Шарлейн Харис
Клубът на мъртвите (9)

9

Измъчваше ме сковаващ страх от неизвестното. Това бе последната нощ, в която Алсид можеше да отиде в „Клубът на мъртвите“: Терънс му бе отправил недвусмислено предупреждение да стои настрана. От утре оставах сама, ако изобщо ме пуснеха в клуба без Алсид.

Докато се обличах, внезапно осъзнах колко хубаво би било, ако отивах в обикновен вампирски бар, предназначен за хора, обичащи да зяпат живи мъртъвци. Именно такъв беше барът на Ерик в Шривпорт — „Вамптазия“. Там хората ходеха като на екскурзия, обличаха се в черно, цапаха се с фалшива кръв и си слагаха грозни пластмасови резци. Гледаха втренчено вампирите, които нарочно се мотаеха из бара, и се възбуждаха от собствената си смелост. От време на време някой от посетителите прекрачваше безопасната граница и се опитваше да сваля някой от вампирите или пък проявяваше неуважение към бармана Чоу. И тогава може би проумяваха в какво са се забъркали.

В бар като „Клубът на мъртвите“ всички карти бяха на масата. Там хората се възприемаха като част от мебелировката или като нечие украшение. Основният контингент клиенти се състоеше от свръхестествени същества.

По това време предишната нощ изпитвах вълнение от неизвестното. Сега усещах единствено твърда решителност, все едно се намирах под влиянието на силен наркотик, който ми позволяваше да се отделя от нормалните човешки емоции. Обух копринени чорапи и красиви черни жартиери — подарък от Арлийн за рождения ми ден. Усмихнах се при мисълта за моята червенокоса приятелка и невероятния й оптимизъм спрямо мъжете, дори и след четири брака. Арлийн щеше да ми каже да се наслаждавам на всяка минута от живота си, на всяка секунда, и да извлека от нея възможно най-голямо удоволствие. Щеше да ми каже още, че никога не се знае какъв мъж бих могла да срещна и че може би точно тази нощ ще е вълшебна. Може би носенето на жартиери ще промени насоката на живота ми, така би ми казала Арлийн.

Не мога да кажа, че успях да се усмихна, но поне се почувствах по-малко мрачна, когато нахлузих роклята през главата си. Беше в цвят шампанско и можеше да се побере в шепата ми. Носех черни обувки, кехлибарени обеци и се опитвах да реша дали ще изглеждам твърде ужасно в старото си зимно палто, или като една истинска суетна дама просто да оставя задника си да замръзне. Погледнах към износеното си синьо палто и въздъхнах. После го преметнах през ръка и се отправих към всекидневната. Алсид стоеше прав в средата на стаята и ме чакаше, готов за излизане. Изглеждаше видимо развълнуван. Щом ме съзря, той измъкна една от опакованите кутии, струпани на плота в кухнята след днешното му пазаруване. На лицето му се изписа същото виновно изражение, което имаше и днес, след като се върнах от разходка.

— Мисля, че ти дължа това — каза той и ми връчи кутията.

— О, Алсид! Взел си ми подарък? — знам, знам, нелеп въпрос. Но трябва да разберете, че на мен такива неща не ми се случват често.

— Отвори го — дрезгаво промълви той. Метнах палтото на най-близкия стол и несръчно разкъсах хартията — още не можех да свикна с изкуствените си нокти. След няколко маневри най-после стигнах до картонената кутия, отворих я и вътре открих нов шал. Алсид бе решил да възстанови загубата ми от предишната нощ. Бавно извадих дългото правоъгълно парче плат, наслаждавайки се на всеки миг. Беше великолепен; черна кадифена наметка с мъниста по ръбовете. Със сигурност струваше поне пет пъти повече от онзи, който Деби унищожи.

Загубих дар слово, а това ми се случва изключително рядко. Но и рядко получавам подаръци, та затова възприемам подобни жестове с голямо вълнение. Увих наметката около себе си, потърках буза в меката материя и потънах в блаженство.

