Шарлейн Харис
Клубът на мъртвите (11)

11

Банята изглеждаше като съвсем нормална баня. Пълна с обичайните неща за баня — сешоари, ролки за горещо къдрене, дезодоранти, шампоани, гел за коса. Гримове. Четки, гребени и самобръсначки.

Макар че плотът около мивката изглеждаше подреден, по всичко личеше, че помещението се използваше от няколко души. Можех да се обзаложа, че личната баня на Ръсел Еджингтън нямаше нищо общо с тази. Намерих няколко фиби, прибрах косата си и взех рекордно бърз душ. Понеже косата ми бе измита и изсушена от фризьор тази сутрин — макар да имах чувството, че е минала цяла вечност оттогава, — с удоволствие я пропуснах и усърдно измих тялото си с ароматизиран сапун. За моя радост, в шкафа под мивката имаше изобилие от чисти кърпи.

Петнайсет минути по-късно се върнах в стаята. Къдрокоско го нямаше, Ерик се бе облякъл, а Буба се беше върнал.

Ерик не обели и дума за конфузната ситуация помежду ни. Огледа халата ми одобрително, но в пълно мълчание.

— Буба е претърсил целия район, Суки — каза Ерик.

Буба се усмихваше с типичната се несиметрична усмивка. Изглеждаше доволен от себе си.

— Мис Суки, открих Бил — тържествено заяви той. — Не е в много добра форма, но поне е жив.

Краката ми се подкосиха и аз се свлякох на стола, който — за мой късмет — стоеше точно зад мен. Намирах се в същото вертикално положение, но не права, а седнала. Поредното шокиращо преживяване в тази пълна е изненади нощ.

Щом се посъвзех, забелязах, че изражението на Ерик преливаше от противоречиви чувства — удоволствие, разкаяние, гняв, задоволство. Буба изглеждаше просто щастлив.

— Къде е той? — сякаш говорех с чужд глас.

— Има една голяма сграда точно зад тази, като гараж за четири коли, но над нея има етаж с апартаменти, както и допълнителна стая от едната й страна.

Очевидно Ръсел обичаше да държи прислугата си на една ръка разстояние.

— Има ли други сгради? Възможно ли е да се заблудя?

— Има плувен басейн, мис Суки, и до него има малка съблекалня. Има и още една пристройка, която прилича на барака за инструменти, но тя е встрани от гаража.

— В коя част на гаража го държат? — попита Ерик.

— В стаята отдясно. Може би по-рано гаражът е бил конюшня и там са държали седла, юзди и други подобни. Не е много голяма — отвърна Буба.

— Колко души има при него? — Ерик задаваше много уместни въпроси. Аз още не можех да осъзная факта, че Бил е още жив и е съвсем наблизо.

— В момента при него са трима, мистър Ерик, двама мъже и една жена. И тримата са вампири. Жената има нож.

Сърцето ми се сви.

— Нож — повторих едва чуто.

— Да, мис, понарязала го е доста сериозно.

Нямаше време за колебания. Малко по-рано изпитах гордост от факта, че съм мъжко момиче. Време беше да го докажа.

— Държат го в плен доста отдавна — казах.

— Така е — съгласи се Ерик. — Ще отида да намеря кола. И ще се опитам да я паркирам отзад, до конюшнята.

— Мислиш ли, че ще те пуснат да влезеш отново?

— Ще взема Бърнард със себе си.

— Бърнард?

— Дребосъкът — Ерик ми се усмихна. Неговата усмивка също изглеждаше малко крива, като на Буба.

— Искаш да кажеш… О, ако вземеш Къдрокоско със себе си, ще те пуснат да влезеш отново, защото той живее тук?

— Да. Но може да ми се наложи да остана тук. С него.

— Не можеш ли… хм… да се измъкнеш?

— Не съм сигурен дали ще успея. А не искам да съм тук, когато разберат, че ти и Бил сте изчезнали.

— Мис Суки, през деня ще го охраняват върколаци.

Двамата е Ерик едновременно обърнахме глави към Буба.

— Онези върколаци, които те преследваха? Те ще пазят Бил, когато вампирите заспят.

— Но тази нощ е пълнолуние — обадих се аз. — Те ще са капнали от умора, когато стане време да поемат смяната. Ако изобщо се появят.

Ерик ме погледна изненадано.

— Права си, Суки. Днес имаме най-голям шанс за успех.

Известно време обсъждахме детайлите; аз бих могла да се престоря на много изтощена и да кротувам в къщата, докато чакам човека на Ерик да пристигне от Шривпорт. Ерик каза, че веднага щом успее да се измъкне от имението, ще звънне на мобилния му телефон.

— Алсид евентуално би могъл да ни помогне утре сутринта — добави Ерик.

Трябва да призная, че идеята да се обадя на Алсид ме изкушаваше. Алсид беше едър и силен мъж, компетентен във всичко, а вътрешната ми женска слабост ми подсказваше, че той би се справил с тази ситуация много по-добре от мен. Но съвестта ми твърдеше друго. Не биваше да въвличам Алсид по-навътре в цялата тази каша. Той бе приключил своя ангажимент към мен. Освен това той поддържаше бизнес отношения с тези вампири и щеше да си има големи неприятности, ако Ръсел разбереше за участието му в бягството на Бил Комптън.

