Шарлейн Харис
Клубът на мъртвите (6)

6

В асансьора мълчахме. Докато Алсид отключваше апартамента си, аз се облегнах на стената. Чувствах се като развалина: изморена, объркана, разстроена от свадата с върколака и вандалщината на Деби. Изпитвах желание да се извиня, но не знаех за какво.

— Лека нощ — казах аз пред вратата на спалнята си. — О, ето, вземи. Благодаря — съблякох сакото и му го подадох.

Той го закачи на облегалката на един от високите столове до барплота в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ за ципа? — попита.

— Би било чудесно… дръпни го само в началото — обърнах се с гръб към него.

Той ми помогна с последните няколко сантиметра от ципа, когато се обличах; колко мило от негова страна, че се сети за това и сега, преди да се прибере в спалнята си. Почувствах как големите му пръсти докосват гърба ми и дръпват ципа надолу. После се случи нещо неочаквано — той ме докосна отново.

Пръстите му погалиха кожата ми и аз потръпнах от глава до пети.

Не знаех какво да направя.

Не знаех какво искам да направя.

Събрах сили и се обърнах към него. Той изглеждаше не по-малко смутен от мен.

— Това е възможно най-неподходящият момент — казах. — Ти си с разбито сърце. Аз издирвам гаджето си; гадже, което ми изневерява, но все пак…

— Кофти момент — съгласи се той и положи длани върху раменете ми. После се наведе и ме целуна. Отне около половин секунда ръцете ми да се плъзнат около кръста му, а езикът му — в устата ми. Целуваше се много нежно. Исках да прокарам пръсти през косата му и да разбера колко широк е гръдният му кош и дали задникът му наистина е толкова вирнат и заоблен, колкото изглеждаше в панталоните му… о, по дяволите! Отдръпнах се деликатно от него.

— Кофти момент — казах. Сетих се, че роклята ми е разкопчана отзад, и бузите ми пламнаха. Сутиенът ми се виждаше, както и част от гърдите ми. Е, за мой късмет си бях сложила хубав сутиен.

— О, боже! — изпъшка Алсид, когато погледът му попадна върху пазвата ми. Направи огромно усилие и стисна очи (тези негови зелени очи!). — Кофти момент — съгласи се отново той. — Макар че искрено се надявам съвсем скоро да настъпи по-добър момент.

Усмихнах се.

— Кой знае… — казах аз и побързах да се прибера в стаята си, докато все още имах сили да се движа в тази посока. Затворих внимателно вратата и сложих роклята си на закачалка. Изпитах задоволство, че все още изглеждаше хубава и чиста. Само подвижните ръкави приличаха на парцал, целите в мазни петна и кръв. Въздъхнах.

Трябваше да мина през две врати, за да се добера до банята. Не исках да дразня Алсид допълнително, но халатът ми беше къс, силонов и розов. Затова притичах набързо през коридора, докато той — съдейки по шума — се суетеше из кухнята. Когато излязох от банята, целият апартамент тънеше в мрак; светеше единствено лампата в моята спалня. Спуснах щорите, макар че нямаше смисъл, защото всички околни сгради бяха по-ниски от нашата. Облякох си розовата нощница и се пъхнах под завивките с намерението да прочета една глава от любовния роман, за да се поуспокоя. Но улучих точно онази, в която героинята най-после завлича героя в леглото си, така че спокойствие не постигнах, но поне спрях да мисля и за изгорената кожа на върколака от допира му с таласъма, и за злобното тясно лице на Деби. И за това, че точно в този момент някой някъде измъчваше Бил.

Любовната сцена (сексуалната, ако трябва да съм точна) отвлече мислите ми към топлата уста на Алсид. Отбелязах си докъде съм стигнала в книгата и угасих нощната лампа. Свих се на кълбо в леглото, натрупах отгоре си всички налични завивки и най-после успях да се стопля. Почувствах се в безопасност.

Някой почука на прозореца.