— Благодаря — прошепнах с треперещ глас.

— Няма защо — отвърна той. — За бога, Суки, недей да плачеш. Исках да ти доставя радост.

— Достави ми огромна радост — успокоих го аз. — Няма да плача — преглътнах сълзите и се изправих пред огледалото в банята. — О, толкова е красив! — сърцето ми пърхаше в гърлото.

— Хубаво, радвам се, че ти харесва — отвърна Алсид с делови тон. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за теб — той старателно покри с шала червените драскотини по лявото ми рамо.

— Ти не ми дължиш нищо — отвърнах. — Напротив, аз съм ти длъжница — забелязах, че Алсид се смущаваше от вълнението ми точно толкова, колкото и от сълзите ми. — Е, да тръгваме — казах. — „Клубът на мъртвите“ ни чака. Ще се снабдим с цялата информация още тази вечер и никой няма да пострада.

Което просто доказва, че не притежавам ясновидски способности.

 

 

Алсид носеше друг костюм, аз — друга рокля, но „Жозефина“ изглеждаше точно като предишната вечер. Пуст тротоар, злокобна атмосфера. Днес бе дори по-студено от вчера; дъхът ми излизаше като пара и аз доволно се сгуших в топлата си кадифена наметка. Тази вечер Алсид буквално скочи от кабината направо под козирката на заведението и ме изчака да сляза сама, без да ми помогне.

— Пълнолуние — лаконично поясни той. — Ще бъде напрегната нощ.

— Съжалявам — безпомощно казах аз. — Това сигурно е много мъчително за теб — ако не трябваше да ме придружава по задължение, сега можеше да припка из гората подир сърнички и зайчета.

— Няма проблем — сви рамене той. — Утре ще си наваксам — ала при тези думи целият потръпна от напрежение.

Тази вечер не се стреснах чак толкова, когато пикапът потегли самичък по улицата, и дори не ми мигна окото, когато господин Хоб отвори вратата. Не мога да кажа, че таласъмът се радваше да ни види, но пък и нямах представа какво е нормалното изражение на лицето му. Дори да му идваше да направи салто от радост, аз пак щях да си остана в неведение.

Честно казано, съмнявах се да е чак толкова развълнуван от повторната ми поява в клуба. А може би той беше собственикът? Не можех да си представя, че господин Хоб би кръстил клуба си „Жозефина“. По-скоро би избрал име като „Мъртво гниещо куче“ или „Пълзящи червеи“, но не и „Жозефина“.

— Тази вечер нямаме нужда от неприятности — мрачно изрече господин Хоб. Гласът му звучеше като ръждясал, сякаш го използваше само в краен случай и с голямо неудоволствие.

— Тя няма вина за случилото се — каза Алсид.

— Все едно — каза Хоб и млъкна. Вероятно реши, че не е нужно да казва нищо повече, и беше прав. Дребният таласъм кимна с глава към няколко маси, събрани една до друга.

— Кралят ви очаква.

Хората станаха на крака, когато стигнах до масата. Ръсел Еджингтън и специалният му приятел Талбот седяха с лице към дансинга; срещу тях се бе разположил възрастен вампир (така де, приобщен към немъртвите в по-напреднала възраст), придружен от жена, която остана седнала, разбира се. Погледът ми я подмина, върна се и аз изписках от радост.

— Тара!

Приятелката ми от гимназията изписка в отговор и скочи от мястото си. Хвърлихме се в прегръдките си, макар че по етикет трябваше да си пратим леки въздушни целувки. И двете се намирахме на чужда територия тук, в „Клубът на мъртвите“.

Тара, която е с няколко сантиметра по-висока от мен, има тъмна коса, тъмни очи и мургава кожа. Носеше рокля с дълъг ръкав в златисто бронзови нюанси, която проблясваше при всяко нейно движение, и обувки с много висок ток. Така достигаше ръста на кавалера си.

