Шарлейн Харис
Клубът на мъртвите (14)

14

Пипнахме я — изрече непознат глас. Издърпаха ме рязко на крака и аз започнах да се олюлявам между двамата мъже, които ме държаха.

— А вампирът къде е?

— Измъкна се. Прострелях го два пъти, но той избяга в гората.

— Лоша новина. Действайте бързо.

Усетих присъствието на много хора и отворих очи. Бяха светнали лампите. Намираха се в моята къща. Между стените на моя дом. От това ми се гадеше повече, отколкото от удара в челюстта ми. Незнайно защо бях очаквала да видя Сам или Арлийн, или Джейсън.

В моята всекидневна имаше петима непознати мъже — ако мозъкът ми функционираше правилно и все още можех да броя. Но преди да формулирам каквато и да било друга мисъл, един от мъжете — който впрочем носеше кожен елек — ме удари с юмрук в стомаха.

Нямах достатъчно въздух, за да пищя.

Двамата мъже, които ме държаха, отново ме вдигнаха на крака.

— Къде е той?

— Кой? — точно в този момент наистина не можех да се сетя кого биха могли да търсят. И, разбира се, той ме удари отново. Прекарах една ужасна минута, в която исках да повърна, но нямах нужния въздух, за да го направя. Задушавах се.

Най-накрая успях да си поема въздух. Дълбока глътка, болезнена и шумна, но истинско блаженство.

Върколакът, който провеждаше разпита — със светла коса, обръсната почти до скалпа, и е противна козя брадичка — ме зашлеви през лицето е всичка сила. Главата ми се разтресе като автомобил с повредени амортисьори.

— Къде е вампирът, кучко? — попита върколакът и отново замахна с юмрук.

Не можех повече да търпя това. Реших да ускоря нещата. Вдигнах крака във въздуха и докато онези двамата ме стискаха здраво за ръцете, ритнах върколака пред мен е всичка сила. Ако не носех пантофи, ударът щеше да е по-ефикасен. Чифт кубинки биха ми свършили чудесна работа. Но господин Козя Брадичка все пак залитна назад и когато отново тръгна към мен, видях смъртта си в очите му.

Точно преди да стъпя на пода отново замахнах с крака и мъжете от двете ми страни напълно изгубиха равновесие. Олюляха се, но отчаяните им опити да останат прави се оказаха напразни. Всички се срутихме на земята, повличайки и побойника със себе си.

Не много добра развръзка, признавам, но все пак по-добре, отколкото да чакаш да те ударят.

Приземих се по очи, тъй като нямах контрол над ръцете си. Докато падахме, единият от мъжете ме пусна и с помощта на свободната си ръка аз успях да се отскубна от другия.

Почти бях скочила на крака, когато върколакът — доста по-бърз от хората — ме докопа за косата. Намота я около ръката си, за да ме държи по-здраво, и отново ме халоса с юмрук по лицето. Другите присъстващи наемници се скупчиха около нас — или да помогнат на падналите, или просто да погледат как ме пребиват.

Същинската част на всеки бой приключва за няколко минути, защото участниците се изморяват бързо. Денят ми бе много дълъг и аз бях готова да се предам пред съкрушителните преимущества на противниците ми. Но все пак събрах малкото си останала гордост и атакувах най-близкия мъж — или по-точно свиня в човешки облик, с мазна тъмна коса и разплуто шкембе. Забих нокти в лицето му с всички сили. Докато все още имах сили.

Върколакът стовари коляното си в стомаха ми. Аз пищях, човекът свиня викаше другарите си на помощ и точно в този момент входната врата се отвори и вътре нахълта Ерик, облян в кръв. Веднага след него се появи Бил.

Изглеждаха обезумели от гняв.

Видях със собствените си очи на какво е способен един разярен вампир. Тоест двама.

Секунда по-късно се уверих, че помощта ми е излишна, затова помолих Богинята на Безразсъдно Смелите Девойки да ме извини и затворих очи.

Две минути по-късно всичките ми неканени гости бяха мъртви.

 

 

— Суки? Суки? — гласът на Ерик звучеше дрезгаво. — Мислиш ли, че трябва да я заведем в болница? — обърна се той към Бил.

Хладни пръсти докоснаха китката и шията ми. Исках да обясня, че поне този път съм в съзнание, но нямах сили, пък и не ми се мърдаше от пода.

— Пулсът й е стабилен — съобщи Бил. — Ще я обърна по гръб.

— Жива ли е?

— Да.

Гласът на Ерик прозвуча съвсем близо до ухото ми.

— Кръвта нейна ли е?

— Да, част от нея.

Той въздъхна дълбоко, на пресекулки.

— Нейната е различна.

— Да — хладно отвърна Бил. — Но ти, разбира се, вече си преял.

— Да, отдавна не бях пил истинска кръв в такова количество — каза Ерик. Все едно чувах брат ми Джейсън да казва, че отдавна не е ял къпинов пай до пръсване.

