Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (18)

Глава 16

Питомец! При тази дума Тасълхоф вкопчи крачета, където можа. Питомец… В трескавия му ум се върна един разговор с Рейстлин.

— Някои магове имат животни, които изпълняват заповедите им — беше му казал веднъж той. — Тези животни или любимци, както ги наричат, представляват нещо като продължение на сетивата на мага. Те могат да отидат на невъзможни за него места, да видят неща, които той не може да види и да подслушат разговори, на които не е бил поканен.

По онова време Тасълхоф беше решил, че идеята е чудесна, макар да си спомняше, че Рейстлин не беше особено впечатлен. Той като че ли бе на мнение, че е проява на слабост да си зависим в голяма степен от друго живо същество.

— Е, отговори ми? — попита червеният маг, раздрусвайки Тасълхоф за опашката.

Кендерът се почувства замаян от нахлулата в главата му кръв. Беше твърде болезнено да те държат за опашката, да не говорим за унижението!

За момента можеше единствено да благодари на съдбата, че Флинт не е наоколо да го види.

„Предполагам, разсъждаваше той мрачно, че тези питомци могат да говорят. И се надявам, че ползват общия език, а не някакъв странен… миши диалект.“

— Аз… аз… ъъъ… принадлежа на… — Трябваше му някакво име, подходящо за маг. — Принадлежа на Файкус — изписука Тас, спомняйки си, че някога много отдавна Рейстлин бе споменавал това име във връзка с някакъв негов съученик.

— Ааа — рече червеният маг и се намръщи. — Трябваше да се досетя. — Изпълняваш някаква поръчка на господаря си или просто се моташ наоколо?

За щастие на Тас магът пусна опашката му и го взе здраво в дланта си. Предните лапки на кендера се отпуснаха, потрепвайки на палеца на ръката, а малките му червени очички се взираха в хладните, тъмни очи на магьосника.

„Какво да отговоря“, блъскаше си главата Тас като обезумял. Нито един от предложените варианти не му се струваше особено добър.

— Това… това е свободната ми нощ — рече той с надежда, че е придал нотки на негодувание в писукането си.

— Хм! — изсумтя магът. — Едно е сигурно, твърде дълго си се въртял около мързеливеца Файкус. Ще си поговоря с този младеж на сутринта. А що се отнася до теб… не, не е необходимо да започваш отново да цвърчиш! Забрави ли, че питомката на Судора броди по коридорите през нощта? Можеше да се окажеш десерта на Мариголд! Идваш с мен. След като приключа със среднощните си дела, ще те върна на господаря ти.

Тас, който тъкмо се канеше да забие малките си, остри зъбки в палеца на мага, изведнъж промени намерението си. „След като приключи със среднощните си дела!“ Разбира се, това се отнасяше за Карамон! Сегашното му положение имаше предимства пред това да е невидим! То му откриваше възможността да се присъедини към приятеля си в предстоящото му пътуване!

Кендерът сведе глава, опитвайки се да изрази някакви миша смиреност и разкаяние. Това като че ли допадна на мага, защото той се усмихна разсеяно и се зае да търси нещо в джоба на мантията си.

— Какво има, Джустариус? — Карамон беше объркан и още полузаспал, докато оглеждаше с мътен поглед коридора. — Намери ли Тас?

— Кендерът? Не. — Магът се усмихна отново, този път доста унило. — Боя се, че ще мине известно време, преди да го намерим. Кендерите са много опитни в криенето.

— Нали няма да му сторите нищо? — попита Карамон тревожно, толкова тревожно, че на Тас му стана мъчно за големия мъж и му се прищя да може да го успокои по някакъв начин.

— Не, разбира се, че не — отвърна Джустариус утешително, все още ровейки из мантията си. — Макар че — добави той, сякаш му хрумна нещо друго, — той може неволно да се нарани сам. Наоколо има всевъзможни вещи, с които не е желателно някой да си играе. Е, готов ли си вече?

— Наистина не бих искал да тръгвам преди Тас да се е върнал и да знам, че нищо не му се е случило.