Налагаше се да приключим дискусията, защото оставаха само два часа до зазоряване. Не успяхме да обсъдим много детайли, но Ерик трябваше да потърси къдравия Бърнард, за да го помоли най-любезно да го придружи до града. Предполагах, че смята да наеме кола, макар че нямах ни най-малка представа коя агенция за автомобили под наем би могла да работи по това време на денонощието. Но Ерик изглеждаше уверен, че ще изпълни задачата си без усложнения. Опитах се да пропъдя всички съмнения от главата си. Буба се съгласи да прескочи още веднъж стената на имението, за да си намери укритие за през деня. Ерик каза, че единствено пълнолунието е спасило живота на Буба, и аз си наложих да му повярвам. Вампирът на портата, макар и отличен професионалист, не можеше да огрее навсякъде.

От мен се искаше да се правя на тежко ранена до изгрева на слънцето, когато вампирите щяха да се оттеглят в ковчезите си, и после някак си да измъкна Бил от конюшнята и да го скрия в багажника на колата, осигурена от Ерик.

— По-лош план от този не съм чувал — каза Ерик.

— Може и така да е, но с друг не разполагаме.

— Ще се справиш страхотно, мис Суки — окуражи ме Буба.

Положително отношение, точно от това се нуждаех.

— Благодаря ти, Буба — признателно отвърнах аз. Усещах прилив на енергия от кръвта на Ерик. Имах чувството, че очите ми хвърлят искри, а косата ми се развява около главата ми като наелектризиран ореол.

— Не се увличай твърде много — посъветва ме Ерик. Напомняше ми, че това често се случваше с онези хора, които си набавяха вампирска кръв от черния пазар. Пробваха се да вършат невероятни подвизи, тъй като се чувстваха силни и непобедими, но понякога се впускаха в толкова смели начинания, че просто не им стигаха силите — като онзи човек, който се опитал да пребие с голи ръце цяла банда гангстери, или жената, която пробвала да спре с тялото си движещ се влак. Поех дълбоко въздух и се постарах да запечатам това предупреждение в мозъка си. Но отвътре ми идваше да изляза през прозореца и да се покатеря по стената чак до покрива. Майчице мила! Кръвта на Ерик беше жестока! Рядко използвах тази дума, но в случая не намирах по-точна. Едва сега осъзнавах огромната разлика в ефекта от кръвта на Бил и тази на Ерик.

На вратата се почука и всички едновременно извърнахме глави нататък, сякаш можехме да погледнем през нея.

Секунди по-късно Буба беше изчезнал през прозореца, Ерик седеше на стол до леглото, а аз лежах под завивките с измъчен вид.

— Влез — обади се Ерик с приглушен глас, точно както е редно да се говори край постелята на болник, възстановяващ се след тежка рана.

Оказа се Къдрокоско, тоест Бърнард. Носеше джинси и тъмночервен пуловер и изглеждаше толкова добре, че ми идваше да го изям. Затворих очи и се нахоках наум. Кръвта на Ерик ми действаше доста ободрително.

— Как е тя? — прошепна Бърнард. — Бузите й са поруменели.

— Все още е с болки, но се оправя, благодарение на щедростта на вашия крал.

— Той го направи с удоволствие — любезно отвърна Бърнард. — Но ще бъде… хм… още по-доволен, ако тя успее да си тръгне сама оттук утре сутрин. Той е уверен, че дотогава приятелят й ще се е прибрал в апартамента си, след като е тичал цяла нощ под луната. Надявам се, че това не прозвуча твърде грубо.

— Не, напълно разбирам неговото безпокойство — отвърна Ерик също тъй любезно.

Очевидно Ръсел се страхуваше, че смятам да кисна в имението му няколко дни, спекулирайки с геройския си подвиг. Ръсел, който нямаше навика да приема гости от женски пол, предпочиташе да се върна при Алсид, но искаше да е сигурен, че Алсид ще си е вкъщи, за да се погрижи за мен. Ръсел се чувстваше малко неловко от перспективата да остави непозната жена да се мотае в имението му през деня, когато той и цялата му свита ще са дълбоко заспали.

Ръсел имаше пълно основание да се тревожи.

— В такъв случай ще отида да намеря кола, ще я паркирам някъде зад къщата и тя ще се прибере с нея утре сутрин. Ако можеш да уредиш безпроблемното й преминаване през входната порта — предполагам, че я охраняват през деня, нали така — ще сметна, че съм изпълнил моралния си дълг към моя приятел Алсид.

— Звучи ми разумно — каза Бърнард и ме дари с частица от усмивката, предназначена за Ерик. Не му отвърнах. Просто затворих натежали клепачи. — Ще предупредя охраната, когато излизаме. С моята кола, нали? Стар таралясник е, но все ще ни закара до… къде всъщност отиваме?

— Ще ти обясня по пътя. Близо е до дома на един мой приятел. Той познава човек, който ще ми услужи с кола за ден-два.

Ерик беше намерил начин да се сдобие с кола, без да оставя документални следи. Чудесно.

Усетих движение от лявата си страна. Ерик се навеждаше над мен. Знаех, че е Ерик, защото кръвта във вените ми ме информира за това. Тръпки ме побиха от ужас; ето защо Бил ме предупреждаваше да не приемам кръв от друг вампир, освен от него. Но… късно е, либе, за китка.