Бил пъхна ръцете си под мен.

— Аз също. Трябва да ги изнесем на двора — небрежно каза той — и да почистим къщата на Суки.

— Разбира се.

Бил започна да ме обръща, а аз започнах да плача. Исках да спра, но не можех. Исках да съм силна, но точно в този момент мислех единствено за тялото си. Ако някога сте яли бой — ама истински бой, — знаете какво имам предвид. Когато те спукат от бой, осъзнаваш, че ти си просто една торба от кожа — съвсем тъничка, крехка кожа, — която съдържа пълнеж от голямо количество течности и някои твърди, но все пак чупливи части. В сравнение с тежкия побой, който отнесох в Далас едва преди няколко седмици, сега се чувствах много по-зле. Нямах представа дали действително съм по-зле, но съзнавах, че имам сериозни увреждания на меките тъкани. В Далас се бях сдобила със спукана скула и усукано коляно. Замислих се, че може би коляното ми отново се бе усукало, а пукнатината на скулата ми отново се бе отворила. Отворих очи, примигнах и отново ги отворих. Няколко секунди по-късно зрението ми се проясни.

— Можеш ли да говориш? — попита Ерик след много дълга пауза.

Опитах се, но от пресъхналата ми уста не излезе и звук.

— Трябва да пийне нещо — Бил се запъти към кухнята, но по доста заобиколен маршрут заради множеството препятствия по пътя.

Ерик приглади косата ми назад. Сетих се, че и той беше ранен; исках да го попитам как се чувства, но не можех. Седеше на пода до мен, облегнат на възглавниците от дивана. По лицето му имаше кръв, а бузите му руменееха повече от всякога. Просто пращеше от здраве. Когато Бил се върна с водата ми — плюс сламка в чашата — веднага погледнах и неговото лице. Все едно имаше слънчев загар.

Бил ме надигна внимателно и намести сламката между устните ми. Отпих няколко глътки, които ми се сториха най-вкусното нещо на света.

— Убихте ги до един — гласът ми звучеше като скърцане.

Ерик кимна.

Припомних си скупчените над мен свински зурли и господин Козя Брадичка, който ме млатеше с юмруци.

— Чудесно — казах.

Ерик се усмихна едва забележимо. Бил не реагира по никакъв начин.

— Колко бяха?

Ерик се огледа небрежно, а Бил мълчаливо посочваше с пръст, докато броеше.

— Седем? — колебливо отвърна Бил. — Двама на двора и петима в къщата?

— Аз ги изкарах осем — измърмори Ерик.

— И защо ти се нахвърлиха така?

— Джери Фалкън.

— О! — каза Бил с коренно различен тон. — О, да! Срещал съм го. В стаята за мъчения. Той е номер едно в списъка ми.

— Ами… спокойно можеш да го задраскаш — каза Ерик. — Вчера Алсид и Суки изхвърлиха трупа му в гората.

— Алсид ли го е убил? — възкликна Бил, но после се замисли и погледна към мен. — Или Суки?

— Той твърди, че нямат нищо общо. Намерили трупа у тях, в гардероба му. Двамата със Суки скроили план и се отървали от него — в гласа на Ерик се долавяше възхищение.

— Моята Суки е скрила труп?

— Мисля, че твърде самонадеяно боравиш с притежателните местоимения.

— Откъде научи този термин, Нортман?

— Изкарах курс по английски за чужденци в един общински колеж през седемдесетте.

— Тя е моя — отсече Бил.

Зачудих се дали ще успея да раздвижа ръце. Успях. Вдигнах ги във въздуха и направих непогрешимия жест е един пръст. С двете ръце.

Ерик се разсмя, а Бил възмутено извика:

— Суки!

— Според мен Суки просто иска да ни каже, че принадлежи единствено на себе си — нежно изрече Ерик. — Междувременно, за да приключим започнатата тема, който и да е пъхнал трупа в гардероба, е искал да хвърли вината върху Алсид, тъй като Джери Фалкън започнал да дърпа Суки в бара, а Алсид се обидил.

— Значи целият този заговор може да е насочен срещу Алсид, а не срещу нас?

— Трудно е да се каже. Съдейки по думите на въоръжените крадци от бензиностанцията, членовете на въпросната банда се свързали с всичките си познати бандити и ги разпределили по отбивките на магистралата, за да ни дебнат.

— Но как се е оказала тук тази банда? Откъде са знаели коя всъщност е Суки и къде живее?

— Суки използва истинското си име в „Клубът на мъртвите“. Но те нямаха представа как се казва приятелката ти; знаеха само, че е човек. Останал си й верен и не си я предал.

— Поне в това отношение й останах верен — мрачно каза Бил. — Това беше най-малкото, което можех да направя за нея.

А аз показах среден пръст на този мъж! Но от друга страна, същият този мъж говореше така, сякаш мен ме нямаше в стаята. И най-важното — същият този мъж си бе намерил друга любима, заради която щеше да ме напусне, без да му мигне окото.