— Боя се, че нямаш избор — каза магът и Тас долови гласът му да става леденостуден. — Брат ти ще отпътува утре сутринта. Ти трябва да си готов да тръгнеш на път по същото време. На Пар-Салиан му трябват часове да запомни и да направи това сложно заклинание. И той вече е започнал. Всъщност търсенето на кендера ми отне вече доста време. Закъсняваме. Налага се да тръгнем веднага.

— Почакай… вещите ми… — каза Карамон патетично. — Мечът ми…

— Не се тревожи за тези неща — отвърна Джустариус. Очевидно намерил, каквото търсеше, той извади една копринена торба от джоба на мантията си. — Не можеш да се върнеш в миналото с каквото и да е оръжие или приспособление от нашето време. Заклинанието ще се погрижи и за това да си подходящо облечен за епохата, в която ще се озовеш.

Карамон наведе глава и се огледа смутен.

— И-искаш да кажеш, че ще трябва да се разделя с тези дрехи? И няма да имам меч? Какво…

„И ти изпращаш този човек в миналото самичък, мислеше си Тас с негодувание. Няма да оцелее и пет минути. Дали ще изкара и толкова! Не, в името на всички богове…“

Така и не стана ясно какво щеше да каже кендерът в следващия момент, защото изведнъж откри, че го напъхват с главата напред в копринената торба!

Всичко потъна в пълен мрак. Той пропадна към дъното на торбата нагоре с краката и тупна на главата си. Обзе го дълбок, атавистичен страх от това, че се беше озовал по гръб в едно доста уязвимо положение. Започна да дращи като обезумял по копринените стени на торбата, опитвайки се да се изправи на крака. Най-накрая усилията му се увенчаха с успех и ужасът утихна.

„Ето значи какво било да изпаднеш в паника, помисли си Тас с въздишка. Определено няма да гледам с добро око на това чувство. И много се радвам, че кендерите по правило не го познават. А сега какво?“

Успявайки да се успокои с усилие на волята и да накара малкото си сърчице да спре да препуска, Тас се сви на дъното на копринената торба, за да обмисли какво да прави по-нататък. Изглежда бе загубил нишката на събитията, докато се бореше с тежкото си положение. Заслуша се и чу два чифта крака да крачат надолу по покрития с каменни плочи коридор — тежките ботуши на Карамон и провлачената и спънатата походка на мага.

Стори му се също, че усеща леко люлеене и чува тихо шумолене като от триене на плат в плат. Изведнъж му дойде на ум, че магът несъмнено бе окачил копринената торба на пояса си.

— Какво трябва да направя там и как ще се върна тук след това…

Това беше гласът на Карамон, донякъде приглушен от преградата на коприната, но въпреки това доста отчетлив.

— Всичко ще ти бъде обяснено — каза магът изключително търпеливо. — Питам се дали не си се разколебал или може би си променил решението си. Ако е така, трябва да ни кажеш веднага…

— Не! — Отговорът на Карамон прозвуча твърдо, много по-твърдо от всичко, което бе изричал от дълго време насам. — Не, не съм се разколебал. Ще се върна в миналото. И ще взема лейди Кризания със себе си. Аз съм причина жрицата да пострада, независимо от мнението на стария маг. Ще се погрижа тя да получи помощта, от която се нуждае и ще убия този Фистандантилус, щом това е вашето желание.

— Мммм.

Тас чу този многозначителен звук, макар да се съмняваше, че Карамон е способен да изпълни заканата си. Грамадният мъж разпалено разправяше какво щял да направи с Фистандантилус, когато го пипнел. Но Тас го побиха същите онези тръпки, които бе почувствал в Залата, когато Пар-Салиан изгледа Карамон с онзи странен, тъжен поглед. Кендерът забрави за миг къде се намира и изцвърча от безсилие.

— Шшт! — промърмори Джустариус разсеяно, потупвайки леко торбата на пояса си. — Потърпи още малко. После отново ще бъдеш в клетката си и ще хрупаш царевица.