Тихичко изписках. После навлякох халата си и докато се чудех кой може да е, вдигнах щорите. Отвън се рееше Ерик (че кой друг?). Включих отново лампата и започнах да се боря с дръжката на непознатия прозорец.

— Кой дявол търсиш тук? — попитах го аз и точно тогава в стаята влетя Алсид.

Хвърлих му бърз поглед през рамо и веднага извърнах глава.

— Ерик, остави ме на мира, искам да спя — казах му аз, без да ме е грижа дали звуча като стара скандалджийка, или не. — И престани да се появяваш посред нощ, когато на теб ти скимне, и да ми се молиш да те пусна да влезеш.

— Суки, пусни ме да вляза — каза Ерик.

— Не! Всъщност това е домът на Алсид. Алсид, какво мислиш по въпроса?

Обърнах се към него и едва не изхълцах. Майчице мила, Алсид спеше само по долнище на пижама и нищо друго. Ако трийсет минути по-рано го бях видяла гол до кръста, моментът изобщо нямаше да е кофти, а направо идеален.

— Какво искаш, Ерик? — попита Алсид съвсем спокойно, за разлика от мен.

— Трябва да поговорим — нетърпеливо отвърна Ерик.

— Ако сега го пусна, мога ли по-късно да анулирам поканата си? — попита ме Алсид.

— Разбира се — казах аз и се ухилих доволно на Ерик. — Можеш да анулираш поканата, когато си пожелаеш.

— Добре. Влизай, Ерик — Алсид свали мрежата от прозореца и Ерик влетя в стаята с краката напред. Затворих прозореца след него. Умирах от студ, отново. Косъмчетата по гърдите на Алсид също бяха настръхнали, а зърната му… Наложих си да не отмествам поглед от Ерик.

Ерик изгледа строго и двама ни. Очите му блестяха като сапфири от светлината на лампата.

— Разбра ли нещо, Суки?

— Тукашните вампири наистина го държат в плен.

Погледът на Ерик едва забележимо трепна. Никаква друга реакция. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Не е ли малко опасно да се разхождаш неканен на територията на Еджингтън? — попита Алсид и пак се облегна на стената.

И двамата с Ерик бяха снажни мъжаги и стаята изведнъж ми се стори много тясна. Самото им величайте присъствие сякаш изсмукваше всичкия кислород в помещението.

— О, да — каза Ерик. — Много е опасно — на лицето му грейна лъчезарна усмивка.

Зачудих се дали щяха да забележат, ако се върнех обратно в леглото си. Прозях се. Два чифта очи се насочиха право към мен.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш, Ерик? — попитах.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми докладваш, Суки?

— Да, измъчват го.

— В такъв случай, няма да го освободят.

Ама разбира се. Трябва да си луд, за да освободиш вампир, когото си измъчвал. Инак цял живот ще се озърташ през рамо. Не се бях замисляла над това, но нямаше как да не се съглася с Ерик.

— Смяташ ли да атакуваш? — възнамерявах да съм много далече от Джаксън, когато това се случеше.

— Нека да помисля — отвърна Ерик. — Утре вечер ще ходите ли пак в бара?

— Да, Ръсел ни отправи специална покана.

— Суки привлече вниманието му тази вечер — обади се Алсид.

— Идеално! — зарадва се Ерик. — Утре вечер седни близо до свитата на Еджингтън и хубаво им бръкни в мозъците, Суки!

— Леле, изобщо нямаше да се сетя за това — ококорих се аз. — Божичко, така се радвам, че ме вдигна от леглото, за да ме просветлиш!

— Няма проблем — каза Ерик. — Готов съм да те будя по всяко време, Суки, ти само ми дай знак.

Въздъхнах.

— Махай се, Ерик. И пак лека нощ, Алсид.

Алсид изпъна гръб и зачака Ерик да излезе през прозореца. Ерик чакаше Алсид да излезе от стаята.

— Анулирам поканата ти за влизане в апартамента ми — каза Алсид.