— Тоест, върколаците може и да не знаят, че Суки е приятелката ти, но със сигурност са наясно, че тя е гостувала на Алсид, когато Джери е изчезнал, и че Джери може да ходил до апартамента. Алсид твърди, че вождът на глутницата в Джаксън му е казал да напусне града за известно време, но е убеден, че Алсид не е убиецът на Джери.

— Този Алсид… като че ли има сериозни проблеми с приятелката си.

— Тя е сгодена за друг. И вярва, че той си пада по Суки.

— А дали пък наистина не е така? Той имаше наглостта да каже на кавгаджийката Деби, че Суки е добра в леглото.

— Просто искаше да разпали ревността й. Не е спал със Суки.

— Но я харесва — в устата на Бил това прозвуча като углавно престъпление.

— Че кой не я харесва?

— Току-що убихте цяла тълпа мъже, които очевидно изобщо не ме харесваха — намесих се аз с огромно усилие. Чувствах се изморена от разправиите им точно над главата ми, макар че научих интересни неща. Измъчваше ме ужасна болка, а във всекидневната ми се въргаляха трупове. Бих приветствала решаването и на двата проблема.

— Бил, как се придвижи дотук? — изхриптях аз.

— С моята кола. Сключих сделка с Ръсел, защото не исках да се озъртам през рамо до края на съществуването си. Ръсел кипеше от гняв, когато му се обадих. Струпаха му се доста неща наведнъж — моето бягство, изчезването на Лорена; освен това върколаците, които работят за него, отказали да се подчинят на заповедите му и застрашили бизнес отношенията, които Ръсел поддържал е Алсид и баща му.

— А кое го ядоса най-много? — попита Ерик.

— Лорена — задето позволи да избягам.

Двамата прихнаха да се смеят. Ох, тези вампири.

Големи са шегаджии.

— Ръсел се съгласи да ми върне колата и да ме остави на мира, ако му кажа как съм избягал — продължи Бил. — За да запуши дупката, през която съм се измъкнал. Освен това ме помоли да го включа в наддаванията за вампирския справочник.

Ако Ръсел беше направил това в самото начало, щеше да спести доста мъка на всички. Но от друга страна, Лорена все още щеше да е жива. Както и бандитите, които ме пребиха, а може би и Джери Фалкън, чиято смърт продължаваше да е обвита в мистерия.

— И тогава — продължи Бил — аз настъпих газта и се понесох по магистралата, за да ви кажа, че върколаците и техните наемници са ви устроили засада и чакат да ви пипнат. Разбрали — с помощта на компютър, — че приятелката на Алсид, Суки Стакхаус, живее в Бон Темпс.

— Тези компютри са много опасни машинки — каза Ерик. Звучеше уморено и аз се сетих за кръвта по дрехите му. Ерик беше прострелян два пъти само защото ме придружаваше.

— Лицето й се подува — каза Бил. В гласа му се преплитаха нежност и гняв.

— Ерик… окей? — нямах сили да сглобя цяло изречение.

— Ще се излекувам — гласът му идваше някак отдалече. — Особено след всичката тази прясна…

И тогава заспах или припаднах, или нещо средно между двете.

 

 

Слънчице. Толкова отдавна не бях виждала слънчева светлина, че почти бях забравила това приятно усещане.

Намирах се в собственото си легло, облечена в меката си бледосиня нощница и завита до брадичката като мумия. Налагаше се — спешно — да се надигна и да отида до тоалетната. Още с първото помръдване получих представа за ужасната болка, която щеше да съпътства придвижването ми, но пикочният ми мехур ме принуди да се измъкна от кревата.

Запристъпвах ситно през стаята, която ми се стори необятна като пустиня. Всеки изминат сантиметър ми причиняваше неописуема болка. Ноктите на краката ми все още бяха лакирани в бронзово, в тон с маникюра ми. Имах достатъчно време да им се наслаждавам, докато траеше пътешествието ми.

Слава богу, че имах вътрешна водопроводна инсталация. Ако трябваше да прекося двора, за да стигна до външна тоалетна — както е правила баба ми като малка, — сигурно щях да се откажа.

Когато приключих първия етап от пътуването си и облякох пухкавия си син халат, поех със същото темпо по коридора към всекидневната, за да направя оглед на бойното поле. Пътьом забелязах, че слънцето свети ярко, а небето е ясносиньо. Термометърът — подарък от Джейсън за рождения ми ден — показваше пет градуса. Той го бе монтирал от външната страна на прозореца, за да го виждам, без да се налага да излизам.

Всекидневната изглеждаше в отлично състояние. Нямах представа колко време е работила вампирската бригада през нощта, но никъде не се виждаха телесни части. Дървеният под светеше, а мебелите блестяха от чистота. Само килимът го нямаше, но това изобщо не ме разтревожи. Не беше някаква ценна семейна вещ; просто един най-обикновен килим, който баба купила от битпазар за трийсет и пет долара. Защо си спомних това точно сега? Какво значение имаше? Баба вече я нямаше на този свят.