— Ъ? — рече Карамон. Тас си представи съвсем ясно сепнатия поглед на исполина. Кендерът изскърца от яд с малките си зъбки. Думата „клетка“ събуди ужасяваща картина и през ума му прелетя една наистина тревожна мисъл: „Ами ако никога не успея да възвърна предишния си вид?“

— О, не говорех на теб — побърза да каже магът. — Приказвах си тук с моя малък пухкав приятел. Той започва да става неспокоен. Ако не закъснявахме, щях да го върна веднага. — Тас замръзна на място. — Ето, май се поуспокои. Та, какво казваше.

Тас престана да обръща внимание на света около себе си. Отчаян, той заби ноктите на лапките си в торбата, докато тя се полюшваше напред-назад, удряйки се леко в крака на мага, който куцукаше по коридорите. Магията, разбира се, можеше да бъда развалена просто, махайки пръстена.

Сърбяха го пръстите да опита и да види дали ще се получи. Последният пръстен, който сложи на ръката си, просто отказа да се махне! Ами и ако сега станеше така? Беше ли осъден да живее до края на дните си като бяла мишка с розови крачета? При тази мисъл Тас обгърна с единия си крак нещото, което приличаше на пръст и почти изхлузи украшението, просто за да бъде сигурен.

Но в същия момент си представи как би изглеждала картината, в която зрял кендер изскача в цял ръст от копринената торба и се строполява в краката на мага. С усилие на волята той застави малката трепереща лапичка да не прави последното движение. Не. Сегашното му положение поне му позволяваше да бъде близо до Карамон. Ако не се откриеше друга възможност, щеше да отпътува с него в миналото като мишка. Можеше да бъде и по-лошо…

„Как да се измъкна от тази торба!“

Сърцето на кендера потъна в задните му крачета. Разбира се, измъкването щеше да бъде лесно, ако възвърнеше предишния си вид. Но тогава щяха да го хванат и да го върнат у дома! Но ако останеше мишка, можеше да свърши в клетката на Файкус, хрупкайки царевица! Кендерът изпъшка и се отпусна на дъното на торбата, заравяйки нос между лапите си. Това беше най-голямото затруднение, в което беше изпадал през целия си живот, като броим дори и онзи случай, когато двамата магьосници го хванаха при опита му да избяга с техния рунтав мамут. На всичко отгоре започваше да му се гади, като причината за това можеше да бъде полюшването на торбата, теснотията, подрусването и странната миризма, която се усещаше тук.

— Грешката беше в онази молба, която отправих към Физбан — каза си безрадостно кендерът. — Той може и наистина да е Паладин, но съм убеден, че този момент старият смахнат маг се киска от сърце на тази история.

Спомените за Физбан и чувството, че лудият стар магьосник много му липсва не донесе утеха на Тас и затова кендерът прогони тези мисли от ума си и се опита да се съсредоточи над сегашното си положение с надеждата, че ще открие начин как да се измъкне от него. Той се вторачи в копринения мрак и изведнъж…

— Идиот такъв! — възкликна Тас. — Слабоумен, тъп кендер, както би се изразил Флинт! Или слабоумна мишка, защото аз вече не съм кендер! Аз съм мишка… и имам зъбки!

Тас побърза да гризне торбата. В началото не можа да улови гладкия плат и отново се отчая.

— Опитай с шева, глупако — сгълча се той строго и задъвка конеца, който държеше плата. Той почти веднага се скъса под натиска на малки му остри зъби. Тас бързо прегриза още няколко шева и скоро зърна нещо червено — мантията на мага! Кендерът усети полъха на свеж въздух (какво бе държал този маг в торбата си) и така се опияни от успеха си, че въодушевено продължи да дъвче конеца.

След това спря. Ако разширеше отвора още малко, неминуемо щеше да изпадне. А не беше готов за това, все още не. Не и преди да стигнат там, където се бяха упътили. Очевидно вече не бяха далеч. Мина му през ума, че от известно време се бяха изкачвали по някакви стълбища. Той чуваше хриптенето на Карамон от непривичното усилие, а дори и червеният маг изглеждаше задъхан.

— Не можеш ли да направиш магия, че да се озовем направо в лабораторията? — изтътна Карамон, едва дишайки от умора.