Той ме целуна по бузата целомъдрено и съвсем по другарски — целувка като за гадже на приятел — и прошепна:

— Суки, чуваш ли ме?

Кимнах едва-едва.

— Добре. Виж какво, отивам да ти намеря кола. Като се върна, ще оставя ключовете до леглото ти. Щом съмне, трябва да напуснеш имението и да се върнеш при Алсид. Разбираш ли какво ти казвам?

Отново кимнах.

— Довиждане — измърморих сънливо. — Благодаря ти.

— Няма защо — в гласа му се долавяше съвсем леко напрежение.

Не е за вярване, но всъщност заспах веднага, след като те излязоха. Буба явно се бе вслушал в съвета на Ерик и вече си търсеше убежище някъде навън. Нощните веселби полека-лека приключиха и имението потъна в тишина. Върколаците сигурно виеха за последно срещу луната някъде из горите. Докато се унасях в сън, се замислих на тази тема. Какво се случваше с дрехите им по пълнолуние? Снощната драма в „Клубът на мъртвите“ бе щастлива случайност за тях; надявах се, че нощният им лов е протекъл нормално. Къде ли се намираше Алсид в този момент? Може би е успял да докопа онзи кучи син Нюлин.

Събудих се от потракването на ключове.

— Върнах се — каза Ерик. Гласът му звучеше толкова тихо, че се наложи да повдигна леко клепачи, за да се уверя, че наистина е в стаята. — Колата е бял „Линкълн“. Паркирах я до гаража; вътре нямаше място, за жалост. Не успях да се добера по-близо, така че не знам дали може да се вярва на сведенията на Буба. Чуваш ли ме?

Кимнах.

— Желая ти късмет — Ерик се поколеба. — Ако успея да се измъкна, ще те чакам на паркинга в кооперацията на Алсид довечера, веднага щом мръкне. Ако не си там, ще се прибера в Шривпорт.

Отворих очи. Стаята все още тънеше в мрак. Кожата на Ерик светеше. Моята също. Това ми изкара ангелите. Тъкмо бях спряла да светя след поглъщането на кръв от Бил (в критична ситуация), и хоп — ето ти тебе друга криза; сега светех като огледална топка в дискотека. Животът около вампирите представляваше една непрекъсната критична ситуация, мъдро заключих аз.

— По-късно ще говорим — злокобно изрече Ерик.

— Благодаря за колата — казах.

Ерик ме изгледа отвисоко. Стори ми се, че видях смучка на врата му. Отворих уста, но веднага я затворих. Реших, че е по-добре да не коментирам.

— Не обичам да изпитвам чувства — хладно каза Ерик и излезе от стаята.

Финалната му реплика ме остави безмълвна.

 

 

Когато се измъкнах крадешком от къщата на Краля на Мисисипи, над хоризонта се мержелееше бледа ивица светлина. Днес бе малко по-топло от вчера, а небето тъмнееше не само заради нощта, но и заради дъжда, който се канеше да се изсипе от сивите облаци. Под мишница стисках вързопче с всичките си вещи. По необясним за мен начин дамската ми чанта и черната ми кадифена наметка бяха успели да се доберат от клуба до имението и аз увих обувките си в шала. Ключът за апартамента на Алсид все още стоеше в чантата, така че имах къде да се подслоня. Под другата си мишница стисках грижливо сгънатото одеяло от леглото. Преди да изляза, оправих леглото си, така че липсата му нямаше да се забележи веднага.

Бърнард ме бе снабдил с копринен халат, но не и с връхна дреха. На излизане грабнах някакво синьо ватирано яке, забравено от някого на парапета. Никога досега не бях крала каквото и да било. А днес — одеяло и яке. Съвестта ми яростно протестираше.

Но в сравнение е всичко онова, което ми предстоеше да извърша, за да се измъкна от това имение, кражбата на яке и одеяло можеше да се окаже съвсем незначително провинение. Наредих на съвестта си да млъкне.

Докато се промъквах през огромната кухня към задната врата, краката ми безшумно се плъзгаха по пода, обути в меките пантофи на Бърнард. Чакаше ме важна спасителна операция, така че щях да се чувствам много по-добре с чорапи и пантофи, отколкото с обувки с висок ток.

До този момент не бях срещнала никого. Явно съм имала късмета да улуча най-подходящото време. Почти всички вампири спяха дълбоко — кой в ковчег, кой в легло, кой в подземно помещение или дявол знае къде. Почти всички върколаци, от всякакъв сорт, продължаваха среднощните си гуляи или пък спяха изтощени. Но аз цялата се тресях от напрежение, защото всеки момент късметът можеше да ми изневери.

Зад къщата действително имаше малък плувен басейн, покрит за през зимата с огромно парче насмолен брезент. Краищата му, подсилени с тежести, обхващаха много по-голяма площ от реалния периметър на басейна. Малката съблекалня до него тънеше в мрак. Тръгнах безшумно по пътеката, покрита с неравни каменни плочи, и след като се проврях през процеп в гъстия жив плет, се озовах на асфалтирана площадка. Благодарение на изостреното си зрение веднага разбрах, че съм успяла да открия двора пред бившата конюшня. Внушителна сграда, обшита с бели дъски, а на втория й етаж (където според Буба имаше апартаменти) се виждаха прозорци, украсени с триъгълни „вежди“. За пръв път през живота си виждах толкова луксозен, но и малко странен гараж. Клетките за колите нямаха врати, а открити сводести проходи. Преброих четири автомобила, между които една лимузина и един джип. Най-вдясно вместо пети сводест проход имаше тухлена стена, а в нея — врата.