Усетих, че ме грози опасност да се разплача, но бързо овладях положението. Нямах никакво намерение да пропадам в дълбоката яма на самосъжалението. Болката от изневярата на Бил вече не ме тормозеше; изпитвах по-скоро равнодушие или може би чувството ми за самосъхранение най-после бе поело нещата в свои ръце. За моя огромна изненада, вече не изпитвах гняв към Бил. Измъчван от жена — така де, вампир от женски пол, — която го е заблуждавала, че го обича. И то за да извлече финансова полза от него. Просто ужасно!

За мой ужас, внезапно ме връхлетя споменът за момента, в който острият кол се заби под ребрата на Лорена, и отново усетих движението на дървото, когато разпаряше тялото й.

Успях да стигна до тоалетната в коридора тъкмо навреме.

Добре, аз съм убийца.

И друг път съм наранявала същество, което се е опитвало да ме убие, но това никога не ме е притеснявало… е, ако изключим някой и друг кошмар нощем. Но убийството на вампирката Лорена ме караше да се чувствам ужасно. Тя щеше да ме убие много по-бързо и това нямаше да представлява никакъв проблем за нея, сигурна съм. А после най-вероятно щеше да се смее до припадък.

Може би точно това ме притесняваше в цялата тази случка. След като забих кола в тялото й, имаше един момент — проблясък, частица от секундата, — в който си помислих: „Ето това заслужаваш, кучко!“. И изпитах истинско удоволствие.

 

 

Няколко часа по-късно осъзнах, че е следобед, и то понеделник. Обадих се на мобилния телефон на Джейсън и той дойде да ми донесе пощата. Когато отворих входната врата, той мълча цяла минута, докато внимателно ме оглеждаше от глава до пети.

— Ако той ти е причинил това, подострям дръжката на метлата, грабвам фенерчето и отивам у тях. Още сега! — каза той.

— Не, не е той.

— А виновникът… какво се случи с него?

— Не ти трябва да знаеш подробности.

— Добре, поне едно нещо е свършил както трябва този твой вампир.

— Повече няма да се виждам с него.

— Аха, това съм го чувал и друг път.

Уместна забележка.

— Поне известно време — добавих твърдо.

— Сам Мерлот каза, че си заминала някъде с Алсид Ерво.

— Не е трябвало да ти казва.

— По дяволите, аз съм ти брат. Трябва да знам с кого се мотаеш.

— Това е служебно познанство — казах аз и се усмихнах накриво.

— Увличаш се от геодезия?

— Познаваш Алсид?

— Всеки го познава, поне по име. Семейство Ерво са добре известни. Корави мъже. Добри работодатели. Богати.

— Много е свестен.

— Ще идва ли пак насам? Бих искал да се запозная с него. Нямам намерение да асфалтирам общинските пътища до края на живота си.

Виж ти, Джейсън имал планове за живота си.

— Ако го видя пак, ще ти се обадя. Не знам дали ще е скоро, но ако реши да намине насам, ще те уведомя веднага.

— Чудесно — Джейсън се огледа наоколо. — Къде е килимът?

Забелязах петно от кръв на дивана — точно там, където се беше облягал Ерик. Веднага седнах така, че да го прикрия с краката си.

— Килимът? Разлях малко доматен сос върху него. Ядох тук спагети, докато гледах телевизия.

— И ти го занесе на химическо чистене?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Нямах представа дали вампирите са го занесли на химическо, или просто са го изгорили.

— Да — отвърнах с известно колебание. — Обаче казаха, че може и да не успеят да почистят петното.

— Новата настилка изглежда страхотно.

Ченето ми увисна.

— Какво?

Той ме погледна така, сякаш имах умствени отклонения.

— Новата настилка. На алеята ти. Свършили са чудесна работа, изравнена е идеално. Няма нито една дупка.

Веднага забравих за кървавото петно, скочих от дивана, доколкото ми позволяваха силите, и надникнах през прозореца. Не само пътят беше оправен. Пред къщата ми имаше нова зона за паркиране, опасана с ниска декоративна ограда и покрита с най-скъпия чакъл, от онзи, който образуваше идеално сцепление и не се разнасяше встрани от желания участък. Пресметнах колко е струвало всичко това и покрих устата си с длан.

— Цялата алея ли е застлана така? Чак до пътя? — едва чуто попитах аз.

— Да. Видях бригадата от „Бърджис&синове“, когато идвах насам — бавно изрече той. — Ти нямаше ли уговорка с тях?

Поклатих глава отрицателно.

— По дяволите, сигурно са сбъркали адреса! — сприхавият Джейсън почервеня от яд. — Ще се обадя на Ранди Бърджис и ще го натикам в миша дупка. Да не си посмяла да плащаш сметката! Това сигурно е квитанцията. Намерих я залепена на вратата — Джейсън измъкна от джоба на якето си навита на руло бележка.