— Не! — отвърна тихо Джустариус с глас, в който имаше страхопочитание. — Въздухът наоколо направо трепти и пука от енергията, която Пар-Салиан е впрегнал, за да направи заклинанието. Не искам да смущавам тази нощ силите, които работят, с някакви второстепенни молби!

Тас потръпна под бялата си козина и си помисли, че реакцията на Карамон сигурно е била същата, защото чу грамадния мъж да кашля неспокойно, запазвайки мълчание. Сетне изведнъж спряха.

— Пристигнахме ли? — попита Карамон, опитвайки се да говори с твърд глас.

— Да. — Отговорът дойде като шепот и Тас напрегна слух. — Ще те придружа нагоре още малко и когато стигнем вратата на върха, ще я отворя много тихо и ще те пусна да влезеш. Не изричай нито дума! Не казвай нищо, за да не смутиш концентрацията на Пар-Салиан. Подготовката на това заклинание отнема дни…

— Искаш да кажеш, че е знаел какво ще прави днес още преди дни? — прекъсна го Карамон рязко.

— Тихо! — нареди му Джустариус с нотки на гняв. — Той знаеше, че такава възможност съществува. Трябваше да бъде подготвен. И добре, че стана така, защото ние нямахме никаква представа, че брат ти възнамерява да действа толкова бързо! — Тас чу магът да си поема дълбоко въздух. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-спокойно: — И отново ти повтарям, след като изкачим последните няколко стъпала — спираш да говориш! Ясно ли е?

— Да — отвърна Карамон, вече поомекнал.

— Изпълнявай нарежданията на Пар-Салиан точно. Не задавай никакви въпроси! Просто се подчинявай. Можеш ли да направиш това?

— Да — каза Карамон със същия кротък тон. Тас чу гласът на исполина леко да потрепва.

„Той е изплашен, осъзна кендерът. Бедният Карамон. Защо му причиняват това? Не разбирам. Тук се случват неща, които остават невидими за окото. Е, това решава въпроса! Не ме е грижа дали ще наруша концентрацията на Пар-Салиан. Просто ще трябва да рискувам. По някакъв начин, без значение какъв — аз ще замина с Карамон! Той има нужда от мен. И освен това — кендерът въздъхна — да пътувам назад във времето! Нима това не звучи прекрасно…“

— Много добре. — Джустариус се поколеба и Тас почувства как тялото на мага се напряга и се сковава. — Тук ти казвам сбогом, Карамон. И нека боговете бъдат с теб. Онова, което ти предстои, е опасно… опасно е и за нас. Все още не можеш да осъзнаеш заплахата, която е надвиснала над всички ни. — Последните думи бяха изречени толкова тихо, че Тас едва ги чу и ушите му трепнаха тревожно. Сетне червеният маг въздъхна. — Иска ми се да мога да ти кажа, че брат ти заслужава всичко това.

— Заслужава го — каза Карамон непоколебимо. — Ще видите.

— Ще се моля на Гилиан да се окажеш прав… Готов ли си сега?

— Да.

Тас чу шумолене, сякаш закачуленият маг бе кимнал с глава. След това те тръгнаха отново, изкачвайки се бавно по стълбите. Кендерът надникна през дупката на торбата, виждайки призрачните стъпки под себе си. Знаеше, че щеше да има на разположение само секунди.

Стълбите свършиха. Тас зърна долу една широка каменна площадка. „Моментът дойде!“, каза си той и преглътна. Сетне долови шумолящия звук отново и движението на мага. Вратата изскърца. Кендерът бързо прегриза останалите конци, които държаха шева. До слуха му достигнаха бавните стъпки на Карамон, който тъкмо влизаше вътре. После чу как вратата започва да се затваря…

Шевът поддаде. Тас падна от торбата. Докато летеше, през ума му премина въпроса дали мишките, подобно на котките, винаги падат на краката си. (Веднъж той бе пуснал една котка от покрива на къщата си, за да се убеди във верността на тази стара поговорка. Оказа се, че наистина е така.) После тупна на каменния под и хукна през глава. Вратата се затвори, червеният маг беше извърнал глава. Без да се оглежда повече, кендерът се стрелна безшумно по каменните плочи. Привеждайки се, Тас провря малкото си телце през процепа между вратата и пода и после се шмугна под един шкаф за книги близо до стената.