Бил, помислих си. Бил. Сърцето ми се разхлопа. Забелязах паркирания до вратата „Линкълн“ и изпитах огромно облекчение. Отключих шофьорската врата и когато я отворих, лампичката в купето светна. Ослушах се, но очевидно наоколо нямаше кой да ме види. Оставих вързопа с принадлежностите си на пътническата седалка и притворих вратата. Намерих копчето за вътрешното осветление и угасих лампата и купето. Изгубих цяла драгоценна минута в разглеждане на таблото, макар че цялата се тресях от вълнение и страх и ми беше трудно да се концентрирам. После излязох от колата и отключих багажника. Беше просто огромен, но не особено чист, за разлика от интериора. Останах с впечатлението, че Ерик е изхвърлил по-едрите неща и е оставил пода осеян с хартийки за свиване на цигари, найлонови торбички и петна от бял прах. Хм. Е, какво толкова. Дреболия. Ерик бе пъхнал вътре две бутилки кръв и аз ги отместих настрана. Да, доста занемарен багажник, но пък имаше достатъчно място, за да се разположи Бил удобно.

Поех дълбоко въздух и стиснах одеялото пред гърдите си. Между гънките му се намираше колът, заради който преживях такива големи мъки. Нямах друго оръжие и въпреки зловещия му вид (по него все още се виждаха петна от собствената ми плът и кръв) го извадих от кошчето за боклук и го взех със себе си. Поне бях сигурна, и то от личен опит, че може да причини сериозни поражения.

Небето стана една идея по-светло, но когато усетих дъждовните капки по лицето си, изпитах увереност, че тъмнината ще продължи малко по-дълго. Запристъпвах крадешком към гаража. Естествено, когато човек върви на пръсти и се озърта предпазливо, веднага буди подозрение, но просто не можех да се запътя към вратата с изправени рамене и делова походка. Чакълът под краката ми не позволяваше да се движа безшумно, но все пак се стараех да стъпвам леко.

Долепих ухо до вратата и пуснах в действие изострения си слух. Не се чуваше нищо. Явно вътре нямаше хора. Завъртях бавно топката, върнах я в първоначално положение веднага, след като натиснах вратата, и прекрачих прага на помещението.

Дървеният под бе осеян с петна. Вонеше ужасно. Веднага ми стана ясно, че Ръсел и друг път е използвал тази стая за мъчения. Бил се намираше в средата на помещението, окован със сребърни вериги за стол с облегалка.

След всички сътресения и емоции от последните няколко дни внезапно усетих как светът си идва точно на мястото.

Всичко изглеждаше кристално ясно. Ето го Бил. И аз ще го спася.

А след като го огледах внимателно на бледата светлина от голата крушка на тавана, аз разбрах, че съм готова на всичко, за да го спася.

И през ум не ми бе минавало, че положението може да е чак толкова зле.

Под сребърните вериги, опасващи цялото му тяло, имаше рани от изгаряния. Знаех, че среброто причинява на вампирите нестихваща агония, и точно в този момент моят Бил я изпитваше. По него имаше и много порезни рани, толкова много и толкова дълбоки, че не успяваха да зараснат. Прилагаха му мъчение с глад и безсъние. Сега стоеше свлечен на една страна и аз предположих, че се опитва да открадне малко сън в отсъствието на мъчителите си. Тъмната му коса изглеждаше сплъстена от засъхнала кръв.

В тази стая нямаше прозорци, но имаше още две врати. Едната, от дясната ми страна, водеше към нещо като обща спалня. През отворената врата се виждаха няколко легла. Някакъв мъж спеше проснат напреки на едното от тях, напълно облечен — един от върколаците, очевидно, капнал от умора след нощния лов, който се случваше веднъж в месеца. Хъркаше, а около устата му тъмнееха някакви петна, в които нямах желание да се заглеждам. Не виждах останалата част от стаята, така че нямаше как да знам дали имаше и други, затова реших да приема, че не е сам.

Вратата в дъното на стаята водеше към единия край на гаража или към стълбището за горния етаж, където се намираха апартаментите. Нямах време за разследване. Разкъсвах се от нетърпение да изведа Бил оттук колкото се може по-бързо. Буквално треперех от желание да действам. До този момент ми вървеше страхотно. Но не можех вечно да разчитам на единия гол късмет.

Направих две крачки към Бил.

Разбрах, че ме е познал по миризмата.

Главата му рязко се изправи и очите му светнаха. Мръсното му лице се озари от невероятна надежда. Вдигнах пръст, пристъпих съвсем тихо до отворената врата на общата спалня и внимателно — много внимателно — я притворих почти докрай. После се промъкнах зад него и огледах веригите. Имаше два малки катинара, като онези, с които заключвахме шкафчетата си в училище.

— Ключ? — прошепнах в ухото му.

Един от пръстите му не беше счупен и той посочи с него вратата, през която току-що бях влязла. На забит в стената гвоздей висяха два ключа, доста високо от пода и винаги в полезрението на Бил. Хитри гадини! Оставих одеялото и кола в краката на Бил, прекосих мръсния под и се повдигнах на пръсти с протегната ръка. Не успях да достигна ключовете. Би могъл да ги вземе единствено вампир, който умееше да лети. Припомних си, че вече съм много силна, благодарение на кръвта от Ерик.