Ерик веднага отиде до прозореца, отвори го и се изстреля в мрака сърдит. Когато се озова навън, възвърна самообладанието си, усмихна се, помаха ни с ръка и изчезна.

Алсид хлопна прозореца и спусна отново щорите.

— Не, има много мъже, които изобщо не ме харесват — казах аз. Този път лесно успях да прочета мислите му.

Той ме погледна изненадано.

— Така ли?

— Да, точно така.

— Щом казваш.

— Повечето хора… нормалните хора имам предвид… ме смятат за луда.

— Сериозно?

— Да, съвсем сериозно! И се чувстват като на тръни, когато ги обслужвам в бара.

Той започна да се смее, което бе толкова далече от реакцията, която очаквах, че не знаех какво да кажа и просто млъкнах. Алсид излезе от стаята, ухилен до ушите.

Много смешно, няма що!

Угасих лампата, съблякох халата си и го метнах в долния край на леглото. Сгуших се отново под купчината одеяла и се завих до брадичката. Навън беше тъмно и студено, а аз най-после се почувствах затоплена и в безопасност. И сама.

Сам-самичка на света.

 

 

Когато се събудих на сутринта, Алсид вече го нямаше. Строителите и геодезистите тръгват рано за работа, естествено, а аз съм свикнала да спя до късно заради работата ми в бара и заради връзката ми с вампир. Ако исках да се виждам с Бил, трябваше да го правя нощем, много ясно.

До кафеварката ме чакаше бележка. Имах леко главоболие, защото не носех на алкохол, а предишната нощ бях изпила две питиета. Главоболието ми не можеше да се нарече точно махмурлук, но и не се чувствах толкова свежа, колкото обикновено. Присвих очи, за да разчета дребния шрифт.

„Отивам по задачи. Чувствай се като у дома си. Ще се прибера следобед“.

В първия миг се почувствах разочарована и някак смачкана. Но после се взех в ръце. В крайна сметка, пребиваването ми тук нямаше нищо общо с романтичен уикенд, а познанството ми с Алсид датираше съвсем отскоро. Натрапиха му присъствието ми принудително. Свих рамене и си налях чаша кафе. Препекох си филийки и пуснах телевизора. След като изгледах един цикъл водещи новини по CNN, реших да си взема душ. Много дълъг душ. С какво друго можех да уплътня времето си?

Намирах се под заплахата да изпитам едно почти непознато състояние — скука.

Вкъщи винаги имах нещо за правене, макар и не всичко да ми доставяше удоволствие. Имаш ли свой дом, трябва и да се грижиш за него. В Бон Темпс можех да отида и до библиотеката, и до магазин „За един долар“, и до бакалията. Изпълнявах и всякакви поръчения по молба на Бил, които можеха да се свършат единствено през деня, заради работното време на разни учреждения.

Когато се сетих за Бил, тъкмо отскубвах едно стърчащо косъмче от веждата си, наведена над мивката срещу огледалото в банята. Наложи се да оставя пинсетата и да седна на ръба на ваната. Чувствата ми към Бил бяха толкова объркани и сложни, че не виждах начин да ги сложа в ред в близкото бъдеще. Но мисълта, че той е в беда и страда, а аз не знам как да го открия, не ми даваше мира. Никога не съм се заблуждавала, че отношенията ни ще се развиват гладко. С него сме личности от две коренно различни категории все пак. Освен това имахме и сериозна разлика в годините. Но тази огромна празнота, която изпитах след неговото заминаване, ми дойде изневиделица и още не можех да свикна с нея.

Облякох джинси и пуловер и си оправих леглото. Подредих всичките си тоалетни принадлежности в банята и сгънах безупречно хавлията. Мислех да оправя и стаята на Алсид, но ми се стори неуместно да пипам нещата му и се отказах. Прочетох няколко глави от книгата си и внезапно реших, че не мога да остана в апартамента нито минута повече.