След това спря, за да си поеме дъх и да се ослуша.

Какво щеше да стане, когато Джустариус откриеше липсата му? Щеше ли да дойде да го търси?

„Престани с тези глупави въпроси, нареди си Тас строго. Той няма да знае къде точно съм изпаднал. И вероятно не би се върнал тук, дори и да подозираше нещо. Може да смути заклинанието.“

Малко по-късно малкото сърчице на кендера забави ударите си и той усети как кръвта туптеше в ушите му. За съжаление те не му казаха много. Чуваше се само нечие тихо мърморене, сякаш някой репетираше реплики за улична пиеса. Чу също как Карамон се опитва да успокои задъхването си след дългото изкачване, за да не смути мага. Кожените обувки на грамадния мъж проскърцваха, докато той пристъпваше неспокойно от крак на крак.

Но това беше всичко.

„Трябва да надникна, каза си Тас. Иначе няма да знам какво става.“

Изпълзявайки изпод библиотеката, кендерът съвсем недвусмислено се зае да изучава малкия, уникален свят, в който беше попаднал. Това беше свят на разпилени трохи, топчета прах, конци, топлийки, сажди, изсъхнали розови цветове и влажни листа от чай. Малките дреболии тук имаха съществено място. Мебелите се извисяваха над него като дървета на висока гора и вършеха същата работа — можеше да се скрие зад тях. Малката свещица сияеше като слънцето, а Карамон беше чудовищен великан.

Тас избягваше предпазливо огромните стъпала на исполина. Сетне с крайчеца на окото си зърна нечий крак, обут в пантоф, който се подаваше изпод бяла мантия. Пар-Салиан. Кендерът бързо се стрелна в противоположната посока на стаята, където за щастие единственото осветление бяха свещите.

После се плъзна по пода и спря. Беше попадал в лаборатория на маг и преди, когато сложи онзи проклет пръстен за телепортиране. Странните и изумителни неща, които бе видял там, бяха запечатани в паметта му. Изведнъж Тас се закова на място, миг преди да стъпи в кръг, очертан на пода със сребрист прах. В центъра на кръга под светлината на свещите лежеше лейди Кризания с очи все така вторачени в нищото и с лице бяло като лененото платно, с което бе покрита.

Ето значи къде щеше да бъде направена магията!

Козината по врата на Тас настръхна, той бързо отстъпи назад, за да не бъде на пътя към кръга, и се сви под едно прекатурено нощно гърне. Пар-Салиан стоеше откъм външната страна на очертанието, а белите му одежди сияеха с призрачна светлина. Той държеше някакъв предмет, отрупан със скъпоценни камъни, който проблясваше и блещукаше, докато го въртеше в ръцете си. Приличаше на скиптъра на един нордмарски цар, който Тас някога бе видял, но беше много по-възхитителен. Беше шлифован и сглобен по изключително уникален начин. Тас забеляза, че някои части от него се движат и което бе още по-изумително — други пък се движеха, оставайки неподвижни! Докато той наблюдаваше случващото се, Пар-Салиан ловко боравеше с предмета, сгъваше го, извиваше го и го усукваше, докато накрая той стана не по-голям от яйце. Архимагът промърмори някакви странни думи и го пусна в джоба на мантията си.

И след това, макар Тас да можеше да се закълне, че чародеят не е направил нито крачка, той изведнъж се озова в сребърния кръг до неподвижната фигура на Кризания. Пар-Салиан се наведе над нея и кендерът видя да поставя нещо в гънките на мантията й. Сетне магът занарежда монотонните думи на заклинанието, движейки кокалестите си ръце във все по-широки кръгове. Поглеждайки за кратко към Карамон, Тас го видя да стои близо до кръга с особено изражение на лицето. Това беше изражението на човек, който се намира на непознато място и въпреки това се чувства съвсем у дома си.