На стената имаше полица с различни инструменти, включително ръжен и клещи. Клещи! Повдигнах се на пръсти и внимателно ги свалих от полицата. Едва не повърнах — целите лепнеха от… Господи, каква гадост! Повдигнах се отново на пръсти и с няколко сложни маневри успях да закача ключовете върху заострения край на тежките клещи. Въздъхнах с огромно облекчение по възможно най-тихия начин. Дотук добре.

Всъщност това бе последното лесно нещо, с което се сблъсках. После се залових с ужасната задача да махна веригите на Бил, и то така, че да не тракат. Беше невероятно трудно да се размотае лъскавата плетеница на оковите, които сякаш се бяха сраснали с напрегнатото тяло на Бил.

Тогава разбрах. Той полагаше огромни усилия да не крещи, докато аз отлепях синджирите от прогорената му плът. Стомахът ми се сви. Наложи се да спра заниманието си за няколко ценни секунди и много внимателно да въздъхна. Щом аз едва намирах сили да гледам агонията му, как ли се чувстваше Бил, който трябваше да я понася?

Събрах цялата сила на духа си и отново се залових за работа. Баба ми често казваше, че една жена е в състояние да направи всичко и — както винаги — беше права.

Нямах представа колко метра вериги имаше около Бил, но размотаването им ми отнемаше повече време, отколкото ми се искаше. Опасността надничаше иззад рамото ми. Усещах я при всяко мое вдишване и издишване. Бил беше много слаб и се мъчеше да остане буден след изгрева на слънцето. Имахме късмет, че денят бе толкова мрачен, но колкото по-високо се издигаше слънцето над хоризонта, толкова по-трудно щеше да се движи Бил, независимо от метеорологичната прогноза.

Последното парче верига се свлече на пода.

— Трябва да се изправиш — прошепнах в ухото му. — Просто трябва. Знам, че те боли. Но аз не мога да те нося — или поне така си мислех. — Отвън чака голям „Линкълн“ е отворен багажник. Слагам те вътре, завит в това одеяло, и изчезваме оттук. Разбираш ли ме, миличък?

Тъмнокосата глава на Бил помръдна почти незабележимо.

И точно тогава късметът ни изневери.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита женски глас със силен акцент. Някой бе влязъл през вратата зад гърба ми.

Бил потрепери в ръцете ми. Грабнах кола от пода и светкавично се обърнах.

Смятах, че всички вампири вече спят по ковчезите си, но тази тук бе готова да се лиши от съня си, за да ме убие.

Щях да се превърна в труп за секунди, но тя все още не можеше да се съвземе от изненадата си. Отскочих назад и заобиколих стола на Бил. Резците й щръкнаха застрашително и тя изръмжа насреща ми над главата на Бил. Беше руса, като мен, но с кафяви очи и по-дребна. По ръцете й имаше засъхнала кръв. Можех да се обзаложа, че е на Бил. Усетих пристъп на ярост и от очите ми захвърчаха искри.

— Ти трябва да си малката му човешка кучка — каза тя. — Нека ти кажа, че той чукаше мен през цялото това време. Още щом ме видя, веднага забрави за теб, изпитваше единствено съжаление.

Е, на Лорена й липсваше елегантност на изказа, но езикът й жилеше безпощадно. Стремеше се да ме обърка и разстрои, затова не обърнах внимание на думите й. Стиснах кола здраво в ръката си и точно когато тя прелетя над Бил, за да скочи върху мен, аз несъзнателно го насочих към нея. Острият му връх се заби в гърдите й и излезе през гърба. И двете се озовахме на пода. Аз продължавах да стискам края на оръжието си, а тя се мъчеше да се оттласне с ръце от мен. Погледна изумена към стърчащото от гърдите й парче дърво, после вдигна очи към мен и зяпна от изненада. Зъбите й започнаха да се прибират.

— Не — каза тя и очите й застинаха.

Избутах я настрана и с усилие се изправих. Дишах тежко, а ръцете ми трепереха неконтролируемо. Лорена не помръдваше. Цялата случка се разигра толкова бързо и безшумно, че ми се струваше нереална.

Бил погледна купчината, която лежеше на пода, после вдигна очи към мен. Не успях да разгадая изражението на лицето му.

— Е — казах. — Светих й маслото.

После коленичих до нея, като едва се сдържах да не повърна. Изгубих още няколко ценни секунди, докато се съвзема. Чакаше ме още работа. Смъртта й нямаше да ми помогне с нищо, ако не успеех да изведа Бил оттук, преди да е дошъл още някой. Трябваше да извлека някаква полза от ужасната си постъпка.

Би било разумно да скрия тялото — което се съсухряше с всяка изминала секунда, — но първо трябваше да изведа Бил. Увих одеялото около отпуснатите му рамене; страхувах се да го погледна в очите.

— Това Лорена ли беше? — прошепнах в ухото му, завладяна от внезапно съмнение. — Тя ли ти стори това?

Той отново кимна.

Бим-бам-бум, вещицата е мъртва.