Но след като се измъкнах от обятията на Тара и радостно я потупах по рамото, аз осъзнах, че срещата ми с нея бе най-лошото, което можеше да ми се случи. Влязох в съзнанието й и се уверих, че действително се кани да ме попита защо съм с някого, който не е Бил.

— Хайде, дружке моя, да отидем да си напудрим носовете в тоалетната — предложих весело аз и тя веднага си взе чантичката, като дари кавалера си с перфектната усмивка: добре премерена комбинация от радост и печал. Аз махнах лекичко на Алсид, помолих останалите джентълмени да ни извинят и двете бързо закрачихме към дамската тоалетна, която се намираше в коридора към задния вход на заведението. Вътре нямаше никого. Затворих вратата и се облегнах на нея, за да не влезе някой. Тара ме гледаше право в очите, преливаща от желание да ме засипе с въпроси.

— Тара, моля те, не споменавай нищо нито за Бил, нито за Бон Темпс.

— А искаш ли да ми кажеш защо?

— Просто… — опитах се да измисля нещо разумно, но не успях. — Тара, просто приеми, че това може да ми коства живота.

Тя потрепери и се вторачи в мен, без да мига. Та кой не би реагирал така? Но Тара бе преживяла доста несгоди в живота си и беше корава девойка, макар и с ранена душа.

— Толкова се радвам, че си тук — каза тя. — Чувствах се много самотна в тази компания. Кой е твоят приятел? Какъв е?

Все забравям, че другите хора не притежават моята дарба. А понякога забравям, че другите хора не знаят за съществуването на върколаци и прочее.

— Той е геодезист — отвърнах. — Хайде, ела, ще те запозная.

— Моля да ни извините, че така ви зарязахме — усмихнах се аз на цялата мъжка компания. — Доста невъзпитано от моя страна — представих Тара на Алсид и той реагира с нужната доброжелателност. После дойде ред на Тара.

— Суки, това е Франклин Мот.

— Приятно ми е да се запознаем — протегнах ръка, но веднага осъзнах грешката си. Вампирите не се здрависват. — Извинете — бързо добавих и му помахах за поздрав. — В Джаксън ли живеете, господин Мот? — нямах никакво намерение да карам Тара да се срамува от мен.

— Моля те, наричай ме Франклин — каза той. Имаше прекрасен, мелодичен глас с лек италиански акцент. Вероятно беше умрял на около шейсетгодишна възраст, съдейки по набръчканото му лице и прошарените му мустаци и коса. Външно изглеждаше силен и много мъжествен. — Да, живея тук, но бизнесът ми има филиали и в Джаксън, и в Ръстън, и във Виксбърг. Запознах се с Тара на едно събиране в Ръстън.

Настанихме се и ледовете лека-полека започнаха да се топят. Двете с Тара разказахме на присъстващите как сме се запознали в гимназията. После се появи сервитьорката. Вампирите, естествено, нямаха избор и си поръчаха синтетична кръв, а Талбот, Тара, Алсид и аз — смесени напитки. Аз отново се спрях на коктейл с шампанско. Сервитьорката ходеше някак странно, сякаш дебнеше, и почти не говореше. Пълнолунието се усещаше навсякъде.

Тази вечер в бара имаше далеч по-малко представители на съществата с двойствена природа. Зарадвах се, че Деби и годеникът й липсваха, а от рокерската група върколаци присъстваха само двама. Имаше повече вампири и повече хора. Чудех се как вампирите от Джаксън успяваха да запазят този бар в тайна. Нима сред хората, които идваха тук като придружители на свръхестествените, нямаше нито един желаещ да спомене пред репортер или поне пред приятели за съществуването на „Жозефина“? Зададох този въпрос на Алсид.

— Барът е омагьосан — тихо отвърна той. — Дори и да искаш, не можеш да обясниш на никого как да стигне дотук.