Оставих бележка на Алсид — написах му, че отивам на разходка, — и излязох. В асансьора пътувах заедно с някакъв спортно облечен мъж, помъкнал чанта за голф. Изкуших се да го попитам: „Голф ли ще играете?“, но се въздържах и вместо това отбелязах, че времето просто те дърпа да излезеш навън. Беше ясно и слънчево. Със сигурност над десет градуса. Прекрасен ден, с всичките му ярки коледни украси и много хора, тръгнали да пазаруват.

Дали Бил щеше да се прибере за Коледа? Дали щеше да е тук, за да ме придружи до църквата на Бъдни вечер, и дали изобщо щеше да има такова желание? Сетих се за триона, който купих на Джейсън за подарък — „Скил“, от магазин „Сиърс“ в Монро; бях го капарирала още преди месеци и миналата седмица успях да го взема. Купих играчки за децата на Арлийн и пуловер за нея. Нямах за кого другиго да купувам подаръци и се почувствах направо жалка. Внезапно реших да купя CD плейър за Сам и настроението ми веднага се подобри. Обичам да правя подаръци. Това трябваше да е първата ми Коледа с любим човек до себе си…

О, по дяволите, пак зациклих на едно и също място. Точно като новинарските емисии по CNN.

— Суки! — извика някой и ме извади от унеса ми.

Обърнах се и видях Джанис; махаше ми, застанала на вратата на салона си, от другата страна на улицата. Несъзнателно бях поела по вчерашния си маршрут. Махнах й в отговор.

— Ела! — извика тя.

Отидох до светофара на ъгъла и пресякох улицата. В салона имаше много клиенти. Джарвис и Корина работеха, та пушек се вдигаше.

— Довечера има доста коледни банкети — обясни Джанис, докато навиваше на ролки черната, дълга до раменете коса на млада жена. — Обикновено не работим в събота следобед — младата жена, чиито ръце тежаха от внушителен комплект диамантени пръстени, не спираше да разлиства брой на списание „Southern Living“, докато Джанис й правеше прическата.

— Как ти звучи това? Кюфтенца с джинджифил? — каза тя на Джанис и забоде великолепно лакирания си нокът в рецептата.

— Нещо ориенталско ли е? — попита Джанис.

— Ами… нещо такова е сякаш — тя се зачете внимателно в рецептата. — Никой друг няма да сервира такива. Могат да се поднесат като хапки, набодени с клечки за зъби — мърмореше тя на себе си.

— Суки, какви са плановете ти за днес? — попита Джанис, когато се увери, че клиентката й мисли единствено за говежда кайма.

— Нямам планове, просто ще се мотая — свих рамене аз. — Брат ти тича по задачи, поне така пише в бележката, която ми е оставил.

— Оставил ти е бележка, за да те уведоми къде отива? Момиче, трябва да се гордееш. Този мъж не е допирал молив до хартия, откак е завършил гимназия — тя ме погледна многозначително и се ухили до ушите. — Добре ли си прекарахте снощи?

Замислих се.

— Ами… да — колебливо отвърнах аз. Танците ми харесаха, наистина.

Джанис прихна да се смее.

— Щом се замисли толкова дълбоко, значи нещо не е било както трябва.

— Ами… да — признах аз. — В бара стана сбиване, та се наложи да изгонят един клиент. Освен това Деби беше там.

— Как мина празненството по случай годежа й?

— На масата й имаше солидна компания — казах. — Но по едно време тя дойде при нас и започна да задава много въпроси — усмихнах се при спомена за срещата ни. — Определено не й хареса да види Алсид с друга!

Джанис отново се засмя.

— Кой се е сгодил? — попита клиентката й, която явно се бе отказала от кюфтенцата с джинджифил.

— О, Деби Пелт, сещаш ли се? Излизаше с брат ми — каза Джанис.

— Познавам я — със задоволство в гласа заяви чернокосата жена. — Излизаше с брат ти Алсид, а сега се омъжва за друг?

— Омъжва се за Чарлз Клозен — мрачно кимна Джанис. — Познаваш ли го?