Разгънах жълтия лист хартия и прочетох надрасканото на ръка съобщение:

„Суки, господин Нортман каза да не чукаме на вратата ти. Оставям ти телефонния си номер. Ако има някакъв проблем, просто ми звънни.

Ранди“

— Платено е — казах аз и Джейсън се поуспокои.

— Гаджето ти? Бившето?

Сетих се как крещях на Ерик относно автомобилната алея.

— Не — отвърнах. — Някой друг — искаше ми се не Ерик, а Бил да се бе сетил за това.

— Много популярна си станала напоследък — отбеляза Джейсън. Очаквах да започне да ме осъжда, но явно съзнаваше, че би било неуместно точно от неговата уста.

— Не, не съм — отрязах го аз.

Той ме изгледа доста продължително, но аз смело издържах на погледа му.

— Добре — бавно каза той. — Значи някой ти дължи услуга, и то огромна.

— Това е по-близо до истината — съгласих се аз и на свой ред се зачудих дали всъщност говорех истината. — Благодаря ти, че ми донесе пощата, братко мой, но сега трябва да се завлека обратно в леглото.

— Няма проблем. Искаш ли да те закарам до болницата?

Поклатих глава. Нямах желание да вися в чакалня.

— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда да ти напазарувам храна.

— Благодаря — повторих аз, този път с по-голямо удоволствие. — Ти си страхотен брат — за изненада и на двама ни, аз се надигнах на пръсти и го целунах по бузата. Той ме прегърна непохватно, а аз положих усилие да остана усмихната, вместо да се намръщя от болка.

— Връщай се в леглото, сестричке — каза той и внимателно затвори вратата след себе си. Забелязах, че остана на верандата в продължение на цяла минута, за да се наслади на първокачествения чакъл в двора ми. После поклати глава и се качи в пикапа си — безупречно чист, както винаги, изрисуван с ярки пламъци в розово и синьо върху катраненочерен фон.

Погледах малко телевизия. Опитах се да хапна, но лицето ме болеше твърде много, когато дъвчех. Имах късмет, че открих малко сладолед във фризера.

Към три часа следобед пред къщата спря огромен пикап. Отвътре излезе Алсид с куфара ми в ръка. Почука съвсем тихо. Сигурно щеше да се чувства по-добре, ако не му бях отворила, но, в крайна сметка, никой не ми плащаше да улеснявам живота на Алсид, затова отворих вратата.

— О… Исусе Христе! — възкликна той, но не непочтително, и ме огледа от глава до пети.

— Влизай — казах. Едва движех челюстите си от болка. Помнех обещанието си към Джейсън за среща с Ерво, но двамата с Алсид първо трябваше да си поговорим насаме.

Той прекрачи прага, без да отделя поглед от мен. После поклати глава, отнесе куфара в спалнята ми, приготви ми голяма чаша чай с лед, сложи вътре сламка и я сервира на масичката до дивана. Очите ми се напълниха със сълзи. Не всеки би се сетил, че от гореща напитка подутото ми лице щеше да ме заболи още повече.

— Разкажи ми какво се случи, миличка — каза той и се настани на дивана до мен. — Ето, вдигни си краката и се облегни удобно — той ми помогна да се завъртя, намести краката ми в скута си, а зад гърба ми натрупа възглавници.

Действително се почувствах удобно и точно в това положение смятах да прекарам следващите няколко дни.

Разказах му всичко.

— Значи смяташ, че те ще дойдат да ме издирват в Шривпорт? — попита той. В тона му, въпреки очакванията ми, не долових и следа от упрек към мен за неприятностите, в които го забърках.

Поклатих глава безпомощно.

— Просто не знам. Ще ми се да знаехме какво точно се е случило. Така бихме могли да свалим подозренията им от нас.

— Върколаците са изключително верни същества — каза Алсид.

Улових ръката му.

— Знам.

Зелените му очи не се откъсваха от моите.

— Деби поиска от мен да те убия — каза той.

За миг се смразих чак до мозъка на костите си.

— Ти какво й отговори? — попитах аз през стиснати устни.

— Казах й да си го начука… извини ме за израза.

— И как се чувстваш в момента?

— Вцепенен. Не е ли глупаво? Но я изтръгвам до корен от сърцето си. Казах ти, че ще го направя. Налагаше се. Това е като пристрастяване към наркотик. Тя е ужасна.

Спомних си за Лорена.

— Понякога — казах аз и гласът ми прозвуча тъжно дори в собствените ми уши — кучката побеждава. — Лорена продължаваше да живее между мен и Бил. А споменаването на Деби ме накара да се сетя за още нещо. — Ей, когато се карахте, ти й каза, че съм била добра в леглото!

Алсид се почувства ужасно неловко и бузите му пламнаха.

— Срамувам се от това. Знаех, че тя си прекарва добре с годеника си; непрекъснато се хвалеше. И аз… злоупотребих с името ти в пристъп на гняв. Прости ми.