Изчаках малко да видя дали ще почувствам нещо, но не ми хрумваше нищо друго, освен да попитам Бил защо някой на име Лорена би говорил с чуждестранен акцент. Стори ми се тъпо, затова премълчах.

— Трябва да се събудиш. Трябва да си буден, за да те заведа до колата, Бил — стараех се да държа съзнанието си отворено за върколаците в съседната стая. Единият от тях започна да хърка зад затворената врата; усетих мисловно раздвижване у още един, когото не бях успяла да забележа. Застинах на място, но след няколко секунди почувствах, че разумът му отново потъва в сън. Поех дълбоко въздух — много дълбоко — и покрих главата на Бил с одеялото. После преметнах лявата му ръка през врата си и го повдигнах. Той стана бавно от стола и макар че от време на време стенеше от болка, успя да се затътри до вратата. Вече изнемогвах под тежестта му, така че се зарадвах на възможността да спра за миг. Улових топката, завъртях я и после залитнах заедно е Бил, но успях да запазя равновесие. Той буквално спеше прав.

Единствено усещането за опасност го стимулираше да се движи.

Вратата се отвори и аз отново проверих дали мъхестото жълто одеяло покрива плътно главата му. Бил изстена и омекна почти напълно, когато усети бледата дневна светлина. Започнах да му говоря съвсем тихо, ругаех го, предизвиквах го да върви, повтарях му, че щом онази кучка Лорена е успяла да го държи буден, ще успея и аз, заплашвах, че ще го набия, ако не си завлече задника до колата.

Най-после, разтреперана от огромното усилие, успях да отведа Бил до багажника. Отворих го.

— Бил, седни на ръба. — Обърнах го с лице към мен и му помогнах да седне. Но съзнанието му вече спеше напълно и той просто рухна назад. Намести се в тясното пространство, издаде мъчителен стон, който ме жегна право в сърцето, и повече не помръдна. Сякаш умря. Исках да го раздрусам, да му се разкрещя, да блъскам с юмруци гърдите му.

Но от това нямаше да има никаква полза.

Напъхах в багажника стърчащите части от тялото му — крак, ръка — и затворих капака. Позволих си разкоша да отдъхна една минута.

Докато стоях в утринния полумрак насред пустия двор, проведох кратък мисловен дебат сама със себе си. Дали да скрия тялото на Лорена? Струваше ли си да хабя време и енергия за подобно начинание?

Промених решението си шест пъти в рамките на трийсет секунди. Накрая сметнах, че може би си струваше. Ако тялото липсваше, върколаците щяха да си помислят — евентуално — че Лорена е завела Бил някъде за допълнителна серия мъчения. А Ръсел и Бети Джо щяха да бъдат глухи, слепи и недостъпни за целия свят до залез-слънце, така че ако някой имаше нужда от инструкции, трябваше да почака. Не се заблуждавах, че признателността на Бети Джо би могла да стигне дотам, че да ме пожали, ако ме заловяха на местопрестъплението. Максимумът на очакванията ми се простираше до една по-бързичка смърт.

Взела окончателно решение, аз отново прекрачих прага на оплисканата с кръв стая. Дори стените й излъчваха страдание и мъка. Зачудих се колко ли човеци, върколаци и вампири бяха държани в плен тук. Събрах веригите възможно най-тихо и ги натъпках в блузата на Лорена; нека си мислят, че Бил все още е окован в тях. Огледах се наоколо, за да видя дали имаше още нещо за чистене. В тази стая имаше толкова кръв, че локвата около Лорена не правеше никакво впечатление.

Време беше да я измъкна оттам.

Не можех да си позволя да я влача, защото обувките й щяха да тракат по пода, затова я метнах през рамо доста непохватно, тъй като ми се случваше за пръв път. За щастие, Лорена беше дребна, а аз имах опит в блокирането на съзнанието си, иначе щеше да ми стане лошо само при мисълта за поклащащата се на рамото ми мъртва вампирка, съвършено отпусната и в начална фаза на разпадане. Скърцах със зъби, за да потисна истеричния писък, който напираше в гърлото ми.

Валеше като из ведро, когато отнесох тялото до басейна. Ако не бях пила от кръвта на Ерик, никога не бих могла да повдигна края на тежкото брезентово покривало, ала аз успях да го направя с една ръка и изритах остатъците от Лорена в басейна. През цялото време стоях на тръни, че някой би могъл да погледне през задните прозорци на къщата и да разбере какво правя, но, в крайна сметка, дори да съм имала тайни наблюдатели, те решиха да запазят мълчание.

Започвах да усещам непреодолима умора. Затътрих крака по пътеката, проврях се през живия плет и стигнах до колата. Облегнах се на нея за минутка и просто дишах дълбоко, докато се посъвзема. После се настаних на шофьорската седалка и запалих двигателя. За пръв път сядах в толкова голяма и толкова луксозна кола, но точно в този момент нямах никакво настроение да й се радвам. Закопчах предпазния колан, наместих седалката си и огледалото за обратно виждане и внимателно огледах таблото. Трябваше да включа чистачките, естествено. Колата беше нова, така че фаровете светнаха автоматично — една грижа по-малко.

Поех дълбоко въздух. Ето че приключи и третият етап от спасяването на Бил. Тръпки ме побиха при мисълта, че успехът ми дотук се дължеше до голяма степен на чиста случайност, но дори и при най-старателно обмислените планове не всичко протичаше по мед и масло. В общи линии, в моите планове винаги имаше място за импровизация.