Реших по-късно да пробвам дали е така. И кой ли го бе омагьосал — или както там се наричаше въпросната процедура? Но щом вярвах и във вампири, и във върколаци, нямаше да е чак толкова трудно да повярвам и във вещици…

Седях заклещена между Талбот и Алсид, затова реших да попитам Талбот за опазването на бара в тайна, колкото да поддържам някакъв разговор. Талбот нямаше нищо против да си бъбри с мен, а Алсид и Франклин Мот коментираха свои общи познати. Талбот се бе окъпал в одеколон, но аз го разбирах; той беше не просто влюбен, но и пристрастен към вампирски секс… тези две състояния невинаги вървят в комбинация. Той беше безскрупулен, интелигентен мъж, който не можеше да разбере как животът му бе поел такъв екзотичен обрат. (Освен това съзнанието му излъчваше великолепен сигнал и именно поради това аз успях да науча толкова много за него.)

Той повтори историята на Алсид за омагьосването.

— Но начинът, по който случващото се тук се пази в тайна, е нещо съвсем различно — каза Талбот, сякаш обмисляше дали да ми даде кратък отговор, или да се впусне в подробности. Погледнах приятното му, красиво лице и си напомних, че той знаеше за мъченията, на които подлагаха Бил, но това изобщо не го тревожеше. Искаше ми се той отново да помисли за Бил, за да мога да науча нещо повече; поне щях да знам дали Бил е жив, или мъртъв. — Мис Суки, случващото се тук се пази в тайна посредством смъртни заплахи и наказания.

Талбот изрече това с наслада. Тези неща му доставяха удоволствие. Гордееше се, че е спечелил сърцето на Ръсел Еджингтън — едно същество, което убиваше с лекота и всяваше страх.

— Всеки вампир или върколак — или най-общо казано, всяко свръхестествено същество, а ти не си виждала всичките им разновидности, повярвай ми, — който доведе тук човек, носи отговорност за поведението на този простосмъртен. Ако на теб например ти хрумне да се обадиш на някой жълт вестник, след като си тръгнеш оттук, Алсид ще те издири и ще те убие собственоръчно. Това е негов неотменим дълг.

— Разбирам — и наистина разбирах. — А ако Алсид не намери сили да изпълни този свой дълг?

— Ако не намери сили, ще заплати с живота си, а неговата работа ще бъде възложена на някой ловец на глави.

Исусе Христе, Пастире юдейски!

— И такива ли има? Ловци на глави? — изквичах аз. Алсид очевидно ми бе спестил доста неприятни подробности.

— Разбира се. В нашия район това са върколаците, които ходят облечени в рокерски дрехи. Всъщност тази вечер те обикалят наоколо и задават въпроси, защото… — лицето му се напрегна и доби подозрително изражение. — Онзи мъж, който се заяждаше с теб… срещала ли си го отново снощи? След като си тръгна от бара?

— Не — казах аз. Технически погледнато, говорех истината. Не бях го срещала отново, след като си тръгнах от бара. Знаех какво е мнението на Бог за хитруването, но предполагам, че Той би одобрил старанието ми да спася собствения си живот. — Двамата с Алсид се прибрахме направо в апартамента му. Бях много разстроена — сведох поглед надолу като скромно момиче, непривикнало към грубо отношение по баровете; още едно леко отклонение от истината. (Сам някак си съумяваше да свежда подобни инциденти до минимум, а освен това всички ме смятаха за луда и не привличах голям интерес. Но все пак от време на време ми се налагаше да се справям с набезите на агресивни свалячи. Понякога ми налитаха и клиенти, които бяха толкова пияни, че изобщо не им пукаше дали съм луда, или не.)

— Ти се държа много смело снощи, когато нещата загрубяха — отбеляза Талбот. Мислеше си, че снощната ми храброст изобщо не се връзва със скромното ми поведение тази вечер. По дяволите, знаех си, че преигравам!

— Суки е смело момиче, така си е — обади се Тара точно навреме. — Когато танцувахме заедно на сцената преди около милион години, тя беше смелата, а не аз! На мен ми трепереха коленете.