— Познавам го, разбира се! Учихме заедно в гимназията. Той се жени за Деби Пелт? Е, по-добре той, отколкото брат ти — поверително заяви Чернокоска.

— Това ми е ясно — каза Джанис. — Обаче ти знаеш нещо, което аз не знам, нали?

— Тази Деби се занимава с някакви много потайни неща — каза Чернокоска и многозначително вдигна вежди.

— Какви например? — попитах аз и почти спрях да дишам от нетърпение да чуя отговора. Нима тази жена знаеше за съществуването на свръхсъществата? Спогледахме се с Джанис и в очите й прочетох същото мрачно предчувствие.

Джанис знаеше всичко за брат си. Знаеше за света, който той обитаваше. А освен това знаеше, че и аз съм посветена в тайната му.

— Разправят, че се прекланя на дявола — каза Чернокоска. — Че се занимава с магьосничество.

Двете с Джанис зяпнахме от изненада и насочихме погледи към отражението й в огледалото. Тя получи реакцията, която очакваше, и кимна удовлетворено. Да се прекланяш пред дявола и да се занимаваш с магьосничество, са две различни понятия, но аз нямах намерение да споря с тази жена; не в този момент и не на това място.

— О, да, така разправят. При всяко пълнолуние тя и някои нейни приятели ходят в гората и правят някакви неща. Никой не знае какви точно — призна тя.

Двете с Джанис издишахме едновременно.

— О, господи! — възкликнах аз.

— В такъв случай се радвам, че брат ми скъса с нея. Нямаше да изтърпим такава като нея в семейството — каза Джанис.

— Ама разбира се — съгласих се аз.

Този път не се спогледахме.

След този кратък епизод аз се приготвих да тръгвам, но Джанис ме попита какво смятам да облека вечерта.

— О… нещо като цвят шампанско… блестящо бежово.

— В такъв случай червеният ти лак е крайно неподходящ — каза тя. — Корина!

Въпреки протестите си напуснах салона с маникюр и педикюр в бронзов цвят, а Джарвис ми направи нова прическа. Опитах се да платя на Джанис, но тя категорично отказа; позволи ми единствено да оставя бакшиш на служителите й.

— Никога през живота ми не са ме глезили така — казах й аз.

— С какво се занимаваш, Суки? — при първата ни среща така и не стигнахме до този въпрос.

— Барманка съм — отвърнах.

— Ти наистина си коренно различна от Деби — каза Джанис дълбокомислено.

— О, така ли? Какво работи Деби?

— Помощник-юрист е.

Виж ти, образована девойка! Аз така и не успях да стигна до колеж; щеше да ми е трудно финансово, обаче все някак щях да се справя, предполагам. Но заради моята психологична особеност едва успях да завърша дори гимназия. Не е лека работа да си тийнейджър с телепатични способности, повярвайте ми. Тогава почти не умеех да се контролирам. Всеки мой ден бе изпълнен с драми — драмите на другите деца. Полагах огромни усилия да съсредоточа вниманието си върху уроците и контролните, но непрекъснато чувах жуженето в мозъците на съучениците ми… справях се добре единствено в писането на домашни.

Джанис не изглеждаше шокирана от факта, че съм барманка — наясно съм, че тази професия не оставя благоприятно впечатление у роднините на момъка, с когото излизаш.

Наложи се отново да си припомня, че съприкосновението ми с Алсид е кратък служебен ангажимент и за двама ни и че след като открия местонахождението на Бил (да, Суки, Бил, гаджето ти, забрави ли?), повече никога няма да видя Алсид. Е, може да се отбие в „Мерлот“, ако случайно реши да свърне встрани от магистралата на път от Шривпорт до Джаксън, но нищо повече.

Джанис искрено се надяваше да стана постоянен член на семейството им. Колко мило от нейна страна. Харесвах я много. На моменти дори си фантазирах, че Алсид наистина е влюбен в мен и съществува реален шанс да стана снаха на Джанис.

Разправят, че няма нищо лошо в това да си мечтаеш, но май не е точно така.