пише, че Фистандантилус не е отговорен за смъртта на моя роб! Много ми е трудно да повярвам на това.

— И въпреки това, господарю, можете сам да разпитате джуджето. След сериозно убеждаване с помощта на значителни парични средства то накрая призна, че в действителност е било наето от един лорд, упоменат в този доклад, който очевидно е бил вбесен от факта, че Църквата е отнела някакви негови земи в покрайнините на града.

— Наясно съм какво го е вбесило! — кресна Кварат. — И убийството на моя роб е точно в стила на Онигион — подмолно и задкулисно. Той не смее да ми се противопостави открито.

Кварат остана да седи, потънал в размисъл.

— Тогава защо онзи грамаден роб е извършил деянието? — попита свещеникът-елф, вглеждайки се проницателно в дякона.

— Джуджето каза, че това е било тайно договорено между него и Фистандантилус. Очевидно те са се разбрали предварително първата подобна поръчка, която дойде, да бъде поверена на роба Карамон.

— Това го нямаше в доклада — рече Кварат и се вгледа строго в младия мъж.

— Не — призна дяконът и се изчерви. — А-аз… всъщност не исках да споменавам писмено… нещо, което касае магьосника. Нещо, което той може след това да прочете…

— Да, май не те упреквам за решението ти — промърмори Кварат. — Много добре, можеш да си вървиш.

Дяконът кимна, поклони си и се върна с благодарност в килията си.

Кварат обаче не си легна още дълги часове. Той седеше в кабинета си, препрочитайки доклада отново и отново. След това въздъхна.

— Вече съм станал като Царя-жрец и се плаша дори и от сянката си. Ако Фистандантилус иска да ме унищожи, той може да направи това за секунди. Трябваше обаче да се досетя, че това не е неговият стил. — Най-накрая Кварат се изправи. — И все пак, той беше при нея тази вечер. Питам се какво ли означава това? Може би нищо. Може би човешкото в него е повече, отколкото съм си мислел. И със сигурност тялото, с което се е явил пред младата жрица, е било по-добро от онази развалина, която влачи.

Елфът се усмихна мрачно на себе си, докато оправяше писалището си. Накрая прибра на сигурно място и доклада на дякона.

— Годишните празници наближават и затова ще пропъдя всички тези мисли от ума си, докато свършат. В крайна сметка никак не е далече времето, когато Царят-жрец ще призове боговете да изкоренят злото от лицето на Крин. И тогава гневът им ще запрати Фистандантилус и последователите му в мрака, който ги е родил.

Той се прозя и се протегна.

— Но преди това ще се погрижа за лорд Онигион.

 

 

Съдбовната нощ беше към края си. Зората обагри небето, докато Карамон лежеше в килията си, загледан в дрезгавата светлина. Утре отново щеше да излезе на арената, за първи път след „нещастния случай“.

Животът не беше никак приятен за големия войн през последните няколко дни. На пръв поглед нищо не се беше променило. Другите гладиатори бяха отколешни участници в Игрите — или повечето от тях — и отдавна бяха свикнали с правилата им.

— Системата не е лоша — бе казал Ферагас, свивайки рамене, когато Карамон го срещна на другия ден след завръщането му от Храма. — И определено си има своите предимства пред това хиляди мъже да се избиват по бойните полета. Ако да речем пък някой благородник се почувства оскърбен от друг, враждата им се решава тайно, без никаква публичност и в крайна сметка всички остават доволни.

— С изключение на онзи невинен човек, който умира заради кауза, за която не го е грижа или дори не е чувал за нея! — отвърна Карамон гневно.

— Не се дръж като дете! — изсумтя Кийри, докато лъскаше една от сгъваемите си ками. Ти самият си казвал, че си бил наемен войник. Интересуваше ли се тогава каква е каузата, за която се биеш? Не си ли се сражавал и убивал просто, защото си бил добре платен? И щеше ли да се биеш, ако не е било така? Не виждам каква е разликата?

— Разликата е, че тогава имах избор! — отговори Карамон навъсено. — И знаех каква е каузата, зад която заставам! Никога не бих приел да се бия за несправедлива кауза! Колкото и пари да ми дават за това! И брат ми смяташе същото. Той и аз… — Грамадният войн изведнъж замълча.

Кийри го погледна някак странно, сетне поклати глава и се ухили.

— Освен това — добави тя, — този нов момент за теб ще бъде като пикантна подправка и винаги ще те държи под истинско напрежение. Отсега нататък ще се биеш по-добре. Ще видиш.

Докато лежеше в полумрака, Карамон си мислеше за този разговор и се опитваше да си обясни нещата по своя бавен и методичен начин. Може би Кийри и Ферагас бяха прави. Навярно той наистина се държеше като малко дете, заронило сълзи за това, че красивата, лъскава играчка, с която е обичало да си играе, изведнъж го е порязала. Но както и да погледнеше на нещата, не можеше да намери оправдание за случилото се. Човек трябваше да има избор и правото да реши как да живее и как да умре. Никой не можеше да определя това вместо него.

И след това, малко преди зазоряване, върху Карамон като че ли се стовари някаква смазваща тежест. Той се надигна, облегнат на лакът и втренчи невиждащите си очи в сивата каменна стена. Ако наистина беше така, ако всеки човек имаше право на избор, какво означаваше станалото с брат му? Рейстлин бе направил своя избор — да тръгне по пътя на мрака вместо по този на светлината. Имаше ли право Карамон да се опитва да го отклони от този път?

Мислите му се върнаха към онези дни, за които неволно си спомни, докато разговаряше с Кийри и Ферагас. Това бяха дните преди Изпитанието, най-щастливите в живота му. Дните, в които той и брат му бяха служили като наемници.

Двамата се биеха много добре и благородниците винаги ги посрещаха благосклонно. Макар войниците по онова време да бяха многобройни като листата на гората, магьосниците, които можеха и желаеха да вземат участие в битките бяха нещо съвсем друго. Въпреки че мнозина благородници изглеждаха разколебани от крехкия и болнав вид на Рейстлин, той скоро успяваше да ги впечатли със смелостта и уменията си. Двамата братя бяха добре платени и много търсени.

Но те винаги избираха внимателно за каква кауза да се сражават.

— Всъщност това беше работа на Рейст — прошепна си Карамон замислено. — Аз бях готов да се бия за всеки и каузата не беше от голямо значение за мен. Но Рейстлин настояваше тя да бъде справедлива. И така ние спечелихме не една битка, а той казваше, че силният става още по-силен, надмогвайки другите.

— Да, така постъпваше Рейстлин! — говореше си тихо Карамон, взирайки се в тавана. — Същото казаха и онези магьосници за него. Но мога ли да вярвам на думите им? Пар-Салиан беше човекът, който го забърка в това, и той сам си го призна! Рейстлин отърва света от онова създание Фистандантилус. И по всичко личи, че това е добро дело. Освен това Рейст ми каза, че няма нищо общо със смъртта на Варварина. Оттук излаза, че досега той не е направил нищо лошо. Може би ние сме съдили грешно за него… Може би нямаме никакво право да искаме от него да се променя…

Карамон въздъхна.

— Какво да правя оттук нататък? — Уморен и отчаян, той затвори очи, унесе се в сън и скоро умът му се изпълни с уханието на току-що изпечени кифли.

 

 

Слънцето огря небето. Съдбовната нощ бе свършила. Тасълхоф скочи от леглото си, поздрави жизнерадостно новия ден и реши, че той лично ще спре Катаклизма.