Благодаря, Тара.

— Вие двете сте танцували? — попита Франклин Мот и веднага насочи вниманието си към нашия разговор.

— О, да, и взехме първа награда в конкурс за таланти — отвърна Тара. — Но едва когато завършихме училище и добихме повечко житейски опит, осъзнахме, че танцът ни е бил твърде… как да кажа…

— Неприличен — помогнах й аз. — Ние бяхме най-наивните момичета в цялото училище и изведнъж — хоп! — излизаме на сцената с нашия танц, заимстван директно от MTV.

— Отне ни години да разберем защо директорът се потеше толкова обилно — каза Тара с чаровна усмивка. — Всъщност хрумна ми нещо. Ще отида да поговоря с диджея — тя скочи от мястото си и се запъти към вампира, застанал зад пулта на малката сцена. Той се наведе към нея, изслуша я внимателно и кимна.

— О, не! — щях да умра от срам.

— Какво? — Алсид очевидно се забавляваше.

— Предполагам, че ще иска от мен да повторим цялото онова представление.

Правилно предполагах. Тара си проправяше път през тълпата в посока към мен и цялата сияеше. Набързо измислих поне двайсет и пет основателни причини да й откажа, но тя просто ме хвана за ръцете и ме изправи на крака. Нямаше как да се измъкна и просто я последвах. Тара гореше от нетърпение да се развихрим на дансинга, а аз не исках да разочаровам приятелката си. Тълпата ни направи място и от тонколоните се разнесе нашата песен. „Любовта е бойно поле“ на Пат Бенатар.

За съжаление, помнех всеки подскок, всяка чупка, всяко поклащане на бедрата.

В младежката си наивност двете с Тара бяхме подготвили хореографията на танца си почти като при двойките по фигурно пързаляне, така че се докосвахме (или поне така изглеждаше) по време на цялото това представление. Дали пък не изглеждахме като двойка лесбийки, изпълняващи театрален номер на сцената в стриптийз бар? Едва ли. Кракът ми не е стъпвал в стриптийз бар или в кинозала за порнофилми, но имах чувството, че атмосферата в „Жозефина“ тази вечер силно наподобяваше нещо такова. Всеобщата похот просто вибрираше във въздуха. Не обичам да бъда обект на такова внимание, но внезапно установих, че зрителският интерес ми действа вдъхновяващо.

Бил бе успял да информира тялото ми за съществуването на добрия секс и аз бях сигурна, че чрез танца си изразявах умението си да се наслаждавам на секса. Същото се отнасяше и за Тара. С езика на тялото си двете сякаш крещяхме на публиката: „Виж ме, жена съм!“. А любовта — ей богу! — наистина беше бойно поле. Пат Бенатар не грешеше.

Танцът ни наближаваше кулминацията си. На последните няколко такта Тара ме улови през кръста, разлюляхме бедра в унисон и се наведохме толкова ниско, че дланите ни опряха в пода. Музиката спря. Последва секунда мълчание и после барът избухна в аплодисменти и подсвирквания.

Можех да се обзаложа, че вампирите си мислеха за кръвта, която течеше във вените ни. Гладните им погледи шареха предимно по главните артерии от вътрешната част на бедрата ни. Чувах как върколаците си представяха колко сме вкусни. Така че на връщане към масата ни се чувствах точно като мръвка в чиния. Докато си проправяхме път между столовете, двете с Тара получихме куп комплименти, потупвания по рамото и покани за танц. Изкуших се да приема предложението на един вампир с къдрава кестенява коса, висок колкото мен и миловиден като зайче. Но просто му се усмихнах и продължих напред.

Франклин Мот изглеждаше очарован.

— О, ти беше напълно права — каза той и помогна на Тара да седне, като истински кавалер.

Алсид, както забелязах, ме гледаше начумерено и дори не направи опит да се надигне от мястото си. Това принуди Талбот да се наведе напред и да издърпа стола ми — принудителна и несръчна проява на любезност. (Но все пак получи потупване по гърба от Ръсел за този си жест.)