Разбирах го, макар че постъпката му не ми харесваше. Вдигнах вежди, за да му стане ясно, че това извинение не ми е достатъчно.

— Добре де, проявих низост. Поднасям ти двойно извинение и обещавам, че никога няма да се повтори.

Кимнах. Това ми звучеше доста по-приемливо.

— Съжалявам, че така припряно ви изгоних от апартамента, но не исках тя да ви вижда тримата заедно, от гледна точка на изводите, които можеше да си направи. Помислих си, че ако те види в компанията на двама вампири, а после до нея случайно достигне слухът за избягалия затворник от имението на Ръсел, веднага ще нареди пъзела. А тя е просто непредсказуема, когато се ядоса. Като нищо можеше да се обади и на Ръсел.

— Толкова по въпроса за верността между върколаците.

— Тя е свръхсъщество, не е върколак — веднага ме поправи Алсид и потвърди едно мое подозрение. Започвах да мисля, че Алсид би могъл да намери пълното щастие единствено с друг върколак. Въздъхнах; съвсем тихичко, разбира се. В крайна сметка, можеше и да греша.

— Да оставим Деби настрана — махнах с ръка аз и пропъдих Деби от разговора ни. — Някой е убил Джери Фалкън и го е пъхнал в гардероба ти. Това стовари върху мен — и теб — повече неприятности, отколкото първоначалната мисия за издирването на Бил. Кой би могъл да извърши това? Със сигурност трябва да е бил много злобен.

— Или много глупав — равнодушно отбеляза Алсид.

— Знам, че не е Бил, той беше пленник. И мога да се закълна, че Ерик говореше истината, когато каза, че не го е извършил той — поколебах се, но се налагаше да върна онова име в разговора. — Ами Деби? Тя е… — прехапах език, преди да кажа „абсолютна кучка“, защото само Алсид имаше право да я нарича така. — Тя много се разгневи, когато те видя с друга жена — деликатно казах аз. — Може би е решила да напъха Джери Фалкън в гардероба ти, за да ти навлече неприятности?

— Деби е подла и умее да навлича неприятности, но не е убийца — каза Алсид. — Не притежава нужната смелост. За това трябват решителност и желязно самообладание.

Ами хубаво. Вече мога да се прекръстя на Желязната лейди.

Алсид очевидно бе забелязал смутеното изражение на лицето ми.

— Ей, аз съм върколак — каза той и сви рамене. — Бих го направил, ако се налага. Особено в определена лунна фаза.

— Тоест, не е изключено да го е направил някой негов събрат от глутницата — по неизвестни за нас причини — и да е решил да хвърли вината върху теб? — Още един възможен сценарий.

— Съмнявам се. Друг върколак би… хм, как да кажа… тялото би изглеждало по различен начин — каза Алсид с джентълменска деликатност. Имаше предвид, че тялото щеше да е наръфано и почти оглозгано. — Освен това смятам, че щях да надуша миризмата на друг върколак по трупа. Не че съм си навирал носа в него.

Въображението ни се изчерпа. Макар че ако имах запис на разговора ни и го бях прослушала малко по-късно, лесно щях да се сетя за още един възможен извършител.

Алсид каза, че трябва да се прибира в Шривпорт и аз отместих краката си. Той се изправи, но после коленичи до дивана, за да се сбогуваме. Казах задължителните любезности: колко мило от негова страна да ми предложи подслон в дома си, колко ми е харесала сестра му, колко забавно ми е било да скрием заедно труп. Не, нищо такова не казах всъщност, но ми мина през ум — все пак баба сериозно наблягаше на вежливостта при възпитанието ми.

— Радвам се, че се запознах с теб — каза той. Намираше се по-близо до мен, отколкото предполагах, и ме целуна набързо по устните за довиждане. После отново се наведе за по-дълго довиждане. Устните му бяха толкова топли, а секунда по-късно установих, че езикът му е още по-топъл. Завъртя леко глава на една страна, за да се намести под по-удобен ъгъл, и отново се залови със сбогуването. Дясната му ръка се рееше над мен и търсеше здраво място, където да кацне. Накрая се разположи върху моята ръка. Божичко, какво прекрасно усещане. Но само устата ми и долната част на таза ми се чувстваха добре. Всичко останало ме болеше. Ръката му се плъзна — някак въпросително — към гърдите ми и аз рязко поех въздух.

— О, боже! Причиних ти болка! — изстена той. Устните му изглеждаха пухкави и червени след дългата целувка, а очите му грееха.

Почувствах се длъжна да се извиня.

— Просто съм много натъртена — казах.

— Какво са ти сторили? — попита той. — Очевидно не си се отървала с няколко шамара.

Милият, сигурно смяташе, че подутото ми лице е най-сериозният ми проблем.

— Де да беше така — отвърнах аз и се опитах да се усмихна.

Алсид изглеждаше потресен.