Натиснах педала на газта и се измъкнах от двора. Автомобилната алея завиваше плавно покрай сградата и излизаше пред главния й вход. За пръв път виждах фасадата на имението. Изглеждаше великолепно — бяла външна мазилка, огромни колони — и напълно отговаряше на представите ми от предишната нощ. Ръсел бе инвестирал тлъста сума пари в реконструкцията на сградата.

Алеята се виеше между великолепно поддържани площи, които изглеждаха красиво дори и през зимата, но на мен ми се стори твърде къса. Пред погледа ми се появиха външната стена и контролно-пропускателният пункт, охраняван при това. По гърба ми се лееше пот въпреки студа.

Спрях точно пред портата. В единия й край имаше бяла будка с големи прозорци, която се простираше и от външната страна на стената, така че охраната да може да проверява както влизащите, така и излизащите автомобили. Надявах се, че на двамата дежурни върколаци им е топличко вътре. И двамата носеха кожени униформи и гледаха начумерено. Тежка нощ, несъмнено. Натиснах спирачката, макар че едва устоях на изкушението да прегазя портите и да избягам. Един от върколаците излезе от будката, въоръжен с пушка. Добре че не се поддадох на необмисления импулс.

— Бърнард сигурно ви е предупредил, че си тръгвам тази сутрин — казах аз, след като свалих прозореца си. Опитах се да се усмихна.

— Теб ли намушкаха с кол снощи? — събеседникът ми беше груб, брадясал и смърдеше на мокро куче.

— Аха.

— Как се чувстваш?

— По-добре, благодаря.

— Ще се върнеш ли за разпятието?

Явно имах проблем със слуха.

— За кое? — попитах съвсем тихо.

Колегата му, който стоеше до вратата на кабинката, извика:

— Дъг, затваряй си устата!

Дъг хвърли кръвнишки поглед на другия, но не постигна никакъв ефект, затова просто сви рамене.

— Добре, можеш да тръгваш.

Вратите започнаха да се отварят, много по-бавно, отколкото ми се искаше. Върколаците се прибраха и аз бавно подкарах колата през широко отворения портал. Внезапно осъзнах, че нямам представа в коя посока да тръгна. Стори ми се логично да завия наляво, тъй като подсъзнанието ми казваше, че предишната нощ бяхме свърнали вдясно, за да стигнем до имението.

Подсъзнанието ми лъжеше, без да му мигне окото.

Пет минути по-късно ме завладя мъчителното усещане, че съм се загубила. Слънцето бавно и неумолимо се издигаше над хоризонта и лъчите му проникваха дори през плътните облаци. Не се сещах дали одеялото покриваше плътно тялото на Бил и нямах никаква представа дали багажникът пропуска светлина. В крайна сметка, безопасното транспортиране на вампири едва ли фигурираше сред приоритетите на автомобилните производители.

От друга страна, успокоявах се аз, багажникът би трябвало да е водонепропусклив — много важна подробност — и смело можех да се надявам, че не пропускаше и светлина. Но независимо от това смятах, че е жизненоважно да намеря тъмно място, на което да паркирам колата до настъпването на вечерта. Знаех, че трябва да се отдалеча от имението колкото се може по-бързо, защото всеки момент някой можеше да открие липсата на Бил и да тръгне по петите ми, но въпреки това отбих встрани от пътя и отворих жабката. Бог да благослови Америка! Вътре имаше карта на Мисисипи с притурка за Джаксън.

Просто великолепно, наистина, стига да имах поне бегла представа къде се намирам в момента.

Крайно нелепо положение — да се изгубиш точно когато отчаяно се опитваш да избягаш.

Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Върнах се отново на пътя и шофирах, докато пред погледа ми се появи работеща бензиностанция. И въпреки че резервоарът ми беше пълен (благодаря, Ерик), отбих и паркирах до една от колонките. От другата страна имаше черен „Мерцедес“, а жената, която го зареждаше с гориво, изглеждаше интелигентна, на средна възраст, и носеше удобни дрехи за път. Реших да почистя предното стъкло и докато вадех гумираната миячка от кофата с вода, попитах:

— Случайно да знаете как бих могла да стигна до магистрала 20?

— О, разбира се — отвърна тя и се усмихна. Явно беше от онези хора, които с готовност помагаха на другите, и аз благодарих на щастливата случайност, че ме срещна е нея. — Сега сте в Мадисън, а Джаксън се намира на юг оттук. Магистрала 55 е на около два километра в тази посока — тя посочи на запад. — Тръгвате по 55 в южна посока и ще излезете точно на магистрала 20. Или пък може да минете през…

Очевидно се канеше да ме залее с информация.

— О, това ми е напълно достатъчно. Точно така ще направя, инак току-виж съм се загубила.

— Разбира се, радвам се, че успях да помогна.

— Успяхте, и още как.