„Разбира се, мислеше си Тас замечтано, той е отраснал с магиите. Може би точно така се е чувствал, когато е бил с брат си.“

Пар-Салиан се изправи отново и кендерът с изненада откри огромната промяна, която бе настъпила у него. Лицето му сякаш бе остаряло с години и сега беше сиво, а фигурата му леко залиташе. Той направи подканящо движение към Карамон и едрият мъж тръгна бавно напред, прекрачвайки внимателно ивицата от сребърен прах. Сетне исполинът застана безмълвно до неподвижното тяло на Кризания. Лицето му беше застинало в състояние на мечтателен транс.

Пар-Салиан извади предмета със скъпоценните камъни от джоба си и го подаде на Карамон. Исполинът сложи ръката си върху него и за кратко дланите на двамата мъже останаха една в друга. Тас видя устните на Карамон да помръдват, но не чу никакъв звук. Остана с впечатление, че войнът чете нещо наум, опитвайки се да запомни някаква магическа информация. След това спря да шепти.

Пар-Салиан поднесе ръцете си нагоре и при това движение се повдигна над земята, политайки извън кръга към сумрачната част на лабораторията.

Тас вече не го виждаше, но чуваше гласа му. Магическият напев ставаше все по-силен и по-силен и после изведнъж от кръга на пода се издигна стена от сребриста светлина. Тя беше толкова ярка, че кендерът почувства изгаряща болка в червените си миши очички, но не можа да ги отклони от гледката. Сега Пар-Салиан викаше толкова силно, че самите камъни в стените започнаха да му отвръщат в хор с гласове, които идваха от дълбините на земята.

Тас беше забил поглед в мъждукащата завеса от светлина. Зад нея беше Карамон, застанал близо до Кризания, държейки същото онова приспособление в ръката си. След това Тас ахна, но произведеният звук не бе по-силен от дъха на мишка. Той все още виждаше потрепващата енергийна завеса, но сега тя примигваше, сякаш се бореше за съществуването си. И когато угасна за пореден път, кендерът зърна там някакво друго място! Гори, градове, езера и океани — неясните видения се редуваха едно след друго. Сетне се появиха хора, които изчезнаха, за да бъдат заменени от други.

Тялото на Карамон, което се намираше във вътрешността на колоната от светлина, започна да пулсира със същия постоянен ритъм на странните гледки. Кризания също беше там, макар и само тялом.

По потрепващото носле на Тас потекоха сълзи, които след това тръгнаха към мустаците му. „Карамон се впуска в най-голямото приключение на всички времена, мислеше си кендерът мрачно. А мен оставя тук!“

В душата на Тас настъпи миг на безумна борба. Всичко, което беше логично, добросъвестно и сродно на Танис му казваше: „Тасълхоф, не ставай глупак. Това е голяма магия. На път си здраво да оплескаш нещата!“ Тас чу този глас, но той беше заглушен от монотонното пеене на магьосника и отговора на камъните и скоро се изгуби напълно…

 

 

Пар-Салиан изобщо не чу тихото цвърчене. Отдаден изцяло на заклинанието, той зърна едно съвсем леко движение с крайчеца на окото си. Твърде късно видя мишката да изскача от скривалището си и да хуква през глава към сребърната стена от светлина! Ужасен, магът спря напева си, гласовете на камъните отекнаха глухо и замряха. В настъпилата тишина той чу едно слабо гласче: „Не ме оставяй, Карамон! Не ме оставяй! Знаеш колко трудно ще ти бъде без мен!“

Мишката прекоси тичешком сребърната ивица, оставяйки след себе си блещукаща следа и се гмурна в кръга от светлина. Пар-Салиан чу нещо да иззвънтява леко и сетне видя един пръстен, който се въртеше неспирно на каменния под. В енергийния кръг се материализира трета фигура и магът ахна от ужас. След това и трите пулсиращи фигури се стопиха. Светлината на кръга бе погълната от гигантски водовъртеж и лабораторията потъна в мрак.

Безпомощен и изтощен, Пар-Салиан рухна на пода. Последната мисъл, която прелетя през ума му, преди да изгуби съзнание, беше ужасна.

Беше изпратил в миналото кендер.