— А аз съм тръгнал да те опипвам.

— Е, и аз не съм тръгнала да те отблъсквам — меко отвърнах. За да го отблъсна, трябваше да се напрегна, а аз нямах сили дори за това. Нито пък казах: „Ама моля ви се, господине, как смеете да ми се нахвърляте така!“.

Върху лицето на Алсид се изписа леко смущение.

— Скоро пак ще намина — обеща той. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — прерови джоба си, измъкна визитна картичка и я остави на масичката до дивана. — Това е служебният ми телефон, а отзад ще напиша мобилния и домашния. Дай ми твоите.

Послушно издекламирах номерата и той си ги записа — без майтап! — в малко черно тефтерче. За жалост, нямах сили да се пошегувам.

Когато си тръгна, къщата изведнъж ми се стори ужасно пуста. Алсид беше толкова едър и толкова енергичен — и толкова жив, — че присъствието му с лекота запълваше огромни пространства.

Днес ми бе ден за въздишки.

 

 

Арлийн срещнала Джейсън в „Мерлот“ и след разговора си е него дойде да ме види към пет и половина. Огледа ме, направи физиономия, с която сякаш ми казваше, че ще запази всичките си коментари за себе си, и ми приготви разтворима супа. Изчаках я да изстине и я изядох бавно и внимателно, след което се почувствах малко по-добре. Арлийн пъхна чинията в миялната машина и ме попита дали имам нужда от нещо друго. Децата й сигурно я чакаха да се прибере, затова отговорих, че всичко е наред. Посещението й ми се отрази добре, а докато я гледах как се старае да мълчи, за да не изтърси нещо необмислено, се почувствах още по-добре.

Колкото до физическото ми състояние — усещах тялото си все по-схванато. Насилих се да стана и да се поразходя, но тъй като синините ми ставаха все по-отчетливи, а къщата — все по-студена, настроението ми се смачка окончателно. Именно в такива моменти усещаш колко ужасно е да живееш сам — когато си болен или тъжен, а си нямаш другарче за утеха.

И ако не внимаваш, много лесно можеш да пропаднеш в дупката на самосъжалението.

За моя изненада, Пам беше първият вампир, който се появи след залез-слънце. Тази вечер носеше черна рокля с шлейф — сигурен признак, че ще бъде на смяна в бар „Вамптазия“. Пам обикновено избягваше черния цвят, падаше си по пастелни тонове.

— Ерик каза, че може да имаш нужда от женска помощ — припряно каза тя и взе да подръпва копринените си ръкави. — Честно казано, нямам представа защо точно аз трябва да съм ти камериерка. Наистина ли имаш нужда от помощ, или Ерик просто ти се подмазва, за да му свършиш услуга? Харесвам те много, но, в крайна сметка, аз съм вампир, а ти — човек.

Милата Пам, каква душичка.

— Просто постой с мен за компания няколко минути — предложих аз от немай-къде. Всъщност не бих отказала помощ да вляза във ваната, а после и да изляза от нея, но знаех, че Пам щеше се обиди, ако я помолех за нещо толкова лично. В крайна сметка, тя бе вампир, а аз — човек…

Пам се настани на креслото срещу дивана.

— Ерик разправя, че можеш да стреляш с пушка — каза тя. — Ще ме научиш ли?

— С най-голямо удоволствие, само да оздравея.

— Наистина ли уби Лорена?

Очевидно уроците по стрелба с пушка бяха по-важни от смъртта на Лорена.

— Да. Обаче тя щеше да ме убие.

— Как го направи?

— Носех кола, с който ме бяха проболи.

Тогава Пам пожела да чуе цялата история и да узнае как съм се чувствала, тъй като аз бях единствената от всичките й познати, оцеляла след пробождане е кол. След това започна да ме разпитва как точно съм убила Лорена и така неусетно се върнахме към „любимата“ ми тема.

— Не ми се говори за това — признах аз.

— Защо? — полюбопитства Пам. — Нали каза, че се е опитвала да те убие?

— Да.

— А ако беше успяла, щеше да измъчва Бил още повече, докато успее да го пречупи, и, в крайна сметка, твоята смърт щеше да се окаже напразна.

Пам разсъждаваше доста логично и аз се постарах да възприема постъпката си като необходима мярка, а не като проява на жестокост.

— Бил и Ерик ще дойдат всеки момент — отбеляза Пам, след като погледна часовника си.

— Защо не ми каза по-рано? — възкликнах аз и с мъка се изправих на крака.

— За да се срешеш и да си измиеш зъбите? — подсмихна се саркастично Пам. — Затова значи Ерик е решил, че ще имаш нужда от помощта ми.

— Мисля, че ще успея да се справя и сама с тоалета си, а ти, ако не възразяваш, можеш да стоплиш малко кръв в микровълновата — включително и за теб, разбира се. Извинявай, проявих се като лоша домакиня.