Усмихнахме се лъчезарно една на друга, като две приятни дами, срещнали се случайно. За малко да изтърся: „Е, ще тръгвам, че в багажника ми има вампир, който не е ял от доста време“, но, слава богу, потиснах лекомисления си порив. Бях жива, Бил — също, и тази нощ щяхме да се приберем в Бон Темпс. Чакаше ни спокоен и безпроблемен живот. Естествено, ако не броим предстоящите разправии с моя неверен приятел; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, когото Буба уби в Бон Темпс; тревогата ми дали някой не е открил тялото на върколака, натъпкан в гардероба на Алсид; и очакването на реакция от кралицата на Луизиана относно авантюрата на Бил с Лорена. Казвам „авантюра“ съвсем условно, защото дори за миг не допусках, че тя би могла да има сексуален интерес към него.

Като изключим всичко това, положението беше тип-топ.

„Доста е на деня злото, което му се намери“ — казах си аз. Любимият цитат на баба от Библията.

Бях на около девет години, когато я помолих да ми го обясни, и тя каза: „Не си дири белята, тя сама ще те намери“.

Окрилена от тази мъдрост, разчистих мрачните си мисли и направих бърз разбор на плановете си. Следващата ми задача бе просто да се върна в Джаксън и да намеря убежище на паркинга. Спазих инструкциите на любезната жена от бензиностанцията и половин час по-късно с облекчение установих, че се намирам в покрайнините на Джаксън.

Знаех, че ако успея да намеря сградата на Конгреса, ще открия и жилищната кооперация на Алсид. По време на кратката ми обиколка с Алсид из центъра на Джаксън не обръщах голямо внимание на маршрута. Но в целия щат Мисисипи нямаше чак толкова много пететажни сгради, дори и в столицата, така че след напрегнато обикаляне по улиците на градчето най-после я открих.

Ето, помислих си, настъпи краят на всичките ми проблеми… Защо ми трябваше да дърпам дявола за опашката?

Спрях до будката на охраната, където трябва да изчакаш, докато пазачът дръпне ръчката или натисне бутона, или каквото там прави, за да вдигне бариерата. Ужасявах се, че може да ми откаже достъп, защото нямах специален стикер, какъвто имаше Алсид на пикапа си.

Будката беше празна, което ми се стори доста странно. Намръщих се и се зачудих какво да правя. По едно време отсреща се появи пазачът. Тътреше крака към рампата, облечен в тежката си кафява униформа. Щом ме видя, направи стресната физиономия и забърза към колата. Въздъхнах. Все пак щеше да ми се наложи да разговарям с него. Натиснах копчето, което сваляше прозореца ми.

— Съжалявам, че ми се наложи да изоставя поста си — заоправдава се той. — Трябваше да… ъмм… лични нужди.

Вече разполагах с преимущество.

— Ще ползвам тази кола известно време. Мога ли да получа временен стикер? — казах аз и го изгледах многозначително. Погледът ми казваше: „Дай ми стикер и аз няма да кажа на никого, че си зарязал поста си“.

— Да, госпожице. Апартамент 504, нали?

— Имате безупречна памет — казах аз и по набръчканото му лице плъзна руменина.

— Работата го изисква — сви рамене той и ми подаде картонче е номер, което аз закрепих на таблото. — Само ще ви помоля да ми го върнете, когато напускате сградата окончателно. А ако възнамерявате да останете за по-дълго време, трябва да попълните молба и тогава ще ви дадем стикер. Тоест… — взе да заеква той, — господин Ерво трябва да я попълни, в качеството си на собственик.

— Разбира се — казах. — Няма проблем — помахах му весело е ръка и той се прибра в кабинката си, за да вдигне бариерата.

Влязох в тъмния паркинг, обзета от онова усещане за облекчение, което обикновено настъпва след преодоляване на огромно препятствие.

После ме връхлетя друга необяснима емоция. Извадих ключовете от таблото и цялата се разтреперих. Стори ми се, че видях пикапа на Алсид през два реда автомобили, но аз бях паркирала възможно най-навътре — в най-тъмния ъгъл и далече от всички останали коли, както се оказа. И тук свършваха всичките ми планове. Нямах никаква представа какво да правя оттук нататък. Честно казано, и през ум не ми беше минавало, че мога да стигна чак дотук. Облегнах се назад в удобната си седалка, за да отдъхна за минутка, преди да изляза навън. Климатикът работеше с пълна сила и в купето бе топло като във фурна.

Събудих се няколко часа по-късно.

В купето беше студено и аз замръзвах, въпреки че носех откраднатото ватирано яке. Протегнах се и раздвижих изтръпналите си крака.

Може би трябваше да проверя как е Бил и дали е завит добре след дългото клатушкане по пътя.

Всъщност просто исках да го видя отново. Дори самата мисъл за него накара сърцето ми да се разтупка. Голяма съм идиотка!

Проверих на какво разстояние сме от бледата светлина, която проникваше от входа на паркинга. Нямаше опасност, намирахме се достатъчно далече. Освен това багажникът сочеше към стената, а не към входа.

Поддадох се на изкушението и заобиколих колата. Завъртях ключа, извадих го, пуснах го в джоба на якето си и изчаках багажника да се отвори.

В сумрака ми беше трудно да различа дори мъхестото жълто одеяло. Бил изглеждаше добре покрит. Наведох се още малко напред, за да издърпам единия край над главата му. Чух предупредителен сигнал — потракване на обувка върху цимента, — но само секунда след това усетих мощен тласък откъм гърба.

Паднах в багажника върху Бил.

Миг по-късно някой избута краката ми навътре и хлопна капака.

Сега и двамата с Бил бяхме заключени в багажника на огромния „Линкълн“.