— Момичета, не мога да повярвам, че не са ви изключили от гимназията заради този танц — каза Талбот, за да замаже неловкото положение. Аз пък не можех да повярвам, че Алсид се държеше като ревнив дръвник.

— Нямахме никаква представа — запротестира Тара през смях. — Ама никаква. Изобщо не можехме да проумеем за какво е целият този шум.

— Какво те ухапа по задника? — попитах аз Алсид съвсем тихичко. Но когато се заслушах внимателно, разбрах причината за недоволството му. Сърдеше се на себе си, задето ми призна, че все още носи Деби в сърцето си, иначе би направил решителен опит да се пъхне в леглото ми довечера. Това го изпълваше с гняв и вина едновременно, тъй като бе пълнолуние един вид, неговото време от месеца. Донякъде.

— Не полагаш голямо старание да намериш приятеля си. Или вече забрави защо сме тук? — хладно попита той със злобна нотка в гласа.

Все едно плисна кофа студена вода в лицето ми. Дойде ми като шок и ме заболя ужасно. Очите ми се напълниха със сълзи. Освен това всички на масата разбраха, че ми е казал нещо неприятно.

Талбот, Ръсел и Франклин отправиха предупредителни погледни към Алсид, наситени с откровена заплаха. Погледът на Талбот представляваше бледо отражение на изпепеляващия взор на любовника му, така че не се броеше, но, в крайна сметка, Ръсел бе крал, а Франклин — влиятелен вампир. Алсид веднага си спомни къде се намира и с кого.

— Извинявай, Суки, просто изпитах ревност — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Много интересен танц, наистина.

— Интересен? — попитах аз с привидно безразличие, но вътрешно кипях от ярост. Прокарах пръсти през косата му и се наведох към него. — Просто интересен? — разменихме си фалшиви усмивки, за радост на аудиторията. Идваше ми да уловя един кичур от тази черна коса и здраво да го опъна. Той не притежаваше телепатичната ми дарба, но отгатна желанието ми много бързо, все едно го прочете на челото ми. Алсид положи огромно усилие да запази самообладание.

Тара отново спаси положението (Господ здраве да й дава!), като попита Алсид с какво се занимава. Аз дръпнах леко стола си назад и пуснах съзнанието си да се рее наоколо. Алсид беше прав — намирах се тук не за да се забавлявам, а за да върша работа. Но просто нямаше как да откажа на Тара нещо, което й доставяше такова голямо удоволствие.

В навалицата на дансинга се отвори пролука и аз забелязах на заден план Ерик. Стоеше облегнат на стената зад малката сцена. Гледаше право към мен, а очите му преливаха от страст. Ето че имаше поне един от присъстващите, който не ми се сърдеше и който приемаше танца ни точно така, както искахме да го представим.

Ерик изглеждаше много добре с костюма и очилата. Установих, че благодарение на очилата видът му не е чак толкова заплашителен, и отново се посветих на заниманието си. Днес върколаците и хората бяха по-малко, което значително улесняваше свързването на доловената мисъл с нейния източник. Затворих очи, за да се концентрирам, и почти веднага ме връхлетя нечий вътрешен монолог, който ме разтърси.

„Каква мъка“ — мислеше си някой. Усещах, че е мъж и че мислите му идват от района зад мен, някъде около бара. Понечих да се обърна, но се въздържах. Визуалният контакт нямаше да ми помогне с нищо. Насочих погледа си към земята, за да не се разсейвам от движението на останалите клиенти.

На практика хората не формулират мислите си като завършени изречения. Така че когато ги предавам, аз ги превеждам, един вид.

„Когато умра, името ми ще се прослави — мислеше си той. — Моментът почти настъпи. Господи, моля те, нека не боли. Благодаря и за това, че той е тук, близо до мен… Надявам се, че колът е достатъчно остър“.

О, дявол да го вземе. Скочих на крака и се отдалечих от масата.