Пам ме изгледа скептично, но повлече крака към кухнята без възражения. Наострих уши, за да се уверя, че умее да ползва микровълнова печка, и чух успокоителното пиукане на бутоните.

Бавно и търпеливо измих лицето и зъбите си на мивката в банята, сресах косата си и нахлузих розова копринена пижама с халат и пантофи в същия цвят. Жалко, че нямах сили да се облека в нормални дрехи, но просто не бях в състояние да се занимавам с бельо, чорапи и обувки.

Нямаше смисъл да слагам грим върху синините си. Не бих могла да ги прикрия по никакъв начин. Дори се зачудих на себе си защо изобщо ми трябваше да ставам от дивана и да се подлагам на това мъчение. Погледнах се в огледалото и мислено се нахоках, че съм такава идиотка — да се контя специално за тяхното пристигане. На фона на цялото ми страдание (душевно и физическо) поведението ми беше смешно. Съжалих, че се поддадох на вътрешния си порив, но повече съжалявах за това, че Пам стана свидетел на моята слабост.

Първият ми посетител от мъжки пол се оказа Буба. Наконтен от глава до пети. Джаксънските вампири определено бяха останали доволни от концерта на Буба. Носеше тесен червен костюм, тип гащеризон, обшит с кристали (един младеж от свитата на Ръсел имаше подобен), в допълнение с широк колан и ботуши. Буба изглеждаше великолепно.

Но нещо го тревожеше. Гледаше някак виновно.

— Мис Суки, съжалявам, че те изгубих снощи — направо каза той и профуча покрай Пам, която изглеждаше изненадана. — Виждам, че снощи ти се е случило нещо ужасно, а аз не бях тук, за да го предотвратя, както ми нареди Ерик. Прекарах чудесно в Джаксън, онази компания знае как да се забавлява.

Тогава ме връхлетя една мисъл — ослепително проста мисъл. Ако бях герой в комикс, тя щеше да изглежда като светкавица над главата ми.

— Ти ме пазеше всяка нощ — казах аз с възможно най-спокоен тон. Полагах огромно усилие да прикрия вълнението си. — Нали?

— Да, мис, точно както ми поръча мистър Ерик — Буба изпъна рамене и ме погледна изпод перчема, старателно оформен с гел в добре познатия стил. Момчетата от имението на Ръсел добре се бяха потрудили върху него.

— Значи си бил наблизо и в нощта, когато се прибрахме от клуба? Първата нощ?

— И още как, мис Суки!

— Видя ли някого около апартамента? Освен нас.

— О, да, видях! — Буба щеше да се пръсне от гордост.

Опа! Пробив в разследването!

— Мъж? В кожени дрехи?

Той ме погледна изненадано.

— Да, мис. Същият нахалник, който ти досаждаше в бара. Видях го, когато охраната го изхвърли през задния вход. Някои от другарите му го последваха и започнаха да разправят какво се е случило. И така разбрах, че те е наранил. Мистър Ерик ми забрани да се доближавам до него или до теб на публични места, затова стоях настрана. Но ви проследих до апартамента. Качих се в пикапа ви. Изобщо не забелязахте, че съм в каросерията, нали?

— Не, определено не знаехме, че си в каросерията. Много хитро си го измислил. А я ми кажи… когато по-късно видя този върколак… той какво правеше?

— Когато стигнах до етажа, той тъкмо отваряше вратата и аз се шмугнах след него. Хванах този бандит тъкмо навреме.

— Какво му направи? — усмихнах се аз на Буба.

— Счупих му врата и го напъхах в гардероба — гордо отвърна Буба. — Нямаше време да нося тялото, където и да било, но реших, че вие с мистър Ерик ще измислите как да постъпите с него.

Извърнах поглед встрани. Всичко бе толкова просто. Толкова очевидно. За да разреша загадката, трябваше просто да задам правилния въпрос на правилния човек.

Защо не се бяхме сетили за това? Не можеш да дадеш заповед на Буба и да очакваш от него да я нагоди според ситуацията. По всяка вероятност Буба беше спасил живота ми, тъй като моята спалня се намираше най-близо до входната врата и върколакът би влязъл първо там. Онази вечер си легнах толкова изморена, че сигурно нямаше да се събудя изобщо.

Въпросителният поглед на Пам се местеше наляво-надясно между мен и Буба. Дадох й знак с ръка, че по-късно ще й обясня всичко, и усмихнато уверих Буба, че е постъпил правилно.

— Ерик ще бъде много доволен от теб — казах. Нямах търпение да съобщя новината на Алсид.

Лицето на Буба се озари от щастие. Усмихна се накриво, както само той умееше.

— Радвам се да го чуя — каза. — Случайно да ти се намира кръв? Пресъхнал съм от жажда.

— Разбира се — отвърнах.

Пам бе проявила завидна съобразителност и вече отваряше бутилката. Буба обърна голяма глътка.

— Котешката е доста по-добра — отбеляза Буба. — Ама и тая си я бива. Благодаря ти… много ти благодаря.